Лоис Макмастър Бюджолд
Последният танц на Мира (3)

3.

Когато врявата покрай среднощното пране и къпане утихна и почти всички чаршафи и дрехи увиснаха на простори в градината да чакат слънцето, Найкис успя да се изкъпе, преди да се върне в стаята им. Завари Пенрик на балкона — беше се облегнал умислено на парапета, но щом я видя, се изправи с усмивка.

— Аделис заспа — каза й той. — Още не се е възстановил напълно, нищо, че не му се вярва.

Найкис се запита дали това не се отнася в пълна мяра и за самия него. Изглеждаше изтощен. Влезе тихо в стаята, като се чудеше как ще поделят леглото този път. Оказа се, че мадам Зире е пратила да донесат два дюшека за слугите на пътуващия свещен. Аделис спеше на единия.

— Леглото е за теб — каза Пенрик.

— Не, по-добре ти легни там — каза също толкова тихо и тя. — Ами ако някой влезе? Ще има да се чудят защо си го отстъпил на слугинята си.

Той отвори уста да възрази, но Найкис вдигна пръст пред устните му и поклати глава. Пен погледна към Аделис и се въздържа от по-нататъшен спор. Пък и дюшекът беше с класи над купчината сено. Все още ги грозеше опасност, да, но тихото хъркане на Аделис от едната й страна и поскърцването на пружините под тежестта на Пен от другата й внушиха усещане за сигурност, което приспа тревогите й, а скоро и самата нея.

Тази къща не се събуждаше със зората, за разлика от вилата в Патос, където цареше строг ред и която толкова много й липсваше. Но малко след зазоряване на вратата се почука и една слугиня донесе вода за миене и закуска. Найкис ги взе от момичето и му даде нощното гърне. Изгълтаха с благодарност горещия чай, хляба и плодовете. Почука се отново и за изненада на Найкис този път не беше слугинчето, а самата господарка на дома.

— Просветен Джуралд. Банята е празна. Моментът е подходящ да се заемем със задачата, която обсъждахме снощи.

— С радост ще се включа, мадам — отвърна Пенрик.

— Нека и слугинята ти дойде. Не искам да си омажа ръцете с къна.

Всички тръгнаха след нея към малката баня през гората от простряно пране, което започваше да съхне в очакване на дневната жега. Аделис се съгласи да донесе вода срещу обещанието, че той ще е следващият. Изгледа ги намусено през рамо, когато го отпратиха да чака, докато му дойде редът.

Пенрик съблече ризата, с която беше спал, и започна да развързва панталоните си, но после спря.

— О, не исках да обиждам скромността ти, мадам Катаи, прощавай. Четири години преподавах анатомия на младоците и май приемам за облечен всеки, който има кожа на гърба.

Дори Зире вдигна вежди при това тъжно изявление.

Найкис се замисли над думите му. „Уф!“ Забеляза също, че магьосникът не се тревожи за скромността на другата жена.

— Просветени — въздъхна тя, — просто влизайте във ваната.

— Добре.

Изплакнаха го — Найкис се качи на пейката, за да излива ведрото отвисоко, — после Пенрик се натърка със сапун, после пак го изплакнаха и той се намести в дървената вана. Слабичък беше, но по-скоро строен и жилав, а не кльощав, доволно отбеляза тя. А кожата му беше млечнобяла навсякъде.

А после й се удаде възможност да осъществи фантазията си, която не би признала дори пред заплаха от изтезания, а именно да измие тази негова удивителна коса. След това намазаха косата му с къна, което едва не разби сърцето на Найкис. Но пък измиха къната почти веднага и вълшебното сребристорусо се превърна в почти толкова вълшебно меднорусо, а не в червено, както се случваше понякога с къната. Зире изчака Пен да се подсуши добре с пешкирите, после му подаде тънък халат, а Найкис го накара да стисне сините си очи и внимателно боядиса веждите му. Собствените й ръце се оцветиха в грозноват оттенък на оранжевото.

Зире се усмихна доволно.

— А, да. Цветът изглежда съвсем естествен. Така си и мислех.

— По-добре е от кафявата боя, с която се бях дегизирал в началото на това пътуване. Май ще е най-добре да не прекаляваме с нищо.

— Става за начало. Тая четина ще трябва да я махнем. Имаш ли си бръснач, или да използваме някой от нашите?

Чак сега Найкис съобрази, че го е виждала много пъти да бръсне Аделис, особено в началото, но не и себе си, макар от седмици да живееха кажи-речи неразделно.

— Имам си свой номер за това. Малко масло и някаква кърпа ще свършат работа.

Натри масло в брадата си, после я изтърка с пешкира и наболата четина като по чудо се прехвърли върху него. Това горна магия ли беше, или долна? Напрегна се, когато Зире прокара ръка по гладката кожа на лицето му.

— Леле. Това наистина върши работа. — Махна към гърдите му, покрити с фин златен мъх. — А сега и останалото.

— Ъъ. Всъщност смятах да скрия другото под дрехите. — Размаха ръка. — Дълги ръкави. Висока яка. И така нататък. Един вид скъпарска скромност.

— Ще видим за дрехите. Нямам много в този стил. Поне горната част на гърдите обаче.

Той се намръщи, но се подчини. И чак тогава Найкис осъзна, че дегизировката му няма да се ограничи до цвета на косата.

— Планирате да дадете на брат ми урок по актьорско майсторство, просветени?

— Нещо такова. Ще видим дали ще се получи.

Понеже беше с гръб към нея в момента, Найкис потупа с палец усмихнатите си устни в искрена благодарствена молитва към Копелето. А когато Зире прикани Пен да продължат насаме в стаята й, Найкис изприпка след тях като усърдна слугиня.

Пътьом събра от простора бельото на Пенрик — окъсаните му ленени гащи почти бяха изсъхнали, — а когато вратата на стаята се затвори след тях, му ги подаде мълчаливо. Той се усмихна и ги нахлузи без бавене.

Стаята — нещо средно между кабинет и ателие, реши Найкис — беше красиво мебелирана, необходима привидност, която да поддържа цените високи. Найкис имаше нелоша представа колко струва поддръжката на домакинство с десетина служители и още толкова слуги, плюс харчовете по клиентите с преспиване. Чистотата и приятната мебелировка без съмнение имаха възпиращ ефект върху по-буйните клиенти, но без да вземат страха на по-стеснителните. Мебелите бяха семпли, основно ракли и необичайно голямо легло. Единственият по-личен щрих беше колекцията от пъстри маскарадни маски, закачени на една от стените.

На леглото бяха проснати женски дрехи и бельо. Зире накара Пен да стои прав, докато тя вдигаше една след друга роклите пред дългото му тяло и си мърмореше под нос — не, не… да, не… — и запращаше роклята на съответната купчина. Накрая взе от леглото две подплънки — нещо като дълги възглавнички с плътен пълнеж. Пенрик без колебание посочи по-тънката.

— Хм, да. Реших, че тесният ти ханш ще понесе повече, но май си прав.

Зире стегна връзките около кръста му, така че възглавничката да падне върху задника му и да го обгърне. Друга ивица плат нагласиха около гърдите му под мишниците и взеха да спорят колко точно да я подпълнят. И този път се спряха на малък размер.

— Ще трябва да поработим върху ръцете и краката ти. Подробностите са важни.

— Така е, мадам. — И с послушна усмивка Пенрик седна на пейката пред тоалетката с чекмеджета и огледало.

Зире се разрови в чекмеджетата и извади няколко лакирани кутии, пълни с повече грим и инструменти за разкрасяване, отколкото Найкис беше виждала на едно място в живота си. Зире й нареди да се заеме с краката му, а самата тя се съсредоточи върху ръцете. Найкис отдавна не беше правила педикюр на друг човек, още от моминството си, когато с другите момичета си лакираха едно на друго ноктите, подражавайки сред много смях и закачки на майките и каките си. Е, беше се опитала да реже ноктите на Каймис, след като състоянието му се влоши, но онова беше много различно и не бе придружено от смях. Ако се съдеше по леката усмивка, разтеглила лицето на Зире, май и тя пазеше топли спомени за момичешки лудории.

Краката на Пенрик бяха загрубели от ходене, но Найкис бързо си припомни как се използват пемзата и маслата, а където се колебаеше, Зире й помагаше с практични съвети. Довърши работата си с яркочервен лак по избор на Зире и се дръпна доволно назад. Вдигна очи и видя Пенрик да я гледа с нещо като усмивка. Нямаше ни най-малка представа какво си мисли той — той и Дездемона всъщност — за всичко това.

— Косата изсъхна — каза Зире и я разбухна. Беше се накъдрила повече от обичайното, сигурно заради къната. — Какво ще кажеш? Назад? Нагоре? — Уви медната коприна около пръстите си и я вдигна високо на тила му.

— Пусната — каза Пенрик и изви очи нагоре в напразен опит да види какво прави фризьорката му. — За да ми скрива врата.

— Не знам, тези скули просто си плачат да ги подчертаеш. — Няколко гребенчета и щипки в умелите ръце на Зире постигнаха компромис и скоро прическата на Пенрик беше готова, няколко закачливи кичура се завиваха на челото му, косата отстрани беше прибрана на кокче, а тази отдолу се спускаше в меден водопад по гърба.

— Така… — Зире зарови ръце в кутията с гримовете. Оцвети миглите му в кафяво, убедиха я да не прекалява с черното по клепачите, накрая сложи малко руж по страните и устните. Чак сега Пенрик се обърна да провери резултата в огледалото и къносаните му вежди се сгърчиха.

— Стани. — Зире му махна нетърпеливо и Пенрик побърза да се изправи. Жената взе от леглото една широка рокля от синьо-зелен лен и я нахлузи през главата му, като внимаваше с косата. Помогна му да мушне ръцете си в ръкавите и приглади диплите на полата. Ръкавите бяха срязани в горния край и светлата кожа се виждаше през прорезите, а скромното деколте на роклята с цвят на море скриваше ключиците му. Отзад деколтето беше по-дълбоко, но там косата служеше за прикритие.

Подгъвът, уви, стигаше едва до средата на прасците му. Найкис го посочи мълчаливо.

— Да, досетих се, че това ще се окаже проблем. Хайде, момиче, помогни ми. — Зире грабна от леглото друга пола, по-тъмносиня и с воланчета по подгъва. С общи усилия двете я пришиха към подплънката около ханша на Пен и това удължи роклята до глезените му. Коланче от медни брънки около кръста завърши тоалета. Зире отстъпи крачка назад да огледа делото си и нацупи устни. Пенрик примигна дружески в отговор.

— Богове пет — промърмори Найкис. — Изобщо не е честно.

— Именно — съгласи се Зире и въздъхна издълбоко.

— Какво? — попита Пенрик, когато съзерцателното мълчание се проточи.

— Няма значение, просветени. — Зире се обърна и отвори друга ракла. Извади отвътре сабо с по-дебела подметка при петата, отколкото при пръстите. — Пробвай ги.

Той седна колебливо.

— Сандали с равна подметка няма ли да са по-подходящи? И така съм си доста висок.

— На богините е разрешено да се извисяват — отвърна Зире и потупа с пръст бузата му. — И което е по-важно, токчетата ще променят походката ти. Няма смисъл да те разкрасяваме така, ако тялото под дрехите и прическата крачи като мъж.

След кратко колебание Пенрик кимна и Найкис коленичи пред него да нагласи кожените каишки, като внимаваше да не обели лака на ноктите му. Пенрик се изправи и тръгна предпазливо из стаята. Измърмори нещо на адрийски.

— Какво казахте, просветени? — попита Найкис.

— Мира казва, че е рискувала живота си на три пъти по-високи токчета по калдъръмени улици с дълбоки канали отстрани, които само чакат да стъпиш накриво, и да не съм се държал като бебе. — При втората обиколка на стаята Пен вече не залиташе толкова, а при третата ходеше нормално и Найкис се зачуди какви ли бързи уроци му преподава в момента неговият многопластов демон.

— И какви са името и историята на тази висока и елегантна червенокоса дама, просветени? — попита Найкис. — Както и тези на прислугата й? — Толкова често меняха самоличността си напоследък, че започваше да им губи дирята.

— А. Добър въпрос.

Пен тръгна към пейката и Зире побърза да каже:

— Не се пльосвай. Разстели внимателно полите.

Той се поколеба, после изпълни инструкцията относително успешно.

— Май ще е най-добре да се казвам Мира. Така ще го запомня лесно. Колкото до историята… хм. Дори не знам колко време ще продължи този маскарад.

Чак до границата с Орбас вероятно, помисли си Найкис. Колко дни? А и оставаше проблемът с парите и тяхната липса.

След кратък размисъл Пенрик продължи:

— Аз съм Мира от Адрия и съм… бивша куртизанка, понастоящем оттеглила се от активна практика. Пътувам по частни дела. На младини със Зире сме били приятелки… не, имали сме обща приятелка. Виждаме се за пръв път. Заради тази обща приятелка съм почукала на вратата ви, когато неочаквано сме замръкнали в Соси. Защото, хм… този път защо сме си загубили багажа?

— Изпратили сте го с каруца — предложи Зире, — но тя още не е пристигнала. Може и въобще да не пристигне.

— О, много добре.

— Случва се — въздъхна тя. — Уж са изгубили багажа при речен брод, но ако питате мен, откраднали са го. — Найкис не разбра дали това е измислена добавка към историята, или истинска случка. Със сигурност звучеше много по-правдоподобно от корабокрушение и много по-безинтересно, тоест без нужда от допълнителни подробности.

— А слугите ви? — подсети го Найкис.

— С мен са отскоро, но пътуваме в една посока.

— А на брат ми?… — добави тя и докосна леко горната половина на лицето си. Пенрик вдигна едва доловимо рамене, в знак че разбира проблема. Всяко що-годе адекватно описание на бегълците със сигурност споменаваше белезите от изгаряне на Аделис, уникални и уличаващи. Старата маскарадна маска, която бяха използвали в Патос да придържа превръзките му, не беше решение — беше твърде очевидна дегизировка и щеше да привлича вниманието не по-малко от самите белези. Погледът й попадна върху колекцията красиви маски върху стената и в главата й се зароди идея. „По-късно.“

Пенрик — Мира — потупа устните си с палец и погледна изпод клепки мадам Зире.

— А сега бих искал да повторим снощната процедура. Как се чувствате тази сутрин?

— Болезнено и подуто, точно както каза ти — отвърна тя и сви рамене. — Но не е… непоносимо. Време ли е вече?

Той кимна.

— Трябва да има точен баланс между унищожението и лечението. Унищожението е от мен, но лечението идва от собственото ви тяло. Предимно. — Веселото настроение изведнъж се беше смрачило и Найкис свъси вежди.

За нейно изумление Зире коленичи пред Пенрик и преспокойно смъкна корсажа си. Пенрик се намръщи и допря два пръста до едно място на лявата й гърда, което наистина беше подуто и зачервено, а после лицето му се изопна в онази характерна физиономия на вглъбена концентрация, която Найкис помнеше от лечението на брат си. Прехапа устни. Не трябваше ли Пенрик да щади силите на Дездемона, за да довърши тя работата си по собственото му сърце? По-късно щяха да си поговорят по въпроса.

Зире затаи дъх и застина, докато Пенрик не отдръпна ръка след минутка-две.

— Търпи ли се? — попита нежно.

Зире кимна, изправи се и го погледна с онова тревожно удивление, което Пенрик толкова често пораждаше у хората.

— По-късно ще дойда да направим дренирането и тогава ще видим какво сме постигнали — каза той и тя кимна отново. — Не ми се иска да злоупотребяваме с гостоприемството ви по-дълго от крайно необходимото — добави Пенрик.

Зире махна с ръка.

— Тази сутрин се забавлявах толкова, че няколко бани, нощувки и храна са нищо в замяна, просветен Джуралд. Или… лейди Мира? Мадам Мира?

— Сора Мира, ако ще се придържаме към адрийския стил — отвърна той и се замисли. — Трябва да поработя върху акцента си. Нейния акцент. Мира е говорела съвсем малко седонийски. Но пък дартакийският й е бил отличен. Как е гласът ми, между другото? — И повтори по-пискливо: — Как е гласът ми?

— Не се престаравай — отсече Зире. — Високата Мира може да говори гърлено. Или дрезгаво. Но нека е тихо, иначе си личи.

— Разбрах. — Той понечи да стане, спря се и след миг се изправи грациозно. — Е. Да направим един тест. — Усмихна се на Найкис. — Дали да не представим сора Мира на брат ти?

Найкис потисна усмивката си и кимна раболепно.

— О, да, моля ви, просветени.

Мадам Зире им махна за довиждане и се зае да върне инструментите на занаята си в кутиите, а Найкис и Пенрик излязоха на галерията.

— Да се поразходим малко — прошепна Пенрик. — Трябва да упражня походката.

Найкис кимна и той я хвана под ръка. Тръгнаха заедно и след миг Найкис попита:

— Какво направи на мадам Зире преди малко? С ръката си?

— Лечебна процедура. Дано помогне.

— Каква? Горна или долна магия?

— По малко и от двете. Има тумор. И то не от кроткия вид, за съжаление.

— О? Можеш да лекуваш тумори?

— Понякога. Понякога не мога. — Въздъхна. — Трябва да мине време, преди да се разбере дали лечението е било успешно, а ние скоро ще си тръгнем.

— Много ли ти коства? Магически?

Той махна с ръка, избягвайки директния отговор, което само засили подозренията й, но после каза тихо:

— Не ми струва толкова, колкото би струвало на мадам Зире, ако се разбере, че приютява бегълци, пък било то и несъзнателно. В случай че нещата се влошат.

— Е — каза Найкис и си пое дълбоко дъх. — Тогава да не позволяваме да се влошат.

— Да. — Гласът му стана още по-тих. — Положих много усилия да проумея принципа на тези неща, докато бях в Мартенмост. На туморите и техните подобни образувания. Определено има елемент на хаос в цялата тази работа, това го усещам пряко. Но въпреки всичките си молитви към своя бог така и не получих прозрение. Въпреки факта, че първите пет човешки ездачки на моя демон са починали от злокачествени заболявания. Включително и Мира, между другото.

— Съжалявам — каза Дездемона по-тихо и от него. — Тогава не разбирах какво се случва.

Той кимна съчувствено.

— Вината не е била твоя. Преди Умелан… това е шестата ездачка на Дез — добави той към Найкис, — да се озове в ордена на Копелето в Бражар, не си знаела, че е възможно да балансираш хаоса си, а не да го изливаш несъзнателно навътре. — Погледна отново Найкис. — Това е още една причина храмът да издирва самоуки магьосници и да ги подлага на сериозно обучение. Или да вади демоните от тях, ако другото се окаже непостижимо. За тази причина се говори рядко, хората не знаят и не разбират.

Дездемона изръмжа тихичко, когато Пенрик спомена за насилственото разделяне на демона от ездача му, но не тръгна да спори. Найкис стисна лекичко пръстите на Пенрик, без да е сигурна кого от обитателите на тази сложна глава се опитва да успокои. Имаше ли риск и Пенрик да развие злокачествено заболяване? Той, изглежда, не смяташе така.

Стигнаха до вратата на стаята си.

— Чудя се, между другото — подхвърли отнесено той, — защо мъжете, преоблечени като жени, са по-комични от жените, преоблечени като мъже.

Найкис поклати глава.

— Не знам. Но не изглежда честно, нали? — Ръчна с пръст добре подплатения му корсаж. — Самата аз не бих се подложила на този експеримент. Не би имало смисъл. Откакто навърших дванайсет. Колкото и да ги стягам.

— Да. Определено не си струва труда. Така си си съвършена. — Бегла усмивка раздвижи начервените му устни. — Обаче Дез харесва роклята. Не знам как един безтелесен демон може да развие вкус към хубавите дрехи, но тя определено има мнение по въпроса. От години се опитвам да й угодя в рамките на професията и кесията си, но явно роклите са й липсвали. — Замълча. Явно се опитваше да влезе в ролята на Мира. Накрая махна на Найкис да мине пред него.

Аделис явно междувременно се беше възползвал от банята и сега седеше бос на стола, облечен с най-малко вмирисаните си риза и панталони. Найкис си напомни да прибере от простора изпраните им дрехи. Веднага щом Пенрик влезе с изящна походка в стаята, Аделис се стресна, грабна шапката, нахлупи я ниско над очите си и скочи, като стрелна Найкис с разтревожен поглед.

— Извинете, това вашата стая ли е? — успя да изграчи той. — Мадам Зире я даде на… на господаря ми.

— О, няма проблем — изгука Мира и го стрелна с ослепителна усмивка. — Ще си я поделим.

— Запознахме се преди малко — бодро каза Найкис. — Това е Мира.

Аделис се навъси.

— Не бива да се сприятеляваш с непознати тук. Просветен… Джуралд ни каза да сме дискретни.

— Седнете, моля — каза гърлено Мира и размаха ръка. — Не искам да прекъсвам работата ви.

Аделис, който нямаше никаква работа в момента, трескаво се огледа за нещо, което да наподобява задача, не откри нищо и се тръшна обратно на стола си. Мира се плъзна към леглото и приседна съблазнително, като се подпря с ръце назад, изпъчила бюст. Кривна глава и накара сините си очи да грейнат като слънце по морски вълни.

— Запознах се със сестра ви в пералното. Толкова обичам разкази за пътешествия. — Изрита воланчетата по подгъва на полата с възголемия си крак с лакирани нокти.

— И какво друго си й разказала? — обърна се Аделис към Найкис, уж небрежно, но тревогата му прозираше. Май не беше най-доброто опитно свинче за експеримента им, помисли си Найкис — шапката висеше толкова ниско над очите му, че едва ли виждаше много от Мира.

— Толкова сте силен, личи си, че сте охранител — измърка Мира. — Така каза сестра ви. Реших, че преувеличава, но сега виждам, че не е така, даже напротив. Е, сестри, какво да ги правиш. Как се казваш?

— А… Адо — импровизира Аделис. Очите му под ръба на шапката се бяха разширили, а по страните му пълзеше руменина.

Мира плесна с ръце.

— Адрийско име! Бил ли си в Адрия? Прекрасна, богата страна, ако не броим маларията. — Нацупи устнички. — Непременно трябва да идеш там някой ден.

Аделис стрелна Мира с поглед, после пак и пак. Накрая явно най-после се усети, защото свали с ядно движение шапката си я запрати на пода.

— Това — каза със съвсем различен глас — е отвратително.

— Грубиян! — Мира изправи гръб и размаха ръка пред нацупените си устни. Пенрик обърна глава към Найкис и каза с нормалния си глас: — Не е лошо да намерим ветрило, между другото. Мира владее отлично езика на ветрилата, макар че познанията й сигурно са остарели. Както и диалектният й адрийски. Преводачът в мен надига глава, прощавай. Чудя се дали Зире няма ветрило в някоя от вълшебните си ракли…

— Сигурно. И ще се радва да ти услужи — каза Найкис. Седна на леглото до него. До нея. Добре де, до тях. Обърна се към Аделис. — Успя да те заблуди за цели пет минути. Дали ще заблуди и взвод граничари за четвърт час, как мислиш?

— Освен ако не са започнали да събличат пътниците до голо, да. — След миг добави: — А може би дори и тогава. Ако единствената му цел е да мине за нещо друго, а не за просветен Пенрик, храмов магьосник. — Още една кратка пауза, после: — Никога не съм се съмнявал, че той може да избяга от страната по един или друг начин. Или дори вие двамата, заедно. Не в това е… основният проблем. — Ръката му се вдигна бавно към грозните белези.

Найкис се наведе напред.

— Хрумна ми нещо в тази връзка. — Погледна настрани към Пенрик. — Дали Мира не е от онези жени, които обличат слугите си в еднакви ливреи?

— О, да.

— И с еднакви маски?

— Хм…

— Един слуга с маска привлича внимание към себе си. Двама слуги с маски привличат внимание към… знам ли, към Мира?

— Мира обожава да е център на внимание — призна Пенрик. — Поне в професионално отношение. Но и в лично, като се замисля.

Което беше твърде далеч от предпочитанията на просветен Пенрик, помисли си Найкис, но пък той вече беше доказал, че не се бои от предизвикателства.

Аделис току местеше поглед между Найкис и Пенрик. Или между Найкис и Мира може би. Пенрик улови погледа му, вирна брадичка и взе да суче една медна къдрица около пръста си. Аделис стисна устни и извърна поруменялото си лице.

— Добре тогава — каза решително Найкис. — Аз ще се хвана за иглата, стига да намеря подходящи материали.

— Може да ти помогна — предложи Пенрик. — Много ме бива с бодовете — и върху плат, и върху кожа.

Тя го погледна с усмивка. „Сигурна съм, че е така.“ Онова, дето била съвършена, Найкис скъта за по-нататъшен размисъл, като дете, което крие бонбон от страх че някой лош възрастен ще му го вземе. „Вече от толкова време играя ролята на собствения си настойник…“