Лоис Макмастър Бюджолд
Последният танц на Мира (5)

5.

Найкис се прибра неохотно в стаята им. Аделис, когото за последно бе видяла да дреме на дюшека, сега крачеше нервно от стена до стена. Цял ден се бе крил в стаята и принудителното забавяне го влудяваше.

— Най-после! — каза й той. — Каква става навън? Къде е Пенрик? Още ли се разхожда с онази ужасна рокля?

— Представа си нямам какви ги върши. Аделис, познаваш ли генерал Чадро?

Аделис рязко спря.

— Егин Чадро?

— Не знам как му е малкото име. Изглежда, командва Четиринайсета пехота тук, в Соси.

— Тук ли е? В къщата?

— Да. Дали ще те познае, как мислиш?

— Не бих се учудил.

— Колко добре го познаваш?

— Служихме заедно преди няколко години. Много способен офицер, но семейството му не е нито богато, нито влиятелно, и кариерата му страда от това. Ако наистина са го повишили до командир на Четиринайсета, значи някой най-после е забелязал качествата му.

— Избухлив ли е?

— Не търпи глупости, това мога да кажа. Защо питаш?

— Много си падна по Мира.

Аделис изръмжа нещо нечленоразделно. После добави с крайна неохота:

— Пенрик беше много убедителен.

— А мисля, че и Мира си падна по него. Заведе го в спалнята на Зире. Не мога да си представя какво ще правят двамата там. — Е, можеше да си представи доста неща, но повечето свършваха с кръвопролитие.

— Той да не е откачил? — изсъска Аделис и Найкис не се съмняваше кого има предвид брат й.

Замисли се над въпроса му. Според стандартите на обикновените хора, които не бяха храмови магьосници, Пен минаваше ли за луд? Или правилният въпрос би бил дали е луд според магьосническите стандарти? Започваше да размишлява за магьосниците по начини, които не й бяха хрумвали преди, по времето, когато тези чудаци бяха само далечен слух или бяла роба, зърната случайно.

— Генерал Чадро едва ли си пада по момчета, нали? — попита тя с несмела надежда. — Знаеш ли нещо?

— Не съм чувал да се говори. Но мога да ти кажа, че никак няма да се зарадва, ако разбере, че го разиграват.

— О.

Аделис я измери с поглед.

— Дай да си събираме багажа. Вероятно ще се наложи да си плюем на петите по спешност.

Тя кимна. Прималя й.

— Колко можем да изчакаме?

— Не знам. Макар че Чадро няма да реагира спокойно, ако игричката не му хареса. Гарантирам ти, че ще чуем реакцията му и оттук.

— През цялата къща? — Спалнята на Зире беше от другата страна на атриума.

— Може би. На Копелето зъбите да ни размажат всичките. — Ругатня съвсем подходяща за случая, помисли си Найкис. — Ако Пенрик го разкрият и задържат, ще трябва да го оставим да се оправя сам.

„Той никога не ни е изоставял. Нито веднъж.“ Възражението се сборичка за надмощие с друга мисъл, която се мяташе трескаво в главата й — „Къде му е умът на този откачен дългуч?“, — и хваната в капан между негодуванието и страха си, Найкис замълча.

Събраха набързо вещите си на две купчини. Малкото дрехи на Пенрик Найкис сгъна на леглото. Лекарската му чанта остави настрани, след като подреди грижливо съдържанието й. Приключиха бързо и след това им остана единствено да чакат, седнали един до друг на леглото и заслушани в гласовете и стъпките, които се чуваха спорадично откъм галерията, все по-тихи и редки с напредването на нощта. Найкис стана, открехна вратата и подаде глава, но не чу нищо особено. Накрая Аделис се изтегна на дюшека напълно облечен и с меча на пода отстрани. Бързо задряма, а Найкис седна на леглото, вместо да крачи нервно напред-назад. Седеше и нервничеше на място.

Сигурно бяха минали два часа, когато Найкис най-после чу стъпки да наближават по галерията. Стъпки на боси крака, а не трополенето на сабо. Откога можеше да познае тези стъпки, без да види притежателя им? Скочи на крака. Вратата се отвори широко и Пенрик застана на прага, все още Мира от медните къдрици до лакираните нокти на краката. Сабото държеше в ръка. Роклята му не изглеждаше раздърпана. Кръв не се виждаше. Той затвори вратата и се облегна на нея с уморено пъшкане. Очите му тъмнееха и се стрелкаха насам-натам, напомняйки й, боговете знаят защо, за една глупава котка, която бяха извадили преди години от един кладенец.

— Е — каза той и гласът му спадна от високите тонове на Мира през нормалния му регистър до нещо, което е прекарало известно време в кладенец. — И това ако не беше интересно преживяване…

Аделис скочи на крака.

— Къде е Чадро?

— Оставих го да спи като заклан. Не знам дали Зире ще го остави в леглото си до сутринта, или ще го събуди и ще го изрита.

— Какво му направи? — попита Найкис. — Някаква магия? — Магия, илюзия… това определено му беше по силите. Може би не се беше наложило да прави нищо… истинско. Погледна към наполовина заздравелите белези по лицето на Аделис и напълно оздравелите му очи. „Само дето магията е истинска.“

Пенрик помълча дълго, после каза:

— Мира не клюкарства за клиентите си. Много строго правило, така казва. Най-добрите лодийски куртизанки го спазват неотклонно и тъкмо това е едно от нещата, които ги правят най-добри.

Аделис го гледаше със стиснати устни, но така и не попита за подробности. Може би щеше да го попита по-късно, когато Найкис излезеше. Проклети мъже.

— Но не си пострадал нали? — попита тя разтревожено. — Не си… бил принуден да…

— О, не — отвърна Пенрик. — Всичко е наред, Найкис. Останах си с дрехите през цялото време, а ръцете ми не се озоваха на места, където да не са били и преди в качеството ми на лекар. С единствената разлика, че това тяло беше живо, което е за предпочитане, разбира се. Не случайно изучаваме анатомия през зимата. И пак, като тогава, си измих грижливо ръцете преди и след това.

Понеже, като специалист по анатомия, Пенрик беше разрязвал тела, Найкис не намери особена утеха в думите му. Май наистина започваше да го опознава, щом толкова лесно разбираше кога се опитва да заобиколи отговора на зададен въпрос.

— Друго е важно в момента — прекъсна ги Аделис. — Смяташ ли, че Чадро е разбрал за маскировката ти?

Пенрик сякаш се замисли сериозно над въпроса, а после отговори едносрично:

— Не. — Облегна глава на вратата, протегна врат и разкърши рамене. — Богове, колко съм уморен. Е, нищо не може да се направи по този въпрос. Найкис, помогни ми да се измъкна от Мира и да облека моите си дрехи. Но внимавай, защото на сутринта тя пак ще ни потрябва.

Направи две крачки напред, спря и плесна ядно с ръце по бедрата си.

— Ох, мамка му!

Понеже Пенрик никога не ругаеше, Найкис се стресна не на шега.

— Какво?

— Забравих да му поискам пари. Мира забрави, представете си. Помислих си аз, че е превъзбудена. Толкова усилия, а… мамка му, мамка му, мамка му. — Пое си дълбоко дъх и след малко добави: — Е. Може би сега ще успея да се вмъкна в храма. А и скъпият ми избелен бог знае, че трябва да се отърва от малко хаос по пътя. Трупам го вече цял ден. Като вода в язовир. Насекомите не стигат за толкова много хаос, а и тук не останаха никакви.

И да беше забелязал събрания им багаж, не каза нищо. Найкис му помогна да съблече дрехите на Мира. Никога не беше смятала, че дрехите правят мъжа, но липсата им определено постигаше същото. Олекна й, като видя как нейният Пенрик се появява изпод маскировката… а защо не и изпод контрола на демона си? Защото беше стигнала до извода, че Мира не е само лъскаво лустро. Не е само роля.

Значи… значи тази нощ Пенрик очевидно беше правил неща, които тя не би направила за нищо на света. Мъжете бяха такива. Мушкаха хора с мечове например, или плячкосваха градове. Ала въпреки аргументите на здравия разум Найкис откри, че се отдръпва от него. Дали щеше да й е по-леко, ако той изглеждаше по-разстроен от стореното? Такава реакция поне би могла да разбере.

Накрая попита друго:

— Как ще се измъкнеш от къщата, без да те видят?

— Има слугинска вратичка в задната стена на пералното. Не ми трябва фенер, така че лесно ще се измъкна.

„А ако е заключена?“ — понечи да попита тя, но си даде сметка колко глупав би бил този въпрос. Виждала бе как Пен се справя с ключалки. Явно имаше препятствия, непреодолими дори за магьосниците, но обикновените ключалки не спадаха в тази категория.

А после той излезе, измъкна се тихо като котка. Ала този път Найкис си помисли за големите диви котки в северните планини, онези, които отмъкваха агнета и пеленачета в нощта. Примирила се бе, че Пенрик е странен, но досега явно беше живяла със заблудата, че странностите му не крият опасност.

Какво, както не криеха опасност Аделис или Каймис, или Чадро? Пенрик говореше тихо, усмихваше се кротко, играеше го безобиден, но Найкис започваше да си дава сметка, че вероятно е най-опасният мъж, когото познава. Или, ако не друго, най-малко предсказуемият… може би това беше в корена на всичко. Повечето мъже се придържаха към определената си роля в живота. Ако знаеш каква е ролята, лесно ще предскажеш поведението им. Но Найкис не знаеше каква е служебната характеристика на един обладан от демон магьосник.

Същото важеше и за Аделис, между другото. Пенрик владееше сили, които брат й нито можеше да види, нито да парира с войнишките си умения. Разбираше ли Пен, че грубото отношение на Аделис към него се корени в добре прикрит страх? И разбираше ли го Аделис, в този ред на мисли?

Мина още час в нервно очакване, макар че този път изтощението надви Найкис и тя се просна на дюшека си до Аделис. Той заспа, тя — не. Накрая Пенрик се върна като призрак, но без придружаващото сияние на свещ в мрака. Онази на умивалника, която с мъка спасяваше стаята от пълния мрак, вече догаряше и пламъкът й се гърчеше неприятно.

Аделис се надигна заедно с Найкис и попита:

— Някакви проблеми?

Пенрик махна с ръка.

— И да, и не. Никой не ме видя. Но в храма явно опразват кутиите всяка вечер, преди да заключат. Не намерих и една монета.

Аделис смръщи вежди.

— А някакви ценни предмети поне? Хубави свещници, посуда…

— Имаше, но опитаме ли се да ги заложим в Соси, ще ги познаят. — Гласът му стана необичайно остър. — А понеже целта на упражнението е да се измъкнем от града, подобно действие би било лишено от смисъл. Не че същата идея не хрумна и на мен, повярвай ми. — Млъкна, колкото да съблече набързо палтото и панталоните си и да се метне в леглото по риза и долни гащи. — О, богове. — След миг добави: — Но поне успях да се отърва от натрупания през деня хаос. Видях едно болно улично куче. Бедната животинка.

Което подсети Найкис за друг въпрос:

— А как се спасяваше от натрупания хаос, докато си работил за ордена на Майката в Мартенмост?

Тихо пръхтене откъм леглото.

— Сключих сделка с един от градските касапи. Лекувал бях дъщеря му и в замяна той ми позволи да убивам вместо него. Всички имаха полза — аз редовно се справях с огромно количество хаос, а добичетата умираха без болка и страх. Явно е било и теологически приемливо, предвид че никой бог не се яви да ме мъмри. За щастие. Началниците ми също бяха доволни от договорката, защото тя им позволяваше да ме използват до границата на възможностите ми.

И отвъд нея, докато не се е прекършил, ако беше разбрала правилно другата му нощна изповед, онази в храма в Скирос. На която Аделис не беше присъствал, нито тя му беше преразказала, напомни си Найкис. Нямаше желание да му обяснява и сега.

— Получаваше се добре — продължи със спомените Пенрик. — Макар че за известно време спрях да ям месо. Което е странно. Не бях имал този проблем с дивеча, който убивахме по време на лов, нито с животните, които колехме у дома. — Отпусна тежко глава на възглавницата и направи свещения знак. Гласът му сякаш идваше изпод леглото. — Утре ще трябва да измислим нов план. Този стана твърде сложен.

— Мислиш ли? — изръмжа саркастично Аделис.

Пенрик не си направи труда да отговори.

 

 

На следващата сутрин — още спяха дълбоко след тежката нощ — на вратата се почука. Найкис отвори очи, стана и тръгна към вратата, като наметна ролята си на камериерка като омачкан пеньоар. На вратата беше мадам Зире, сама. Найкис я пусна да влезе и побърза да затвори вратата след нея, защото Пенрик, надигнал се сънено в леглото, беше в оригиналния си вид, с плоски гърди и набола брада.

Зире застана до леглото и сложи ръце на кръста си, вперила поглед в магьосника.

— Какво си направил на бедния генерал Чадро снощи, просветени?

Пенрик потърка лице и видимо преглътна импулса да се възмути, че не е направил нищо. Твърдение, което със сигурност би било далече от истината.

— Защо питате? Да не би да се е оплакал? — А после застина и преглътна сухо. — Разбрал ли е какъв съм?

— Че то и аз нямам представа какъв си — повиши глас Зире. — Но иначе — не, не се е оплакал. Току-що изпрати това, по специален куриер. — И му подаде малка кесия.

— О! — възкликна изненадано Пенрик. — Честен човек, петимата богове да излеят благословията си върху грозната му глава! — Взе кесията и я претегли в ръка. — Ако е сребро, а не мед, което би било донякъде обидно, може би все пак ще успеем да наемем карета. — Заглади одеялото върху скута си и изсипа отгоре съдържанието на кесията. Зире, Найкис и Аделис, който отново беше нахлупил шапката си, макар от това разстояние периферията да не скриваше нищо, се наведоха да погледнат.

Звънлив поток от метал с естествения цвят на Пенриковата коса се изля на малка купчинка.

Всички потънаха в дълго мълчание, вперили погледи в лъскавото злато.

— Това — каза с треперещ глас Найкис — може да ни купи карета.

— И впряг — добави Аделис. — От най-добрите.

— Е — каза Пенрик и си пое дъх, — Мира определено е предпочитала да пътува по този начин.

— Само дето би било прахосничество — каза Найкис малко сопнато.

Пенрик се усмихна, макар че с какво думите й го бяха развеселили, Найкис нямаше представа.

 

 

Просветен Пенрик категорично отказа да повери кесията на Аделис — или на Найкис, която би могла да му я даде — и Аделис се изчерви при този откровен намек за номера, който беше скроил на Пенрик в Скирос. Докато закусят и нагласят Пенрик като Мира, а Найкис и брат й, предвидливо придружени от слуга на Зире, наемат карета от една градска конюшня, стана почти обяд. Слънцето се беше изкатерило до зенита, когато най-после напуснаха Соси през градските порти. Кочияшът подкара на изток по крайречния път в благоразумен тръс.

Отпътуването им се бе забавило допълнително заради Пенрик, който се усамоти със Зире да смени компреса на гърдата й и да направи една последна процедура. Накрая, без да изпада в подробности, я предупреди да не разказва никому истинската история на гостите си, доколкото тя й беше известна. Но на Найкис й се стори, че жената и без подробности приема предупреждението му съвсем сериозно. Сбогува се с тях любезно, но и нащрек. Все пак подхвърли, че ако някога храмът прогони просветен Джуралд, за него винаги ще се намери работа в нейната къща. Поне не поиска да й платят дадените назаем дрехи.

При един завой на пътя Найкис погледна назад към кацналия на възвишението град.

— Дали някога пак ще се върнеш тук, Пенрик? Да провериш дали лечението на мадам Зире се е оказало успешно?

Пенрик облегна глава на износената кожена тапицерия и затвори очи.

— Не.

Въпреки роклята, косата и грима в този момент той не приличаше на Мира и Найкис се зачуди на какво се дължи тази промяна, както и на лекотата, с която самата тя я беше доловила. Поколеба се.

— Защо?

— Ако се е получило, не е нужно да го знам, а ако не — не бих искал да знам. — Обърна глава и се престори, че дреме. Не му се получи.

Аделис потропваше с пръсти по коленете си и гледаше към реката. Соси охраняваше стесняващото се русло и само лодки можеха да стигнат до града по вода.

— Можехме още завчера да откраднем някоя лодка — промърмори замислено той. — Или да си заработим возенето, както направихме с каруцата. Вече щяхме да наближаваме морето.

Без да се изложат на ужасните рискове, произлезли от престоя им в Соси, гласеше подтекстът. Все така със затворени очи, Пенрик направи физиономия. Казаното от Аделис може и да беше вярно. Но също така обезценяваше всичко сторено от Пенрик за тях през последните два дни с цената на върховни усилия.

„Богове пет, нямам търпение това пътуване да приключи.“