Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (6) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Откъс, извлечен от „Куента“

Това било времето, което песните наричат Обсадата на Ангбанд. Мечовете на Гномите опазили земята от разрухата на Моргот и силата му била затворена зад стените на Ангбанд. Гномите се хвалели, че той вече никога не ще разкъса техния обръч и никой от народа му не ще премине, за да твори зло по света…

През онези дни иззад Сините планини в Белерианд дошли хората, най-смелите и най-прекрасните от своя род. Фелагунд ги намерил и станал завинаги техен приятел. Веднъж той гостувал на Келегорм на изток и излязъл на лов заедно с него. Но се откъснал от другите и по мръкнало стигнал до една долина в западното подножие на Сините планини. Там греели светлини и отеквали звуците на грубовата песен. Тогава Фелагунд се учудил, защото езикът на тези песни не бил език на Елдарите или на джуджетата. Не бил и езикът на орките, макар че изпървом от това се боял. Там лагерувал народът на Беор, могъщ човешки воин, чийто син бил дръзкият Барахир. Те били първите люде, пристигнали в Белерианд…

Същата вечер Фелагунд отишъл сред спящите мъже от отряда на Беор, седнал край гаснещите им огньове, където никой не стоял на стража, взел арфата, която Беор бил оставил настрана, и засвирил на нея мелодия, каквато простосмъртно ухо никога не било чувало, тъй като те познавали основите на музиката единствено от Мрачните елфи. Тогава людете се събудили, чули го и се смаяли, понеже велика мъдрост имало в тази песен, както и красота, и сърцето ставало по-мъдро, когато я слушало. Тъй хората нарекли Фелагунд, когото срещнали пръв от Нолдолите, Премъдрия, а сетне нарекли Мъдреци и всички негови сънародници, които ние наричаме Гноми.

Беор живял с Фелагунд до смъртта си, а неговият син Барахир бил най-големият приятел на Финродовите синове.

Ала дошли дни на погибел за Гномите. Дълго време минало дотогава, защото голяма била тяхната мощ, а те били много храбри и имали множество смели съюзници, Мрачни елфи и хора.

Но съдбините им ненадейно се променили. Дълго и тайно подготвял Моргот своите сили. В среднощен час посред зима той избълвал огромни реки от пламък, що залели цялата равнина пред Железните планини и я превърнали в изпепелена пустош. Мнозина Гноми от синовете Финродови погинали в това пожарище, а изпаренията от него пръснали мрак и смут сред враговете на Моргот. Подир огъня налетели черни пълчища орки в таквиз множества, каквито Гномите не били виждали никога дотогава, а дори не си и представяли. Тъй Моргот разкъсал обсадата на Ангбанд и чрез орките погубил най-храбрите бойци от обсаждащата войска. Враговете му се разпилели надлъж и нашир, Гноми, Илкорини и люде. Повечето човеци прокудил отвъд Сините планини, само чедата на Беор и Хадор подирили убежище в Хитлум зад Сенчестите планини, където орките все още не идвали в големи множества. Мрачните елфи избягали на юг към Белерианд и оттатък него, но мнозина отишли в Дориат, и велико могъщество придобило царството на Тингол по онова време, когато той станал твърдина и убежище на елфите. Магията, що Мелиан изтъкала около границите на Дориат, отблъсквала злото от неговите земи и чертози.

Моргот превзел боровите гори и ги превърнал в земи на ужаса, а стражевата кула на Сирион завладял, за да стори от нея крепост на злото и на заплахата. Там живеел Тху — главен слуга на Моргот, магьосник със страховита сила и господар на вълците. Като най-тежък товар паднала върху синовете Финродови тежестта на онова ужасно сражение — втората битка и първото поражение на Гномите. Там погинали Ангрод и Егнор. Там и Фелагунд щял да бъде пленен или погубен, ала Барахир се притекъл с всичките си бойци, та спасил Гномския крал и издигнал стена от копия около него; и макар тежки да били техните загуби, те си пробили път през орките и избягали на юг към Сирионските блата. Там Фелагунд дал клетва за вечна дружба и помощ в тежък час на Барахир и всичките му роднини и потомци, и в знак на този обет връчил на Барахир своя пръстен.

Тогава Фелагунд се отправил на юг, и на брега на Нарог създал също като Тингол потаен пещерен град и кралство. Тия дълбоки чертози били наречени Нарготронд. Там подир отчаяно бягство и дълго опасно скитане пристигнал Ородрет [син на Финрод и брат на Фелагунд], а заедно с него приятелите му Келегорм и Куруфин, синове на Феанор. Спътниците на Келегорм подкрепили мощта на Фелагунд, ала по-добре щяло да бъде, ако вместо туй били отишли при собствените си роднини, които укрепили хълма Химлинг на изток от Дориат и изпълнили Аглонската клисура със скрити войски…

В онези дни на съмнение и страх подир [Битката на внезапния пламък] се случили много ужасни неща, ала малко от тях са разказани тук. Разправят, че Беор бил убит, а Барахир не отстъпил пред Моргот, но цялата му земя била завладяна, поданиците му разпръснати, поробени или избити, а сам той избягал и станал бунтовник заедно със сина си Берен и десет верни мъже. Дълго се укривали те и много велики подвизи извършили срещу орките. Но най-подир, както е казано в началото на баладата за Лутиен и Берен, скривалището на Барахир било издадено и той загинал заедно с всичките си другари освен Берен, който по волята на съдбата през този ден ловувал надалече. Оттогава Берен заживял сам сред дебрите, помагали му единствено птиците и зверовете, които обичал; и дирел смъртта в отчаяни набези, ала намирал не нея, а слава и почит в забранените песни на бегълците и тайните врагове на Моргот, тъй че разказът за делата му стигнал чак до Белерианд и се разчул из Дориат. Накрая Берен избягал на юг от обръча на преследвачите, прекосил ужасните Планини на Сянката и най-подир пристигнал грохнал и изнурен в Дориат. Там тайно спечелил любовта на Лутиен, дъщеря на Тингол, и я нарекъл Тинувиел, тоест славей, заради красотата на нейните песни в здрача под дървесата; защото тя била дъщеря на Мелиан.

Тингол обаче се разгневил и високомерно изпъдил Берен, ала не го убил, защото бил дал клетва пред дъщеря си. Въпреки туй искал да го изпрати на смърт, та измислил задача, що според него не можела да бъде изпълнена, и му рекъл: Донесеш ли ми Силмарил от Короната на Моргот, ще позволя на Лутиен да се омъжи за теб, ако и тя го желае. И Берен се заклел да постигне това и тръгнал от Дориат към Нарготронд, носейки пръстена на Барахир. А там търсенето на Силмарила разбудило от дълбок сън клетвата, що били дали синовете на Феанор, и злото започнало да се разраства от нея. Макар и да знаел, че задачата не му е по силите, Фелагунд охотно дал цялата си помощ на Берен заради собствената си клетва пред Барахир. Но Келегорм и Куруфин разубедили народа му и вдигнали бунт срещу него. Зли мисли се събудили в сърцата им, та решили да узурпират трона на Нарготронд, понеже били синове на по-старшето потекло. Готови били да погубят силата на Дориат и Нарготронд, само и само Силмарилът да не бъде извоюван и даден на Тингол.

Тъй Фелагунд предал короната си на Ородрет, разделил се със своя народ и тръгнал с Берен и десетима верни спътници от своята свита. Издебнали от засада шайка орки, избили ги и чрез магията на Фелагунд се преобразили като тях. Тху обаче ги забелязал от своята стражева кула, която някога принадлежала на Фелагунд, разпитал ги и магията им рухнала в двубоя между Тху и Фелагунд.

Тъй били разобличени като елфи, но заклинанията на Фелагунд укривали техните имена и цели. Дълго ги измъчвали в тъмниците на Тху, ала никой не предал другарите си.

Клетвата, която се споменава в края на този откъс, била дадена от Феанор и седмината му синове със словата, описани в „Куента“: „да гонят с мъст и омраза чак до края на Света всеки Валар, демон, елф, човек или орк, що дръзне да отнеме или задържи Силмарилите извън тяхно владение“. (Виж „Силмарилион“.)