Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (4) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Откъс от „Балада за Леитиан“

Давам тук откъс от „Баладата“ (написан през 1925 г.), описващ предателството на Горлим, наричан Горлим Нещастни, който издава на Моргот скривалището на Барахир и неговите другари, както и последвалите събития. Трябва да спомена тук, че текстовите детайли на поемата са много сложни, но тъй като моята (амбициозна) цел в тази книга е да създам лесен за четене текст, който показва повествувателната еволюция на легендата на различни етапи, аз пренебрегнах буквално всички подробности от това естество, които биха могли само да попречат на тази цел. Описание на текстовата история на поемата може да бъде намерено в книгата ми „Баладите на Белерианд“

(„История на Средната земя“, том III). Откъсите от баладата в настоящата книга са взети дума по дума от текста, който подготвих за „Баладите на Белерианд“.

Следващият откъс е взет от Песен II на „Балада за Леитиан“. Предшества го описание за жестоката тирания на Моргот над северните земи по времето, когато Берен пристига в Артанор (Дориат), и за оцеляването в укритие на Барахир, Берен и още десет мъже, преследвани напразно от Моргот дълги години, докато накрая „нозете им бяха хванати в примката на Моргот“.

Горлим бе онзи, който, уморен

от бягства и неволи ден след ден,

веднъж във късна нощ пое на път

с другари да се срещне в таен кът,

5 през нивите премина крадешком

и стигна до помръкнал селски дом,

в сумрака звезден — мрачен силует,

и само през прозорчето отпред

блещукаше свещичка в скромна стая.

10 Горлим надникна вътре и се смая,

че зърна като в сън, в омаен блян

на скитник от копнежи изтерзан

жена си да ридае без утеха

край гаснещ огън; тънката й дреха,

15 лицето в бръчки и косата бяла

говореха за скръб и за раздяла.

„Ах! Ейлинел, за моя взор отрада,

а аз отдавна мислех, че си в ада!

Ала нима ме лъже паметта?

20 Та аз загубих всичко на света

и спомням си, че мъртва те видях

в онази нощ на ненадеен страх“ —

тъй тръпнеше, разкъсван от съмнение

в тъмата пред вълшебното видение.

25 Но да потропа не намери сила

и да попита как се е спасила.

И както колебаеше се той,

от хълмовете чу далечен вой!

Изкряска сова; виеха в простора

30 глутници, тръгнали на лов за хора,

и той разбра, че са открили пак

следите му сред падналия мрак.

Да му погуби клетия живот

потеря нова пращаше Моргот.

35 Безмълвно се обърна и отмина,

та с него Ейлинел да не погине,

и из чукари диви се затича,

тъй както звяр подгонен криволичи

през каменист поток и дебри горски,

40 по-надалеч от домовете хорски.

Най-сетне при другарите си беше;

полегна, ала сън не го ловеше,

и гледаше сред мрачната гора

как неусетно мътната зора

45 се сипва над унилите дървета.

От болест бе душата му обзета,

та би приел и робските окови,

ако намери Ейлинел отново.

Безумни мисли бяха го надвили

50 на скъпата му за очите мили,

за дълг, за чест и за измяна даже,

но туй едва ли някой ще разкаже.

И все пак подир хиляди съмнения

избра умът му страшното решение —

55 при кралските васали сам да иде

и да помоли с краля да се види,

та прошка на колене да изпроси

с предателската вест, която носи

за тайния бивак на Барахир,

60 и как да го открият най-подир,

било то денем или в мрак дълбок.

И тъй, отведен в мрачния чертог,

укрит дълбоко долу под земята,

Горлим се просна на Моргот в краката

65 и довери се на сърце сурово,

що никога не е изрекло вярно слово.

„Със твойта Ейлинел, Моргот продума,

ще се намериш пак, не ще и дума,

там, гдето тя витае и те чака,

70 та заедно да бъдете във мрака

навеки неразделни — таз награда

за вестите чудесни ти се пада

по право, о, предателю любезни!

Че Ейлинел от тоя свят изчезна

75 и в смъртни сенки броди слепешком,

лишена от съпруг, деца и дом —

видение на скъп човек умрял,

това в онази къща си видял!

Сега на болката през злите двери

80 онуй, което искаш, ще намериш;

на ада в бездната необозрима

върви да дириш своята любима.“

 

Тъй с люта смърт умря глупецът беден

и себе си прокле със дъх последен,

85 а Барахир бе хванат и загина,

и всички подвизи отидоха мърцина.

Но туй не бе победа на Моргот —

лиши един бунтовник от живот,

ала мнозина други се спасиха

90 и битката със злото продължиха.

И плъзна слух, че от Моргот създаден

бил онзи адски призрак, що предаде

душата на Горлим, и тъй изгасна

искрата на надеждата прекрасна,

95 запазена в самотната дъбрава;

но Берен имаше късмет тогава:

през онзи ден бе тръгнал да ловува

и спря на странно място да нощува,

далеч от лагера. Заспа и ето,

100 тъма злокобна стегна му сърцето,

дърветата безлистни, оголели

под скръбен вихър бяха се привели;

и грачеха, по клоните събрани,

рояци черни гарвани и врани,

105 от човките им черна кръв струеше,

а Берен като вцепенен лежеше

съвсем без власт над собственото тяло

на влажен бряг край блато застояло.

От студ и ужас тръпки го побиха.

110 Тогава зърна — над водата тиха

светлик потръпна приглушен и блед,

превърна се в човешки силует,

що бавно се зададе към брега

и проговори с болка и тъга:

115 „Горлим бях аз, изменникът сломен

с измяна, но не бой се ти от мен,

а бързай! Бързай, че Моргот посяга

и примка около баща ти стяга.

Той знае вашия бивак потаен.“

120 И тъй разказа призракът разкаян

към що врагът коварен го принуди.

Тогава Берен бързо се пробуди,

лък грабна, меч препаса и се втурна

през дебрите като вихрушка бурна,

125 що клони кърши. Стигна най-подир

там, где лежеше проснат Барахир.

Усети как сърцето му гори,

че закъсня; и в ранните зори

добра се до потайния бивак

130 на островче сред блатен гъсталак.

Внезапно птици литнаха с дузини,

ала не гъски или бекасини,

а само хищни гарвани и врани

седяха там по клоните събрани.

135 Един изграчи: „Берен иде късно!“,

подеха всички: „Късно! Късно! Късно!“

Баща си в гроб положи там по пладне,

отгоре струпа камъни грамадни

и викна триж: „Моргот да е проклет!“,

140 но не рида — сърцето му бе лед.

 

Тогаз през планини, блата, гори

пое, додето най-подир откри

край извор от подземна жар нагрян

убийците — Морготовата сган.

145 Дочу тогава как един от тях

пред другите се хвалеше със смях

как пръстен взел от мъртвата ръка

и после продължаваше така:

„Тоз пръстен, казват, бил е изкован

150 в далечната страна Белерианд

за Барахир, убития бунтар.

Услуга някаква на тамошния цар

бил сторил и получил дар богат —

подобен нему няма в този свят.

155 За този пръстен сам Моргот ме прати

и го очаква в своите палати,

макар че пълно е със злато там.

Подобна алчност е позор и срам,

та изкушавам се да му река,

160 че гола бе бунтовната ръка!“

Но не довърши; звънна лък и ето —

той рухна мъртъв със стрела в сърцето.

Това Моргот обичаше най-много:

противник негов да наказва строго

165 слугите непокорни вместо него.

Но люта злоба подир туй обзе го,

когато от слугите си узна

как Берен рипна с вълча бързина,

сред лагера им озова се в миг,

170 взе пръстена и още преди вик

на гняв да екне в техния бивак,

изчезнал беше сред гората пак.

Стрели се сипеха като порой,

но с ризница джуджешка беше той;

175 роден бе под магическа звезда

и в дебрите укри се без следа;

тъй никой не узна нозете смели

коя пътека тайна са поели.

 

Отдавна Берен бе храбрец прочут

180 без страх от смърт, лишения и студ,

докато Барахир бе жив до него;

но след смъртта му черна скръб обзе го,

живота му лиши от светлина

и Берен неусетно закопня

185 от вражи меч да бъде повален;

боеше се единствено от плен.

Сам диреше заплахи и беди,

така съдбата своя заблуди

и шепотът за неговата слава

190 надлъж и шир разнесе се тогава;

за неговите подвизи чутовни

потайно пееха певци бунтовни

как сам, подгонен в нощните гори

под лунните лъчи и призори

195 громи врага. А мрачните дъбрави

изпълнил бе със яростна ненавист

и гибел за Морготовите твари;

ела и бук му бяха за другари,

помагаха му зверовете диви

200 и птиците със песните звънливи;

и духовете в скалното усое

напускаха укритията свои

да го упътят в планината стара.

Но скръбна е съдбата на бунтаря.

205 По-силна от Морготовата власт

светът не беше виждал дотогаз;

с безмерна хитрост, подлост и коварство

Моргот оплете цялото си царство

и Берен осъзна, че се налага

210 далеч от своя роден край да бяга,

далече от тръстиковия вир,

край който костите на Барахир,

могъщи нявга, днес потъват в тлен

на гроб незнаен в каменния плен.

215 За Берен няма тук подслон и дом

и в късна есен тайно, пълзешком,

заобикаля в нощния сумрак

засадите на дебнещия враг.

Не ще запее лък в потаен кът,

220 стрелите остри няма да летят

и върху меко папратово ложе

главата морна няма да положи.

Луната, що през облаци наднича

над боровете, вятърът, що тича

225 на воля през дървета и треви,

не го откриха повече, уви.

Звездите, що на север в нощен час

блестят сребристо сред мъгли и мраз

(Пламтящ трънак наричани тогава),

230 останаха зад него да огряват

поля и хълми и планински рид,

и гроб, сред пустите блата укрит.

 

На юг започваха земи на страх

със зли, коварни пътища през тях,

235 и само люде с храброст надарени

на Сенчестите планини студени

минаваха през дебнещия мрак.

Там ширеше се зло и смъртен враг.

А сетне — скални зъбери сурови

240 с магия скрита в техните основи,

где извори и сладки, и горчиви

водите си към пропасти изливат.

Магия се спотайваше в скалите,

че там отвъд, незрима за очите,

245 освен от непристъпните скали,

убежище на гордите орли,

едва се мержелееше една

от феи обитавана страна —

Белерианд, Белерианд,

250 от взор човешки не видян.