Метаданни
Данни
- Серия
- Легендариум на Средната земя (1.1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beren and Lúthien, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2018 г.)
Издание:
Автор: Дж. Р. Р. Толкин
Заглавие: Берен и Лутиен
Преводач: Любомир Николов — Нарви
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо издание
Издател: Издателска къща „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: Английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Художник: Алън Лий
Художник на илюстрациите: Алън Лий
Коректор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-804-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4083
История
- — Добавяне
Завръщането на Берен и Лутиен според „Куента Нолдоринва“
А Мим бил открил чертозите и съкровищниците на Нарготронд без охрана; заграбил ги и седял радостно там, като опипвал златото и скъпоценностите и непрестанно ги пускал да се сипят през пръстите му; и ги обвързал към себе си с множество заклинания. Но близките на Мим били малцина и разбойниците, изпълнени с алчност за съкровищата, ги избили, макар че Хурин искал да ги пощадят; и умирайки, Мим проклел златото.
[Хурин отишъл при Тингол да го помоли за помощ и народът на Тингол отнесъл съкровищата в Хилядата пещери; после Хурин си тръгнал.]
Тогава магията на прокълнатото драконово злато почнала да покварява дори краля на Дориат, той дълго седял и го гледал, и семето на сребролюбието в душата му се събудило и покълнало. Затуй призовал най-великите майстори, що още живеели в западния свят, понеже Нарготронд вече не съществувал (а Гондолин бил неизвестен) — джуджетата от Ногрод и Белегост, — та да изработят от златото, среброто и безценните камъни (защото повечето още били необработени) безброй съдове и други красиви неща; и приказна огърлица с несравнима прелест трябвало да направят, за да се закачи Силмарилът на нея.[1]
Ала джуджетата, като дошли, веднага се поддали на алчност за съкровището и почнали да кроят измяна. Казвали си: „Та не се ли полага това богатство колкото на елфическия крал, толкова и на джуджетата, и не е ли било отнето насила от Мим?“. Но жадували също тъй и за Силмарила. А Тингол, поробен още по-силно от заклинанието, отказал да им даде обещаната награда за труда; горчиви слова се посипали между тях и избухнала битка в Тинголовия чертог. Много елфи и джуджета погинали там и могилата, където ги погребали в Дориат, била наречена Кумнан-Арасаит, що означава Могила на алчността. Но оцелелите джуджета били прокудени без плата или възнаграждение.
Тогаз те събрали нови сили в Ногрод и Белегост, завърнали се подир време, и подпомагани от предателството на някои елфи, върху които била паднала страст към прокълнатото съкровище, тайно проникнали в Дориат.
Там изненадали Тингол, докато бил на лов с неголяма охрана; и Тингол бил убит, а крепостта на Хилядата пещери превзета изневиделица и ограбена; и тъй стигнала почти до разруха славата на Дориат, и вече само една твърдина на елфите [Гондолин] оставала срещу Моргот, и залезът им наближавал.
Джуджетата не могли да сторят нищо на кралица Мелиан и тя тръгнала да дири Берен и Лутиен. А Джуджешкият път към Ногрод и Белегост в Сините планини минавал през Източен Белерианд и през горите около река Гелион, където някога били ловните полета на Дамрод и Дириел, синовете на Феанор. На юг от тези земи, между река Гелион и планините, била областта Осирианд, и там все още живеели и бродели в блаженство и мир Берен и Лутиен през онуй време на отсрочка, което измолила Лутиен, преди и двамата да умрат; и техен народ били Зелените елфи от Юга. Но Берен не тръгнал повече на война и земята му била пълна с красота и безбройни цветя, и хората я наричали Куилвартиен, тоест Земя на Живите мъртви.
На север от тази област има брод през река Аскар и този брод се нарича Сарн Атрад, което означава Каменен брод. През него трябвало да минат джуджетата, преди да достигнат планинските проходи, водещи към домовете им; и там Берен повел последната си битка, предупреден от Мелиан за тяхното идване. В тази битка Зелените елфи изненадали джуджетата насред брода, както били натоварени с плячка; и вождовете на джуджетата били избити, както и почти цялата им войска. Но Берен взел Джуджешката огърлица Наугламир, на която висял Силмарилът; и казват, и пеят, че Лутиен, окичена с тази огърлица и с безсмъртния камък върху бялата си гръд, била като видение на най-великата красота и слава, която някога се е виждала извън пределите на Валинор, и че за известно време Страната на мъртвите станала като видение от страната на боговете, и никое място насетне не е било тъй прекрасно, тъй плодородно и тъй изпълнено със светлина.
Ала Мелиан често ги предупреждавала за проклятието, що тегнело върху съкровището и Силмарила. Съкровището те били потопили в река Аскар и я нарекли с новото име Ратлорион, тоест Златно дъно, но Силмарила запазили. И подир време краткият час на прелест над земите на Ратлорион отлетял. Защото Лутиен посърнала, както бил предвещал Мандос, докато помръквали и елфите от сетните дни, и тя изчезнала от света[2]; а Берен умрял и никой не знае где ще се срещнат отново.
Подир туй крал на горите станал Тинголовият наследник Диор, син на Берен и Лутиен — най-прекрасен сред чедата на този свят, понеже произхождал от три рода: от най-красивите и доблестни люде и елфи, и от божествените духове на Валинор; ала това не го опазило от съдбовната клетва на Феаноровите синове. Защото Диор се върнал в Дориат и за известно време се възродила част от древната слава, макар че Мелиан вече не живеела там, а заминала за страната на боговете отвъд западното море да размишлява над скърбите си в градините, от които някога била дошла.
Но Диор носел на гърдите си Силмарила и славата на безценния камък се разнесла на длъж и шир; и безсмъртната клетва отново се събудила от сън.
Защото, докато Лутиен носела този несравним камък, никой елф не дръзвал да я нападне и дори Маидрос не дръзвал да си помисли подобно нещо. Ала като чули за възраждането на Дориат и гордостта на Диор, седмината се събрали отново подир дълго скитане; и проводили пратеници при Диор да поискат каквото им се полага. Но той не пожелал да им отстъпи безценния камък и те тръгнали против него с цялата си войска; и тъй се случило второто убийство на елфи от елфи, и то било най-прискърбно. Там паднали Келегорм, Куруфин и мрачният Крантир, ала и Диор бил убит, а Дориат унищожен, и вече никога не се възродил.
Ала синовете на Феанор не спечелили Силмарила; защото верни слуги избягали от тях и отвели Елвинг, щерката на Диор, тъй тя се спасила, и отнесли със себе си Науглафринг, и подир време стигнали до морето край устието на река Сирион.
[В текст, написан малко по-късно от „Куента Нолдоринва“, най-ранния вариант на „Анали на Белерианд“, историята е променена — Диор се завръща в Дориат, докато Берен и Лутиен все още живеят в Осирианд; а за това, какво се е случило с него там, ще цитирам думите от „Силмарилион“:
В най-потайния час на една есенна нощ някой потропал на портите на Менегрот и настоял да види краля. Гостът, благородник от Зелените елфи, бил препускал по целия път от Осирианд и стражите незабавно го отвели в залата, където седял самотен Диор; пратеникът безмълвно му подал малко ковчеже и си тръгнал. А в това ковчеже лежала Джуджешката огърлица с вградения Силмарил; и като я погледнал, Диор разбрал, че това е знак за смъртта на Берен Ерхамион и Лутиен Тинувиел, що напуснали света и заминали към незнайната съдба на човешкия род.
Дълго се взирал Диор в Силмарила, който баща му и майка му изтръгнали с безумна храброст от ужасните владения на Моргот; и велика била скръбта му, че смъртта ги е споходила толкова скоро.]