Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (12) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Откъс от изгубената легенда за Науглафринг

Тук ще отстъпя от хронологията на съчинението и ще се обърна към Изгубената легенда за Науглафринг. Причината за това е, че даденият тук откъс представлява забележителен пример за всеобхватния метод, насочен към визуалните и често драматични детайли, който възприема баща ми в ранните дни на „Силмарилион“; но „Изгубената легенда“ като цяло се впуска в редица отклонения, излишни за настоящата книга. Затова в текста на „Куента“ се появява само кратко резюме на битката при Сарн Атрад, докато тук следва далеч по-пълно описание от „Изгубената легенда“, включително двубоят между Берен и Наугладур, господар на джуджетата от Ногрод в Сините планини.

Откъсът започва с приближаването на джуджетата, водени от Наугладур, към Сарн Атрад, докато се връщат от разграбването на Хилядата пещери.

Наближила цялата тази войска [до река Аскар], а подредбата й била такава: най-напред множество джуджета без товар и с пълно бойно снаряжение, по средата онези, що носели съкровищата на Гломунд и безброй прекрасни неща, които отмъкнали от чертозите на Тинвелинт; подир тях идвал Наугладур, яхнал коня на Тинвелинт, и нелепо изглеждал той, понеже джуджетата имат къси и криви крака, но две джуджета водели този кон, понеже той вървял неохотно и бил натоварен с плячка. А зад тях идвала тълпа въоръжени бойци без много товар; и с такава подредба се наканили да прекосят Сарн Атрад в своя съдбовен ден.

Утро било, когато стигнали до отсамния бряг, а по пладне все още се точели в дълга колона и газели бавно из плитчините на бързата река. Там тя се разширява и тече по тесни канали, изпълнени с канари, между дълги купища плочести скали и по-дребни камъни. Там Наугладур слязъл от коня и се приготвил да го преведе, понеже въоръженият авангард вече се бил изкатерил по отсрещния бряг, а той бил стръмен и гъсто обрасъл с дървета, и някои от носачите на златото вече се катерели по него, а други газели насред течението, но въоръжените от края на колоната били спрели да си починат.

Изведнъж навред отекнал звукът на елфически рогове, и един [? прогърмял] по-звънко от другите, и това бил рогът на горския ловец Берен. После из въздуха литнали като облак тънките стрели на елфите, които никога не пропускат целта и вятърът не ги отклонява — и гледай ти! — от всяко дърво и скала внезапно изскочили кафяви и зелени елфи, и пращали непрестанно стрели от пълните си колчани. Тогава настанала врява и паника сред войската на Наугладур, и онези, що газели през брода, захвърлили златния си товар във водата и с ужас се втурнали към единия или другия бряг, но мнозина били поразени от безмилостните стрели и рухнали със златото си в теченията на Арос, обагряйки бистрите води с тъмната си кръв.

Тогава бойците на отсрещния бряг [? се хвърлили] в битка, сбрали се и опитали да стигнат до враговете, но те пъргаво бягали пред тях, докато [? други] продължавали да ги обсипват с град от стрели, и тъй Елдарите почти не пострадали, а джуджетата гинели непрестанно. Сега тази славна битка при Каменния брод… чак до Наугладур, защото, макар че Наугладур и неговите командири водели упорито бойците си, така и не успели да се вкопчат с врага, а смъртта се сипела като дъжд върху редиците им, додето повечето не издържали и побягнали, а подир тях отеквал звънкият смях на елфите, те вече не стреляли, понеже безформените фигури на бягащите джуджета и развените им от вятъра бели бради ги изпълвали с веселие. Но Наугладур устоял, макар малцина да имало около него, и си припомнил словата на Гвенделин^[1], понеже не щеш ли, насреща му се задал Берен, захвърлил лъка и изтеглил бляскав меч; а Берен се извисявал по ръст сред Елдарите, макар и да не можел да се мери по плещи с Наугладур Джуджето.

Рекъл тогава Берен:

— Пази си живота, ако можеш, кривокраки убиецо, инак аз ще ти го отнема — и Наугладур му предложил дори чудната огърлица Науглафринг, за да го пусне жив и здрав; но Берен казал: — Не, мога да я взема и когато паднеш посечен — а после се нахвърлил сам срещу Наугладур и неговите спътници, и като повалил повечето, останалите избягали, сподирени от елфически смях, и тъй Берен стигнал до Наугладур, убиеца на Тинвелинт. Достойно се отбранявало старото джудже и свирепа била битката, и мнозина елфи, които гледали с обич и тревога за своя предводител, опипвали тетивите на лъковете си, ала докато се биел, Берен им викнал никой да не се меси.

Малко разказва легендата за раните и ударите в онази схватка, освен че Берен бил наранен неведнъж, а много от най-изкусните му удари не навредили на Наугладур поради неговото [? умение] и магията на джуджешката му ризница; и разказват, че три часа се били и ръцете на Берен се изтощили, но не и тези на Наугладур, привикнали да въртят тежкия чук в ковачницата, и най-вероятно друг щял да бъде краят, ако не било проклятието на Мим; защото, забелязвайки, че Берен отслабва, Наугладур го притиснал още по-силно и високомерието, породено от онова тежко проклятие, се надигнало в сърцето му, та си помислил: „Ще убия този елф, а другите ще се уплашат от мен и ще избягат“, и като стиснал здраво меча си, нанесъл мощен удар, крещейки:

— Посрещни участта си, горско недоносче — и в този момент кракът му настъпил остър камък и той залитнал напред, но Берен се изплъзнал от удара, и като го хванал за брадата, ръката му напипала златната огърлица, дръпнал я изведнъж и повалил Наугладур по очи; и мечът изхвръкнал от ръката на Наугладур, но Берен го грабнал и с него съсякъл джуджето, като казал:

— Няма да цапам лъскавия си меч с нечистата ти кръв, след като не е необходимо.

А тялото на Наугладур било хвърлено в Арос.

Тогава свалил огърлицата и я огледал с почуда — и съзрял Силмарила, същия безценен камък, който отнел от Ангбанд и си спечелил безсмъртна слава с този подвиг; и казал:

— О, фенер на феите, нивга не са те виждали очите ми да грееш и наполовина тъй ярко, както сега, украсен със злато, безценни камъни и магията на джуджетата — и наредил огърлицата да бъде измита от петната, и не я захвърлил, понеже не знаел за нейната мощ, а я отнесъл със себе си в горите на Хитлум.

На този пасаж от „Легенда за Науглафринг“ отговарят само няколко думи във вече цитирания откъс от „Куента“:

В тази битка [Сарн Атрад] Зелените елфи изненадали джуджетата насред брода, както били натоварени с плячка; и вождовете на джуджетата били избити, както и почти цялата им войска. Но Берен взел Джуджешката огърлица Наугламир, на която висял Силмарилът…

Това илюстрира моята забележка, че баща ми „екипира в кратка, обобщена история онова, което вижда в далеч по-подробна, непосредствена и драматична форма“.

Ще приключа тази кратка екскурзия в „Изгубената легенда“ за Джуджешката огърлица с още един цитат, идващ от разказа в „Куента“ за смъртта на Берен и Лутиен, и гибелта на сина им Диор. Започвам от разговора между Берен и Гвенделин (Мелиан), когато Лутиен за пръв път си слага Науглафринг. Берен заявява, че никога не е изглеждала тъй красива; но Гвенделин казва: „И все пак Силмарилът е бил в короната на Мелко, а огърлицата е дело на злонамерени майстори“.

Тогава рекла Тинувиел, че не желае скъпи неща или безценни камъни, а елфическото блаженство в гората, и заради Гвенделин свалила огърлицата от шията си; но Берен бил недоволен и не поискал тя да бъде захвърлена, а я съхранил в своята [? съкровищница].

Подир туй Гвенделин живяла известно време в гората с тях и се изцелила [от прекомерната си скръб за Тинвелинт]; а накрая неохотно тръгнала към земите на Лориен и вече не се завърнала в преданията на земните обитатели; но върху Берен и Лутиен бързо паднала онази смъртна участ, която им предрекъл Мандос, когато ги пуснал от чертозите си — и в това може би проклятието на Мим проявило [? силата си], че тая участ ги застигнала толкоз рано; и този път не си тръгнали заедно двамата, а още докато синът им Диор Прекрасни бил малък, Лутиен бавно повехнала, както станало с елфите от късните дни по целия свят, и изчезнала из горите, и никой вече не я видял да танцува там. Но Берен я дирил из всички земи на Хитлум и Артанор; и никога никой елф не е бил по-самотен от него, та той също посърнал и напуснал живота, а синът му Диор станал владетел на кафявите и зелените елфи, и господар на Науглафринг.

Може би е вярно каквото разказват елфите, че сега тия двама ловуват из горите на Ороме във Валинор и Тинувиел ще танцува завинаги по зелените ливади на Неса и Вана, щерки на боговете; ала велика била скръбта на елфите, когато Гуилвартон ги напуснали, и понеже били без водач, а магията им отслабнала, броят им намалял; и мнозина заминали за Гондолин, мълвата за чиято нарастваща мощ и слава се носела шепнешком сред всички елфи.

И все пак, когато възмъжал, Диор все още властвал над многоброен народ, и обичал горите също като Берен; и песните го наричат най-често Аусир Богати, понеже притежавал онзи безценен камък, вграден в Джуджешката огърлица. Заглъхнали подир време в сърцето му словата на Берен и Тинувиел, той почнал да я носи на шията си и обикнал дълбоко нейната красота; и славата на този накит плъзнала като горски пожар из всички области на Севера и елфите си казвали: „Силмарил пламти в горите на Хисиломе“.

В „Легенда за Науглафринг“ се разказва по-подробно за нападението срещу Диор и неговата гибел от ръцете на Феаноровите синове, и това е последната „Изгубена легенда“, получила последователна форма; тя завършва с бягството на Елвинг:

Тя бродела из горите и неколцина от кафявите и зелените елфи се сбрали около нея, напуснали завинаги поляните на Хитлум и се упътили на юг, към дълбоките води на Сирион и ведрите земи около тях.

И тъй всичките съдбини на елфите се преплели в една нишка, и тази нишка е великата легенда за Еарендел; и сега стигаме до истинското начало на тази легенда.

Тук в „Куента Нолдоринва“ следват дълги пасажи, свързани с историята на Гондолин и неговото падане, и историята на Туор, който се оженил за Идрил Келебриндал, дъщеря на гондолинския крал Тургон; синът им бил Еарендел, който заедно с тях избягал от разрухата на града и стигнал до устията на Сирион. По-нататък „Куента“ проследява бягството на Елвинг, дъщерята на Диор, от Дориат към устията на Сирион:

Край Сирион заживял елфически народ, бежанци от Дориат и Гондолин, и те се захванали с морски дела и изграждали прекрасни кораби, и живеели на самия бряг, в сянката на десницата на Улмо…

През онези дни Туор усетил как го наляга старост и не устоял на обзелия го копнеж по морето; построил тогава големия кораб „Еараме“, що означава Орлово крило, и заедно с Идрил отплавал към залеза и към Запада, и вече не се завърнал в легендите. А сияйният Еарендел станал владетел на сирионския народ и взел за съпруга красивата Елвинг, дъщеря на Диор; ала не намирал покой. Две мисли се сливали в сърцето му: копнеж по безбрежното море и мисълта да отплава подир Туор и Идрил Келебриндал, и си мислел, че може би ще намери последния бряг и преди смъртта си ще предаде послание на боговете и елфите от Запада, което да затрогне сърцата им с жалост за света и скърбите на човешкия род.

Построил „Вингелот“, тоест Цвете на пяната — най-прекрасния от всички възпявани кораби; белеел корпусът му като сребриста луна, златни били греблата, платната от сребро, а мачтите увенчани с безценни камъни като звезди. В „Балада за Еарендел“ се възпяват много от приключенията му из океани и земи, где не е стъпвал човешки крак, по морета и многобройни острови… Ала Елвинг останала да скърби у дома.

Еарендел не намерил Туор, нито пък стигнал в пътешествията си до бреговете на Валинор; и накрая ветровете го изтласкали обратно на изток, и в нощ дълбока стигнал до заливите на Сирион, нечакан и неприветстван, понеже били опустошени…

Мястото край устието на Сирион, където все още живеела Елвинг и съхранявала Наугламир заедно с безценния Силмарил, станало известно на Феаноровите синове; и те се сбрали от криволичещите си ловни пътеки.

Но народът на Сирион не пожелал да отстъпи безценния камък, спечелен от Берен и носен от Лутиен, заради който загинал Диор. И тъй се случило последното и най-жестокото убийство на елфи от елфи, третата беда, причинена от безумната клетва, защото синовете на Феанор връхлетели срещу изгнаниците от Гондолин и оцелелите от Дориат; и макар че някои от народа им се отдръпнали настрани, а неколцина дори се разбунтували и погинали от другата страна, докато помагали на Елвинг срещу собствените си владетели, нашествениците победили. Дамрод бил посечен, Дириел също, а от Седмината останали само Маидрос и Маглор; ала последните оцелели от Гондолин били унищожени или принудени да напуснат и да се присъединят към народа на Маидрос. И все пак Феаноровите синове не докопали Силмарила, понеже Елвинг хвърлила Наугламир в морето, откъдето той не ще се завърне чак до Края, и сама скочила във вълните, приела облика на бяла морска птица и с жални викове отлетяла да дири Еарендел по всички брегове на света.

Ала Маидрос съжалил невръстния й син Елронд, взел детето със себе си, подслонил го и се погрижил за него, защото бил покрусен и уморен от товара на страшната клетва.

Когато Еарендел узнал тия неща, велика скръб го обзела и той отново вдигнал платна да дири Елвинг и Валинор. И в „Балада за Еарендел“ се разказва, че най-сетне стигнал до Омагьосаните острови и едва се изтръгнал от тяхната омая, и отново намерил Самотния остров и Сенчестите морета, и Бленувания залив на пределите на света. Там единствен от живите люде стъпил на безсмъртния бряг и нозете му изкачили дивния хълм Кор; и бродил по пустите улици на Тун, където прахът по одеждите и обувките му бил от безценни камъни и елмази. Но не пристъпил във Валинор.

Изградил кула в Северните морета, край която по едно или друго време прелитали всички морски птици на света, вечно скърбял за Елвинг и я чакал да се завърне при него. И „Вингелот“ се издигал върху крилете им, и вече плавал дори из въздуха, дирейки Елвинг; вълшебен и дивен бил този кораб като звездно цвете в небето. Ала слънцето го жарело, а луната го гонела из небесата, и дълго се скитал Еарендел над земята, сияен като падаща звезда.

Тук легендата за Еарендел и Елвинг свършва в първоначалния вариант на „Куента Нолдоринва“, но една по-късна преработка на последния пасаж променя дълбоко идеята, че Силмарилът на Берен и Лутиен е изгубен навеки в морето. Преработеният текст гласи:

И все пак Маидрос не докопал Силмарила, понеже Елвинг, като видяла, че всичко е загубено и синовете й Елрос и Елронд са взети в плен, избягала от войската на Маидрос и с Наугламир на гърдите се хвърлила в морето и загинала, или поне тъй мислели хората. Но Улмо я изнесъл нагоре и върху гръдта й греел като звезда сияйният Силмарил, докато летяла над водата да дири любимия си Еарендел. И в една късна нощ Еарендел, застанал на кормилото, я видял да идва към него като неимоверно бърз бял облак под луната, като звезда над морето, летяща в странна посока, блед пламък върху крилете на бурята.

И песните разказват, че тя паднала от въздуха върху палубата на „Вингелот“ в несвяст, почти мъртва от напрежението на бързината, и Еарендел я притиснал към гърдите си. А на сутринта съзрял с изумени очи своята съпруга в истинската й форма да лежи до него, и косата й се била разпиляла по лицето му; и тя спяла.

От тук нататък многократно преработваният разказ от „Куента Нолдоринва“ съвпада в основни линии с този от „Силмарилион“ и аз ще завърша историята в настоящата книга с цитат от тази творба.