Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (10) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Куента Силмарилион

През следващите години баща ми се насочва към нов вариант в проза на историята за Древните дни и той се намира в един ръкопис със заглавието „Куента Силмарилион“, който ще обозначавам като КС. Днес няма следи от междинни текстове между него и предшественика му „Куента Нолдоринва“, макар че трябва да са съществували; но от момента, когато историята на Берен и Лутиен влиза в „Силмарилион“, има няколко чернови в крайно недовършен вид поради дългите колебания на баща ми между дългия и краткия вариант на легендата. Един по-пълен вариант, който в случая можем да наречем КС 1, е изоставен заради дължината си в момента, когато в Нарготронд крал Фелагунд предава короната на брат си Ородрет.

Следва много груба чернова на цялата история; и тя е основата за втория, „кратък“ вариант КС 2, запазен в същия ръкопис като КС 1. Главно от тези два варианта извлякох историята на Берен и Лутиен, както е разказана в публикувания „Силмарилион“.

Работата над КС 2 все още продължава през 1937 година; но през тази година се намесват съвсем други фактори, нямащи нищо общо с историята на Древните дни. На 21 септември издателство „Алън енд Ънуин“ публикува „Хобит“ и книгата постига мигновен успех; ала това води до голям натиск върху баща ми да напише следваща книга за хобити. През октомври той съобщава в писмо до Станли Ънуин, че е „малко смутен. Не мога да измисля какво повече да кажа за хобитите. Струва ми се, че господин Бегинс е проявил изцяло както Туковската, така и Бегинсовата страна от характера им. Но мога много да кажа, и вече имам много написано за света, в който попадат хобитите“. И той добавя, че би желал да получи мнение за „света, в който попадат хобитите“; събира ръкописите си и на 15 ноември 1937 година ги праща на Станли Ънуин. Между тях е КС 2, стигнал до момента, когато Берен поема в ръка Силмарила, който е изрязал от Морготовата корона.

Много години по-късно узнах, че списъкът на бащините ми ръкописи, съставен в „Алън енд Ънуин“, съдържа освен „Фермерът Джайлс“, „Мистър Блис“ и „Изгубеният път“ още два текста, упоменати като „Дългата поема“ и „Материал за Гномите“ — заглавия, от които лъха отчаяние. Очевидно нежеланите ръкописи са попаднали върху бюрото в „Алън енд Ънуин“ без подходящо обяснение. Вече разказах подробно странната история на тази пратка в „Баладите на Белерианд“ (1985), но ще я спомена отново накратко: става болезнено ясно, че „Куента Силмарилион“ (като част от „Материал за Гномите“, заедно с неизвестно какви други текстове, обединени под това заглавие) така и не е била прочетена от литературния редактор в издателството — освен няколко страници, прикачени погрешно (и в случая крайно подвеждащо) към „Балада за Леитиан“. Той е силно озадачен и предлага решение за свързване на „Дългата поема“ и този фрагмент (горещо одобрен) с произведенията в проза (например „Куента Силмарилион“), което е (съвсем разбираемо) абсолютно погрешно. Излага мнението си в недоумяващ доклад, върху който друг негов колега записва, пак напълно разбираемо: „Какво да правим?“.

В резултат на поредицата последвали недоразумения баща ми, без да подозира, че „Куента Силмарилион“ всъщност не е прочетена от никого, казва на Станли Ънуин колко се радва, че ръкописът поне не е отхвърлен „с презрение“, и че сега със сигурност се надява „да мога да си позволя да публикувам «Силмарилион»!“. Докато КС 2 не е при него, той продължава повествуванието в следващ ръкопис, който разказва за смъртта на Берен в „На лов за Кархарот“, възнамерявайки да прехвърли новонаписаното в КС 2, когато текстовете му бъдат върнати; но когато това става на 16 декември 1937 година, той оставя „Силмарилион“ настрани. В писмо от тази дата до Станли Ънуин той пак пита: „А какво друго могат да правят хобитите? Те могат да бъдат комични, но това е комедия от предградията, освен ако не се развива на фона на по-първични неща“. Но три дни по-късно, на 19 декември 1937 година, той съобщава на „Алън енд Ънуин“: „Написах първата глава на една нова история за хобитите — «Един дългоочакван празник»“.

Както написах в приложението към „Децата на Хурин“, непрекъснатата и развиваща се традиция на „Силмарилион“ в обобщен вид стига до края си, повалена насред полет в момента, когато Турин напуска Дориат и става разбойник. От този момент нататък през следващите години по-нататъшната история остава в концентрирания и недоразвит вид от 1930 година, сякаш замразена, докато величавите структури на Втората и Третата епоха израстват заедно с писането на „Властелинът на пръстените“. Но тази по-нататъшна история е изключително важна в древните легенди, защото заключителните истории (произхождащи от оригиналната „Книга на изгубените легенди“) описват гибелната съдба на Хурин, бащата на Турин, след като Моргот го освобождава, и рухването на елфическите кралства Нарготронд, Дориат и Гондолин, за които Гимли пее в мините на Мория хилядолетия по-късно:

Светът бе чист, висок върхът

и още тачеше светът

крале могъщи в Гондолин

и Нарготронд, но пътят син

на запад бе им отреден…

И това е короната и завършекът на цялото: съдбата на Нолдорите в дългата им борба срещу силата на Моргот, ролите, които Хурин и Турин играят в тази история, завършваща с „Разказ за Еарендил“, който избягва от горящите руини на Гондолин.

 

 

Много години по-късно баща ми разказва в писмо (от 16 юли 1964 година): „Аз им предложих легендите за Древните дни, но техните редактори ги отхвърлиха. Те искаха продължение. А аз исках героични легенди и възвишена романтика. Резултатът бе «Властелинът на пръстените».“

 

 

При изоставянето на „Балада за Леитиан“ няма конкретно описание какво става след момента, когато „зъбите Кархаротови със трясък като капан се впиха“ в ръката на Берен, в която той държи Силмарила; за това трябва да се върнем към оригиналния „Разказ за Тинувиел“, където се разказва за отчаяното бягство на Берен и Лутиен, как ги преследвала потерята от Ангбанд и как Хуан ги намерил и ги отвел обратно в Дориат. В „Куента Нолдоринва“ баща ми казва само, че „малко може да се каже“ за това.

Във финалната история за завръщането на Берен и Лутиен в Дориат главната (и радикална) промяна е начинът на бягството им от портите на Анганд, след като Берен е ранен от Кархарот. Това събитие, до което не достига „Балада за Леитиан“, е разказано с думите от „Силмарилион“:

Тъй изглеждало, че походът за Силмарила ще завърши с гибел и отчаяние; ала в онзи час над стените на долината се появили три могъщи птици, устремени на север с криле по-бързи от вятъра.

Сред всички живи твари се била разнесла мълвата за пътешествията и бедите на Берен, а Хуан сам бил помолил зверове и птици да бъдат нащрек и да му помагат. Високо над царството Морготово се реели Торондор и неговите поданици, та като видели безумието на Вълка и тежката участ на Берен, устремно литнали надолу тъкмо в мига, когато цялата мощ на Ангбанд се отърсвала от оковите на съня. Вдигнали те Лутиен и Берен над земята и ги отнесли в облаците…

(Докато се носели високо над земите), Лутиен заридала, защото си мислела, че Берен е обречен на гибел; той не отварял очи, не изричал нито дума и подир туй не помнел нищичко от полета. Най-сетне орлите ги спуснали край границите на Дориат — в същата долина, от която се бил измъкнал крадешком отчаяният Берен, оставяйки Лутиен да спи.

Там ги оставили орлите и се завърнали към своите небесни чертози над върховете на Крисаегрим; а при Лутиен дотичал Хуан и двамата се погрижили за Берен както предния път, когато го наранил Куруфин. Ала тази рана била жестока и отровна. Дълго лежал Берен и духът му блуждаел из мрачните предели на смъртта, терзан от вечна тревога, що го преследвала от сън в сън. И когато вече надеждите им гаснели, той изведнъж се събудил и зърнал над себе си небе през листата; а под листата чул как до него тихо и бавно пее Лутиен Тинувиел. Отново била настанала пролет.

Оттогава Берен бил наречен Ерхамион, що означава Едноръкия; и страданието завинаги се запечатало върху лицето му. Но накрая обичта на Лутиен го върнала към живота и когато се изправил на крака, двамата отново тръгнали да бродят из горите.

Така историята на Берен и Лутиен вече е разказана, както се е развивала в проза и стих над двайсет години от първоначалния „Разказ за Тинувиел“. След първите колебания Берен, чийто баща отначало е Егнор Горянина от народа на горските елфи, наричани Нолдоли, което се превежда на английски като Гноми, става син на Барахир, човешки вожд и водач на група бунтовници срещу омразната тирания на Моргот. Паметната история е израснала (през 1925 година в „Балада за Леитиан“) от предателството на Горлим и убийството на Барахир; и макар че Веане, която разказва „изгубената легенда“, не знае какво е довело Берен в Артанор и предполага, че е само заради обичта му към скитането, след смъртта на баща си той става прочут враг на Моргот, принуден да бяга на юг, където дава начало на историята за Берен и Тинувиел, когато надниква в здрача през дърветата на Тинголовата гора.

Забележителна е разказаната в „Разказ за Тинувиел“ история за пленяването на Берен по пътя му към Ангбанд в дирене на Силмарила от Тевилдо, Принца на котките; също тъй забележително е последвалото пълно преобразяване на тази история. Но ако кажем, че замъкът на котките е кулата на Саурон на остров Тол-ин-Га-урхот, то това, както отбелязах другаде, може да е само в смисъла, че заема същото „пространство“ в повествуванието. Иначе няма смисъл да дирим дори и най-бледи прилики между двете истории.

Чудовищните котки чревоугодници, техните кухни, техните тераси за припичане на слънце и техните примамливи елфическо-котешки имена Мяугон, Мяуле, Меоита — всичко това е изчезнало без следа. Но извън тяхната омраза към кучетата (и важното значение на разказа за взаимната омраза между Хуан и Тевилдо) е очевидно, че обитателите на замъка не са обикновени котки: много забележителен е този откъс от „Разказа“, засягащ „тайната на котките и заклинанието, което Мелко бил поверил [на Тевилдо]“:

и това били магически думи, които скрепвали камъните на злата му къща, и чрез тях той държал под властта си всички зверове от котешкия народ, изпълвайки ги със зла сила извън тяхната природа; защото отдавна се говорело, че Тевилдо е зъл блян в зверско тяло.

Интересно е също да се отбележи в този откъс, както и другаде, начинът, по който отделни аспекти и случки от оригиналния разказ могат да се появят под съвсем различен облик, изниквайки от цялостно променена концепция на повествуванието. В стария „Разказ“ Хуан принуждава Тевилдо да разкрие заклинанието и когато Тинувиел го изрича, „домът на Тевилдо се разтресъл; и отвътре изскочили безбройните му обитатели“ (тоест армия от котки). В „Куента Нолдоринва“, когато Хуан поваля страховития върколак магьосник, Некроманта Тху в Тол-ин-Гаурхот, „спечелил от него ключовете и заклинанията, които крепели неговите омагьосани стени и кули. Тъй крепостта била разбита, кулите рухнали и тъмниците се отворили. Много пленници излезли на свобода…“.

Но тук стигаме до голямата промяна в историята на Берен и Лутиен, когато тя се обединява със съвсем отделната легенда за Нарготронд. Чрез клетвата за вечна дружба и помощ, дадена пред Барахир, основателят на Нарготронд — Фелагунд — е въвлечен в похода на Берен за Силмарила; и тук се появява историята за елфите от Нарготронд, които, преоблечени като орки, са пленени от Тху и дните им свършват в зловещите тъмници на Тол-ин-Гаурхот. Походът за Силмарила засяга също Келегорм и Куруфин, синове на Феанор и влиятелни фигури в Нарготронд, чрез пагубната клетва за мъст срещу всеки „що дръзне да отнеме или задържи Силмарилите извън тяхно владение“. Пленничеството на Лутиен в Нарготронд, от което я спасява Хуан, я замесва в замислите и амбициите на Келегорм и Куруфин.

 

 

Остава онзи аспект на историята, който е също и неин край, и според мен има първостепенно значение в авторския замисъл. Най-ранното споменаване за съдбата на Берен и Лутиен след гибелта на Берен при гонитбата на Кархарот се среща в „Разказ за Тинувиел“; но по това време и Берен, и Лутиен са елфи. Там се казва:

Тинувиел, смазана от скръб и не намираща утеха или светлина в целия свят, го последвала бързо по онези мрачни пътеки, които всеки трябва да извърви сам. Нейната красота и нежната й прелест затрогнали дори студеното сърце на Мандос, та той й позволил да отведе Берен отново в света, и туй вече нивга не се е случвало нито с човек, нито с елф, и много песни и разкази има за молбата на Тинувиел пред престола на Мандос, но аз не си ги спомням много добре. Ала Мандос рекъл на двамата: „Чуйте, елфи, не към живот на съвършена радост ви отпращам, защото таквоз нещо вече не може да се намери в целия свят, където седи Мелко със злото сърце — и знайте, че ще станете простосмъртни като човеците, и когато дойдете отново насам, то ще е навеки“…

От този пасаж става ясно, че Берен и Лутиен имат по-нататъшна история в Средната земя („делата им след това били велики и много приказки има за тях“), но не се казва нищо повече, освен че били и-Куилвартон, тоест „мъртвите, що живеят отново“, и „станали могъщи феи в земите на север от Сирион“.

В друга от „Изгубените легенди“, „Идването на Валарите“, има разказ за онези, които отиват при Мандос (име на неговите чертози, както и на самия бог, чието истинско име е Ве):

Натам отпосле отивали елфите от всички племена, които по зла участ били погубени от оръжие или умирали от скръб по убитите — и само тъй можели Елдарите да умират, а и туй било само за време. Там Мандос изричал тяхната участ и те чакали в мрака, сънувайки прежните си дела, додето дойдело отреденото време да се преродят в децата си и да отидат отново да пеят и да се смеят.

Можем да сравним това с недовършените стихове от „Балада за Леитиан“ за страната, където „чакат мъртвите, забравени от нас“:

Луна не грее в онзи небосклон,

сърца не бият; само тежък стон

веднъж отеква в хиляди лета.

Да, много надалеч от нас е тя,

где мъртвите седят във тишина

сред сенките без слънце и луна.

Идеята, че елфите умират само от рани или от скръб, оцелява и се появява в публикувания „Силмарилион“:

Защото елфите не умират, освен ако не бъдат погубени или сами повехнат от скърби (тия два вида привидна смърт са им присъщи); нито пък старостта ги лишава от сила, макар и да ги наляга умора подир десет хиляди века живот; ако ли все пак умрат, сбират се в чертога на Мандос, откъдето могат понякога да се завръщат. Но синовете човешки умират наистина и напускат света; затуй ги наричат Гости или пък Странници. Смъртната участ им е дарил Илуватар и понякога даже Великите им завиждат в час на умора.

Струва ми се, че цитираните по-горе думи на Мандос от „Разказ за Тинувиел“ „ще станете простосмъртни като човеците, и когато дойдете отново насам, то ще е навеки“ им отнемат съдбата на елфи: умирайки като елфи, те няма да се преродят, но ще им бъде позволено — по изключение — да напуснат Мандос все още в конкретния си облик. Все пак обаче ще платят цена, защото, когато умрат повторно, няма да има възможност за връщане, няма да има „привидна смърт“, а онази, която трябва да понесат хората поради своята същност.

По-късно в „Куента Нолдоринва“ се казва, че „Лутиен залиняла от скръб и изчезнала от света… И тя влязла в чертозите на Мандос и му изпяла тъй трогателна песен за обич, че той бил затрогнат и се смилил, що не се било случвало никога дотогава“.

Призовал Берен, и както била се заклела Лутиен, когато го целунала в смъртния час, двамата пак се срещнали отвъд западното море. И Мандос им позволил да си тръгнат, ала казал, че Лутиен трябва да стане простосмъртна като своя любим и пак да напусне света като простосмъртните жени, а хубостта й да се превърне само в спомен за песен. Тъй станало, ала разказват, че за утеха Мандос дал на Берен и Лутиен дълъг и радостен живот, и те бродили из прекрасните земи на Белерианд, без да усещат жажда и студ, и повече никой от простосмъртните не проговорил с Берен и неговата съпруга.

В черновата на историята за Берен и Лутиен се появява идеята за „избор на съдба“, който Мандос предлага на Берен и Лутиен:

И ето какъв избор предложил на Берен и Лутиен. Да заживеят блажено във Валинор до свършека на света, ала накрая Берен и Лутиен да отидат там, където е отредено на техните родове, когато всичко се промени — а каква е волята на Илуватар за човеците, Манве [предводителят на Валарите] не знае. Или пък да се завърнат в Средната земя без обещание за радост и дълголетие; тогава Лутиен щяла да стане простосмъртна като Берен, подвластна на втора смърт и накрая да напусне света навеки, а хубостта й да остане само като спомен от древните песни. Тази съдба избрали, та каквито и скърби да ги чакали занапред, съдбините им да се слеят и пътищата им да ги отведат един до друг отвъд пределите на света. Тъй единствена от всички Елдари Лутиен наистина умряла и напуснала света в древни времена; ала чрез нея Двата рода се обединили и тя е дала живот на мнозина.

Тази идея за „избор на съдба“ се запазва, но в различна форма, както виждаме в „Силмарилион“: изборът е предложен само на Лутиен, и то променен. Тя пак може да напусне Мандос и да живее до края на света във Валинор заради своите дела и скърби, и защото е дъщеря на Мелиан; но Берен не може да дойде там. Ако приеме, те трябва да се разделят завинаги, понеже той не може да избяга от съдбата си, не може да избяга от смъртта, която е Дар на Илуватар и не може да бъде отхвърлена.

Остава вторият избор и тя го приема. Само така Лутиен може да бъде заедно с Берен „отвъд света“ — тя сама трябва да промени съдбата на своята същност; трябва да стане простосмъртна и да умре наистина.

Както казах, историята на Берен и Лутиен не свършва с присъдата на Мандос и трябва да бъде разказано какво се е случило след това, както и какво е станало със Силмарила, който Берен изрязал от желязната корона на Моргот. Има известни затруднения да го направя във формата, която избрах за тази книга, най-вече защото ролята на Берен във втория му живот засяга аспекти от историята на Първата епоха, които разтварят рамката твърде широко за целите на настоящата книга.

Вече споменах за „Куента Нолдоринва“ от 1930 година, представляваща разширен вариант на „Митологична скица“, че тя си остава „концентриран подробен преразказ“ — в заглавието на ръкописа се казва, че е „кратка история на Нолдолите или Гномите“, извлечена от „Книга на изгубените легенди“. За тия обобщаващи текстове писах във „Войната за Силмарилите“ (1994): „В тези варианти баща ми очертава (като, разбира се, непрестанно ги развива и разширява) дълги произведения, които вече съществуват в проза или стих, а в «Куента Силмарилион» усъвършенства онзи типичен тон, мелодичен, сериозен, елегичен, изпълнен с усещане за загуба и отдалеченост във времето, който според мен се дължи отчасти на литературния факт, че той скицира в кратка, обобщена история онова, което вижда в далеч по-подробна, непосредствена и драматична форма. Със завършването на голямата «намеса» и потеглянето на «Властелинът на пръстените» изглежда, че той се е върнал към Древните дни с желанието да подхване отново далеч по-широките мащаби, с които някога е започнал в «Книга на изгубените легенди». Завършването на «Куента Силмарилион» си остава негова цел; но «големите предания», съществено доразвити от първоначалната си форма — от които трябва да бъдат съставени последните глави — така и не са написани“.

 

 

Тук ще стане дума за една от последните написани истории в „Изгубените легенди“, където тя носи заглавието „Легенда за Науглафринг“ — това е първоначалното име на Джуджешката огърлица Наугламир. Но така стигаме до най-далечната точка в работата на баща ми по Древните дни след завършването на „Властелинът на пръстените“ — няма ново повествувание. Ще цитирам отново анализа си от „Войната за Силмарилите“: „сякаш сме стигнали до ръба на огромна канара и гледаме от възвишенията, издигнати в по-късна епоха, към древната равнина далече под нас. За историята на Наугламир и разрухата на Дориат… трябва да се върнем с повече от четвърт век към «Куента Нолдоринва», а може би и още по-назад“. Именно към „Куента Нолдоринва“ се насочвам сега, привеждайки текста със съвсем леки съкращения.

Легендата започва с по-нататъшната история на огромното съкровище от Нарготронд, заграбено от злия дракон Гломунд. След като Турин Турамбар убива Гломунд, баща му Хурин заедно с неколцина горски разбойници идва в Нарготронд, който нито орк, нито елф или човек не е посмял да разграби поради страх от духа на Гломунд и от самия спомен за него. Ала там намират едно джудже на име Мим.