Джон Р. Р. Толкин
Берен и Лутиен (13) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Зорницата и вечерницата

Дълбока скръб обзела Еарендил и Елвинг за гибелта на Сирионските заливи, а най-вече за пленничеството на синовете им, защото се бояли, че може вече да са погубени; ала не било тъй. Маглор съжалил Елронд и Елрос и бащински се погрижил за тях, а след време помежду им се зародила неподозирано силна обич; но страховитата клетва продължавала да мъчи и изтощава сърцето му.

Еарендил обаче не виждал вече нито капка надежда в Средната земя и с отчаяна твърдост решил да не се завръща, а заедно с Елвинг отново да подири Валинор. Сега той почти непрестанно стоял до кормилото на „Вингелот“, а Силмарилът бил прикрепен върху челото му; и колкото повече наближавали Запада, толкова по-ярко ставало неговото сияние. Мъдреците разказват, че именно заради могъществото на този свещен камък най-сетне успели да достигнат води, що не били виждали други кораби, освен тия на Телерите; минали покрай Омагьосаните острови и устояли на техните вълшебства; после навлезли в Сенчестите морета, прекосили техните сенки и съзрели Самотния остров Тол Ересеа, но не се задържали край него; а накрая хвърлили котва в залива Елдамар и като зърнали този кораб да се задава от Изтока, Телерите се изумили, гледайки отдалече несравнимото сияние на Силмарила. Тъй Еарендил пръв от всички живи достигнал безсмъртните брегове; а освен Елвинг имал още трима моряци, които били пребродили заедно с него всички морета — Фалатар, Ерелонт и Аерандир били техните имена. И Еарендил им казал:

— Освен мен никой не ще стъпи на този бряг, та да не си навлечем гнева на Валарите. Върху себе си само ще поема тази заплаха и дано тъй помогна на Двата народа.

Но Елвинг му отвърнала:

— Тогава пътищата ни ще се разделят навеки; а каквото и да те заплашва, желая да го споделим заедно.

После скочила в бялата пяна и изтичала подир него; но Еарендил се натъжил, защото очаквал гневът на Западните властелини да се стовари върху всеки простосмъртен от Средната земя, който дръзне да прекоси преградите около Аман. Там се сбогували със своите спътници и повече никога не ги видели.

Сетне Еарендил рекъл на Елвинг:

— Почакай ме тук; понеже само един може да отнесе посланието, що ми е поверила съдбата.

След тия думи тръгнал сам напред по брега, навлязъл в Калакирия и клисурата му се сторила пуста и безмълвна; защото също както някога били сторили Моргот и Унголиант, Еарендил идвал в празничен ден и почти всички елфи се били сбрали във Валимар или в чертозите на Манве върху Таникветил, та само малцина останали на стража по стените на Тирион.

Ала все пак тия малцина го съгледали отдалече заради ярката светлина, която носел, и тозчас се отправили към Валимар. А Еарендил се изкачил по зелената могила Туна и не видял жива душа; сетне тръгнал из улиците на Тирион и ги заварил пусти; и сърцето му се свило от страх да не би някаква беда да е сполетяла Блаженото царство. Вървял по безлюдните друмища на Тирион, а по дрехите и обувките му се трупал елмазен прах, тъй че целият заблестял, докато изкачвал безкрайните бели стълбища. Гръмко зовял на всички човешки и елфически езици, ала нямало кой да отговори. Затуй накрая се обърнал и поел пак към морето; но щом стъпил върху обратния път, някой му извикал с могъщ глас откъм могилата:

— Здравей, Еарендил, най-прославен от всички моряци и най-очакван сред всички скъпи гости, що идва накрая незабелязан! Здравей, Еарендил, носител на светлина отпреди Слънцето и Луната! Блясък на Земните чеда, звезда в нощния мрак, безценна искра сред залеза и предвестник на ясното утро!

Туй бил гласът на Еонве, вестителя на Манве, който идвал от Валимар да призове Еарендил пред Властелините на Арда. И Еарендил тръгнал през Валинор, влязъл в чертозите на Валимар и кракът му вече не стъпил върху земите на простосмъртните люде. Тогава Валарите се сбрали на съвет и повикали Улмо от морските дълбини; а Еарендил се изправил пред величавите им лица и предал посланието на Двата рода. Помолил ги да простят на Нолдорите, да се смилят над техните скърби и великодушно да помогнат на изпадналите в беда елфи и хора. И молбата му била приета.

Елфическите легенди разказват, че след като Еарендил тръгнал да потърси Елвинг, Мандос заговорил за неговата участ и рекъл:

— Нима простосмъртен човек ще стъпи върху нетленните земи, без да плати с живота си?

Но Улмо възразил:

— Та нали за това се е появил на бял свят. Кажи ми, ако можеш: дали Еарендил е син на Туор от Хадоровия род, или чедо на Тургоновата щерка Идрил от елфическия род на Финве?

А Мандос отвърнал:

— Все едно, Нолдорите доброволно заминаха в изгнание и не могат да се завърнат тук.

Но когато всички Валари изрекли своята дума, дошъл ред на Манве да реши и той продумал:

— На мен се пада съдбовната власт в тия дела. От обич към Двата рода е приел заплахата Еарендил, затуй не бива да я стоварваме нито върху него, нито върху съпругата му Елвинг, която го последва също от обич; ала вече не ще стъпят нозете им между елфи и люде в Отвъдните земи. И ето що повелявам за тях: на Еарендил, Елвинг и техните синове давам воля сами да избират с кой народ да преплетат съдбините си и по чии закони да бъдат съдени.

[А понеже Еарендил все не се завръщал, страх изпълнил душата на самотната Елвинг; но докато бродела покрай морето, той я намерил.] Не след дълго двамата били призовани във Валимар да чуят присъдата на Върховния владетел.

Тогава Еарендил казал на Елвинг:

— Избирай сама, защото аз вече се изморих от този свят.

И заради Лутиен Елвинг избрала да бъде сред Първородните Чеда на Илуватар; а Еарендил от обич към нея приел същия избор, макар че сърцето го теглело към простосмъртните люде от бащиния му род.

Сетне по волята на всички Валари Еонве слязъл към брега на Аман, където спътниците на Еарендил все още очаквали вести; дал им друг кораб и Валарите ги отпратили към Изтока с могъщи ветрове. А белия „Вингелот“ благословили и го пренесли през Валинор до самия край на света; там корабът прекосил Портите на нощта и се издигнал в небесния океан.

Приказно красив бил станал „Вингелот“, цял изпълнен с трепетното сияние на чист и ярък плам; а мореплавателят Еарендил, обсипан с искрящ прах от елфически елмази, отново стоял на кормилото със Силмарила върху челото. Надалече пътувал той с този кораб и достигал чак до междузвездната пустота; ала най-често го виждали привечер или на зазоряване да блести сред изгрева или залеза, докато се завръща към Валинор от своите пътешествия отвъд пределите на мирозданието.

Елвинг не го придружавала в тия странствия, понеже не можела да устои на студа и безбрежната пустота; повече обичала земните неща и нежните ветрове, що веят над води и хълмове. Затова й изградили бяла кула на север, край брега на Разлъчното море; и натам се отправяли всяка година морските птици от целия свят. Разказват, че тъй като някога била приела техния облик, Елвинг скоро почнала да разбира езика им; а те я научили на изкуството да лети и крилете й били снежнобели със сребристосиво по края. И понякога, докато Еарендил на връщане се приближавал към Арда, тя излитала да го посрещне както в отдавна отминалите им земни дни. Тогава най-зорките елфи от Самотния остров я съзирали как с радост се извисява да поздрави завръщането на „Вингелот“ като сияйна бяла птица, обагрена в розово от залеза.

Когато за пръв път се издигнал да плава из небесния океан, „Вингелот“ изгрял над света ненадейно, обгърнат в искрящо сияние; а в Средната земя го съзрели отдалече със смаяни очи и решили, че трябва да е поличба, та го нарекли Гил-Естел, що означава Звезда на върховната надежда. И като видял тази нова звезда сред вечерния небосклон, Маедрос запитал брат си Маглор:

— Не е ли Силмарил онова, що блести сега далече на запад?

А последната раздяла на Берен и Лутиен със света? По думите на „Куента Силмарилион“: Никой не видял Берен и Лутиен да напускат света и никой не отбелязал къде са легнали накрая телата им.