Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (8)

7.
Щастлив час в хотел „Девкалион“

Мориган сънуваше, че пада в мрака, но се събуди, за да види слънчева светлина, поднос с пържени яйца и бележка.

Ела в кабинета ми след закуска.

На третия етаж, през две врати от музикалния салон.

Ю. Н.

На гърба Юпитер бе надраскал малка карта със стрелки, указващи посоката. Часовникът на стената сочеше един следобед. Доста след закуска, помисли си Мориган. Преди колко ли време й бе оставил бележката?

Тя изгледа подноса и осъзна, че не е яла нищо след агнешката пържола на вечерята по случай рождения й ден в имението Врана — кога беше това, преди сто години? Излапа две яйца, дебела препечена филия с масло и половин чаша хладък чай с мляко, и докато ядеше, оглеждаше обстановката.

В сравнение е видяното в хотела, е неговите позлатени огледала и маслени картини, пищни килими, буйна зеленина и кристални полилеи, спалнята й бе изненадваща. Това беше… стая. Доста хубава стая. Но все пак нормална стая — с едно легло, дървен стол, квадратно прозорче и врата, водеща към миниатюрна баня вляво. Ако не беше бележката от Юпитер на нощната масичка и чадърът й със сребърна дръжка, окачен на леглото, Мориган можеше да си помисли, че е сънувала „Девкалион“, Невърмур и цялата тази работа.

Веднага след последната глътка чай тя се преоблече в чиста синя рокля (единствената дреха в гардероба) и се втурна към кабинета на Юпитер на третия етаж, следвайки напътствията му. Преди да почука, спря да си поеме дъх.

— Влез — извика Юпитер. Мориган отвори вратата и видя малка приятна стая с камина и две протрити кожени кресла. Юпитер седеше зад дървено бюро, надвесен над хаос от документи и карти. Вдигна очи и се усмихна широко. — Аха! Ето те и теб. Прекрасно. Мислех да ти устроя малка обиколка. Добре ли спа?

— Да, благодаря — отвърна момичето. Изведнъж се почувства срамежлива. Беше заради всички тези усмивки, с които я засипваше Юпитер, помисли си тя. Някак не бе естествено.

— Стаята в ред ли е?

— Д-да, разбира се! — изломоти тя. — Поне беше, когато излязох. Кълна се.

Юпитер се вгледа в нея за момент, сбърчил объркано чело. После затвори очи и се засмя, сякаш е казала нещо смешно. — Не, не, имам предвид… харесва ли ти? Добра ли е за теб?

— О. — Мориган усети как бузите й пламват. — Да, прекрасна е. Благодаря.

Юпитер бе така любезен да изтрие остатъците от усмивката си.

— Малко е… ъъъ… скучна, знам, но току-що се е запознала с теб. Малко по малко ще се опознаете. Нещата ще се променят.

— О — повтори Мориган. Нямаше представа за какво говори той. — Добре.

Стените на кабинета на Юпитер бяха покрити с рафтове с книги и снимки, предимно на странни пейзажи и хора. Самият Юпитер присъстваше само на няколко от тях — по-млад, по-риж, по-кльощав и по-малко брадат. Застанал на крилете на летящ биплан. Вдигнал два палеца, докато яздеше мечка. Танцуващ на палубата на лодка с красива жена и, кой знае защо, сурикат.

А снимката, заемаща почетно място на бюрото му, показваше Юпитер и едно момче, седнали на същото това бюро, вдигнали крака и скръстили ръце, ухилени до ушите. Момчето имаше равни бели зъби, шоколадовокафява кожа и черна превръзка на лявото око.

Мориган го позна — беше същото момче, което видя на празненството снощи да тича след танцуващия дракон и да скача от покрива заедно с Юпитер. Тогава не бе забелязала превръзката. Но пък то бе профучало покрай нея за секунда, а мозъкът й сигурно е бил прекалено зает с музикантите гущери, великанските котки и така нататък.

— Кой е този?

— Племенникът ми Джак. Ето го пак там — виждаш ли? Училищната снимка от миналата година. — Юпитер посочи фотография на група момчета, строени в равни редици. Отдолу пишеше: „Училище за интелигентни млади мъже «Грейсмарк». Зимата на Единайсета година от Епохата на южното влияние“. Момчетата бяха облечени в черни костюми с бели ризи и папийонки.

Мориган прочете списъка от имена под снимката.

— Тук пише, че името му е Джон.

— Ъхъ, Джон Арджуна Корапати. Ние му викаме Джак. — Мориган отвори уста да зададе въпрос за превръзката, но Юпитер я прекъсна. — По-добре го попитай лично. Но може да се наложи да почакаш до пролетната ваканция, съмнявам се, че през първия срок ще се мярка често. Исках да ви запозная днес, но се опасявам, че той трябваше да се върне в училището.

— Днес не е ли почивен ден?

Юпитер въздъхна дълбоко.

— Не и според нашия Джак. Той тъкмо започна третата си година и настоява, че всичките му съученици ще се върнат в общежитието през празниците, за да учат за първия си изпит. В „Грейсмарк“ не ги оставят да мързелуват. — Юпитер изведе момичето в коридора и затвори вратата на кабинета след себе си. — Надявам се да му окажеш лошо влияние. Какво ще кажеш да посетим Пушалнята?

 

 

— Та така. — Юпитер се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си, докато чакаха асансьора. — Мориган… Мориган.

— Да? — Тя се зачуди дали не се кани най-после да й разкаже за Чудното общество.

Той вдигна очи.

— Хммм? О, просто си мислех какво можем да направим с името Мориган. В смисъл, да ти измислим прякор. Мори… Моро… Не. Моз. Моза. Мози?

Вратите на асансьора се отвориха със звън. Юпитер я вкара вътре и натисна копчето за деветия етаж.

— Определено не — наежи се Мориган. — Не искам прякор.

— Разбира се, че искаш, всеки иска… — Прекъсна го пищене, пращящи звуци и прочистване на гърло откъм един усилвател с формата на рог, окачен в ъгъла.

— Добро утро, дами, господа и чуднивотни. Би ли могъл гостът, който е оставил четири лами в оранжерията, ако обича, да си ги прибере в първия удобен момент? Моля, потърсете Кеджъри, ако ви е нужна помощ. Благодаря.

— Всеки иска прякор — продължи Юпитер след съобщението. — Ето например моят е Великият достопочтен капитан сър Юпитер Амантиус Норт, благородник.

— Сам ли си го измисли?

— Отчасти.

— Прекалено е дълъг за прякор — отсъди Мориган. — Прякорите са кратки, като да речем Джим или Рижко. За да произнесеш „Великият достопочтен капитан сър не знам си какво“, ще ти трябва цяла година.

— Ето защо всички ме наричат Юпитер — каза той. Асансьорът потрепери и спря, и те излязоха от кабината. — Права си, обикновено по-кратко е по-добре. Да видим… Мо. Мор… Мог. Мог!

— Мог? — Тя сбърчи нос.

— Мог е страхотен прякор! — настоя Юпитер. Повъртя думата в устата си, докато вървяха по дългия коридор. — Мог. Могърс. Могстър. Толкова е гъвкаво.

Мориган направи гримаса.

— Звучи като нещо, което някое животно е повърнало и оставило на прага ти. А сега, ще ми разкажеш ли за Чудното общество?

— Скоро, Мог, но…

— Мориган.

— … преди това, голямата обиколка.

 

 

За облекчение на Мориган Пушалнята не беше стая, където гостите могат да пушат лули и пури, а стая, която изпускаше големи, кълбящи се облаци от разноцветен ароматен дим, който сякаш извираше от самите стени. Този следобед димът беше в тъмнозеления цвят на градински чай („за да насърчава изкуството на философстването“, каза й Юпитер), но разписанието на вратата я уведоми, че тази вечер димът ще се смени с розов (за романтика), а късно през нощта с лавандулов (за подпомагане на съня).

На едно канапенце се беше проснал много дребен и много блед мъж, облечен целият в черно и увит в кадифено наметало. Очите му бяха затворени и дебело очертани с черен грим, устата му бе посърнала и цялото му същество излъчваше готическа трагедия. Мориган моментално го хареса.

— Добър ден, Франк.

— А, Юпи — промърмори дребосъкът, като открехна едното си скръбно око. — Ето те и теб. Тъкмо си мислех за смъртта.

— Естествено. — Юпитер не изглеждаше впечатлен.

— И за песните, които искам да изпея на тържеството за Вси светии тази година.

— Има близо година дотогава, освен това ти казах, че можеш да изпееш песен, единствено число, а не песни, множествено.

— И за недостига на чисти кърпи в стаята ми.

— Получаваш чиста кърпа всяка сутрин, Франк.

— Ама аз искам две чисти кърпи всяка сутрин — рече нацупено Франк. — Трябва ми една за косата ми.

Мориган потисна напиращия кикот.

— Говори с Фенестра. Между другото, снощи свърши чудесна работа — това беше най-великолепният ни Срединощ досега. — Юпитер се наведе към Мориган и прошепна:

— Франк е официалният ми организатор на празненства. Главен купонджия. Най-добрият в занаята, но не бива да му го казваме, иначе ще си потърси работа на някое по-тежкарско място.

Франк се усмихна сънливо.

— Вече знам, че съм най-добрият, Юпи. Стоя тук, защото няма по-тежкарско място — ти си единственият хотелиер в Свободния щат, който не слага бюджетни ограничения на моя гений.

— Аз слагам бюджетни ограничения на твоя гений, Франк, но ти все ги пренебрегваш. Като стана дума, кой одобри наемането на „Игуанарама“?

— Ти.

— Не, аз ти казах да наемеш „Гущеромания“, имитаторите на „Игуанарама“. Те са четири пъти по-евтини.

— Естествено. Имат четири пъти по-малък талант — изсумтя Франк. — Всъщност, защо си тук? Не виждаш ли, че отмарям?

— Доведох да ти представя един специален човек. Това — Юпитер тупна с ръка по рамото на Мориган — е Мориган Врана.

Франк се изправи рязко и присви очи срещу момичето.

— А. Донесъл си ми подарък — каза той. — Млада кръв. Много ми е приятно. — Щракна със зъби. Мориган се помъчи да не се засмее. Подозираше, че той се опитва да я ужаси, и изглеждаше спортсменско да му приглася.

— Не, Франк. — Юпитер стисна отчаяно гърбицата на носа си. — Ама сериозно, и ти, и Фен… виж какво, тя не е за хапане. Никой в „Девкалион“ не е за хапане. Вече сме говорили за това.

Франк затвори пак очи и се отпусна нацупено по гръб.

— Тогава защо ме безпокоиш?

— Помислих си, че може би ще искаш да видиш кандидата ми, нищо повече.

— Кандидат за какво? — попита Франк и се прозя.

— За Чудното общество.

Очите на Франк се опулиха. Той седна и се втренчи в Мориган с подновен интерес.

— Бре-бре. И това ако не е любопитен обрат? Юпитер Норт, който се беше заклел никога да не става покровител. Най-после си е взел кандидат. — Той потри злорадо ръце. — Ох, как ще приказват хората.

— Да, хората обичат да приказват.

Мориган премести поглед от Юпитер към Франк и обратно.

— За какво ще приказват?

Но Юпитер не отговори.

Той наистина ли се беше заклел никога да не става покровител? Това неволно я караше да се чувства приятно. Юпитер Норт, който явно се радваше на всеобща обич и възхищение, бе избрал нея за свой първи кандидат. Искаше й се да знае защо.

Франк я гледаше подозрително, като че ли и той изпитваше някакви съмнения.

— За мен е удоволствие, Мориган. Може ли да те питам нещо?

— Не може — намеси се Юпитер.

— О, хайде, Юпи, само един въпрос.

— Не.

— Мориган, какво е…

— Няма да получиш и една чиста кърпа утре, ако продължаваш.

— Но аз искам да разбера само…

— Лягай и се наслаждавай на дима, Франк. — Стените бяха започнали да бълват нови облаци зелен дим. — Скоро ще дойде Марта с количката за чай.

Франк изпръхтя, а после им обърна гръб и се тръшна сърдито на канапенцето.

Юпитер поведе Мориган през мъглата към изхода, говорейки тихо в ухото й:

— Франк обича да драматизира, но е свестен. Единственото джудже вампир в Невърмур, знаеш ли? — Мориган долови в гласа му нотка на гордост. Озърна се назад към Франк през зеленикавата мъгла с лека тревога — наистина ли току-що бе говорила с вампир? — Не е много популярен нито в джуджешкото общество, нито във вампирското, за съжаление, главно заради…

— Вампир джудже — поправи го Франк от другия край на стаята. — Има разлика. Може би трябва да поработиш малко върху деликатността си, щом ще управляваш хотел.

— … главно заради мрачното си настроение, предполагам. Представи си, щом е прекалено мрачен за другите вампири — довърши шепнешком Юпитер, а после извика през рамо: — Те губят, Франк. Те губят.

 

 

Пред Пушалнята се разминаха с камериерката Марта, която буташе количка с чай и вкусни на вид сладкиши. Тя намигна на Мориган и мушна в ръката й парче торта с розова глазура, а Юпитер усърдно се престори, че не забелязва.

Мориган току-що бе отхапала голяма божествена хапка, когато един младеж с шофьорска фуражка и униформа изскочи от асансьора. Имаше тъмнокафява кожа и тревожно ококорени очи.

— Капитан Норт! — извика той, докато тичаше по коридора. Мориган замръзна; като нещастно последствие от своята прокълнатост тя знаеше точно как изглеждат лошите новини. — Праща ме Кеджъри, господине. Пристигна още един пратеник на Транспортната служба. Трябва веднага да дойдете. — Шофьорът свали фуражката си и плъзна нервно пръсти по ръба й.

Марта заряза количката и се втурна, разтревожена, към тях.

— Да не би нова злополука в Чудметрото?

— Нова… — започна Юпитер и поклати глава. — Как така нова злополука?

— Видях го по новините тази сутрин — отвърна Марта. — Един влак дерайлирал на Лошовременната линия малко след разсъмване и се блъснал в стената на тунела.

— Къде? — попита Юпитер.

— Някъде между станциите Черпън и Лисича улица. Казаха, че имало десетки ранени. — Марта стоеше съвсем неподвижно, хванала се за гърлото, и добави тихо: — Слава богу, няма загинали.

Мориган усети как нещо в нея се свива. Ето я — катастрофата, която чакаше. „Здравей, Невърмур — помисли си и прехапа устна. — Мориган Врана пристигна.“ Вгледа се в Юпитер, очаквайки обвинение, очаквайки той да се обърне с подозрение към нея.

Но покровителят й само се намръщи.

— Чудметрото не дерайлира. Никога не е дерайлирало.

— Марта е права, господине — заяви шофьорът. — Пише го във всички вестници, говорят за това по радиото. Някои казват… казват, че може да е дело на… — Той млъкна, за да преглътне и понижи гласа си до шепот — … на Чудотвореца, но това… това са…

— Глупости.

— Същото казах и аз, господине, но… при такава тежка злополука, хората неизбежно си мислят…

— Може ли наистина да е Чудотвореца? — прекъсна го Марта и цветът се оттече от лицето й.

Юпитер се засмя.

— При условие че го няма от над сто години, едва ли, Марта. Не се поддавай на разни хора, дето пръскат паника.

— Какъв е този Чудотворец? — поинтересува се Мориган. Възможно ли бе някой друг да е виновен? Някой различен от нея, за разнообразие? Засрами се, че при тази мисъл сърцето й се възрадва.

— Бабини деветини — отвърна Юпитер с решително кимване и се обърна пак към шофьора си. — Чарли, Чудметрото се движи със собствена тяга и се самоподдържа. Задвижвано е от Чудо, за бога. Чудото не допуска катастрофи.

Чарли повдигна рамене. Изглеждаше не по-малко озадачен.

— Знам. Транспортната служба не казва за какво сте им притрябвали, господине, но пратих вест до гаража да заредят една кола. След четири минути ще сме готови за тръгване.

Юпитер изглеждаше разтревожен.

— Добре тогава. — Той се обърна към Мориган, докато Чарли хукна напред. — Съжалявам за това, Мог. Кофти момент. Не успях да ти покажа дори езерото с патиците, нито Стаята за неща в стъкленици.

— Каква е тази стая за неща в стъкленици?

— Там си държа всичките неща в стъкленици.

— Щеше да ми разказваш за Чудното общество…

— Знам и ще ти разкажа, но това ще трябва да почака. Марта… — Той махна на младата камериерка да се приближи.

— Можеш ли да разведеш малко Мориган? Само колкото да й покажеш най-важните неща.

Марта грейна.

— Разбира се, господине. Ще я заведа да види госпожа Чанда Кали, тя репетира в Музикалния салон. — Камериерката прегърна Мориган през раменете и я стисна приятелски. — После ще отидем в конюшните да видим понитата, какво ще кажеш?

— Идеално! — съгласи се ентусиазирано Юпитер и се втурна към асансьора, където Чарли държеше вратите отворени.

— Марта, ти си истинско съкровище. Мог, ще се видим по-късно.

После вратите се затвориха и го скриха от поглед.

 

 

Мориган веднага позна госпожа Чанда Кали. Не по мощното сопрано, което отекваше в тавана на музикалния салон, когато Марта и Мориган пристигнаха, нито по тъмния червеникавокафяв цвят на кожата или лъскавата черна коса, силеща се по гърба й на гъсти вълни, нашарени със сребро. Позна я по робата — дълга, диплеща се коприна в яркорозово и оранжево, осеяна с мънички блестящи мъниста. Беше почти в същия стил като пурпурната копринена рокля, която жената носеше на покривното парти. Госпожа Чанда, осъзна Мориган, беше първата храбра душа, скочила от парапета на Яснозорското празненство.

Сега тя стоеше по средата на музикалния салон и изпълняваше ария за чудата публика: две дузини пърхащи сини птички, една лисица с двете й лисичета и няколко рижи катерички с пухкави опашки, които, изглежда, бяха влезли през широко отворените прозорци и се взираха в певицата с дълбоко благоговение.

— Госпожа Чанда е Велико сопрано и Командир на ордена на горските сплетници — прошепна високо Марта на Мориган през музиката и птичите песни. Момичето забеляза златна брошка във формата на буквата Ч, същата като на Юпитер, скрита между мънистата по роклята на госпожа Чанда. — Тя е член на Чудното общество, но живее тук, в „Девкалион“. Изнасяла е представления във всички големи опери на Свободния щат, макар че някои от тях не са особено доволни, когато се появи тази пасмина — те цапат ужасно — добави Марта и посочи горските създания, които явно бяха привлечени пряко волята си от гласа на певицата.

Музиката свърши и Марта и Мориган заръкопляскаха бурно. Госпожа Чанда се поклони и се усмихна топло, а после изкъшка на дивите животни да излязат обратно през прозореца.

— Марта, ангелче мое, трябва винаги ти да ме представяш. Правиш го толкова очарователно.

Камериерката поруменя.

— Госпожо Чанда, това е Мориган Врана. Тя е…

— Кандидатът на Юпитер, знам, чух вече — каза госпожа Чанда и обърна блестящия си взор към Мориган. Беше като да си уловен в лъча на фар. Като да говориш с кралска особа. — Новините пътуват бързо в „Девкалион“ Всички говорят за вас, госпожице Врана. Значи е вярно, скъпа? Ще участвате в изпитанията?

Мориган кимна, опипвайки смутено полите на роклята си. Застанала пред тази забележителна жена, се чувстваше като улично хлапе.

„Ето как изглеждат членовете на Чудното общество“, помисли си тя. Красиви и достолепни, като госпожа Чанда. Интересни и възхитителни като Юпитер. Какво ли си мислеха те за нея, зачуди се Мориган — Марта и госпожа Чанда, и Фенестра, и Франк? Дали вече си шепнеха какъв ужасен избор е направил Юпитер?

— Колко необичайно — ахна оперната певица. — Нашият Юпитер най-после покровител! Радвам се да се запознаем, Мориган, ти трябва да си наистина чудесен човек. Вълнуваш ли се за първото си изпитание, сладка моя?

— Ъъъ… не? — излъга неубедително момичето.

— Разбира се, първо ще отидеш на Чудното посрещане. Юпитер уреди ли ти проба?

Мориган я изгледа неразбиращо. Какво, да му се не види, беше това Чудно посрещане?

— П-проба?

— При шивачката? Трябва да ти ушият нова рокля, скъпа. Първите впечатления са важни. — Тя направи пауза. — Мисля, че мога да накарам личния ми шивач да се погрижи за това.

Марта засия срещу Мориган, ококорила очи, като че ли това наистина беше най-голямата чест, с която може да те удостои госпожа Чанда, а не загадъчна и ужасяваща перспектива.

— Естествено, на Юпитер му се разминават неговите собствени… интересни шивашки избори, защото е такъв хубавец — продължи госпожа Чанда. — Но не можем да допуснем и за теб ужасния му вкус. Не и за такова важно събитие. Чудното посрещане не е просто градинско празненство. То е, за лош късмет, градина, пълна с хора, които преценяват всичко у теб. Другите кандидати и покровители ще те претеглят като своя конкуренция. Много е напрегнато.

Вътрешностите на Мориган се свиха. Конкуренция? Преценяване? В писмото на Юпитер се споменаваше, че влизането й в Обществото не е гарантирано и че ще трябва да мине през входни изпитания.

Но… дълбоко в себе си Мориган си бе мислила, че след всичко, което преживя, за да стигне до Невърмур, след бягството й от ловците от дим и сенки и преминаването на граничния контрол и… и излъгването на смъртта, за бога, — че може би трудната част е минала. Никой не бе споменавал за много напрегнато градинско празненство. (Мориган можеше да се сети за поне десетина нещастия, които тя и проклятието й биха могли да предизвикат на едно градинско парти, без дори да се броят ужилванията от пчели и сенната хрема.)

Госпожа Чанда май усети, че е засегнала чувствително място. Придаде си безгрижен вид и махна с ръка, сякаш да прогони муха.

— О, няма нужда да се тревожиш, мила. Просто бъди самата себе си. А сега, ако мога да попитам, всички ние си умираме да разберем… — Тя се приведе напред с блестящи очи и зашепна в ухото на Мориган. — Какво е умението ти? Какъв_ чудесен_ талант притежаваш?

Момичето премигна.

— Моето какво?

— Умението ти, дете. Уникалната ти малка дарба. Талантът ти.

Мориган не знаеше какво да каже.

— А, обзалагам се, че Юпитер е планирал изненадващо разкритие, нали? — каза госпожа Чанда и допря пръст до носа си. — Нито дума повече, скъпа. Нито дума повече.

 

 

— За какво говореше тя? — попита Мориган камериерката, когато излязоха от музикалния салон и тръгнаха надолу по спиралното стълбище към фоайето. — Аз нямам… умение или талант, или каквото и да било.

Марта се засмя мило.

— Разбира се, че имаш. Ти си кандидатка за Чудното общество. Кандидатката на Юпитер Норт. Той не би заложил на теб, ако не е сигурен, че имаш дарба.

— Не би ли? — Това беше нещо ново за Мориган. — Но аз нямам…

— Имаш. Просто още не знаеш каква е.

Мориган не отвърна нищо.

Помисли си за предната нощ — за чудесния момент, когато Юпитер се бе появил в имението Врана, за радостта, която бе изпитала с разпукването на утрото, когато кацна благополучно в предния двор на хотел „Девкалион“. Беше повярвала, че пред нея се е разкрил цял един нов свят. А сега имаше чувството, че гледа новия си живот през стена от непробиваемо стъкло.

Как изобщо щеше да влезе в Чудното общество, щом трябваше да има някакъв талант?

— Знаеш ли, той никога досега не е имал кандидат — каза тихо Марта. — А би трябвало. От всички тях се очаква да имат, след като достигнат определена възраст. А и не е като да не му блъскат по вратата сума ти родители и да му предлагат пари и всевъзможни услуги, само и само да избере безценното им чедо. Трябва да видиш какви тъжни и подсмърчащи физиономии гледаме тук на всеки Ден на наддаването! Но той винаги е отказвал. Никога никой не беше достатъчно специален. — Тя се усмихна весело и посегна да приглади едно черно кичурче зад ухото на Мориган. — Досега.

— В мен няма нищо специално — заяви Мориган, но това беше лъжа. Знаеше кое я прави специална. Същото, което караше хората в Джакалфакс да я избягват на улицата. Същото, което щеше да я убие на Срединощ, ако не се бе появил Юпитер с механичния си паяк и не я бе отнесъл в Невърмур.

Проклятието я правеше специална.

Талант ли беше да си прокълнат? Затова ли Юпитер й бе отправил предложение? Защото имаше дарба да разваля всичко? Мориган изкриви устни. Ама че ужасна мисъл.

— Капитан Норт е малко странен, миличка, но не е глупак. Той вижда хората каквито са наистина. Щом е избрал теб, значи… — Но Мориган не разбра какво значи, защото Марта бе прекъсната от оглушителен трясък и звън на чупещо се стъкло. Страшен писък отекна по целите стълби.

Марта и Мориган изминаха на бегом целия останал път до фоайето и там ги посрещна ужасна гледка: розовият полилей с формата на кораб се бе стоварил върху черно-белия шахматен под. Блестящи линии от натрошено стъкло и кристал се протягаха във всички посоки върху мрамора. От тавана висяха жици като червата на труп.

Гости и персонал стояха зяпнали, взирайки се в тази гигантска неразбория.

Марта вдигна ръце към бузите си.

— О… Капитан Норт така ще се разстрои. Този кораб стоеше там от цяла вечност, това е любимата му вещ. Как можа да се случи такова нещо?

— Не разбирам — заяви Кеджъри, появил се откъм рецепцията. — От поддръжката го провериха миналата седмица! Беше в отлично състояние.

— И да се случи тъкмо на Яснозор! — възкликна Марта. — Ама че ужасен късмет.

— Бих казал, че имахме чудесен късмет — отбеляза Кеджъри. — Фоайе, пълно с хора, и никой не е пострадал? Трябва да благодарим на щастливата си звезда.

Но Мориган мълчаливо се съгласи с Марта. Наистина бе ужасен късмет, а тя ги разбираше тези неща. Това й беше специалност.

Марта събра част от персонала и започна да дава нареждания за разчистването, докато Кеджъри се зае с гостите и деликатно ги отпрати от местопроизшествието.

— Дами и господа, извинявам се от името на „Девкалион“ за голямата уплаха, която преживяхте — казваше им портиерът. — Ако благоволите да отидете в коктейл-бар „Златният фенер“ на шестия етаж, там веднага ще започне специален „щастлив час“. Заведението черпи до края на вечерта! Забавлявайте се.

Десетината гости, станали свидетели на падането на полилея, бяха доволни да се качат горе за безплатни питиета и да забравят, че това някога се е случвало. Но Кеджъри, Марта и останалите от персонала изглеждаха също толкова разтревожени, колкото се чувстваше Мориган.

Момичето запристъпва около сцената на бедствието.

— Мога ли да помогна с нещо?

— О! Не си създавай грижи, Мориган — каза Кеджъри и я дръпна настрани. — Всъщност си мисля, че ще е най-добре, ако ти също изприпкаш горе — далеч от всички тия стърчащи жици и натрошен кристал. Не искаме да се нараниш.

— Няма да се нараня — възрази момичето. — Ще внимавам.

— Защо не се качиш в Пушалнята? Ще се обадя да им кажа да пуснат малко лайков дим за успокоение на крехките ти нерви. Ти преживя силен стрес. Хайде, добро момиче, върви, върви.

Мориган спря на площадката и се озърна назад да види как Кеджъри, Марта и останалите служители шетат насам-натам и смитат останките от полилея в тъжни купчини блестящ розов прах.

Никой не хвърли злобен поглед към нея, нито промърмори под нос, че е виновно прокълнатото дете. Никой не знаеше защо се е случило това ужасно нещо.

Но Мориган бе наясно.

Знаеше и защо е катастрофирал онзи влак в Чудметрото.

Проклятието я бе последвало. Тя бе оживяла, беше оцеляла от него… а после някак си го бе донесла чак в Невърмур, беше го вмъкнала покрай граничния контрол и му бе предоставила хубав, уютен дом в хотел „Девкалион“.

И сега то щеше да провали всичко.