Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (13)

12.
Сенки

Лятото на Първа година

След като първото й изпитание бе минало, а до следващото имаше още месеци, Мориган бе свободна да се радва на лятото в хотел „Девкалион“. Денем се плацикаше в басейна в слънчевия Жасминов двор, а уханните вечери бяха изпълнени с уроци по бални танци, вечери с барбекю и дълги лениви сеанси в Пушалнята, където разпускаше в парните облаци ванилов дим (за успокоение на сетивата и щастливи сънища). Ако понякога мислите й се отнасяха към имението Врана и си спомнеше как баба беше малко по-мила през лятото или се чудеше дали Айви вече е родила бебето си, тези мисли бързо бяха прогонвани от покана да помогне на Чарли да натимари конете или да дегустира менюто за следващото парти на Франк.

Понякога госпожа Чанда, която се славеше, че има шестима ухажори („по един за всяка вечер от седмицата, освен неделя“, обясняваше тя безгрижно), вземаше Мориган да й помага да си избере премяната за вечерта. Двете заедно преравяха хилядите прекрасни рокли, обувки и бижута в гардероба на сопраното (който бе голям кажи-речи колкото фоайето на хотела), за да открият идеалната комбинация за вечеря и танци с мъжа, когото Юпитер бе кръстил „мосю Понеделник“, разходка в парка със „сър Сряда Средоседмични“ или вечер в театъра с „почитаемия лорд Четвъртък“.

Животът в „Девкалион“ всекидневно й носеше нови удивителни преживявания — като например онзи път, когато Кеджъри повика хората от „Паранормални услуги“, за да прогонят един досаден призрак, който минаваше през стените на петия етаж. Кеджъри заяви, че по принцип няма нищо против призраците, стига да не притежават разни дразнещи навици. Този обаче все се връщаше — вече за трети път викаха „Паранормални услуги“ — и макар Кеджъри лично никога да не бе виждал призрака, разказите и слуховете така бяха наплашили някои гости, че той се видя принуден да ги премести на друг етаж. На Мориган й позволиха да гледа екзорсизма, но той не се оказа толкова впечатляващ, колкото си го представяше. Бе се надявала да види как истински призрак излита от сградата, но имаше само много горене на билки и странни танци, а накрая хората от „Паранормални услуги“ връчиха на Кеджъри сметка за четиристотин и петдесет креда и си тръгнаха.

Най-разочароващото в лятото обаче — далеч по-разочароващо от екзорсизма — беше, че Мориган все по-рядко виждаше Юпитер. Постоянно го викаха по работа от Лигата на изследователите или пък тичаше по безкрайни срещи, вечери и партита.

— Лоши новини, Мог. — Един четвъртък следобед Юпитер се плъзна по извитите мраморни перила на стълбището и се приземи във фоайето, където Мориган и Марта сгъваха салфетки във формата на лебеди. Тези на Марта изглеждаха идеални, сякаш всеки миг ще отлетят. А тези на Мориган приличаха на пияни ядосани гълъби. — Не мога да ви заведа с Хоторн на панаира утре вечер. Изникна нещо.

— Пак ли?

Юпитер прокара ръка през яркочервената си коса, припряно затъкна ризата в панталоните си и закопча тирантите.

— Опасявам се, че да, моето момиче. Невърмурската транспортна служба е пратила…

— Пак ли? — повтори Мориган. НТС цяло лято пращаше вестоносци, които да измъкват Юпитер от „Девкалион“. Обикновено се нуждаеха от помощта му само за „ехота в Паяжинната линия“ — каквото и да означаваше това, — но преди три седмици стана още една катастрофа и този път двама души бяха загинали. Новината бе на първа страница на вестниците цяла седмица, а „Девкалион“ кипеше от слухове кой е виновен и какво би могло да означава това. Някои от персонала така се паникьосаха, че Юпитер трябваше да забрани на всички да произнасят думата „Чудотвореца“.

— Аз мога да заведа Мориган — предложи Марта. — Утре е свободната ми вечер и Чарли ще ме води… тоест двамата с господин Макалистър… ами, той ще ходи на панаира и ме покани… помислих си, че и аз мога да отскоча. — Лицето на Марта поаленя. Всички в „Девкалион“ знаеха, че тя и Чарли Макалистър, шофьорът на хотела, се харесват. Само те двамата още мислеха, че е тайна.

— Няма нужда, Марта. Ти и Чарли ще си имате достатъчно други занимания. — Юпитер се подсмихна. — Ще отидем скоро, Мог, обещавам ти.

Момичето се опита да скрие разочарованието си. Невърмурският панаир беше прочут и се провеждаше всеки петък вечер през цялото лято. Хора от всичките Седем области идваха да го посетят и мнозина от тях отсядаха в хотел „Девкалион“. Всеки петък на свечеряване развълнувани гости поемаха с карети и влакове и всяка събота сутрин на обилна закуска си мереха вълнуващите истории, снимки и покупки. Но половината лято бе минало, а Мориган още не бе ходила там.

— Другата седмица? — попита тя обнадеждено.

— Другата седмица. Със сигурност. — Той грабна дългото си зелено палто и отвори входната врата, после спря и хвърли поглед назад. — Чакай… другата не мога. Имам резервирано пътуване до Флокс II. Ужасен свят. Със същите рояци кръвосмучещи насекоми като на Флокс I, но без нито една от очарователните му черти. — Той се почеса по рижата брада и се изкиска безпомощно. — Ще измислим нещо. Хей, Джак се връща от музикалния лагер другия уикенд. Ще прекара остатъка от лятото тук. Може да отидем заедно, и тримата. Тоест четиримата — с Хоторн.

Мориган почти бе забравила, че племенникът на Юпитер живее в „Девкалион“, когато не е в училищния пансион. Марта казваше, че понякога се прибирал за уикендите, но досега нямаше и следа от него.

Юпитер се върна да грабне чадъра си, поспря и я изгледа странно.

— Да не си сънувала кошмари?

— Какво? Не — побърза да отрече Мориган и се озърна към Марта. Камериерката изведнъж се съсредоточи върху броенето на лебедите си и се направи, че не чува.

Юпитер размаха ръка около главата на Мориган, сякаш пъдеше невидими мухи.

— Напротив, сънувала си. Витаят около теб. Какво сънува?

— Нищо — излъга тя.

— Показното изпитание, нали? Казах ти да не се притесняваш за него.

— Не се притеснявам. — Лъжа.

— Добре. — Юпитер кимна бавно, а после се приведе над стола й и прошепна: — Наистина съжалявам за панаира, Могърс.

— Мориган — поправи го тя и посегна да оправи яката му, която се бе подгънала. — Няма нищо. С Хоторн ще правим нещо друго.

Юпитер кимна, побутна я игриво с юмрук по рамото и изчезна.

 

 

Другата сутрин на масата за закуска на Мориган в трапезарията имаше някакво момче. Седеше на стола й. И ядеше препечената й филийка.

Беше по-високо и по-голямо от нея — може би на дванайсет или тринайсет — и макар че лицето му беше скрито зад вестника, върхът на гъстата му черна коса стърчеше над заглавието. То прелистваше страниците и си сръбваше сок от червен портокал, разположило се на стола, сякаш притежава всичко наоколо.

Мориган прочисти тихо гърло. Момчето изобщо не вдигна очи от вестника. Тя изчака малко и се прокашля по-силно.

— Ако си болна, върви си — нареди той. Прелисти още една страница. Тънка кафява ръка се подаде, взе препечена филийка и се скри пак зад вестника.

— Не съм — каза тя, изненадана от грубостта му. — Тук долу не се допускат гости. Да не си се загубил?

Той не отговори на въпроса й.

— Ако нямаш нищо заразно, можеш да останеш. Но не говори, докато чета.

— Знам, че мога да остана. — Тя се изпъна, за да изглежда по-висока. — Аз живея тук. А ти седиш на моя стол.

При тези думи момчето най-после свали бавно вестника, за да разкрие дълго лице и израз на крайно неудоволствие. Едната му вежда се повдигна плавно и устата му се нацупи, докато оглеждаше Мориган от глава до пети.

Тя беше свикнала с такава реакция, когато се запознава с нови хора, и бе по-малко изненадана от презрението му, отколкото от черната кожена превръзка, покриваща лявото му око. Моментално го позна от училищната снимка в кабинета на Юпитер: Джон Арджуна Корапати.

Значи това беше Джак.

Той сгъна вестника и го сложи в скута си.

— Твоят стол ли? Живееш тук от пет минути и вече изявяваш претенции върху мебелите? Аз съм живял тук пет години. И случайно това е мястото, където си ям закуската.

— Ти си племенникът на Юпитер.

— А ти си неговата кандидатка.

— Казал ти е за мен?

— Очевидно. — Той разтвори рязко вестника и пак зарови лице в него.

— Мислех, че ще си дойдеш чак другия уикенд.

— Грешно са те информирали.

— Юпитер замина за Флокс II.

— Знам.

— Как стана така, че подрани?

Той въздъхна тежко и свали вестника.

— Чичо Юпи не иска да ми каже какво е умението ти. Мога само да предполагам, че имаш дарбата да дразниш хората, докато се опитват да четат.

Мориган седна срещу него.

— Ти ходиш в училището за умни момчета „Грейпантс“, нали?

— Училището за интелигентни млади мъже „Грейсмарк“ — сопна се той.

Мориган се подсмихна скришом. Знаеше истинското име.

— И как е там?

— Супер.

— Как така не си в Чудното общество като Юпитер? Опита ли да влезеш?

— Не. — Джак сгъна пак вестника, пъхна в устата си залък препечена филийка и взе полупълната си чаша чай, а после излезе от трапезарията и се качи по стълбите.

Мориган се зачуди къде ли е спалнята му и как изглежда, и къде живеят родителите му, и какво е станало с окото му, и как така не се е опитал да влезе в Обществото, и как ще изкара половин лято в неговата не особено приятна компания.

Докато се настаняваше на любимия си стол и си вземаше препечена филийка, тя си отбеляза наум утре да се събуди по-рано и да дойде тук преди Джак.

 

 

— Вероятно някой го е избол с нажежена маша — предположи Хоторн същата вечер, когато двамата с Мориган измъкнаха сандъка с настолни игри в Пушалнята (тази вечер димът бе розов — за насърчаване на ласкавия нрав). — Или го е намушкал с нож за отваряне на писма. Или е сложил месоядни насекоми под клепачите му и те са го изяли. Нещо такова.

— Уф. — Мориган потрепери. — Кой би направил такова нещо?

— Някой с причина да не го харесва — каза Хоторн. — Значи всеки, когото е срещал някога.

Той се ухили, а после огледа смаяно съдържанието на сандъка и попита:

— Няма да го направим наистина, нали?

— Напротив — отвърна Мориган и извади една шарена кутия. Беше решена да прекара добре вечерта, за да може, когато Юпитер я попита, честно да му каже, че няма ни най-малко значение, че е отменил обещаното пътуване до Невърмурския панаир за пета седмица подред. Ни най-малко.

— „Щастливи домакини“? О, я стига… Не съм я играл, откакто бях на десет.

Мориган не му обърна внимание и започна да нарежда фигурите.

— Аз ще съм госпожа О’Шемет, милата баба. Ти можеш да си госпожица Зличка, недоволната кариеристка. Не е особено модерно, нали? Аз започвам първа.

Тя хвърли зарчетата и премести фигурата си, взе карта от средата на дъската и прочете:

— „Печелиш състезание по аранжировка на цветя. Вземи наградата си: бродирана престилка, идеална за носене, когато готвиш вечеря за работливия си съпруг. Не забравяй да си освежиш червилото и да си оправиш косата, преди той да се прибере.“ — Тя остави веднага картата и започна да прибира фигурите. — Добре де, тогава какво искаш да правим?

— А ти как мислиш? Да отидем на Невърмурския панаир, разбира се. Брат ми Омир отива с група приятели, обзалагам се, че ще ни позволи да се присъединим, ако обещаем да се правим, че не го познаваме.

— Не мога. Не бива да излизам от хотела без Юпитер.

— Това правило ли е? — попита Хоторн. — Той казал ли е, че е правило? Защото ако не го е казал, значи вероятно е… по-скоро препоръка.

Мориган въздъхна.

— Има три правила. Трябваше да ги науча наизуст. Първо: ако някоя врата е заключена и нямам ключ, не ми е позволено да влизам. Второ: не бива да излизам от „Девкалион“ без Юпитер. Трето… третото го забравих. Беше нещо за южното крило. Както и да е, няма значение. Не мога да дойда.

Хоторн изглеждаше замислен.

— Първото правило означава ли, че можеш да влизаш през всяка незаключена врата?

— Ами, предполагам.

Той повдигна вежди.

— Яко.

Прекараха следващия час в тичане по коридорите и натискане на дръжките на вратите. Изпробваха шест етажа, докато не им доскуча. Изглежда, единствените незаключени стаи в „Девкалион“ бяха онези, които бяха посещавали вече милиони пъти, но ето че най-накрая, на седмия етаж на западното крило, тъкмо когато играта на „Щастливи домакини“ изглеждаше неизбежна, я озари вдъхновение.

— Това ми се струва познато. — Мориган изпробва още една заключена врата. Тя се различаваше от другите на този етаж. Вместо от солиден бронз топчестата дръжка бе направена от филигранно сребро и имаше по средата си мъничка опалова птичка с разперени криле. — Прилича на… О. О! Чакай тук!

Тя изтича до четвъртия етаж и обратно. Върна се задъхана, но стискаше триумфално чадъра си.

Хоторн килна глава.

— Очакваш лошо време ли?

Сребърният връх пасна в ключалката. Мориган завъртя мушамения чадър и изпробва пак дръжката. Вратата се отвори с приятно щракване и тя се усмихна.

— Знаех си.

— Как…

— Юпитер ми го подари за рождения ден — обясни Мориган, а въодушевлението й растеше. — Мислиш ли, че е знаел, че това ще се случи? Може би е искал да го открия!

— Да. — Хоторн изглеждаше объркан. — Той би направил тъкмо такова шантаво нещо.

Стаята бе голяма, ехтяща и съвсем празна, като се изключи един стъклен фенер по средата на пода. В него имаше една-единствена запалена свещ, достатъчно ярка, за да хвърля топло златно сияние из тъмната стая.

— Странно — промърмори Хоторн.

Странно беше меко казано. Мориган бе сигурна, че не би трябвало да има фенер, горящ без надзор в заключена празна стая на седмия етаж. От една страна, това вероятно беше пожароопасно. От друга, беше зловещо.

Когато се приближиха, светлината на фенера направи сенките им големи и чудовищни. Хоторн на майтап се прегърби и имитира походка на зомби, като стенеше високо за ефект. Заклатушка се към фенера и сянката му на стената зад него стана гигантска.

А после се случи нещо странно. Хоторн спря. Но не и сянката му. Тя продължи да се клатушка, придобила собствен живот, докато мина по цялата отсрещна стена и изчезна в един тъмен ъгъл.

— Зловещо — прошепна Мориган.

— Много зловещо — съгласи се Хоторн.

— Чакай да опитам аз. — Тя направи с ръце сянка на змия. Сянката запълзя по стените, нападайки яростно бедните сенчести зайчета, които Хоторн прати да подскачат към нея.

Малко недодяланият опит на Мориган да направи котка се превърна в ревящ лъв, който издебна и изяде всички зайци. Хоторн изобрази птица, която се превърна в прилеп и пикира към собствената му сянка, сякаш се опитваше да му издере очите.

Творенията им ставаха все по-сложни, докато двамата се надпреварваха кой ще създаде по-страшно нещо. Дори не трябваше да се стараят много — сякаш сенките сами се опитваха да бъдат колкото се може по-страшни. Една риба се превърна в акула, после в кръжащ пасаж от акули, а после във вихрен водовъртеж от гигантски акули със сенките на Хоторн и Мориган в центъра. Беше страховито и вълнуващо, и толкова, толкова яко!

— Аз… ще направя… — поде Хоторн, изплезил език, докато гънеше пръстите си в сложна неразпознаваема форма — … дракон.

И ето че изведнъж безформената сянка се превърна в гигантско влечуго. То затъмни стената, размаха страховито черните си криле и полетя. Виеше се над главите им и бълваше черни сенчести пламъци от ужасната си паст. Хоторн направи сенчест кон и драконът го опече и излапа на три хапки.

Мориган и Хоторн изпищяха, като видяха как той пикира и сграбчи в ноктите си сянката на Хоторн, а после се стопи в далечината, докато момчешката сянка размахваше черните си крайници. Писъците им преминаха в смях.

— Мисля, че току-що спечелих — каза Хоторн със самодоволна усмивка.

— Първо на първо, това изобщо не беше състезание — възрази Мориган. — И второ на второ, аз ще спечеля.

Те седнаха на пода с фенера между тях и Мориган започна да гъне пръсти. Ако Хоторн си мислеше, че може да надмине по страховитост най-страшния гражданин на Джакалфакс, очакваше го изненада.

— Нека ти разкажа една приказка.

Тя оформи с ръце нещо, което смътно наподобяваше човешка фигура.

— Имало едно време едно момче, което се разхождало само в гората.

Тя изобрази високи поклащащи се дървета и момчето сянка тръгна покорно към тях.

— Майка му все му повтаряла да не ходи сам в гората. Там живеела вещица, която най-обичала да яде сандвичи с кълцани момченца. Но момчето не я слушало, защото обичало да бере горски плодове.

Мориган се прегърби във фигура, която смяташе, че достатъчно наподобява вещица, свила хищно пръсти. Сянката й свърши останалото, преобразявайки се в зловеща старица със закривен нос, покрит с брадавици, и островърха шапка. Сянката вещица задебна момчето сред дърветата.

— То си мислело, че познава гората, но се загубило и не можело да намери обратния път. Вървяло дълги часове. Паднала нощ и гората притъмняла.

Мориган направи бухал, който литна и разклати клоните на едно дърво. Момчето сянка се озърна през рамо и потрепери. И Хоторн направи същото.

— Изведнъж чуло зад гърба си стар дрезгав глас. „Кой ходи в моята гора? — извикала вещицата. — Кой бере от горските ми плодове?“

Момчето се опитало да побегне, но вещицата го сграбчила за врата и го завлякла вкъщи при дъската за кълцане, като по целия път се кикотела. — Мориган особено се гордееше с вещерския си кикот. — Тъкмо вдигнала високо ножа и един вой прорязал нощта.

Мориган направи кучешка сянка, която се превърна във вълк, а после в цяла глутница вълци. Те обградиха вещицата и момчето, ръмжейки свирепо. Тя не бе възнамерявала да прави толкова много, но сенките имаха собствени идеи; бяха прекалено добри в това. Мориган трябваше да овладее положението, преди приказката да се е изплъзнала от контрола й.

— Накрая — каза тя, търсейки начин да приключи бързо историята, — момчето, хм… момчето чуло майка му да го вика някъде отдалеч. Тя му се притекла на помощ, яхнала верния им стар кон Сержант Клоп и… и момчето извикало радостно, като ги видяло да препускат надолу по хълма!

И сенчестият кон на Мориган наистина препусна към момчето, вещицата и вълците. Но на гърба му нямаше героична майка, дошла да спаси положението. Нямаше никаква майка. Само един висок, приличащ на скелет мъж с дълга черна пушка.

— Това не съм го правила — прошепна Мориган и студен страх се надигна в гърлото й. Сенките бяха завладели нейната история.

След първия кон изникнаха още, всеки от тях понесъл призрачен ловец. Вещицата сянка и момчето сянка се стопиха в мрака, а вълците почнаха да растат и заобиколиха Мориган и Хоторн.

Мориган изпищя.

Втурна се към вратата, следвана по петите от Хоторн, и едва когато изскочиха в ярката светлина на коридора, момичето осъзна, че никой не ги гони.

— Какво има? — попита Хоторн. — Ставаше интересно.

Тя поклати глава, цялата разтреперана.

— Не биваше да става така. Ловците от дим и сенки ги нямаше в приказката.

— Ловците от какво?

Мориган си пое треперливо дъх и разказа на Хоторн за единайсетия си рожден ден. Щом започна, всичко се изля от устата й — за Срединощното проклятие и как трябваше да умре, но дойде Юпитер, и как бягаха от ловците от дим и сенки и минаха през часовника, и как се озова в хотел „Девкалион“, и как наистина, ама наистина няма никакво умение, всъщност няма дори представа какво прави тук. Разказа му дори най-болезнената и страшна част — за инспектор Флинтлок и как ако не влезе в Обществото, ще бъде принудена да напусне Невърмур и да се изправи пак срещу ловците.

Хоторн мълча, докато тя свърши, а и малко след това. Изглеждаше зашеметен. Мориган го погледна, хапейки устни, притеснена, че е казала твърде много. Може би трябваше да пропусне онази част, че е дошла от република Зимномория и е нелегално в Невърмур. И онази за проклятието. И всички останали части.

— Не се обиждай — каза накрая той, — но тази история е далеч по-хубава от онази, която измисли.

Въздухът излетя шумно от гърдите на Мориган. Беше типично за Хоторн да приеме с лекота странния й живот, но въпреки това тя чувстваше дълбоко облекчение.

— Хоторн, трябва да го пазиш в тайна — каза тя. — Не биваше да казвам на никого. Ако някой разбере… ако инспектор Флинтлок…

Хоторн протегна кутрето си.

— Мориган Врана — заяви тържествено той. — Кълна се в кутрето си, че ще пазя тайната ти и няма да кажа на никого.

Мориган повдигна вежда.

— В кутрето ли?

— Да. — Той натика кутрето си в лицето й. — Никога през живота си не съм нарушавал клетва в кутрето си. Ама никога.

Тя също протегна кутре да хване неговото и двамата кимнаха.

— А сега — каза намръщено той, — моля те, разкажи ми пак онази част, как сте избягали през часовника от ловци с пушки, като сте карали гигантски паяк.

Мориган обаче нямаше възможност да го направи, защото изведнъж забеляза две неща:

1. Бяха оставили вратата към Ужасната стая на ужасите отворена.

2. Един от сенчестите вълци се бе измъкнал и се прокрадваше по коридора.

— Може пък да се е разтворил във въздуха — изстена Хоторн, след като претърсиха кухнята за трети път. Бяха обиколили целия хотел, но сенчестият вълк им се изплъзваше. — Всички други така направиха.

— Ами ако не е? Ами ако попадне на някой гост? Ще го уплаши до смърт и после семейството му ще съди „Девкалион“, и Юпитер ще ме убие. Трябва да го намерим, преди някой да го види. — Мориган не знаеше как ще се отърве от вълка, ако някога го хване, но сега не можеше да мисли за това.

— Преди някой да види какво?

Това бе последният глас, който тя искаше да чуе. Джак стоеше в един ъгъл на кухнята и си наливаше чаша мляко.

— Нищо — отвърна бързо тя. — Не е твоя работа.

Той завъртя око.

— Ако нещо обикаля и плаши хората до смърт, значи е моя работа. Не искам да се спъна в труп, когато отивам да си лягам. Е, какво има?

— Няма да повярваш.

— Опитай.

Те му разказаха. Джак слушаше с растящо раздразнение.

— За бога! Ако ще оставяте глутница вълци убийци в Залата на сенките, поне затваряйте скапаната врата след себе си. Има си причина да я заключват. Как изобщо влязохте?

— Аз… ние… ами, осъзнах, че…

— Забрави! — Джак вдигна ръка да я спре. — Не ме превръщай във ваш съучастник. Юпитер ще побеснее.

Колкото и да не й се искаше на Мориган да го признае, присъствието на Джак бе истински късмет, защото той знаеше за хотела много повече от нея. Джак ги заведе до един килер и извади три фенерчета.

— Така, ще трябва да се разделим. Аз ще поема източното крило, ти — той посочи Хоторн — поеми западното, а ти, Мориган, северното. Ако намерите вълка, насочете лъча на фенерчето право към него, на максимална мощност. Не му позволявайте да се измъкне, продължете да светите в него, докато не изчезне.

Той няма да е на места като коридори и кухни, ще е някъде на по-тъмно, с други сенки, които да го скриват. Ако го приклещите в някоя стая и можете да стигнете до ключа за лампите, запалете ги, за да я огреят цялата. Ако ли не, фенерчето трябва да свърши работа. А сега, това е важно — не спирайте да търсите, докато не го намерите. Дори да ви отнеме цяла нощ.

На Мориган не й хареса идеята да се разделят. Последното, което искаше да прави, бе да обикаля в тъмното и да търси огромен гладен вълк-сянка, който сама е създала, но какво можеше да стори? Тя бе виновна, че създанието е някъде там. Трябваше да го намери.

Северното крило бе изненадващо тъмно. Тя се прокрадваше по сумрачни стълбища и влизаше в незаключени стаи, без да е сигурна дали сянката може да я чуе, че идва, но не искаше да рискува. Трудно й беше да разбере за какво да гледа в тъмното. Как се намира сянка в сенките?

След, както й се стори, цели часове търсене Мориган вече бе готова да се откаже, когато чу някакъв звук откъм огрения от луната балкон на един салон на петия етаж. Там отвън имаше някого, който зяпаше небето и си тананикаше тихо. Звукът проникваше вътре и макар че Мориган не можеше да различи добре думите, позна мелодията. А също и човека.

Тя отмести ефирните бели пердета и излезе на балкона, на синкавата светлина на пълната луна. Лъчът на фенерчето й падна върху лицето на мъжа.

— Господин Джоунс?

Той се сепна от съзерцанието си.

— Госпожице Врана! Здравейте отново.

— Още една визита — отбеляза Мориган. — Явно често идвате в Невърмур.

— Да, имам работа тук от време на време. И обичам да гостувам на приятели. — Той се усмихна малко смутено и вдигна ръка да прикрие очите си. Мориган свали фенерчето. — Не мисля, че Зимноморската партия би одобрила, но онова, което не знаят, не може да им навреди. Сделката ни още важи, надявам се? Няма да ме издадете, нали?

— Стига вие да не ме издадете. — Мориган потрепери. Вечерният вятър бе хаплив. — Какво правите тук навън?

— О, ами просто… търся музикалния салон. Мислех, че е някъде близо до апартамента ми, но подозирам, че малко се загубих — „Девкалион“ все още ме обърква, след всичките тези години. Минах покрай това очарователно местенце и не устоях на изкушението да се отдам за кратко на размисъл под звездите. — Гласът му бе изпълнен с копнеж. — Вечерта е тъй прекрасна.

— Да, така е… — С крайчеца на окото си Мориган зърна нещо да се движи в салона. Отметна пердетата и зашари с фенерчето, но се оказа само клонка на едно дръвче в саксия, която се полюляваше от течението от отворената врата.

— Къде ли е? — прошепна тя.

— Търсите ли нещо?

— Ъъъ… да. Но и да ви кажа, няма да ми повярвате.

Той се усмихна лекичко.

— Сигурен съм, че ще ви повярвам.

Тя му разказа за Залата на сенките. Той само повдигна вежда.

— А после една от сенките, които направих, избяга и сега тича из хотела и трябва да я намеря, преди да е уплашила до смърт някого и Юпитер да си загуби бизнеса и да банкрутира. Джак казва, че единственият начин да я убием е да я осветим, докато не се стопи.

Господин Джоунс не й се присмя, нито я нарече лъжкиня, и не показа ни най-малка изненада.

— Самичка ли направихте тази сянка?

— Общо взето. Донякъде тя… сама се направи.

Той изглеждаше странно впечатлен от думите й.

— Хмм. Значи казвате, че е страшна сянка?

— Те всички са страшни. Дори да направиш някоя хубава, като например котенце, тя ще се превърне в тигър човекоядец или нещо такова. Сякаш се опитват да бъдат страшни.

— Звучи логично.

Мориган се изненада.

— Така ли?

— Сенките са си сенки, госпожице Врана. — Очите му отразяваха лунната светлина. — Те искат да бъдат мрачни.

Мориган завъртя бясно фенерчето из стаята, с надеждата да изненада вълка, ако е там. Лъчът започна да мъждука и да гасне. Тя удари отстрани по фенерчето.

— Май батериите ми свършват.

Лампичката просветна още веднъж и угасна. Мориган изстена.

— Съмнявам се, че има значение — каза господин Джоунс. — Госпожице Врана, подозирам, че вашият приятел — онзи, който ви е казал как да убиете сянката…

— Той не ми е приятел…

— … просто се е пошегувал за ваша сметка. — Мъжът се усмихна любезно. — Вашата избягала сянка почти със сигурност се е стопила сама.

Мориган се намръщи.

— А вие откъде знаете?

— Отсядам в „Девкалион“ вече много години; надявам се, че за това време съм научил поне някои от неговите тайни. Доколкото разбирам, всичко създадено в Залата на сенките е просто илюзия — само малко театър. Не може да навреди на никого.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Мориган усети да я залива облекчение, последвано от хладен гняв. Наистина ли току-що бе пропиляла сума ти часове в гонене на едното нищо?

— Джак! Ще го убия.

Господин Джоунс се изкиска.

— Жалко, че не можете да пратите истински вълк да му даде един урок. А сега, опасявам се, че трябва да си лягам. На сутринта заминавам. Лека нощ, госпожице Врана. И помнете — предложението на моя работодател винаги е в сила.

Той вече бе изчезнал, преди Мориган да се усети, че изобщо не му бе казала, че сянката е вълк.

 

 

— Какво… нали трябваше да търсиш в северното крило? — Просторното фоайе беше сумрачно и празно, с изключение на Джак, който се бе изтегнал на едно канапе и четеше книга с платнена подвързия. Полилеят — който продължаваше да расте бавно — мъждукаше немощно горе на тавана, все още в невръстна възраст. Джак насочи фенерчето си в лицето на Мориган и почти я заслепи, когато тя се появи откъм коридора.

— Трябваше, негоднико! — Мориган хвърли поглед назад, откъдето бе дошла. — Онова там е северното крило.

— Не. — Той изглеждаше леко паникьосан. — Онова е южното крило. Затворено е за ремонт. Там е опасно. Не бива да влизаш при никакви обстоятелства. Не можеш ли да четеш?

Той посочи една табела, на която пишеше ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ ОПАСНО. НЕ ВЛИЗАЙ ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. Мориган бе минала точно покрай нея, без да я види. „Ето ти на̀.“

— Ами, ти си виновен! — разпени се тя. — Ти излъга, Джак. Нямаше никаква нужда да гоним оня тъп вълк из целия хотел.

— Някой видя ли те? Фенестра ще ме убие…

— На кого му пука за южното крило? Знаел си, че сянката ще изчезне от само себе си, нали? Лъжец!

Джак не изглеждаше ни най-малко гузен.

— Аз ли съм виновен, че си толкова лековерна? Следващия път опитай да си използваш мозъка. — Той се намръщи и поклати глава, мърморейки: — Не мога да проумея защо чичо ми смята, че мястото ти е в Чудното общество. Една табела не можеш да прочетеш.

— Ревнуваш ли? Заради това ли е всичко? — Мориган хвърли фенерчето до него. — Ревнуваш, че той е избрал за свой кандидат мен, а не теб?

Очите на Джак се присвиха.

— Какво, какво… да ревнувам? От теб? За какъв дявол да ревнувам от теб? Че ти дори нямаш умение! Сама го каза пред Залата на…

Мориган ахна.

— Шпионирал си ни?!

В този момент Хоторн нахълта във фоайето, осветил лицето си с фенерчето, като се смееше лудешки.

— Муа-ха-ха, аз съм Хоторн, убиецът на сенки, страхувай се от мен, сенчест вълко, защото аз съм твоята гибел.

— Закъснял си, убиецо — попари го Мориган, грабна фенерчето от ръцете му и го хвърли на Джак. — Сянката вече е мъртва.

— О. — Хоторн оклюма. — Тъкмо бях измислил победна песен, за когато я надвия. Щях да те науча как да танцуваш на нея.

Мориган го поведе към асансьора от злато и стъкло, говорейки достатъчно високо, че гласът й да отеква във фоайето.

— Можеш да пренапишеш думите така, че да се отнасят до подлия племенник на Юпитер, който шпионира хората, разправя разни лъжи и кара всички да го мразят.

— Или за бездарната кандидатка на Юпитер, която е прекалено тъпа да знае какво представляват сенките, ами тича из хотела и се прави на идиотка — не й остана длъжен Джак и се отпусна обратно на канапето с книгата си.

Мориган натисна копчето за своя етаж, все още кипяща от негодувание. Хоторн си тананикаше и когато вратата се затвори, се обърна към нея.

— Какво се римува с „подъл племенник“?