Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (24)

23.
Нечестна игра

Настроението в Тролизеума се промени, щом Юпитер излезе на арената. Разсеяното бъбрене стихна до шепот. Хората дори се поизправиха в седалките. Един от най-прочутите членове на Обществото най-после си бе взел кандидат. Всички умираха от любопитство какво е умението на това момиче, та е изкушило великия Юпитер Норт да стане покровител.

Мориган също умираше, но не от любопитство.

Умираше от желание да побегне, да се скрие, арената да изригне във вулкан и да залее всичко наоколо с разтопена лава. Сърцето й биеше, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите й и да се нахвърли върху нещо.

Не нещо. Някого.

Как можеше Юпитер да й причини това? Цяла година Мориган му бе вярвала, сигурна, че каквото и да е загадъчното й умение, нейният покровител го знае. Той й беше казал да не се тревожи, бе я уверил, че държи всичко в ръцете си… а сега все едно я беше хвърлил под автобус.

Тя нямаше умение. Беше права от самото начало. Сълзи на яд пареха в очите й, заплашвайки да се излеят. Как можа той да го направи?

— Може ли да се приближа? — попита Юпитер старейшините. След като вече бе видяла близо сто изпитания, Мориган знаеше, че това е странна молба. Но старейшина Куин му махна да излезе напред.

Мориган стоеше сама в центъра на притихналата арена, докато Юпитер разговаряше тихо със старейшините. Оглеждаше любопитните лица по трибуните, представяйки си как ще се смеят, когато разберат, че всичко е било шега, че Мориган Врана от Невърмур няма никакъв талант. Или пък може би няма да се смеят. Може би ще са ядосани на Юпитер, че им губи времето.

„Няма да са толкова ядосани като мен“, помисли си Мориган. А после Юпитер направи нещо много странно.

Хвана един по един старейшините Куин, Вонг и Сага за раменете и притисна чело към техните. Щом ги пуснеше, те мигаха зашеметено, засенчваха очи и се взираха продължително в Мориган с безмълвно смайване.

А накрая името на Мориган излезе направо на първа позиция. Тролизеумът изригна. Хората скочиха на крака и закрещяха към старейшините, настояваха за обяснение на тази лудост, настояваха да видят някакво умение на Мориган Врана, гадната натрапница.

Самата Мориган бе толкова шашната, че дори забрави да се сърди на Юпитер. Стоеше замръзнала и поемаше потопа от гняв.

Стадионът ехтеше от гръмогласни обвинения във фаворизиране и измама. Мориган видя Баз Чарлтън да тича надолу по трибуните, вземайки по три стъпала наведнъж, и да крещи неразбираемо. Накъдето и да погледнеше, хората се въсеха срещу нея. Потърси с очи Хоторн, чудейки се дали той също е ядосан. Възможно ли е приятелят й да я мисли за измамница?

Юпитер се приближи, хвана я за ръката и я повлече със себе си през една врата в дъното на арената.

— Хайде, Мог. Да оставим сърдитите маси на сръднята им.

 

 

Зелената стая зад сцената беше благословено празна. Имаше една-единствена кушетка, поднос с тъжни на вид сандвичи и кана блед лимонов сок. Тук-там по стените висяха афиши за минали тролски битки и турнири по драконова езда. Свиреше тиха музика на флейта.

Единственият човек в стаята, младеж в униформа на Тролизеума, който изглеждаше поне наполовина трол (ръцете му стигаха чак до пода), им предложи подноса, когато влязоха.

— Саммич? — изломоти той.

— Не, благодаря — отвърна Юпитер. Мориган поклати глава. Полутролът се отегчи и излезе.

Мориган си пое дълбоко дъх, стисна ръце в юмруци и тъкмо търсеше правилните думи да изрази яростта си, когато Юпитер заговори:

— Знам, знам. Съжалявам. Моля те, Мог, много съжалявам. Знам колко е объркващо. — Очите му бяха изпълнени с угризение, гласът му звучеше успокоително, а ръцете му бяха отбранително вдигнати: „Не стреляй“. — Само че ме изслушай. Нещата ще станат още по-объркани, а сега нямам време да ти обяснявам подробно. Но кълна ти се — кълна ти се, — когато всичко свърши, ще отговоря на всеки твой въпрос в най-големи подробности. Ала трябва да си търпелива и да ми се довериш, дори и да не мислиш, че го заслужавам, само още мъничко. Става ли?

На Мориган й се искаше да се развика, да му каже, че не, разбира се, че не става, дори напротив — обаче не го стори. Вместо това хвана с кутрето си кутрето на Юпитер и се взря право в очите му.

— Всеки въпрос. В най-големи подробности. Обещаваш ли?

— Обещавам.

След секунди вратата се отвори с трясък и нахълтаха старейшините. Лицата им бяха овладени и безстрастни, а плащовете се вееха зад тях. Всеки носеше златно Ч, забодено на гърлото му.

— Откога знаеш? — попита старейшина Куин. — Очевидно отпреди Срединощ, но колко преди? Дни, седмици? Месеци? Години?

Юпитер вдигна ръце.

— Старейшина Куин, разбирам, че сте изненадана, но…

— Изненадана ли? Изненадана? — Дребната старица сякаш порасна с десет сантиметра, когато се изпъчи срещу Юпитер и насочи пръст в лицето му. На Мориган й се прииска да я аплодира. „Покажи му, бабке.“ — Юпитер Амантиус Норт, аз съм учила твоя покровител. А също и неговия покровител! Познавам те от единайсетгодишен, спасявала съм те от изключване безброй пъти, дори те препоръчах в Лигата на изследователите — и така ли ми се отплащаш?

— Извинявайте, но какво значение има? — Юпитер прокара длан през косата си и се сви леко, докато старицата крачеше нервно пред него. — Какво щяхте да направите? Можехте ли да промените нещо?

Старейшина Куин заломоти и се закова на място.

— Ами… не, разбира се, че не, но би било хубаво да получа някакво предупреждение! Аз съм стара жена, Норт, можеше да ми докараш сърдечен удар там отвън.

„Сърдечен удар?“ Мориган се взря в очите на Юпитер; какво толкова шокиращо бе показал той на старейшините?

Той изглеждаше гузен.

— Извинявайте, старейшина Куин. Просто не исках да направя нещо, което да провали събирането, не знаех дали… искам да кажа, това не е точно… — Той млъкна и сви безпомощно рамене. — Никога досега не съм го правил.

— Кога започна събирането? — намеси се старейшина Вонг, взирайки се в Мориган.

— Трудно е да се определи — отвърна Юпитер. — Преди година, две? Вероятно през зимата на Десета година или пролетта на Единайсета? Аз плащах на този-онзи от персонала в домакинството на Врана за информация — учители, чистачки, такива ми ти неща. Проблемът е, че всички те са толкова суеверни, та е трудно да се отделят истинските Чудни събития от глупавите приказки. Готвачката например бе убедена, че Мориган е убила градинаря, като кихнала срещу него. Ама че глупост!

— Има ли други? — попита старейшина Куин.

— Други ли? — Юпитер я погледна изненадано.

Тя повдигна вежда.

— Отлично знаеш за какво те питам, Норт.

— Да, да, други. — Той прочисти гърло. — Да. Още трима регистрирани.

— И те…?

— Не показаха никакви признаци — заяви решително Юпитер. — Не си струваше да се занимавам с тях.

Мориган се намръщи. „Още трима регистрирани“… Дали говореше за трите други деца в Регистъра за прокълнати деца? Дали бе спасил нея, а тях ги бе оставил на ловците от дим и сенки, защото „не си струвало да се занимава“? Не й се искаше да го вярва.

— А ако се изключат суеверните ти шпиони в домакинството, Норт — обади се старейшина Вонг, — имаш ли сигурно доказателство?

— Според зимноморската новинарска мрежа недостигът на Чудо в Южна светлина и Далекоизточен Санг е започнал преди около осемнайсет месеца. И въпреки това от зимата на Десета година до зимата на Единайсета родният град на Мориган се е радвал на рекордни нива на Чудо и е останал незасегнат от енергийната криза в републиката. Тоест до Срединощ, когато показанията в Джакалфакс претърпяха внезапен срив. — Той млъкна и очите му се стрелнаха към Мориган. — По-точно в Срединощ вечерта. Около девет часа.

„Когато ти ми спаси живота — помисли си Мориган. — Когато се измъкнахме от Джакалфакс през Небесния часовник.“ Но какво общо имаше недостигът на Чудо с нея?

— Как, за бога, я вкара в Свободния щат? — попита старейшина Куин, но после размисли. — Чакай. Не ми казвай… Не искам да знам. Сигурна съм, че е нещо нелегално.

Юпитер се нацупи и задиша тежко през носа.

— Съжалявам, че не ви уведомих, старейшина Куин. Наистина. Както казах, страхувах се да не направя нещо, което да попречи на събирането — знам, че е глупаво, знам, че това ме прави също толкова тъп и суеверен като кухненския персонал на Врана, но се притеснявах, че ако заговоря за него на глас, може… да го подплаша.

— Е, може и да е за добро — промърмори старейшина Сага, големият рошав бик. Старейшина Куин го смълча с остър поглед. Мориган трябваше буквално да си прехапе езика, за да не избълва хилядите въпроси, които пламтяха в нея от началото на този разговор.

— Затова не казах на никого. — Юпитер заби поглед в земята. — Дори на Мориган.

Старейшините се умълчаха. Старейшина Куин изглеждаше ужасена и въртеше глава от Юпитер към момичето и обратно.

— Не може да… да не би да казваш, че детето дори не знае…

— Ама наистина, Норт, това е неприемливо, в пълен разрез с правилата на Обществото — изпухтя старейшина Сага. — Да вкараш дете в изпитанията, без изобщо да знае защо… нечувано! Ако покровителят ти беше тук…

— Ами гаранционен договор? — прекъсна го старейшина Вонг. — Току-що пуснахме в Обществото една заплаха и на никого не му мина през ума да попита за гаранции?

— Аз не съм заплаха — възрази Мориган, докато един тъничък гласец в дъното на съзнанието й прошепна: „Напротив. Прокълната си“. За това ли говореха старейшините? Юпитер й бе казал, още преди много месеци, че не е прокълната, че никога не е била. Но може би това също беше лъжа?

— О, абсурдно е, Грегория, Алиот — да не сме полудели? Какво направихме? — Старейшина Вонг вдигна ръце към тавана. — В цялото кралство няма нито един гражданин, който би подписал подобен договор, камо ли пък трима почтени, изтъкнати…

— Трима ли? — прогърмя старейшина Сага. — За бога, не. Гаранционен договор, подписан от трима, би бил достатъчен, ако детето просто призовава урагани или хипнотизира хората, или е някаква друга обикновена заплаха. За този случай предлагам пет подписа.

Заплаха? На Мориган й се искаше да спрат да повтарят тази дума.

— Девет — заяви старейшина Куин. Сага и Вонг я погледнаха изненадано. — И това не подлежи на обсъждане, капитан Норт. Не можем да приемем по-малко от девет подписа. Не и за… — Тя млъкна и хвърли неспокоен поглед към Мориган. — Не и за това.

— Със същия успех можем да свалим името й от таблото още сега — обади се старейшина Вонг. — Той никога няма да събере девет.

— Вече имам седем.

Старейшините изглеждаха стреснати. Юпитер извади от пазвата си свитък и им го подаде. Мориган се опита да надникне в него, но покровителят й бе прекалено бърз.

Старейшина Куин повдигна вежда, докато преглеждаше свитъка.

— Сенатор Среброгръб? Кралица Кал? Ама ти наистина имаш високопоставени приятели. И те не знаят, че…?

— Знаят достатъчно, за да са предупредени — подчерта Юпитер. На Мориган й се стори, че забеляза известно съмнение да се прокрадва в гласа му. — Но… не, нищо конкретно.

— Обаче са виждали детето?

— Ще го видят — увери я Юпитер. — Скоро. Обещавам.

— Несъмнено ти имат доверие. И поне изглежда, че са квалифицирани — каза старейшина Куин, плъзгайки пръст надолу по списъка.

— Квалифицирани за какво? — намеси се Мориган, неспособна да мълчи повече. Ала дори някой от възрастните да я чу, не й обърна внимание.

Старейшина Сага се обърна към Юпитер.

— Нищо от това няма значение, Норт, ако не можеш да намериш осми и девети подпис.

Юпитер въздъхна и се почеса по тила.

— Опитвам се, повярвайте ми. Ето защо закъснях за изпитанието днес — мислех, че имам осми, но работата се провали. Ако ми дадете още няколко дни…

— Аз ще подпиша договора — заяви старейшина Куин. Другите старейшини я изгледаха тревожно. — Не е против правилата.

— Това е крайно необичайно, Грегория — каза старейшина Вонг. — Сигурна ли си?

— Напълно. — Тя извади писалка от гънките на плаща си и надраска името си в края на свитъка. — Така поне някой в този списък ще знае в какво се забърква. Прати ми документите тази вечер, Норт.

За момент Юпитер остана безмълвен, с увиснало от смайване чене.

— Аз… б-благодаря ви, старейшина Куин. Наистина — благодаря. Обещавам ви, че няма да съжалявате за това.

Старейшина Куин въздъхна дълбоко.

— Много се съмнявам, скъпи. Както и да е, ще ти дадем време до Деня на откриването да намериш деветия си подпис. Ако не успееш, госпожица Врана ще загуби мястото си в набор 919. Това е най-доброто, което мога да направя.

 

 

Излязоха от Тролизеума през лабиринт от коридори, облепени със стари афиши и снимки на прочути тролски битки. Мориган се мъчеше да не изостава от бързите крачки на Юпитер.

— Пращам теб и Джак обратно в „Девкалион“ с Фенестра, Мог — каза той, на три-четири крачки пред нея. — Трябва да получа този последен подпис, а вариантите ми се изчерпват. Имам една последна надежда, но е доста крехка и трябва…

— Ама ти обеща да ми кажеш…

— Знам и ще ти кажа, само че…

— Ето ги! Намерих ги!

Баз Чарлтън се приближаваше с тропот по коридора, следван от една разярена Ноел Девъро, една отегчена Кадънс Овъглен и най-самодоволния мустак в цял Невърмур — инспектор Флинтлок. Зад тях имаше поне дузина смрадливци в кафяви униформи.

— Нечестна игра! — извика господин Чарлтън, разтреперан от праведен гняв, като сочеше към Юпитер. — Арестувайте тези хора, инспекторе! Нечестна игра! Какво беше онова, а? Какво направи на старейшините? Някаква магия ли?

Юпитер се опита да си пробие път покрай тях.

— Не сега, Баз. Нямам време за твоите бръщолевения.

— О, напротив, имаш време за моите бръщолевения! — настоя господин Чарлтън и му препречи пътя. — Може да си изиграл старейшините, Норт, но мен не можеш ме излъга. Вие двамата откраднахте мястото, полагащо се на моята кандидатка Ноел. — Той посочи яростно към Мориган, която се изненада — когато бе погледнала таблото за последен път, Ноел още се намираше на девето място. Сигурно някой от последните двама кандидати я бе изместил. Мориган се помъчи да не се усмихне. — Това малко чернооко зверче няма място в Обществото и ще отида право при старейшините, и ще им кажа, че тя е…

— Че тя е мръсна нелегална — прекъсна го инспектор Флинтлок, подръпна панталоните си нагоре и изду гърди. Озърна се назад към другите полицаи, за да се увери, че разполага с цялото им внимание. Неговият миг бе дошъл и той смяташе да му се наслади. — Вмъкната е тайно от републиката и се радва на незаконно убежище в бърлогата на престъпен елемент.

Юпитер се ухили доволно.

— Никога досега не са ме наричали „престъпен елемент“. Колко вълнуващо!

— Млъквай! — сопна се Флинтлок. Измъкна от пазвата си лист хартия и им го показа. — Имам заповед. А сега, искам да видя някакво твърдо физическо доказателство, че тя е онази, която твърди, че е, от Свободния щат, а не просто републикански боклук, който се опитва да се възползва от гостоприемството ни, или пък още по-лошо — шпионин на Зимноморската партия.

— Стига, Флинти, вече става смущаващо — рече нетърпеливо Юпитер. — Казах ти: членовете на Чудното общество са извън твоята юрисдикция. Можеш да си загубиш значката заради това, приятелче.

— Щеше да си прав, приятелче, ако изпитанията не бяха свършили — заяви Флинтлок. Изглеждаше извънредно доволен от себе си. Измъкна втори лист хартия. — Може би трябва да си опресниш наръчника с Чудзакони, Норт. — Член деветдесет и седми, алинея Ж: „Кандидат, преминал през изпитанията, не е официален член на Чудното общество, докато не получи своята златна брошка в края на церемонията по приемането на набора. Дотогава условното му членство може да бъде отнето, ако това се сметне за нужно и уместно от Върховния съвет на старейшините“.

Юпитер въздъхна и поклати глава.

— Това вече го минахме, инспекторе. Член деветдесет и седми, алинея Е: „Дете, което участва във входните изпитания на Чудното общество, се смята във всякакъв законов смисъл за член…“

— „Член на Обществото, докато траят въпросните изпитания или докато не бъде отстранено от тях“ — надвика го Флинтлок. — Докато траят въпросните изпитания, Норт. Изпитанията свършиха. Таблото е пълно. Старейшините се прибраха вкъщи.

— А до приемането на набора има още седмици — добави господин Чарлтън, който едва успяваше да скрие злорадството си.

— Мисля, че това поставя нелегалното ти копеленце изцяло в моя юрисдикция — завърши Флинтлок. В очите му се бе появил маниакален блясък. Мустаците му потрепваха. Той протегна ръка. — Ще видя документите сега, капитан Норт.

Юпитер нямаше какво да каже. Мориган го виждаше как претегля вариантите си, брои заобикалящите ги полицаи, търси път за бягство. Мълчанието се проточи, а Флинтлок продължаваше да държи ръката си протегната, чакайки търпеливо, а ужасното му лице сияеше победоносно.

Мориган се облегна премаляла на стената, напълно сразена. Беше стигнала толкова близо… толкова близо. Сега всичко бе свършило. Щеше да умре, без да получи отговор на нито един от въпросите си. Тя затвори очи и зачака да й сложат белезниците и да я отведат.

— Ето ги! — отекна в коридора гласът на Кадънс Овъглен. Мориган открехна едно око и я видя да протяга вехто парче хартия с едно откъснато ъгълче пред носа на инспектор Флинтлок.

— Какво е това? — попита объркано полицаят. — Какво гледам?

Беше стар афиш за тролски боеве, рекламиращ „епично кървава битка“ между Орг от Клорфлорген и Мок-лорк от Хургенглоргенфлут. Орг и Мок-лорк, два забележително грозни трола, бяха нарисувани как се зъбят един срещу друг, а на афиша с цветни букви се обещаваха две бири на цената на една, зашеметяващо шоу в почивката и свободен вход за всеки, който може да докаже, че има тролска кръв.

— Документите й — каза Кадънс с ниския си безизразен глас. — Виждате ли? Ей тук пише: „Мориган Врана е жителка на Свободния щат“.

Флинтлок тръсна замаяно глава, сякаш се опитваше да се отърве от нещо, заседнало в нея.

— Какво…? Къде…?

— Ей тук — настоя Кадънс, без дори да си направи труда да посочи някъде. Звучеше отегчено. — Пише: „Мориган Врана е жителка на Свободния щат и не е била вмъкната нелегално, така че защо не зарежеш тая работа и всички да продължим да си живеем живота?“. Има си и държавен печат, и всичко.

Баз Чарлтън грабна листа от ръката й.

— Дай да видя.

Ноел и Флинтлок се скупчиха около него, събраха глави и примижаха към сипаничавите, олигавени физиономии на Орг и Мок-лорк.

Баз се намръщи и замига.

— Това не е… не са… това е тролска битка…

— Не, не е — каза Кадънс. — Паспорт е. Паспортът на Мориган Врана за Свободния щат.

— Не е, това е… това е тролска… това е… паспортът на Мориган Врана за Свободния щат — повтори той и очите му се оцъклиха.

— Всичко изглежда наред — каза Кадънс. Гласът й жужеше упоително като цял кошер пчели. — Така че по-добре си вървете.

— Всичко изглежда наред — повтори Флинтлок. — Така че по-добре да си вървим.

Той пусна афиша на земята и се отдалечи по коридора, следван механично от Баз и Ноел. Невърмурските полицаи се поколебаха за миг, озадачени от този странен обрат на събитията, но после покорно тръгнаха след командващия си офицер.

Кадънс се обърна към Мориган.

— Длъжница си ми.

— Защо ми помогна?

— Защото… — Кадънс се поколеба. — Защото мразя Ноел. Теб също не те харесвам особено, ама Ноел наистина я мразя. А също и защото… — Гласът й притихна. — Ти ме помниш. Нали? Помниш ме от гонитбата.

— За малко да ме изхвърлиш от изпитанията.

— И нощта на Вси светии. Това също ли го помниш?

Мориган се намръщи.

— Ти ме бутна в едно езеро. Трудно мога да забравя такова не…

— Никой никога не ме помни — прекъсна я припряно Кадънс. Изгледа странно Мориган. — Хората забравят хипнотизаторите, там е цялата работа. Ти обаче ме помниш. — Тя хвърли поглед по коридора. — Трябва да вървя. — Затича се да настигне покровителя си и изчезна зад един ъгъл, преди Мориган да измисли какво да каже.

— Ама че странно момиче — промълви Юпитер, взирайки се озадачено подир нея. — Коя е тя?

— Кадънс Овъглен. — Мориган вдигна захвърления афиш, сгъна го и го сложи в джоба си. — Да, наистина е странна.

— Хмм? — Юпитер се отърси от своята замисленост и впери очи в Мориган.

— Казах, че наистина е странна.

— Кой?

— Кадънс.

— Коя е Кадънс?

Мориган въздъхна.

— Ама ти сериозно ли? Няма значение.