Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (2)

1.
Прокълнатата Врана

Зимата на Единайсета година

(Три дни по-рано)

Кухненският котарак умря и обвиниха Мориган.

Тя не знаеше кога е станало, нито пък как. Предположи, че може би е изял нещо отровно през нощта. Нямаше рани, които да говорят за нападение от лисица или куче. Ако се изключи малкото засъхнала кръв в ъгълчето на устата, той приличаше на заспал, само че беше студен и вкочанен.

Когато намери трупа в слабата зимна утринна светлина, Мориган приклекна в прахта до него и сбърчи чело. Погали черната му козина от върха на главата до края на рунтавата опашка.

— Съжалявам, кухненски котарако — прошепна тя.

Замисли се къде е най-добре да го погребат и дали не може да помоли баба си за парче хубав ленен плат, в което да го увие. По-добре не, реши тя. Щеше да използва една от своите нощници.

Готвачката отвори задната врата, за да даде вчерашните остатъци на кучетата, и така се стресна от присъствието на Мориган, че едва не изтърва кофата. Старицата се взря в мъртвия котарак и стисна устни.

— По-добре той, отколкото аз, слава на Всевишния — промърмори тя, почука по дървената каса на вратата и целуна медальона, който носеше на шията си. Хвърли един кос поглед на момичето. — Харесвах този котарак.

— Аз също — каза Мориган.

— Да, виждам. — В гласа й се прокрадна горчива нотка и Мориган забеляза, че старицата отстъпва сантиметър по сантиметър. — Хайде, влизай. Чакат те в кабинета му.

Мориган влезе бързо в къщата, като се замота за миг в коридора до вратата на кухнята. Видя как готвачката взе тебешир и написа на черната дъска КУХНИНСКИ КОТАРАК — УМРЯЛ, в края на дълъг списък, който в последно време включваше РАЗВЪЛЕНА РИБА, СЪРДЕЧЕН УДЪР НА СТАРИЯ ТОМ, НАВУДНЕНИЯ В СЕВЕРНО БЛАГОДЕНСТВИЕ и МАЗНИ ПИТНА НА НАЙ-ХУБАВАТА ПОКРИВКА.

 

 

— Мога да ви препоръчам няколко отлични детски психолози в района на Джакалфакс.

Новата социална работничка не бе докоснала чая и бисквитите. Беше пътувала два часа и половина от столицата с влак тази сутрин и беше дошла пеш от гарата до имението Врана под противен ситен дъждец. Мократа й коса бе полепнала по главата, а палтото й бе прогизнало. Мориган трудно можеше да измисли по-добър лек за това нещастие от чай с бисквити, но жената не изглеждаше заинтересувана.

— Чая не съм го правила аз — каза Мориган. — Ако това ви притеснява.

Жената не й обърна внимание.

— Д-р Филдинг е известен с работата си върху прокълнати деца. Сигурна съм, че сте чували за него. Д-р Люелин също е високо уважавана, ако искате по-нежен и майчински подход.

Бащата на Мориган прочисти неловко гърло.

— Няма да е необходимо.

Корвус беше развил лек тик на лявото око, който се проявяваше само по време на тези задължителни ежемесечни срещи, и това подсказваше на Мориган, че те са му неприятни почти колкото на нея. Ако се изключат черната като въглен коса и орловият нос, това бе единственото общо нещо между бащата и дъщерята.

Социалната работничка рискува да хвърли бегъл поглед на Мориган, която седеше до нея на дивана и се опитваше да не се върти като шило в торба. Тези посещения винаги се проточваха.

— Господин канцлер, не искам да съм неделикатна, но… не ви остава много време. Всички експерти са на мнение, че навлизаме в последната година на тази епоха. Последната година преди Срединощ. — Мориган извърна поглед и се зазяпа през прозореца, търсейки нещо да я разсее, както всеки път, когато някой споменеше тази дума. — Трябва да осъзнаете, че това е важен преходен период за…

— Носите ли списъка? — попита Корвус с неприкрито нетърпение. Втренчи се многозначително в часовника на стената на кабинета си.

— Да… разбира се. — Жената извади от папката си лист. Ръката й почти не трепереше. Мориган си помисли, че тя се справя доста добре, предвид, че това й беше едва второто посещение. Предишната говореше шепнешком и би сметнала, че да седи на един диван с Мориган означава да си търси белята. — Да го прочета ли на глас? Този месец е доста кратък… браво, госпожице Врана — добави тя сковано.

Мориган не знаеше какво да отвърне. Не можеше да си припише заслугите за нещо, което не бе под неин контрол.

— Ще започнем с инцидентите, които изискват компенсация: градският съвет на Джакалфакс е предявил иск за седемстотин креда заради пораженията от градушка върху една беседка.

— Мисля, че се споразумяхме, че климатичните бедствия не могат да се приписват със сигурност на дъщеря ми — изтъкна Корвус. — След като онзи горски пожар в Улф се оказа умишлен палеж. Помните ли?

— Да, господин канцлер. Има обаче свидетел, който твърди, че в този случай вината е на Мориган.

— Кой? — попита Корвус.

— Един работник в пощата чул как госпожица Врана подхвърля на баба си, че Джакалфакс се радва на прекрасно време. — Социалната работничка погледна бележките си. — Градушката започнала четири часа по-късно.

Корвус въздъхна тежко и се облегна на облегалката на стола, като стрелна с раздразнен поглед дъщеря си.

— Много добре. Продължавайте.

Мориган се намръщи. Никога през живота си не бе подхвърляла, че „Джакалфакс се радва на прекрасно време“. Помнеше как в пощата се обърна към баба си и каза: „Горещо е, нали?“, но това съвсем не беше същото.

— Един местен жител, Томас Братчет, умря наскоро от сърдечен удар. Той беше…

— Наш градинар, знам — прекъсна я Корвус. — Колко жалко. Хортензиите пострадаха. Мориган, какво си направила на стареца?

— Нищо.

Корвус я изгледа скептично.

— Нищо ли? Съвсем нищо?

Тя се замисли за момент.

— Веднъж му казах, че лехите изглеждат чудесно.

— Кога?

— Преди около година.

Корвус и социалната работничка се спогледаха. Жената въздъхна тихичко.

— Семейството му прояви голямо великодушие. Искат само да покриете разходите по погребението, да платите висшето образование на внуците му и да направите дарение за любимата му благотворителна кауза.

— Колко са внуците?

— Пет.

— Кажете им, че ще платя за двама. Нататък.

— Директорът на Джакалфакското… Ох! — Жената подскочи, когато Мориган се приведе напред да си вземе бисквита, но после се поуспокои, щом осъзна, че тя няма намерение да осъществява физически контакт. — Хм… та така. Директорът на Джакалфакското начално училище най-после ни прати сметката за щетите от пожара. Две хиляди креда би трябвало да ги покрият.

— Във вестника пишеше, че готвачката е забравила печката включена — обади се Мориган.

— Така е — потвърди социалната работничка, забила неотклонно поглед в листа пред себе си. — Но също така пишеше, че предния ден тя минала покрай имението Врана и те видяла в двора.

— Е, и?

— Тя казва, че си я погледнала в очите.

— Не съм. — Мориган усети, че кръвта й кипва. Този пожар не беше по нейна вина. Тя никога не поглеждаше никого в очите, знаеше правилата. Готвачката лъжеше, за да се спаси от неприятности.

— Всичко е описано в полицейския доклад.

— Тя е лъжкиня. — Мориган се обърна към баща си, но той отказа да срещне погледа й. Наистина ли вярваше, че тя е виновна? Готвачката си беше признала, че е забравила печката включена! От несправедливостта на всичко това стомахът й се стегна на възел. — Лъже, аз никога не съм…

— Млък! — сопна се Корвус. Мориган се отпусна на дивана и скръсти ръце на гърдите си. Баща й пак прочисти гърло и кимна на жената. — Пратете ми сметката. Моля, довършете списъка, чака ме цял ден със срещи.

— Т-това е всичко откъм финансовата страна на нещата — поде социалната работничка и плъзна треперещия си пръст надолу по листа. — Този месец госпожица Врана трябва да напише само три извинителни писма. Едно до местна жена, госпожа Калпурния Малоф, за счупения й крак…

— Прекалено е стара да се пързаля с кънки — промърмори Мориган.

— … едно до Джакалфакското мармаладено дружество за развалена партида мармалад и едно до момче на име Пип Гилкрест, което загубило областното състезание по правопис миналата седмица.

Мориган се опули.

— Аз само му пожелах успех!

— Именно, госпожице Врана — натърти социалната работничка и подаде списъка на Корвус. — Би трябвало да сте по-съобразителна. Господин канцлер, доколкото разбирам, пак търсите нов частен учител?

Корвус въздъхна.

— Асистентите ми говориха с всяка агенция в Джакалфакс и дори с някои от столицата. Изглежда, нашата велика страна е сполетяна от сериозен недостиг на частни учители. — Той повдигна вежда със съмнение.

— Това, което стана с госпожица… — Социалната работничка погледна бележките си. — Линфорд, нали така беше? Когато говорихме за последно, вие казахте, че се справя добре.

— Слаба жена се оказа — подхвърли насмешливо Корвус. — Едва издържа и седмица. Един следобед просто си тръгна и не се върна повече, никой не знае защо.

Не беше вярно. Мориган знаеше защо.

Поради страха си от проклятието госпожица Линфорд не стоеше в една стая със своята ученичка. Мориган смяташе за странно и непристойно някой да ти крещи през вратата глаголните спрежения на громски. Раздразнението й растеше, докато накрая мушна една счупена писалка в ключалката и духна през нея, за да опръска цялото лице на госпожица Линфорд с черно мастило. Беше готова да си признае, че това не е най-благоприличната й постъпка.

— В Регистъра имаме кратък списък на всички учители, склонни да работят с прокълнати деца. Много кратък списък — добави социалната работничка и сви рамене, — но може би ще се намери някой, който да…

Корвус вдигна ръка да я спре.

— Не виждам смисъл.

— Моля?

— Сама казахте, че до Срединощ не остава много време.

— Да, но… все пак има цяла година.

— Въпреки това. На този етап си е загуба на време и пари, не смятате ли?

Мориган вдигна очи, неприятно разтърсена от думите на баща си. Дори социалната работничка изглеждаше изненадана.

— С цялото ми уважение, господин канцлер, Регистърът за прокълнати деца не смята това за „загуба“. На мнение сме, че образованието е важна част от всяко детство.

Корвус присви очи.

— Обаче да плащаш за образование изглежда доста безсмислено, когато това конкретно детство ще бъде пресечено преждевременно. Лично аз мисля, че изобщо не трябваше да си правим труда. По-полезно щеше да е да пратя на училище ловните си хрътки; те имат по-голяма очаквана продължителност на живота и са ми далеч по-полезни.

Мориган изпъшка, все едно баща й току-що я бе халосал в корема с извънредно голяма тухла.

Ето я. Истината, която непрекъснато потискаше, която можеше да пренебрегне, но никога не забравяше. Истината, която тя и всяко прокълнато дете знаеха дълбоко в костите си, истината, която бе татуирана в сърцата им: „На Срединощ ще умра“.

— Сигурен съм, че приятелите ми в Зимноморската партия ще се съгласят с мен — продължи Корвус, гледайки вторачено социалната работничка, без да забелязва смущението на Мориган. — Особено онези, които отговарят за финансирането на дребната ви служба.

Настъпи дълга тишина. Социалната работничка хвърли кос поглед към Мориган и започна да си събира нещата. Момичето забеляза съжалението, пробягало по лицето на жената, и я намрази за това.

— Много добре. Ще уведомя РПД за решението ви. Хубав ден, господин канцлер. Госпожице Врана.

Социалната работничка излезе забързано от кабинета, без да поглежда назад. Корвус натисна един зумер на бюрото и повика асистентите си.

Мориган стана от дивана. Искаше й се да закрещи на баща си, но вместо това гласът й излезе треперещ и хрисим.

— Трябва ли да…?

— Прави каквото искаш — сопна се Корвус, ровейки из документите на бюрото си. — Само не ме занимавай.

Уважаема госпожо Малоф,

Съжалявам, че не знаете да карате кънки като хората.

Съжалявам, че сте сметнали за добра идея да отидете да карате кънки, макар че сте на милион години и имате крехки кости, които могат да се счупят от най-лекия ветрец.

Съжалявам, че Ви счупих крака. Не съм искала. Надявам се да се възстановите бързо. Моля приемете извиненията ми и оздравявайте скоро.

Искрено Ваша, госпожица Мориган Врана

Легнала на пода във втората дневна, Мориган преписа спретнато последните две изречения на чист лист и го сложи в плик, но не го запечата. Отчасти защото Корвус държеше да преглежда писмата, преди да бъдат изпратени, и отчасти за да не би случайно слюнката й да има силата да причини внезапна смърт или фалит.

Шумът на бързи стъпки в коридора я накара да замръзне. Тя погледна часовника на стената. Пладне. Можеше да е баба, прибрала се от сутрешния чай с приятелките си. Или доведената й майка Айви, която търси да обвини някого за драскотина върху сребърните прибори или за дупка в пердетата. Втората дневна обикновено беше добро място за криене; най-мрачната стая в къщата, почти без никаква слънчева светлина. Никой не я харесваше, освен Мориган.

Стъпките заглъхнаха. Мориган изпусна затаения си дъх. Посегна към радиото и завъртя малкото месингово копче през пищящи, пълни със статичен шум вълни, докато не намери станция, предаваща новините.

— Тази седмица в северозападните райони на Вълчеполие продължава годишното зимно избиване на дракони. Над четиресет диви влечуги са били набелязани от Отряда за изтребване на опасни животни. Нараснал е броят на докладите за срещи с дракони до СПА курорта Дълбоки водопади, популярна ваканционна дестинация за…

Мориган остави школувания носов глас на говорителя да дудне на заден план и започна следващото си писмо.

Драги Пип,

Съжалявам, че си мислел, че ПЕТМЕЗ се пише с Д.

Съжалявам, че си идиот.

Съжалявам да науча, че си загубил скорошното състезание по правопис, защото си идиот. Моля, приеми най-дълбоките ми извинения за всяка неприятност, която може да съм ти причинила. Обещавам никога повече да не ти пожелавам успех, неблагодарен малък…

С уважение, Мориган Врана

По новините сега някакви хора говореха за домовете си, загубени при наводненията в Благоденствие, плачеха за домашните си любимци и близките си, които водата отнесла пред очите им, когато улиците се превърнали в реки. Мориган усети да я жилва тъга и се надяваше Корвус да е прав, че тя не е виновна за времето.

Уважаемо Джакалфакско мармаладено дружество,

Извинявайте, но не мислите ли, че в живота има и по-лоши неща от развален мармалад?

— Следва: Възможно ли е Срединощ да е по-близо, отколкото си мислим? — обяви говорителят.

Мориган се вцепени. Пак тази дума. — Макар повечето експерти да са единодушни, че ни остава още година до края на настоящата епоха, малък брой отцепници хронолози вярват, че може да празнуваме Срединощ много по-скоро. Дали са напипали нещо, или са просто чалнати?

Ледена тръпка полази по тила на Мориган, но тя я пренебрегна. „Чалнати са“, помисли предизвикателно.

— Но преди това: още брожения в столицата днес, докато слуховете за неизбежен дефицит на Чудо продължават да се разпространяват. Говорител на заводите „Шквал“ коментира публично тези опасения на пресконференция тази сутрин.

Разнесе се мъжки глас, който говореше тихо през фоновия шум на мърморещи журналисти.

— Няма криза в заводите „Шквал“. Слуховете за недостиг на енергия в републиката са напълно, подчертавам, напълно неверни.

— Говори по-високо! — извика някой.

Мъжът повиши леко глас.

— Републиката никога не е била по-пълна с Чудо и ние продължаваме да жънем плодовете на този изобилен природен ресурс.

— Господин Джоунс — извика един репортер. — Ще отговорите ли на докладите за масови спирания на енергията и неизправна работа на Чудни технологии в щатите Южна светлина и Далекоизточен Санг? Езра Шквал наясно ли е с тези проблеми? Ще излезе ли от своето отшелничество, за да коментира публично темата?

Господин Джоунс прочисти гърло.

— Повтарям, това не са нищо повече от глупави слухове и подклаждане на страх. Нашите първокласни мониторингови системи не показват никакъв недостиг на Чудо, нито неизправна работа на Чудни устройства. Националната железница работи идеално, както и енергийната мрежа, и Чудната здравна служба. Що се отнася до господин Шквал, той отлично съзнава, че като единствен доставчик на Чудо и Чудни продукти на тази нация, заводите „Шквал“ носят голяма отговорност. Както винаги, ние сме изцяло посветени…

— Господин Джоунс, има предположения, че дефицитът на Чудо може да е свързан с прокълнатите деца. Ще коментирате ли?

Мориган изтърва писалката.

— Аз… не съм сигурен… не съм сигурен, че разбирам за какво говорите — изпелтечи господин Джоунс. Пролича, че е объркан.

Репортерът продължи.

— Е, ами Южна светлина и Далекоизточен Санг имат общо три прокълнати деца, вписани в щатските си регистри — за разлика от щата Благоденствие, където в момента няма прокълнати деца, и той е останал незасегнат от недостига на Чудо. Във Вълчеполие също има регистрирано прокълнато дете, дъщерята на изтъкнатия политик Корвус Врана; това ли ще е следващият щат, връхлетян от кризата?

— Още веднъж ви повтарям, криза няма.

Мориган изстена и изключи радиото. Вече я обвиняваха за неща, които още не са се случили. Колко ли извинителни писма щеше да й се наложи да пише другия месец? Само като си помислеше за това, ръката й се схващаше.

Уважаемо Джакалфакско мармаладено дружество,

Съжалявам за мармалада.

Ваша М. Врана

Бащата на Мориган беше канцлер на Вълчеполие, най-големия от четирите щата, образуващи Република Зимномория. Беше много зает и важен човек, и обикновено продължаваше да работи дори в редките случаи, когато се прибираше вкъщи за вечеря. От лявата и дясната му страна седяха Леви и Десни, неговите неотлъчни асистенти. Корвус постоянно уволняваше асистентите си и назначаваше нови, затова се бе отказал да помни истинските им имена.

— Прати вест на генерал Уилсън, Десни — казваше тъкмо той, когато Мориган седна на масата тази вечер. Срещу нея седеше мащехата й Айви, а в далечния край на масата беше баба й. Никой не погледна към момичето. — Неговата служба трябва да предостави бюджет за новата полева болница най-късно до началото на пролетта.

— Да, господин канцлер — отвърна Десни и вдигна мостри син плат. — Ами за новата тапицерия в кабинета ви?

— Небесносиньо, мисля. Говори с жена ми. Тя е специалистката в тези неща, нали, скъпа?

Айви се усмихна лъчезарно.

— Метличина, скъпи — изчурулика със звънлив, безгрижен смях. — За да е в тон с очите ти.

Мащехата на Мориган не изглеждаше като човек, на когото мястото му е в имението Врана. Златисторусата й коса и загорялата кожа (спомен от последното лято, което бе прекарала в „освобождаване от стреса“ по плажовете на югозападно Благоденствие) изобщо не се връзваха с черната като нощ коса и болнавата бледност на семейство Врана. Семейство Врана никога не хващаха загар.

Мориган си помисли, че може би именно затова баща й толкова харесва Айви. Тя изобщо не приличаше на тях останалите. Седнала в мрачната им трапезария, Айви бе като екзотична творба на изкуството, донесена от някаква екскурзия.

— Леви, някакви новини от Лагер 16 за епидемията от дребна шарка?

— Овладяна е, господине, но още търпят прекъсвания на захранването.

— Колко често?

— Веднъж седмично, понякога два пъти. Има недоволство в градовете по границата.

— Във Вълчеполие? Сигурен ли си?

— Изобщо не може да се мери с бунтовете в южносветлинните коптори, господине. Просто лека паника.

— И те мислят, че това се дължи на недостига на Чудо? Глупости. Тук нямаме никакви проблеми. В имението Врана нещата никога не са вървели по-гладко. Виж тези лампи — ярки като ден са. Генераторите ни сигурно са пълни до пръсване.

— Да, господине — отвърна неловко Леви. — Това… не е останало незабелязано за обществото.

— О, мрън-мрън-мрън — изграчи един глас от далечния край на масата. Баба, както винаги, се беше облякла официално за вечеря в дълга черна рокля и с бижута по шията и пръстите. Гъстата й стоманеносива коса бе събрана във внушителен кок отгоре на главата. — Не вярвам, че има недостиг на Чудо. Разправят го само разни авантаджии, дето не са си платили сметките. Не обвинявам Езра Шквал, че им е спрял захранването. — Докато говореше, тя режеше пържолата си на мънички кървави парченца.

— Разчистете ми програмата за утре — нареди Корвус на асистентите си. — Ще посетя граничните градове, ще се ръкувам с този-онзи. Това би трябвало да им затвори устата.

Баба се изкиска гадно.

— Мен ако питаш, шамари им трябват, не ръкуване. Имаш гръбнак, Корвус, защо не го използваш?

Физиономията на Корвус се вкисна. Мориган се помъчи да сподави усмивката си. Веднъж бе дочула една камериерка да прошепва, че баба била „дърта хищна птица, маскирана като стара жена“. Мориган бе съгласна с това, но намираше свирепостта на баба си за доста приятна, когато не бе насочена към нея.

— Утре… утре е Денят на наддаването, господине — каза Леви. — Очаква се да изнесете реч пред участващите в него местни деца.

— Мили боже, прав си. — („Не — помисли си Мориган, като загреба моркови с лъжицата и ги сложи в чинията си. — Седнал е.“) — Колко неприятно. Предполагам, че не мога пак да го отменя. Кога и къде?

— В кметството. По пладне — съобщи Десни. — Деца от училището „Св. Христофор“, академията „Мери Хенрайт“ и Джакалфакското начално училище.

— Добре. — Корвус въздъхна нещастно. — Но се обади на „Хроника“. Увери се, че ще пратят някого да го отрази.

Мориган преглътна залък хляб.

— Какво е Денят на наддаването?

Както ставаше често, когато Мориган проговори, всички се обърнаха към нея със смътна изненада върху лицата, все едно тя беше лампа, на която внезапно са й поникнали крака и се е впуснала да танцува из стаята.

Настъпи моментна тишина, а после…

— Навярно бихме могли да поканим в кметството благотворителните училища — продължи баща й, като че ли никой не беше се обаждал. — Това ще е добра реклама, ще покаже, че правим нещо за долната класа.

Баба изстена.

— Корвус, за бога, необходимо ти е само едно дете идиотче, с което да позираш за снимка, а ще имаш стотици, от които да избираш. Просто избери най-фотогеничното, ръкувай се с него и си тръгни. Няма смисъл да усложняваме нещата.

— Хммм — изсумтя канцлерът и кимна. — Права си, мамо. Леви, би ли ми подал солта?

Десни прочисти плахо гърло.

— Ами всъщност, господине… може би не е лоша идея да включим непривилегированите училища. Това може да ни изкара на първа страница.

— Рейтингът ви в затънтените райони определено се нуждае от повишаване — добави Леви, докато припкаше да донесе солта.

— Няма защо да си толкова деликатен, Леви. — Корвус повдигна вежда и хвърли кос поглед на дъщеря си. — Рейтингът ми навсякъде се нуждае от повишаване.

Мориган усети съвсем слабо гризване на вина. Знаеше, че най-голямото предизвикателство в живота на баща й е да запази симпатиите на гласоподавателите във Вълчеполие, докато единственото му дете причинява всичките им нещастия. Фактът, че въпреки такава спънка той вече пета година се радваше на канцлерския пост, не преставаше да изумява Корвус Врана, а въпросът дали ще успее да задържи този невероятен късмет още година, не преставаше да го измъчва.

— Все пак мама е права, да не превръщаме събитието в блъсканица — продължи той. — Намерете друг начин да ми осигурите първа страница.

— Търг ли е? — попита Мориган.

— Търг ли? — сопна се Корвус. — За какво говориш, по дяволите?

— За Деня на наддаването.

— О, за бога. — Той изпръхтя нетърпеливо и насочи пак вниманието си към документите. — Айви, обясни й.

— Денят на наддаването — поде Айви, като се изпъна важно — е денят, когато децата, завършили начално училище, получават предложения за образованието си, ако имат късмет.

— Или достатъчно пари — добави баба.

— Да — продължи Айви. Изглеждаше малко смутена от прекъсването. — Ако са умни или талантливи, или ако родителите им са достатъчно богати да подкупят някого, то някой уважаван човек от престижна учебна институция ще дойде да наддава за тях.

— Всички ли получават предложения? — попита Мориган.

— Божичко, не! — засмя се Айви и хвърли поглед към прислужничката, която се бе приближила да остави на масата супник със сос. После добави с нарочно висок шепот: — Ако всички бяха образовани, откъде щяха да се вземат слугите?

— Но това не е честно — възрази Мориган и се намръщи, докато гледаше как прислужничката излиза бързо-бързо от стаята с поруменяло лице. — Освен това не разбирам. За какво наддават?

— За привилегията да надзирават образованието на детето — прекъсна ги нетърпеливо Корвус и размаха ръка пред лицето си, сякаш се опиташе да пропъди този разговор. — За славата да оформят младите умове на бъдещето и така нататък. Стига си питала, това няма нищо общо с теб. Леви, в колко часа е срещата ми с председателя на земеделската комисия в четвъртък?

— В три, господине.

— Може ли и аз да дойда?

Корвус замига и бръчките на челото му се вдълбаха.

— За какво ти е да присъстваш на срещата ми с председателя на…

— Имам предвид на Деня на наддаването. Церемонията в кметството.

— Ти? — възкликна баба й. — Да ходиш на Деня на наддаването? Че за какво?

— Просто… — Мориган млъкна за момент, изведнъж обзета от неувереност. — Ами, тази седмица имам рожден ден. Може това да ми е подаръкът. — Семейството й продължаваше да я зяпа неразбиращо, което затвърди подозренията й, че са забравили, че вдругиден навършва единайсет. — Помислих си, че може да е забавно… — Гласът й заглъхна и тя сведе поглед към чинията си, като отчаяно й се искаше изобщо да не си бе отваряла устата.

— Това не е забавление — рече насмешливо Корвус. — А политика. И не, не можеш да дойдеш. И дума да не става! Що за абсурдна идея?

Мориган потъна в стола си. Чувстваше се смачкана и глупава. Ама наистина, какво очакваше? Корвус бе прав, идеята беше абсурдна.

Семейство Врана продължиха да вечерят в напрегнато мълчание още няколко минути, докато…

— Всъщност, господине… — обади се колебливо Десни. Приборите на Корвус издрънчаха върху чинията му. Той впери застрашителен поглед в своя асистент.

— Какво?

— Ъъъ, ами… ако вие — не казвам, че трябва да го правите, но ако вземете дъщеря си с вас, това може да помогне за… ъъъ… подобряване на имиджа ви. До известна степен.

Леви закърши ръце.

— Господине, мисля, че Десни е… хмм, прав. — Корвус се навъси и Леви продължи припряно: — И-искам да кажа, че според анкетите, хората във Вълчеполие ви смятат за малко… ъъъ… затворен.

— Резервиран — намеси се Десни.

— Няма да навреди на рейтинга ви да им напомните, че скоро ще станете, ъъъ… с-скърбящ баща. От журналистическа гледна точка това може да придаде на събитието уникална… ъъъ… привлекателност.

— Колко уникална?

— Като за първа страница.

Корвус млъкна. На Мориган й се стори, че видя лявото му око да трепка.