Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (19)

18.
Един почти весел празник

Сутринта на Коледа Мориган се събуди от миризмата на канела, цитруси и горящи дърва. В камината бумтеше весело огън, а на таблата на леглото й висеше дебел червен чорап, пълен с подаръци.

Тя го обърна и в скута й се изсипа цяло съкровище от шоколади, мандарини, джинджифилови сладки, лъскав розов нар, плетен шал, който приличаше на лисица, чифт червени ръкавички, златно-лилава кутия със захаросани сливи, малка книга с платнена подвързия, наречена „Приказките на Финеган“, колода карти със сребърен гръб, дървена четка за коса с нарисувана на дръжката балерина. И всичко това само за нея? Свети Николай бе надминал себе си.

Мориган си надяна меките вълнени ръкавички и ги притисна към лицето си, спомняйки си някои далеч по-малко хубави Коледи. Семейство Врана не си падаха особено по подаръците. Веднъж, много отдавна, тя беше събрала смелост да попита Корвус дали може да получи изненада за Коледа тази година и за нейна радост той бе казал „да“. След седмици на трепетно очакване Мориган скочи от леглото си в коледната сутрин, развълнувана да види какво са й оставили през нощта, и откри един плик в долния край на леглото си. Вътре имаше разбивка на всеки цент, който Корвус бе похарчил през изминалата година за обезщетения към Регистъра за прокълнати деца заради нея.

Е, поне не я бе излъгал. Наистина беше изненада.

Докато Мориган развиваше със зъби златното фолио на една шоколадова паричка, вратата на спалнята й се отвори рязко и нахълта Джак. В едната си ръка носеше парче хартия, а в другата — своя собствен чорап.

— Честита Коледа! — поздрави Мориган. За малко да добави: „А сега излез пак и почукай“, но реши, че е прекалено изпълнена с коледно настроение, за да прави забележки.

— Весел празник на Юл! — Джак се тръшна на леглото, подаде й бележката, намести се удобно и изсипа съдържанието на чорапа си на купчина. Взе една курабийка с формата на куче и му отхапа главата. — Ама не съвсем весел, защото чичо Юпи го извикаха по работа.

— В Коледа сутринта? — зяпна Мориган и прочете бележката.

Спешна работа в Ма Вей. Ще се върна за обяд. Заведи Мог да се пързаля с шейна вместо мен.

Ю.

— Какво е Ма Вей?

Джак преглътна залъка си.

— Едно от средните кралства. Сигурно пак някой изследовател е пропуснал определения му портал за вкъщи. Все го викат по Коледа да помага на някой идиот. Пфу — на̀, това можеш да го вземеш. — Той подаде на Мориган нара от чорапа си с отвратена физиономия, а тя му подхвърли две от мандарините си.

— Не е нужно да ме водиш да се пързалям. — Тя захапа още един шоколад и сви рамене. — Аз дори нямам шейна.

— А това какво мислиш, че е, пони ли? — попита Джак и кимна към камината.

Мориган надникна над таблата на леглото си и видя лъскава зелена шейна, овързана със златна панделка. Надписът гласеше „Честита Коледа, Мог“.

— Уха — прошепна тя смаяно. Никога през живота си не бе получавала толкова много подаръци.

— Моята е червена — подхвърли Джак и завъртя очи. — Той явно го мисли за забавно.

Юпитер не се прибра нито за обяд, нито за вечеря, а вместо това прати извиненията си по вестоносец. Мориган би могла да се разочарова от отсъствието му, ако не беше прекалено заета да прекарва най-страхотната Коледа в живота си.

Цял ден валя гъст и обилен сняг благодарение на кралица Юл. Сутринта Джак и Мориган се пързаляха по близкия хълм, отново и отново, и водеха епични битки със снежни топки срещу съседските деца.

По пладне се върнаха в „Девкалион“, тъкмо навреме за обяд в официалната трапезария. Дългите маси се огъваха под тежестта на глазирани бутове, пушени фазани и печени гъски, блюда от дебели зелени кълнове с бекон и кестени, препечени до златисто картофи и пащърнак с мед, купи с гъст сос, ронливи сирена и вити хлябове, яркочервени рачешки щипки и блестящи стриди в лед.

Мориган и Джак бяха решени да опитат по малко от всичко (освен може би стридите), но и двамата се отказаха по средата и отидоха да легнат в Пушалнята (димът беше ментов: за улесняване на храносмилането), като обявиха, че повече няма да сложат и залък в устата си, докато са живи. Но само петнайсет минути по-късно Джак усърдно се трудеше над една купа със сладкиши и пирожки, а Мориган опустошаваше пухкава бяла целувка със сметана и боровинки.

При третото отиване на Джак до трапезарията, докато Мориган лежеше на един диван в ъгъла и вдишваше успокоителния ментовозелен дим, тя чу как някой влиза в Пушалнята.

— Не че му нямам доверие — каза мъжки глас. — Сигурно знае какво прави. Момчето е гений.

Мориган отвори сънено очи. Различаваше само два силуета през гъстите облаци дим, кълбящи се от стените — елегантната госпожа Чанда, облечена в дълга копринена рокля в червено и зелено, и чевръстия снежнокос Кеджъри Бърнс в коледната си поличка.

— Прекалено е умен за свое собствено добро — съгласи се госпожа Чанда. — Но дори той не е застрахован срещу грешки, Ри-ри. В края на краищата е обикновен човек.

Мориган се зачуди мъгляво дали да не им разкрие, че не са сами. Тъкмо се канеше да прочисти гърло, когато…

— Но защо Мориган? — попита Кеджъри. — От всички кандидати, които можеше да избере, защо нея? Къде й е умението?

— Тя е мило момиче…

— Разбира се, разбира се. Голяма сладурана е. Славно девойче. Но защо Юпитер си мисли, че става за Чудното общество?

— О, знаеш го Юпитер — каза госпожа Чанда. — Все се захваща с предизвикателства, които никой друг не би поел. Той беше първият човек, изкачил връх Грамадан, помниш ли? И се втурна в онзи гъмжащ от тролове свят, където никой друг от Лигата на изследователите не искаше и да припарва.

Портиерът се изкиска.

— О, да. А също и това място. Виж го само! Когато той го намери, беше истинска съборетина. Залови се с него като хоби, а сега е най-великолепният хотел в Невърмур. — В гласа му се прокрадна мрачна нотка. — Само че не можеш да вземеш едно дете като хоби.

— Така е — съгласи се госпожа Чанда. — Ако се беше провалил с „Девкалион“, нямаше да има толкова голямо значение. Не можеш да нараниш един хотел.

Настъпи тишина. Мориган замръзна и затаи дъх, разтревожена за момент, че са я забелязали през облаците ментов дим.

След малко Кеджъри въздъхна тежко.

— Знам, че не бива да си пъхаме носа в това, Чанда, но се тревожа за горкото мъниче. Мисля, че я чака ужасно разочарование.

— Нещо по-лошо — добави госпожа Чанда със злокобен глас. — Ако смрадливците разберат, че е тук нелегално, помисли си какво рискува Юпитер. Това е измяна. Той може да влезе в затвора, Кеджъри. Репутацията му, кариерата му… ще рухнат. И не само това, ами…

— „Девкалион“ — довърши мрачно Кеджъри. — Ако не внимава, ще загуби „Девкалион“. И тогава къде ще отидем всички?

Мориган не се изненада да открие, че броди по коридорите на хотел „Девкалион“ посред нощ и се мъчи да прогони болките в корема и кошмарите си.

Беше минало полунощ, когато забеляза, че вратата на кабинета на Юпитер е открехната. Надникна вътре. Той седеше в кожено кресло пред огъня, а на масичката до него имаше димящ сребърен чайник и две малки изрисувани чаши. Дори не вдигна поглед.

— Влизай, Мог.

Юпитер наля чай — ментов, с плуващи в него зелени листенца, сложи бучка захар в чашата на Мориган и я разбърка. Очите му се стрелнаха за миг към лицето й, докато тя сядаше на отсрещния стол. Стори й се, че изглежда уморен.

— Пак кошмари. — Не беше въпрос. — Още се притесняваш за Показното изпитание.

Мориган отпи от чая си и не каза нищо. Вече беше свикнала, че той винаги знае за какво мисли.

Отново беше сънувала грандиозен провал. Този път обаче вместо накрая публиката да й се смее и да я освирква, кошмарът продължи с парад от злобни олигавени тролове, влизащи в Тролизеума с тояги, явно за да пребият Мориган до смърт и да я отърват от мъките.

— Изпитанието е другата събота — каза натъртено тя с надеждата, че това ще го подтикне най-после да й разкрие какво трябва да прави, какво да покаже.

Той въздъхна.

— Стига си се тревожила.

— Само това повтаряш.

— Всичко ще е наред.

— И това също.

— Защото е вярно.

— Ама аз нямам талант! — възкликна тя и без да иска, разля чай по предната част на нощницата си. — Защо изобщо участвам в тези изпитания, след като никога няма да вляза в Обществото? Не мога да яздя дракони, нито… нито да пея като ангел. Не мога да правя нищо. — Мориган откри, че след като бе започнала да изрича притесненията си на глас, не може да спре. — Ами ако смрадливците разберат, че съм тук нелегално? Ще ме изритат, а теб ще те тикнат в затвора. Ще ти вземат „Девкалион“. Ти… твоята репутация… твоята кариера… — Думите на Мориган заседнаха в гърлото й. — Не можеш да рискуваш всичко това само заради мен! Ами персоналът? Ами Джак? Не можеш да се грижиш за него, ако си в затвора. Ами… — Тя се запъна, изгубила нишката на мисълта си.

Юпитер я изчака да продължи, като се усмихваше учтиво над чашата си с ментов чай. Това вбеси Мориган още повече. Нима той дори не се притесняваше дали тя ще успее да влезе в Обществото? Или правеше всичко това просто за забавление? Да не би за него Мориган да беше просто… хоби?

При тази мисъл нещо се надигна в нея, досущ притиснато в ъгъла животинче, което се засилва, готвейки се да си пробие път през гръдния й кош. Тя остави чашата, която издрънча върху подноса.

— Искам да се върна у дома.

Думите излетяха от устата й, тихи и мрачни, преди още да си е помислила да ги изрече. Увиснаха тежко във въздуха.

— У дома?

— В Джакалфакс — поясни тя, макар да знаеше, че Юпитер отлично разбира какво има предвид. Беше застинал съвсем неподвижно. — Искам да се върна. Сега. Тази нощ. Искам да кажа на семейството си, че съм жива. Не искам да влизам в Чудното общество и не… — Думите не излизаха лесно; съпротивляваха й се на всяка сричка. — Не искам да живея повече в хотел „Девкалион“.

Последното не беше вярно, но тя реши, че ще е по-лесно, ако Юпитер си го мисли.

Мориган обичаше „Девкалион“, но колкото и стаи, коридори и етажи да имаше, той никога нямаше да е достатъчно голям, за да побере растящия й ужас от Показното изпитание. Притесненията й бяха като някакво чудовище, като призрака, бродещ през стените на „Девкалион“, просмукваха се в костите й като зима, така че никога вече да не й е наистина топло.

Тя изчака Юпитер да заговори. Лицето му беше безстрастно и толкова неподвижно, та й се стори, че може да се напука като порцеланова маска. Той дълго се взира в огъня.

— Много добре — каза накрая. Гласът му беше тих. — Ще тръгнем веднага.