Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (12)

11.
Книжно изпитание

— Иквотиеумениету? — изфъфли Хоторн с уста, пълна с хляб и сирене.

Юпитер бе позволил на новия приятел на Мориган да й гостува в хотел „Девкалион“, при условие че ще й помага да учи за предстоящото Книжно изпитание. Но досега двамата не бяха изучавали нищо, освен самия „Девкалион“. Хоторн хареса най-много Пушалнята (този следобед димът бе шоколадов: спомагащ за емоционалното добруване), Дъждовната стая (макар че не си носеше ботуши и сега крачолите му бяха прогизнали до коленете) и театъра. Всъщност не самия театър, а по-скоро съблекалнята зад кулисите. По стените висяха костюми и всеки от тях вървеше в комплект с акцент и странна походка, на които им трябваше цяла вечност, за да отшумят. Хоторн продължи да подскача по коридорите още половин час след като свали костюма на Златокоска.

Сега седяха на една ъглова маса в оживената кухня на хотел „Девкалион“, която бе пълна с пара, шум и готвачи, бързащи по разни поръчки. Според Мориган не беше най-доброто място за учене, но Фен не позволяваше да обядват в библиотеката, а Кеджъри бе обявил, че гравитацията в трапезарията е изключена до второ нареждане.

— Какво… какво е умението ми ли? — Мориган вече бе започнала да се ужасява от този въпрос. — Ами, не знам.

Хоторн кимна, докато дъвчеше и преглъщаше шумно.

— Не си длъжна да ми казваш. Сума ти кандидати го пазят в тайна. Това им дава предимство на Показното изпитание.

— Не е заради това — каза припряно Мориган. — Не мисля, че имам умение.

— Трябва да имаш — заяви намръщено Хоторн и изгълта половин чаша мляко. — Покровителят ти не може да те включи в изпитанията, ако нямаш умение. Такива са правилата.

Една мисъл продължаваше да човърка дълбоко в ума на Мориган. Дали умението й имаше нещо общо с проклятието. Копнееше да попита Хоторн какво мисли той, но от нея се очакваше вече дори да не споменава за проклятието. Беше обещала на Юпитер.

— Ако имах, предполагам, че щях да зная. — Тя гризна едва-едва от сандвича си. Беше загубила апетит. Хубаво беше, помисли си окаяно, да има приятел за около пет минути. За Хоторн щеше да е по-добре да се сприятели с момчето с кучешка глава.

— Би трябвало — сви рамене Хоторн. Излапа последните остатъци от сандвича си и отвори един от учебниците, които Мориган бе взела от кабинета на Юпитер. — Какво ще кажеш да започнем с Голямата война?

Тя вдигна очи.

— Кое?

— Или искаш да я запазим за след като минем скучния материал?

Мориган се опита да говори небрежно, за да скрие изненадата си.

— Значи… още искаш да сме приятели?

— Какво? Ами да. Уф. — Той направи физиономия. Мориган усети как устата й се разтегля в усмивка. Хоторн раздаваше приятелството си, все едно е нищо. Не можеше да знае, че за нея то бе всичко.

— Но ние трябва да… създаваме ценни връзки и… и всички ония работи, дето ги казаха на Чудното посрещане. — Мориган отнесе празните им чинии на мивката, като едва не се сблъска със заместник главния готвач, който профуча покрай нея с блюдо димящи миди. Чувстваше се длъжна да се увери, че Хоторн я разбира. — Съмнявам се, че аз съм „ценна връзка“.

— На кого му пука? — отвърна той със смях и се обърна пак към учебника. Мориган усети прилив на облекчение и седна отново. — Все пак май трябва да започнем с Голямата война, защото в нея има много кръв и черва. Първи въпрос: колко глави са били отсечени в битката за форт Ридание във Високите земи?

— Нямам представа.

Той вдигна пръст.

— Въпросът е с уловка. Планинските кланове не секат глави в битка. Разсичат торсовете, увесват враговете си с главата надолу и ги тресат, докато им изпопадат червата.

— Колко мило — каза Мориган. Свободният щат беше наистина много различно място от република Зимномория. Хоторн потри ръце, а очите му блеснаха. Той едва започваше.

— Следващ въпрос: кой известен пилот от въздушните сили е бил изпечен от вражески дракон при битката за Черните скали? О, и един допълнителен въпрос: кое племе скални диваци е изяло останките му, когато паднали от небето?

 

 

Седмица по-късно Мориган мина за втори път по дългата автомобилна алея на Дом „Горда стъпка“, като потискаше желанието си да се врътне и да избяга. Голите черни дървета покрай алеята този път й се сториха още по-зловещи. На фона на бледото небе дългите им клони приличаха на паяци, извисяващи се над нея, готови да скочат отгоре й.

— Нервна ли си? — попита я Юпитер.

Единственият отговор на Мориган беше повдигната вежда.

— Ясно. Разбира се, че си. Така и трябва. Денят е от нервните.

— Благодаря. Това ме кара да се чувствам много по-добре.

— Наистина ли?

— Не.

Юпитер се засмя и вдигна очи към късчетата сиво небе между клоните.

— Казвах го в добрия смисъл. Животът ти скоро ще се промени, Мог.

— Мориган.

— След няколко часа ще си с една крачка по-близо до спечелването на златната си брошка. А когато това стане, светът ще се разтвори за теб.

На Мориган й се искаше да почерпи кураж от неговата увереност, наистина й се искаше. Отчаяно копнееше да почувства, че може да го постигне. Ако дори трошица от вярата на Юпитер в нея бе оправдана, до лятото тя щеше да е колонизирала луната и излекувала де що болест има по света.

Но това не й помагаше, защото още не бе решила дали той е луд, или не.

— Писмената част е най-трудна — каза Юпитер. — Три непознати въпроса, пълна тишина, единствено молив, хартия и бюро. Само не бързай, Мог, и отговаряй честно.

— Искаш да кажеш „вярно“? — попита объркано момичето. Юпитер като че ли не я чу.

— После е устната част, но за нея няма какво да се тревожиш — само малък тест. По-скоро разговор. И пак, не бързай. Не се страхувай да ги накараш да чакат. Старейшините искат да видят каква си. Просто бъди естествено очарователна както винаги и всичко ще е наред.

Мориган искаше да попита кога е била „естествено очарователна“ и дали не я бърка с някоя друга Мориган Врана, но вече бе прекалено късно. Бяха стигнали до Дом „Горда стъпка“, а покровителите не се допускаха в изпитната зала. Тя беше сама.

— Успех, Мог — пожела й той и я тупна лекичко по рамото. Мориган се вля в потока от кандидати, изкачващи се по мраморните стъпала. Имаше чувството, че краката й са от олово. — Върви и ги разбий.

 

 

Изпитната зала беше най-голямото помещение, в което Мориган някога бе влизала, и бе пълна с редица след редица правоъгълни чинове и дървени столове с прави облегалки. Стотици кандидати се нижеха един след друг и сядаха мълчаливо, докато длъжностните лица от Чудното общество раздаваха въпросници и моливи. Мориган изви шия, опитвайки се да зърне Хоторн, но безуспешно — чиновете бяха наредени по азбучен ред и той вероятно се намираше някъде в дъното. Тя се отказа да го търси и прочете какво пишеше отгоре на въпросника й.

Входен изпит за Чудното общество

КНИЖНО ИЗПИТАНИЕ

Пролетта на Първа година

от Третата епоха на аристократите

Кандидат: Мориган Одел Врана

Покровител: капитан Юпитер Амантиус Норт

Когато всички деца получиха въпросниците си, един служител в предния край на залата звънна със стъклена камбанка. С вълна от шумолене всички отвориха въпросниците. Мориган си пое дълбоко дъх и отгърна на първата страница.

Беше празна. А също и втората, и третата. Тя прелисти останалите и откри, че никъде няма въпроси.

Вдигна ръка и се опита да привлече вниманието на някой квестор, за да им съобщи, че е станала грешка, че са й дали празен въпросник, но жената в предния край на стаята нехаеше.

Мориган погледна пак към първата страница. Там се появиха думи.

„Ти не си оттук.

Защо изобщо искаш да влезеш в Чудното общество?“

Мориган се озърна да види дали на нечий друг въпросник му е поникнал мозък и е започнал да задава неуместни въпроси. И да беше така, никой не изглеждаше изненадан. Може би техните покровители ги бяха предупредили.

Тя си спомни какво й бе казал Юпитер: „Само не бързай, Мог, и отговаряй честно“. Момичето въздъхна, взе молива си и започна да пише.

„Защото искам да съм важен и полезен член на общ…“

Още преди да е довършила, изречението бе задраскано от някаква невидима писалка. Тя ахна.

„Глупости — написа въпросникът. — Защо наистина искаш да влезеш в Чудното общество?“

Мориган прехапа устна.

„Защото искам малка златна брошка с буквата Ч.“

Думите пак се задраскаха сами. Едно ъгълче на страницата започна да почернява и да се сгърчва.

„Не“ — надраска въпросникът.

Тънка струйка дим се закъдри от тлеещия край на листа. Мориган се опита да го угаси с ръка, но не можа. Огледа се трескаво за чаша вода или възрастен, който да й помогне, но квесторите изглеждаха невъзмутими. Всъщност, изглежда, спокойно пренебрегваха факта, че въпросниците не само на Мориган, а и на няколко други кандидати са в различна степен на възпламеняване.

Въпросникът на едно момче лумна и изгоря напълно, и върху чина му остана само купчинка пепел. Един квестор го потупа по рамото и му направи знак да си върви. Момчето излезе оклюмало от стаята.

„Честни отговори“, помисли си бързо Мориган и грабна пак молива.

„Защото искам хората да ме харесват.“

Хартията спря самоунищожението си. Задържа се в тлеещо състояние, което обикновено предшестваше лумването на пламъци.

„Продължавай“, подкани въпросникът. Ръката на Мориган трепереше леко.

„Искам да съм част от нещо.“

„Още“, подтикна я въпросникът.

Тя си пое дълбоко дъх, сети се за разговора, който бе водила с Юпитер в деня след Яснозор, и написа:

„Искам братя и сестри, които ще бъдат до мен винаги, независимо от всичко.“

Изгорялото започна бавно да се възстановява, белотата плъзна обратно по листа, докато не скри овъглените ъгълчета. Облекчена, Мориган поотпусна мъртвата хватка, в която бе стиснала молива си. След секунди се появи вторият въпрос.

„Кой е най-големият ти страх?“

Мориган нямаше нужда дори да се замисля върху това. Фасулски въпрос.

„Че делфините ще се научат да ходят по сушата и да изстрелват киселина от ноздрите си.“

Думите бясно се задраскаха и хартията пак започна да почернява. Наблизо някакво момиче изпищя, когато въпросникът й пламна. Беше отпратено от изпитната зала с опърлени вежди.

Мориган затършува в мозъка си, докато ъгълчетата на въпросника й се превръщаха в пепел. Беше отговорила вярно! Живеещите на сушата киселинни делфини наистина бяха най-големият й страх, още открай време, освен ако… ами всъщност, не. Тя винаги бе казвала, че те са най-големият й страх. Може би защото истинският й най-голям страх бе прекалено ужасен, за да говори за него. Тя прехапа устна и написа нов отговор.

„Смъртта.“

Въпросникът продължи да тлее.

„Смъртта — написа повторно тя. — Смъртта! Очевидно е смъртта!“

А после изведнъж я осени.

„Ловците от дим и сенки.“

Въпросникът обаче продължи да гори. Мориган го грабна, трепна, когато той опърли пръстите й, и написа на последното останало петънце бяла хартия:

„Да ме забравят.“

Въпросникът се възстанови донякъде.

„Продължавай“, написа той.

„Че никой няма да ме помни. Че семейството ми няма да ме помни, защото… — Мориган спря за момент с молив, поднесен над димящия лист — … защото те предпочитат да забравят, че някога съм съществувала.“

Въпросникът се заглади и побеля, докато страниците му отново станаха девствено чисти. Мориган зачака търпеливо третия и последен въпрос. Огледа стаята и видя, че около една четвърт от чиновете вече са празни, като се изключат малките купчинки пепел.

„И как, попита въпросникът, ще направиш така, че хората да те запомнят.“

Мориган мисли дълго. Облегна се назад на облегалката на стола си и гледаше мълчаливо, докато около нея пламваха малки огньове и още няколко десетки кандидати бяха накарани да излязат от залата. Накрая написа най-честния отговор, който можеше да измисли.

„Не знам.“

След моментно колебание добави още една дума:

„Засега.“

В миг и трите въпроса и отговора изчезнаха от страниците и бяха сменени от една-единствена дума с големи зелени букви: ПРЕМИНАЛА.

 

 

Мориган крачеше напред-назад в едно преддверие на Дом „Горда стъпка“. Около една трета от кандидатите се бяха провалили на писмения изпит. Останалите бяха разделени на по-малки групи и проводени до различни стаи, за да чакат следващата част от Книжното изпитание.

В групата на Мориган имаше момче, което бе свило колене до гърдите си, беше ги обгърнало с ръце и се люлееше напред-назад, енергична двойка близнаци, които се обстрелваха с въпроси и се поздравяваха с пляскане на ръце, и момиче, което се беше отпуснало на един стол със скръстени ръце.

Мориган я позна — беше приятелката на Ноел от Чудното посрещане, онази, която не можеше да спре да се смее на недодяланите й шеги. Черната й коса бе сплетена на дебела плитка отзад и тя гледаше близнаците през премрежените си кафяви очи.

— Кои са трите главни износа на Горна Зиландия? — извика един от близнаците.

— Нефрит, драконови люспи и вълна! — ревна другият. Плеснаха си ръцете. Приятелката на Ноел се намръщи.

В стаята влезе една жена с бележник. С потракване на токчета по дървения под тя се приближи бързо до групата деца.

— Фицуилям? Франсис Джон Фицуилям? — прочете от списъка си. Момчето в ъгъла вдигна очи към нея и преглътна. Пот изби на челото му. То стана с олюляване и я последва навън от стаята, като потупваше с пръсти по бедрата си и се взираше в пода.

— Кой е бил първият невърмурец, стъпил на луната? — извика един от близнаците.

— Генерал-лейтенант Елизабет фон Кийлинг! — изкрещя другият.

Пак си плеснаха ръцете. Момичето с плитката дишаше учестено през носа. Мориган затвори очи и се съсредоточи върху изреждането на двайсет и седемте района на Невърмур.

— Старият град — прошепна тя. — Уик, Блоксом, Бетелгейзе, Маккуори…

Можеше да се справи. Беше подготвена. Беше прочела всеки учебник по история и география, който успя да докопа, а снощи беше накарала Кеджъри да я изпитва отново и отново. Може и да не знаеше много за износа на Горна Зиландия (където и да се намираше тя), но бе сигурна, че вече знае достатъчно за Невърмур и Свободния щат, за да избута до следващото изпитание.

— Делфия — продължи Мориган, вперила поглед в тавана. — Горица и Олдън, Сърница, Високостен…

— Няма да те питат за районите — каза приятелката на Ноел. Мориган се изненада да чуе гласа й — беше по-нисък и дрезгав, отколкото очакваше. На Чудното посрещане бе звучала като празноглава хиена. — Всеки идиот знае как се наричат районите. Учихме го в детските ясли, за бога.

Мориган не й обърна внимание.

— Покок, Фарнъм и Плевнен. Родее Вила, Лагерна поляна…

— Глуха ли си, или просто тъпа? — попита момичето.

— Къде се пресичат времевите зони на Безименното кралство? — извика един от близнаците.

— В центъра на Зивската гора, в Пета област на Свободния щат! — изписка другият. Плеснаха си ръцете.

Мориган стисна очи и продължи да крачи.

— Черпън… хм… Белами…

Беше спряна от меката стена на нечие тяло. Отвори изненадано очи и откри, че жената с бележника се взира надолу към нея.

— Врана?

Мориган кимна сериозно, приглади роклята си, изпъна рамене и последва жената към изпитната зала. Пътьом се озърна назад и видя, че приятелката на Ноел говори с близнаците.

— Ще се провалите — казваше им тя с дрезгавия си глас. — Вие сте напълно неподготвени. Няма да можете нищичко да си спомните. Никога няма да влезете с Обществото. Спокойно можете да си тръгнете още сега.

Мориган вдигна очи към жената с бележника, за да види дали тя няма да се върне и да каже нещо, но лицето й беше безизразно и незаинтересовано, сякаш не бе чула нито думичка.

— Хайде — подкани тя Мориган и я побутна леко. — Чакат те. Застани върху кръстчето.

Върховният съвет на старейшините седеше зад една маса в центъра на празна зала. Докато Мориган се приближаваше, те разговаряха тихо, пиеха вода и шумоляха с някакви листове.

— Госпожице Врана — каза съсухрената старейшина Куин и нагласи очилата си. — Кой е лидер на Свободния щат?

— Премиер-министър Гидеон Вихрогон.

— Грешка. Лидерите на Свободния щат са нововъведенията, промишлеността и жаждата за знания.

Коремът на Мориган се сви, все едно бе пропуснала някое стъпало на стълбището. В този миг тя осъзна, че не е подготвена за такъв изпит, какъвто старейшините бяха решили да проведат. Всяка частица увереност я напусна и изведнъж я сграбчи страх.

— Кой е Гидеон Вихрогон? — попита бикът, старейшина Алиот Сага.

Мориган се запъна.

— Той… той е п-премиер-министър. Нали?

— Грешка! — избумтя старейшина Сага. — Премиер-министър Гидеон Вихрогон е демократично избран наместник на Свободния щат, страж, назначен от народа да брани нашите ценности, стандарти и свободи.

— Но той е премиер-министър — настоя Мориган. Не беше честно. Беше отговорила вярно на въпроса. — Току-що го казахте.

Старейшините пренебрегнаха възражението й.

— Как може да се различи истинско огнено растение от дърво, което просто е било подпалено? — попита старейшина Хеликс Вонг.

Това го знаеше.

— Пламъците на огненото растение не изпускат дим.

— Грешка — заяви старейшина Вонг. — Огнените растения са изчезнали; всяко дърво, което прилича на огнено растение, е дърво, което просто е било подпалено и трябва да бъде угасено незабавно.

Мориган изстена вътрешно. Трябваше да очаква това. Разбира се, че огнените дървета бяха изчезнали; Юпитер й го беше казал! Освен това бе прочела в „Растителна история на Невърмур“, че никой не е виждал горящо огнено дърво от сто години насам. Усети как я жилва раздразнение от въпроса уловка.

— Колко е стар великият град Невърмур? — попита старейшина Куин.

— Невърмур е основан преди хиляда осемстотин деветдесет и една години, по време на Втората птича епоха.

— Грешка. Невърмур е стар като звездите, нов като пресен сняг и могъщ като гръмотевица.

— Това е невъзможно! Как мога да…

— Кога е станало клането на площад „Кураж“? — попита старейшина Куин.

Мориган понечи да отговори („През зимата на Девета година от Епохата на източните ветрове“), когато й хрумна нещо. Спря се и изчака отговорът да се оформи в главата й, преди да го изрече. Старейшините я гледаха с очакване.

„Не се страхувай да ги караш да чакат.“

— Клането на площад „Кураж“ — започна тя пресекливо — е станало… в много мрачен ден.

Старейшините не казаха нищо.

— Един от най-мрачните в невърмурската история — продължи Мориган. — Ден, в който… — Млъкна, докато мозъкът й търсеше думите. — Ден, в който жестокостта е надделяла над доброто. Ден, в който злото е сграбчило Невърмур и… и… го е тресло, докато му се изсипят червата.

Старейшините продължаваха да я зяпат. Пулсът на Мориган кънтеше в ушите й. Какво още искаха?

— Ден, който не бива никога да се повтаря — каза тя накрая. Това беше всичко; не й бяха останали повече глупости за дрънкане.

Старейшина Куин се усмихна. Усмивката бе тънка, но Мориган я видя. Беше като мъничко цветче в леха от безнадеждни плевели.

Прегърбената дребна старейшина сякаш се канеше да зададе уточняващ въпрос и Мориган изпита внезапен ужас. Всъщност не знаеше много за клането на площад „Кураж“. Двамата с Хоторн бяха направили почивка за чай по средата на тази глава от „Енциклопедия на невърмурските варварщини“ и бяха забравили да се върнат към нея.

Тя затаи дъх с надеждата, че е направила достатъчно. Старейшина Куин погледна към колегите си, които кимнаха отсечено и се заровиха пак в документите си.

— Благодаря ви, госпожице Врана. Можете да си вървите.

 

 

Мориган излезе, премигвайки, на слънцето. Слезе замаяно по стъпалата на Дом „Горда стъпка“ до мястото, където стоеше и я чакаше Юпитер.

— Как беше?

— Шантаво.

— Очевидно. — Той сви рамене, сякаш тя трябваше да е осъзнала, че шантавостта е стандартна процедура в Чудното общество. — Впрочем, твоят приятел с жабите излезе по-рано. Каза да ти предам, че се е класирал за следващото изпитание и да му мислиш, ако не се класираш и ти. После двамата с Нан хукнаха на тренировка по драконова езда, а аз трябваше да се преструвам, че не завиждам адски на едно единайсетгодишно момче, което язди дракони. Та значи… ъъъ… мина ли? — попита той предпазливо.

Мориган вдигна писмото, което й бяха дали. Самата тя още не го вярваше съвсем.

— „Честито, кандидате — прочете на глас Юпитер. — Ти доказа своята искреност, логика и съобразителност и можеш да продължиш в следващия кръг на изпитанията за набор 919. Изпитанието на гонитбата ще се проведе по пладне в последната събота на лятото на Първа година. Очаквай подробности.“ Казах ти. Не ти ли казах, че ще успееш? Браво, Мориган. Много съм доволен.

Мориган не го слушаше. Забеляза от сградата да излизат близнаците. Те хукнаха с хленч към своя покровител.

— Н-не успяхме! — подсмърчаше първият. — С-съвсем сме неподготвени!

— Н-нищичко не помним!

Някъде сред облекчението от собствения си успех Мориган изпита съжаление към близнаците. Онова ужасно момиче, приятелката на Ноел, явно бе разколебало увереността им. Прииска й се да каже нещо, да им подскаже някак какво искаха старейшините, но Юпитер вече я отвеждаше от Дом „Горда стъпка“.

Слънцето бе изгряло и голите черни клони на дърветата край алеята изглеждаха някак си по-малко зловещи отпреди. Тя вдигна лице към топлината и посегна разсеяно да докосне едно от мъртвите дървета, докато двамата с Юпитер минаваха покрай него. Парна я топлина и малки пурпурни искрици прескочиха към пръстите й. Тя дръпна бързо ръка.

— Ох!

— Какво? — Юпитер се закова на място. — Какво има?

— Това дърво току-що ме опари!

Той се втренчи за момент в нея, после се изкиска.

— Много смешно, Мог. Казах ти, огнените дървета са загинали.

Той продължи напред, а Мориган огледа пръстите си, по които нямаше никаква следа. Посегна внимателно да докосне пак дървото. Нищо не се случи.

Тя поклати глава и се засмя объркано. Явно все пак във въображението й имаше останали някакви глупости.