Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (6)

5.
Добре дошла в Невърмур

Пролетта на Първа година

Приземиха се с тупване. Извън арахнипода гъста бяла мъгла обгръщаше всичко. Цареше тишина и спокойствие, сякаш хаосът на градския площад в Джакалфакс просто бе престанал да съществува. На Мориган й се гадеше.

Дали това най-после бе смъртта й? Дали бяха умрели и преминали в По-доброто място? Мориган направи бърз преглед на усещанията си и реши, че не е особено вероятно. Ушите й звънтяха, повдигаше й се, а порязаната й длан още туптеше, покрита с коричка засъхнала кръв. Тя се взря през прозореца в мъглата. Нямаше Божествено създание, което да ги чака с разтворени обятия, нито ангелски хор, който да ги посрещне. Където и да се намираха, не бяха в По-доброто място.

„Но определено не е и Джакалфакс“, помисли си Мориган.

Чу тих стон и се обърна да види как Юпитер се надига от пилотското кресло с болезнена гримаса.

— Съжалявам. Не беше толкова гладко, колкото се надявах. Добре ли си?

— Мисля, че да. — Момичето си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се огледа, като се мъчеше да прогони от ума си ловците от дим и сенки. — Къде сме? Каква е тази мъгла?

Юпитер завъртя очи.

— Страховито, нали? Граничен контрол — каза той извинително, сякаш това обясняваше всичко.

Мориган отвори уста да го попита какво има предвид, но я прекъсна някакво бръмчене и припукване, което отекна в стените на „Октавия“.

— Съобщете името и местоработата си — прогърмя официален глас, усилен през високоговорител, който Мориган не можеше да види. Като че идваше отвсякъде.

Юпитер взе малко сребърно устройство от контролното табло и заговори в него.

— Да, здрасти! Капитан Юпитер Норт от Чудното общество, Лигата на изследователите и Федерацията на невърмурските хотелиери, и госпожица Мориган Врана… без месторабота. Засега. — Той намигна на Мориган и тя му отвърна със слаба, нервна усмивка.

Около тях се разнесе механично бръмчене. Отвъд прозореца гигантско око — по-голямо от главата на Юпитер — се подаде от бялата мъгла на дълга механична ръка. Премигна срещу тях и се завъртя наляво-надясно и нагоре-надолу, оглеждайки всичко вътре.

— Навлезли сте в Седма област на Свободния щат през портата на връх Флориен, така ли е? — изрева безплътният глас. Момичето трепна.

— Правилно — потвърди Юпитер в сребристия си микрофон.

— Имате ли разрешение да пътувате до Седма област?

— Да, имам. Научно-дипломатическа виза — отвърна Юпитер. Прочисти гърло и хвърли предупредителен поглед на Мориган. — А госпожица Врана е жителка на Барклитаун в Седма област.

„Госпожица Врана никога не е чувала за Барклитаун в Седма област“, помисли си Мориган.

Гледаше Юпитер очаровано, но и с растящо безпокойство. Портата на връх Флориен? Научно-дипломатическа виза? Всичко това бяха безсмислици. Пулсът отекваше в ушите й толкова силно, че сякаш изпълваше арахнипода. Но Юпитер бе невъзмутим. Отговаряше на въпросите на граничаря с любезно спокойствие, весело лъжеше на поразия.

— Тя има ли разрешение за влизане в Първа област?

— Разбира се — отвърна гладко Юпитер. — Временна образователна виза.

— Покажете документите си.

— Документите? — Увереността на Юпитер се разколеба. — Да, разбира се. Документите. Забравих за… документите… Почакай, сигурен съм, че имам… нещо…

Мориган затаи дъх, докато Юпитер ровеше из различни отделения на контролното табло и накрая извади празна обвивка от шоколад и използвана хартиена кърпичка. Усмихна се ведро на Мориган и ги притисна към стъклото, за да може гигантското око да ги разгледа. Като истински луд.

Тишината се проточи и момичето се стегна в очакване на сирени, клаксони, въоръжени стражи, нахлуващи през вратите на арахнипода…

Микрофонът запращя и зажужа. Гласът в другия край изпусна дълга страдалческа въздишка и прошепна:

— Ама честно, ти дори не се опитваш…

— Извинявай, само това можах да намеря! — прошепна в отговор Юпитер, взирайки се в гигантското око, и сви разкаяно рамене.

Накрая гласът прогърмя:

— Можете да продължите.

— Прекрасно — каза Юпитер и се закопча пак с колана към старата кожена седалка. Мориган изпусна затаения си дъх. — Всичко хубаво, Фил.

— О, за бога. — Откъм говорителите се разнесе приглушен звук и пищене, сякаш микрофонът е бил изпуснат, а после гласът прошепна: — Норт, казвал съм ти да не ме наричаш по малко име, когато съм на служба.

— Извинявай. Предай поздравите ми на Мейзи.

— Отбий се на вечеря другата седмица и ще можеш да й ги предадеш сам.

— Добре. Чао! — Юпитер окачи сребристия микрофон обратно на стойката му и се обърна към Мориган. — Добре дошла в Невърмур.

Мъглата се разнесе и разкри гигантска каменна арка със сребърна порта, която блестеше и трепкаше като нажежения въздух над печка.

Невърмур. Мориган повъртя името в главата си. Беше го виждала само веднъж, в писмото с предложението си от Чудното общество. По онова време то не означаваше нищо за нея, само една безсмислена дума.

Юпитер включи „Октавия“ на скорост, докато четеше съобщения от екрана:

— Местно време 6:13 сутринта на първия ден на Яснозор, пролетта на Първа година от Третата епоха на аристократите. Време: хладно, но ясно. Преобладаващо настроение в града: оптимистично, сънено, леко пияно.

Вратите се отвориха със скърцане и арахниподът потрепери и оживя. Мориган вдиша дълбоко, докато влизаха в града. Тя никога не бе излизала от Джакалфакс и не беше подготвена за онова, което се простираше зад портата.

В Джакалфакс всичко бе спретнато и подредено, и… нормално. Къщите бяха наредени една до друга — еднакви тухлени постройки по правите чисти улици, къща след къща. След построяването на първия квартал на Джакалфакс преди сто и петдесет години всички останали се строяха, ако не точно в същия стил, то поне достатъчно подобни, така че ако някой го погледнеше отвисоко, би решил, че целият град е проектиран от един-единствен нещастен архитект, който мрази живота си.

Невърмур не беше Джакалфакс.

— Намираме се в южния край — съобщи Юпитер и посочи една карта на Невърмур на екрана на контролното табло. Арахниподът пъплеше приведен през тъмните и общо взето тихи улици, заобикаляйки тук-там някой случаен пешеходец.

Свидетелства за празненствата по случай Срединощ осейваха тъмните улици. Балони и серпантини красяха предните дворове и стълбовете на уличните лампи, а ранобудните метачи събираха захвърлени бутилки в големи метални кофи. Някои хора още бяха навън и празнуваха в синкавата предутринна светлина, включително група младежи, напяващи подходяща за случая песничка, докато излизаха със залитане от една кръчма.

— Не спииииииирай, друууже, плавай смееееело тиии…

— На вреееемето по бурнитееее вълниии… Пийт, пееш фалшиво, това е… не, спри, пееш фалшиво.

— Епоооооха Нооова ще ни поздравиии…

— С усмивка както Стааааарата предииии… Не, не, накрая… накрая се повишава, а не спада…

„Октавия“ се устреми по павираните улици, тесните проходи и широките булеварди, някои спретнати и старомодни, а други пищни и смахнати. Носеха се през район, наречен Огдън на Джуро, който изглеждаше сякаш потъва. Улиците тук бяха от вода и хората гребяха на малки лодки през кълбящата се мъгла, надигнала се около тях.

Накъдето и да погледнеше Мориган, виждаше зелени паркове и мънички църковни градинки, гробища, дворове, фонтани и статуи, огрени от топлата жълта светлина на газени лампи и някой заблуден фойерверк тук-там.

Беше станала от седалката си и сновеше от прозорец на прозорец, притискайки лице към стъклото, като се опитваше да попие всичко. Искаше й се да има фотоапарат. Искаше й се да може да изскочи от арахнипода и да затича по улиците!

— Я погледни онзи екран — каза Юпитер и посочи с глава, докато направляваше „Октавия“ по някакви заплетени задни улички. — В колко часа е изгревът?

— Пише… шест и трийсет и шест.

— Закъсняваме. Дай малко скорост, Оки — промърмори Юпитер и двигателите на арахнипода изръмжаха.

— Къде сме? — попита Мориган.

Юпитер се засмя.

— Да не спеше? В Невърмур сме, миличка.

— Да, но къде е Невърмур?

— В Свободния щат.

Мориган се намръщи.

— Кой е Свободният щат? — В републиката имаше четири щата: Южна светлина, Благоденствие, Далекоизточен Санг и разбира се, Вълчеполие, извън който досега Мориган не бе стъпвала.

— Този — каза Юпитер и насочи „Октавия“ към една странична уличка. — Свободният щат си е Свободният щат. Този, който наистина е свободен. Петият щат, този, за който учителите ви никога не говорят, защото и те самите не знаят за него. Строго погледнато, ние не сме част от република Зимномория. — Той зашава с вежди срещу нея. — Не можеш да влезеш без покана.

— Затова ли ловците от дим и сенки спряха при часовниковата кула? — попита тя, като се върна на пътническата седалка. — Защото нямаха покана?

— Да. — Той помълча за кратко. — В общи линии.

Тя се взря внимателно в лицето му.

— Могат… могат ли да ни последват дотук?

— В безопасност си, Мориган. — Юпитер не откъсваше очи от пътя. — Гарантирам ти.

Въодушевлението на Мориган се стопи. Тя току-що го бе видяла да лъже граничаря толкова умело, а и не й убегна фактът, че той всъщност не отговори на въпроса й. Но в тази странна нощ много малко неща имаха смисъл. В главата й бушуваше цяло торнадо от въпроси и единственото, което можеше да направи, бе да се опитва да ги сграбчи, докато прелитат покрай нея.

— Как… искам да кажа… — Мориган премигна. — Не разбирам. На Срединощ аз трябваше да умра.

— Не. За да сме точни, трябваше да умреш в полунощ на Срединощ. — Той настъпи рязко спирачките и изчака една котка да пресече пътя, после даде газ. Мориган се вкопчи в стола си така, че кокалчетата й побеляха. — Само че нямаше полунощ на Срединощ. Не и за теб. Невърмур е с около девет часа напред от Джакалфакс. Така че ти прескочи полунощ — от една времева зона попадна в друга. Излъга смъртта. Браво на теб. Гладна ли си?

Мориган поклати глава.

— Ловците от дим и сенки — те защо ни преследваха?

— Не нас, а теб. Освен това не те преследваха, а бяха тръгнали на лов за теб. Те са на лов за всички прокълнати деца. Ето как прокълнатите деца умират. Боже, колко съм прегладнял. Иска ми се да имахме време да спрем за закуска.

Устата на Мориган бе пресъхнала.

— Те ловуват деца?

— Прокълнати деца. Предполагам, би могла да ги наречеш специалисти.

— Но защо? — Торнадото в главата й набра скорост. — И кой ги праща? И щом проклятието казва, че трябва да умра в полунощ…

— Ах, как бих излапал един сандвич с бекон.

— … тогава защо ще подраняват?

— Нямам ни най-малка представа. — Гласът на Юпитер бе безгрижен, но лицето му изглеждаше разтревожено. Той превключи скоростите, за да мине по една тясна павирана уличка. — Може би са искали да отидат на парти. Сигурно е гадно да трябва да работиш на Срединощ.

 

 

— Знам за какво си мислиш — каза Юпитер, докато оставяха, „Октавия“ на частен паркинг. Той дръпна веригата до голямата ролетна врата и тя се спусна. Въздухът беше мразовит и превръщаше дъха им в облачета пара. — Невърмур. Щом е толкова страхотно място, защо никога не си чувала за него? Истината, Мориган, е, че това е най-хубавото — ама най-хубавото място — в цялото Безименно кралство.

Той млъкна, за да съблече синьото си палто и да го наметне върху раменете на Мориган. Палтото бе прекалено дълго за нея и ръцете й не стигаха до края на ръкавите, но тя се гушна в него, наслаждавайки се на топлината. Юпитер прокара длан през клюмналия си медночервен перчем, а с другата хвана ръката на Мориган и я поведе по студените улици, докато небето започваше да просветлява.

— Имаме страхотна архитектура — продължи той. — Чудесни ресторанти. Сравнително надежден обществен транспорт. Климатът е прекрасен — студен през зимата, нестуден през незимата. Общо взето, каквото би очаквала. О, ами плажовете! Плажовете. — Той се замисли. — Всъщност плажовете не струват, но човек не може да има всичко.

Мориган се мъчеше да не изостава, не само от бързия като картечница монолог на Юпитер, но и от дългите му кльощави крака, които полуподскачаха-полуподтичваха по една улица с табели „Чудно авеню“.

— Извинявай — изпъшка тя, накуцвайки; прасецът й започваше да се схваща. — Може ли… да забавим… малко.

— Не може. Вече е почти време.

— Време… за какво?

— Ще видиш. Докъде бях стигнал? Плажовете не струват. Но ако искаш развлечение, имаме Тролизеум. Ще ти хареса. Ако си падаш по насилието. Тролове се бият всяка събота, в четвъртък вечер има кентавърско надбягване с ролкови кънки, всеки втори петък — пейнтбол на зомбита, на Коледа — рицарски турнир с еднорози, а през юни — турнир по езда на дракони.

Главата на Мориган се въртеше. Беше чувала приказки за малка популация кентаври в Далекоизточен Санг и знаеше, че в пущинака има дракони, но те бяха невероятно опасни — на кого би му хрумнало да язди някой от тях? А тролове, зомбита? Еднорози? Трудно й беше да познае дали Юпитер говори сериозно.

Свиха по една улица, наречена „Ручейник“, като вече направо тичаха по виещия се лабиринт. Мориган си мислеше, че това никога няма да свърши, но ето че най-после спряха пред сводеста дървена врата с малка табелка, на която с избелели златни букви пишеше ХОТЕЛ „ДЕВКАЛИОН“.

— Ти… живееш… в хотел? — попита запъхтяно Мориган.

Юпитер обаче не я чу. Суетеше се с един меден обръч с ключове, когато вратата се отвори рязко и Мориган едва не тупна по гръб.

Една котка изпълваше отвора. И не просто котка. Гигантска котка. Най-голямата, страшна, зъбата, рошава котка, която бе виждала през живота си. Беше приклекнала на задните си лапи и пак трудно се побираше в рамката. Лицето й бе сплескано и покрито с бръчки, все едно се е блъснала в някоя стена, и сумтеше като грамадна праисторическа версия на кухненските котки в имението Врана.

Макар Мориган да бе шокирана от вида й, това бе нищо в сравнение с онова, което почувства, когато котката извъртя грамадната си сива глава към Юпитер и заговори.

— Виждам, че си ми довел закуската.