Лекси Блейк
Отмъщение (1)

1.

— Това е грешка.

Като че ли не го бе чувал досега. Андрю Лолес се извърна към своя бизнес партньор и се опита да си напомни, че Бил Хачърд просто бе разтревожен и имаше пълното право да бъде. Дрю също бе разтревожен. И точно заради това бе решил да предприеме тези действия. Обърна се и погледна през прозорците на офиса си. Остин лежеше като на длан пред него, светлините на околните сгради започваха да се включват, докато слънцето залязваше над река Колорадо. Спомняше си, когато преди десет години за пръв път бе погледнал през тези прозорци. Тогава за пръв път се бе почувствал успял и знаеше, че всичко, за което толкова упорито се бе трудил, най-после бе дало плод. От самото начало бе изпълнен с увереността, че ще открие тримата души, отговорни за смъртта на родителите му.

Само ако не се бе оказало, че има и четвърти…

— Казах ти, че няма да споделя информацията с никого. — Той погледна към часовника. Оставаше да чака още половин час. Беше определил срещата в извънработно време, за да я запази в тайна. Може би трябваше да я насрочи в дома си, но никога не бе сигурен кога ще цъфнат братята му или сестра му, или техните половинки. Семейството му се подготвяше да отпразнува сватбата на Райли и Ели с пищен прием и той не желаеше да информира близките си, докато изцяло не подготвеше плана си.

Чуваше, че Хач се движи, и знаеше точно накъде се е запътил. Последва звук от отпушване на тапа. Естествено, Хач предпочиташе скъпо уиски.

— Грешиш за това.

— Вече го каза. — Около един милион пъти след онази ужасна нощ, когато двамата откриха кой беше истинският злодей.

— Чудесно. — Тонът на възрастния мъж беше рязък. — Обясни ми решението си.

Как да накара Хач да разбере? Той се обърна и погледна мъжа, който беше негов наставник през целия му живот, откакто бе станал пълнолетен.

— Мия е бременна.

Това трябваше да го задоволи. За Дрю имаше смисъл. Мия беше бременна и това означаваше, че той трябва да държи устата си затворена.

Хач се намръщи.

— Какво общо има това? Неизбежно бе, след начина, по който го дава с онзи неин каубой. Бременността само влошава нещата. Сега тя е по-уязвима.

Хач не беше от хората, гледащи на живота откъм веселата му и безгрижна страна, нито пък Дрю.

— Да, така е, но съм сигурен, че тя ще е в безопасност. Смята да опита късмета си с романите, вместо да се скита из света, търсейки си белята. — Сестра му беше разследваща журналистка и жива напаст. Също като жената, с която му предстоеше да се срещне. — Кейс и останалите Тагарт ще се грижат за нея.

— А Тагарт са безценни в откриването на нашата мишена — настоя Хач.

„Маккей-Тагарт“ бяха най-добрата охранителна и разследваща компания в страната. Дрю знаеше, че без тях нямаше да могат да се справят със Стивън Касталано и Патриша Кейн. Но той не можеше да ги наеме за тази работа и причината беше Мия. Не можеше да помоли близките си да се изолират от света, да рискуват връзките си заради неговото отмъщение.

— Знаеш ли какво ми каза Мия, когато ми съобщи, че очаква бебе?

— Надявам се да ти е казала: „Направи всичко по силите си да се увериш, че никой няма да убие мен или бебето ми, защото наоколо обикаля някаква психясала кучка и иска да направи точно това“ — не се отказваше Хач. — Ако не го е казала, значи, не разбира кое е най-важното.

— Тя ми каза, че съжалява, че майка ни не е тук. Каза ми, че би искала да хване ръката на нашата майка и да я помоли за съвет. Плака, защото майка й е мъртва. — Това бе разбило сърцето му на хиляди късчета. Не можеше да й обясни, че майката, за която толкова копнееше, беше жива и бе убила най-малко петима души.

Майката, която толкова й липсваше, се бе опитала да убие всички тях.

Хач се приближи до него с две кристални чаши.

— Ти не искаш Мия да знае, че Айрис е жива и се представя за Франсин Уелс. Това го разбрах. Но не е причина да се откажеш от Тагарт.

— Иън Тагарт ще се почувства задължен да каже на брат си. — Точно заради това не бе посветил мъжа в намеренията си. — Той ще каже на Кейс и неизбежно Кейс ще сподели с Мия, все пак му е съпруга. А след като Мия научи, ще започне лично да разследва Айрис.

Не можеше да се застави да нарече онази жена майка. Никога вече.

— Тогава й кажи да не го прави.

— Не познаваш ли сестра ми?

Хач пресуши уискито на един дъх, преди да насочи тъмните си очи към Дрю.

— Не можеш да позволиш Айрис да се разхожда необезпокоявана наоколо, сякаш нищо не се е случило.

— Нямам намерение да го правя, но тя е била пределно ясна в инструкциите си към Карли. Казала е да се откажем или в противен случай ще довърши това, което е започнала преди толкова много години. — Когато бе убила баща им и очевидната му любовница, а после заключила всички врати и подпалила къщата с четирите си деца вътре.

Нима беше чудно, че той не искаше да каже истината на Мия? Тя трябваше да мисли за детето си. Райли и Бран имаха нужда да се съсредоточат върху бъдещето и партньорките си.

Това беше негова работа и той сам щеше да се справи с майка им.

Беше им обещал, че ще бъдат свободни, след като унищожат Стратън, Касталано и Кейн. Дрю възнамеряваше да спази обещанието си. Щеше сам да се погрижи за Айрис Лолес.

— Наистина ли вярваш, че тя ще ги остави на мира?

Трябваше да го вярва.

— Оставила ги е с години. Двадесет, ако трябва да сме точни. Вярвам, че тя ще остави Мия на спокойствие, поради простия факт, че е омъжена за един отмъстителен варварин. Айрис няма да пожелае да започне война с Тагарт. Не може да я спечели.

— А мислиш ли, че тя може да победи теб?

— В никакъв случай не възнамерявам да обявявам на всеослушание факта, че сме замесени във война — отвърна Дрю. — Постарах се да се уверя, че няма и следа от онази скица в полицейското досие. Освен това разследвах компютърната система на полицията. Не е имало опити да бъде хакната, преди аз да изтрия файла.

— А след това?

— Едва не го пропуснах — призна Дрю. — Бил е много дискретен, но някой е свалил полицейския доклад от нощта, когато Патриша Кейн е умряла от свръхдоза.

— Тя е била убита. — Понякога Хач имаше навика да отбелязва очевидното.

— Аз знам това. Ти го знаеш. Но полицията в Ел Ей го нарича инцидентна свръхдоза.

Хач поклати глава.

— Защо те не продължават разследването?

— Защото аз не желая. Защото написах щедър чек, за да съм сигурен, че няма да го направят.

О, не ставаше дума за нещо толкова безпардонно като подкуп. Чекът беше дар от един мъж, благодарен на полицията, задето са опазили брат му от шумотевицата, неизбежно съпътстваща скандалната смърт на най-прочутата американска законодателка на добрия вкус и домакинството. Не беше нещо, с което полицията на Лос Анджелис да не се е сблъсквала често. Те бяха много щастливи да се погрижат името на Бран да остане настрани от вниманието на медиите и набързо да приключат с разследването. Таблоидите обезумяха за няколко дни, а после журналистите се насочиха към други пикантни скандали.

Всички, с изключение на една. И тази вечер той възнамеряваше да се погрижи за нея.

Хач изруга под нос.

— Чудех се за това. И така, щом не смяташ да й позволиш да се измъкне безнаказано заради стореното и не планираш да прибегнеш до помощта на полицията или ресурсите на „Маккей-Тагарт“, предполагам, че си решил да действаш сам.

— Не съвсем. Ще наема детектив, но такъв, когото мога да контролирам. — Такъв, с когото, освен това, искаше да си легне, но това беше само част от плана му.

— Друга агенция?

— Не, самостоятелно лице. — Имаше причина, задето не бе обсъдил това с Хач, но ако всичко потръгнеше добре, след няколко часа той така или иначе щеше да узнае. Нямаше никакъв шанс Хач да се хване на историята, която той смяташе да пробута на братята и сестра си.

— Значи, си наел частен детектив. Надявам се, че е и телохранител.

— Смятам да се уверя, че тя е дискретна.

Зад гърба му Хач застина.

— Тя? Наел си частен детектив жена?

— Всъщност тя е журналистка, но като детектив е блестяща. — В крайна сметка Шелби бе разбрала, че има нещо дълбоко нередно в случая със смъртта на родителите му, много преди Дрю. Тя бе изискала медицинските доклади и бе започнала да се рови по начин, който го бе накарал да повярва, че е знаела нещо, което не би трябвало. Той я бе спирал на всяка стъпка, но само защото смяташе лично да контролира това разследване.

На Шелби Гейтс щяха да й бъдат връчени ключовете на кралството, но само при условие че се съгласеше да подпише договора, който той бе съставил.

Тогава щеше да я има и да се забавлява, докато разследването продължаваше. До момента, когато тя осъзнае, че той е манипулативен мръсник и го зареже.

Това обикновено правеха жените.

— Кажи ми, че това не е червенокосата от Ел Ей. Онази, заради която се надървяш всеки път, когато тя влезе в проклетата стая. — Хач не го дочака нетърпеливо да въздъхне или за потвърждение. — По дяволите, Андрю, учил съм те да не мислиш с долната си глава.

Хач го бе научил на много неща. Но имаше и уроци, от които Дрю не бе имал нужда. Като например как да защитиш нещата и хората, които са близки до сърцето ти. От момента, в който бе почувствал пламъците върху кожата си, бе видял труповете на родителите си и не бе успял да стигне до тях, той знаеше, че е отговорен за братята и сестра си. Понякога се бе издънвал, но сега правеше всичко, за да ги защити.

— Шелби може да проникне на места, където аз не мога. Освен това тя изглежда безобидна. Повечето хора не виждат по-далеч от гърдите, краката й и цялата тази лъскава грива. Не прозират амбициозната жена, която се крие зад великолепната фасада. — Той възнамеряваше да използва тази амбиция срещу нея. — След като я науча как да бъде съвършено дискретна, тя няма да привлича вниманието към нашето семейство.

— Значи, ще я пуснеш в бърлогата на лъва като жертвено агне — рече Хач замислено, сякаш идеята не го притесняваше особено. — Тя ще ти осигури информацията, но ако Айрис погне някого, това няма да е член от нашето семейство.

Хач в пълния смисъл на думата беше член на клана Лолес. Пияният, понякога неприятен чичо с блестящ ум, който се бе издънил, но винаги е бил лоялен. Хач е бил верен на Бенедикт и тази преданост се бе прехвърлила върху Дрю, когато той бе пораснал. След като Дрю бе успял да откаже Хач от алкохолните запои, той бе доказал, че все още притежава нюх за бизнес, който бе показал, докато бе управлявал компанията на баща му. Хач бе приложил своите бизнес умения и съобразителност в „4Л“ и те бяха успели. Няколко милиарда долара по-късно двамата все още бяха на върха на света.

И все още имаха недовършена работа.

— Не смятам да позволя момичето да бъде убито.

— Но си готов да го изложиш на опасност. Ти видя какво се случи с последните няколко души, които дори само са загатнали, че могат да застанат на пътя на Айрис.

Да, той бе чул какво бе казала онази жена на Карли. Докато Бран лежеше, потънал в кръв, Карли бе изслушала гордата тирада за престъпленията на Франсин Уелс. Разбира се, Карли не знаеше, че всъщност разговаря с Айрис Лолес, но бе наясно, че жената, която стоеше пред нея, е отровила Филип Стратън, преди той да успее да проговори, убила е Стивън Касталано в болничното му легло в деня, преди да говори с полицията, и е изпратила някого да убие Патриша Кейн.

Дрю дяволски добре разбираше рисковете, които тази черна вдовица, неговата майка, представляваше.

— По-добре тя, отколкото някой от братята или сестра ми, а и тя се съгласи. Ще направи всичко, което е нужно.

— Как може да си сигурен в това?

— Защото основно я проучих. — Той знаеше наизуст цялата информация за нея, но беше заинтригуван да опознае истинската Шелби Гейтс. Искаше да види жената зад доспехите на богинята воин.

Дали се чукаше така, както живееше? Щеше ли да бъде дива котка в леглото, или сладка и нежна, след като един мъж й дадеше всичко, което имаше? Дали щеше да се сгуши до любовника си и да му позволи да се грижи за нея, да му позволи да я обожава? Можеше ли да я смекчи със секс, с внимание? Дали можеше да я размекне дотолкова, че накрая тя да реши да му прости?

— Значи, ти смяташ, че тази жена ще направи каквото искаш от нея, защото ще й предложиш пари? — попита Хач.

— Парите са последното, което ще й предложа.

— Добре. А какво тогава?

Дрю знаеше кой е пътят към сърцето на Шелби.

— Предлагам й историята на живота й.

Хач го изгледа намръщено.

— Нищо не проумявам, Дрю. Първо казваш, че ще скриеш всичко, така че Мия и останалите никога да не разберат какво е направила Айрис. А сега го превръщаш в бестселър.

— Аз ще й дам историята. Дори ще й позволя да я напише.

— Но няма да я оставиш да я публикува. Ще я изложиш на опасност, а после ще й отнемеш всичко. По дяволите, Дрю. Това е бездушно. Но може да се получи. Ще я накараш дискретно да открие това, което ти трябва. Никой дори не е нужно да узнава, че ти си замесен.

— Мислех да действам по този начин, но не мога. Трябва да я държа под око, докато не се уверя, че разполагам с цялото проучване. Не мога да рискувам историята да излезе наяве. Ще съм близо до нея и когато настъпи моментът, ще й взема бележките, всичко, до което се е докопала. — Не му хареса начина, по който връзката изведнъж го стегна. — И ще й предложа нещо друго. Ще й осигуря всяка работа на света, която би могла да поиска. Ако пожелае да работи за „Ню Йорк Таймс“, ще го уредя. Ако се нуждае от пари, за да започне работа като журналистка на свободна практика, можеш да ме смяташ за личната й банкова сметка.

— А ако тя иска единствено това, което си й предложил в началото?

Дрю поклати глава.

— Няма начин накрая тя да не прояви разум. Ще разбере, че не мога да позволя светът да научи семейните ни тайни.

— Значи, ще оставиш нещата такива, каквито са? Ще оставиш всички да вярват, че баща ти е убил майка ти и се е самоубил?

— Не знам, по дяволите. — Дрю се застави да се успокои. Хладен. Спокоен. Това беше неговият единствен начин на действие. — Както казах, в момента ситуацията е доста неясна. Първо трябва да разбера къде точно е Айрис и какво е правила през всичките тези двадесет години. Братята и сестра ми знаят, че баща ни е бил жертва. Това трябва да е достатъчно.

— А ако си живее кротко някъде? Какво ще правиш? Ще съсипеш живота й? Мислиш ли, че това ще реши проблема ти?

— Не. Има само едно нещо, което искам да причиня на Айрис. — Дрю усети как всичко в него се вледенява. Това беше истинската причина да не замесва близките си. Знаеше как ще свърши всичко. — Ще се уверя, че тя никога повече няма да ни нарани. По един или друг начин.

— Добре. Можеш да разчиташ на мен — заяви Хач, прекоси стаята и си наля още едно питие. — Как смяташ да държиш под око Шелби?

— Ще й стана гадже.

Хач се задави с питието. Хубаво беше да знае, че наставникът му все още можеше да бъде шокиран.

— Какво?

— Част от договора включва условието, че прикритието й за тази задача е да се представя за моя интимна приятелка. Това няма да изненада никого. Бран и Райли тутакси ще прозрат, че зад моето основателно възмущение се крие нелогична сексуална реакция, която проявявам в компанията на тази жена. А Мия и Карли се опитаха да ме сватосат с нея. Просто ще им обясня, че последния път, когато бях в Лос Анджелис, съм я поканил на вечеря и сме започнали да се срещаме. — Планът беше съвсем прост.

— Знаех си, че мислиш с долната глава.

За щастие, долната му глава беше стратегически мислител. Дрю седна и отпи от уискито. Беше отлично, с лек привкус на карамел и дим. Дали Шелби обичаше уиски? Остана облегнат назад, докато Хач продължаваше да му дудне как пенисът му ще ги закопае всичките. Още двадесет минути и играта щеше да започне.

И едно нещо беше сигурно — определено нямаше да е скучна.

* * *

— Господин Лолес ще ви приеме веднага.

Шелби вдигна поглед от телефона си и го насочи към зашеметяващата рецепционистка. Жената носеше една от онези рокли, които приличат на лейкопласт, обвит около съвършеното й тяло.

— Сериозно? Дали е застанал пред редица прозорци, надянал сребриста вратовръзка? Защото това вече ще е прекалено.

Прелестното създание се втренчи в нея.

— Извинете?

Значи, не си падаше по клишета от поп културата. Остроумието й в случая щеше да е нахалост.

— Нали се сещате, „Петдесет нюанса сиво“? Така започва историята. Има такава книга. Както и филм.

— Аз съм програмистка и съм завършила „Харвард“. Не съм запозната с „Петдесет нюанса сиво“. — Идеалната вежда на жената се изви презрително. — Но ако ме последвате, господин Лолес ще проведе интервюто с вас, а аз ще мога да се заема с работата си.

Шелби закрачи след жената покрай красиво обзаведената приемна. Погледът й обходи коридорите на „4Л Софтуер“. Навсякъде цареше сумрак и единственото осветление идваше от светлините на града около тях.

Какво правеше тук? Защо бе приела предложението на този кретен? О, Карли се бе заклела, че той не е толкова лош, колкото изглежда, но приятелката й често гледаше на света през розови очила. Освен това беше безумно влюбена в Бран Лолес, а това й пречеше да види какви безжалостни акули бяха всички те.

Тогава защо вървеше след госпожица Съвършенство надолу по коридора? Защо бе позволила на Дрю Лолес да изпрати частния си самолет за нея? Защо изобщо бе приела телефонното му обаждане?

О, тя знаеше. Бе открила нещо нередно в полицейските доклади, отнасящи се за смъртта на Бенедикт и Айрис Лолес. Нещо, което бе разбунило всичките й инстинкти.

До момента, в който бе предупредена от адвокат, че ако продължава да рови, ще й бъде връчена забранителна заповед и ще бъде изправена пред съда от властелина на подземния свят.

Е, най-малкото от господаря на „4Л Софтуер“.

Госпожица Съвършенство пристъпи през отворената врата.

— Тя е тук, сър, и има ужасен вкус за литература.

Шелби се намръщи.

— Аз съм тук, а тя има заврян бастун в задника.

Госпожица Съвършенство се извърна, устните й се извиха присмехулно.

— О, аз я харесвам, сър.

И в този миг Дрю Лолес, който действително стоеше пред редицата високи до тавана прозорци, зареял отегчен поглед към града, се обърна.

Не, бе приела предложението му, защото цялата й репродуктивна система бе покорена. Шелби се гордееше, че е умна, независима жена, но в края на деня и тя бе като останалите. Напълно безпомощна пред волевата брадичка, широките рамене и сексапила на един супер мъжкар.

Този мъж бе прекрасен. Жалко, че беше гадняр.

— Джоселин, мисля, че свърши работата си за днес. Благодаря ти — изрече Лолес с дълбок, плътен глас. — И Хари също ти благодари.

— Хари ми е задължен. Тя ме взе за рецепционистка. Освен това смята, че си организирал всичко като в някаква долнопробна версия на „Петдесет нюанса сиво“. Добре, че си свалил вратовръзката си, иначе щеше да се притесни, че ще я вържеш с нея. — Джоселин смигна към Шелби. — Няма да го стори, да знаеш. Той е прекалено задръстен. Ако ти се прииска нещо по-разюздано, обади ми се.

И зашеметяващата красавица се изнесе.

Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Шелби я проследи с поглед, преди отново да се извърне към Лолес.

— Тя да не би да ме сваляше?

Устните му се извиха в най-греховната усмивка.

— Трябва да извиниш Джос — заговори й той на ти. — Тя е блестяща програмистка, но няма абсолютно никакви задръжки и говори каквото й хрумне, без да й пука за последствията. И да, тя те сваляше.

Явно наистина се бе озовала в доста странна ситуация. По-скоро очакваше, че ще бъде натикана в кабинета на Лолес, където шайка адвокати щеше да я убеждава никога повече професионално да не споменава името му или те щяха да я унищожат. Не очакваше да я сваля програмистка, нито да я оставят насаме с големия шеф, който изглеждаше развеселен от ситуацията.

— Защо не седнеш, за да можем да поговорим? — Той посочи към стола пред бюрото си. Осветлението в стаята беше приглушено. Върху ултрамодерното бюро беше поставен старинен абажур, който разпръскваше мека светлина около пространството между бюрото и двата стола, оформящи сърцевината на кабинета.

Това придаваше по-интимна и задушевна атмосфера на обстановката. Сякаш светлината създаваше уютен кът, отделен от останалата част на кабинета.

— Няма да те ухапя. — Изражението му леко омекна, а изрязаната му сякаш от гранит челюст се отпусна. — Да ти предложа ли нещо за пиене?

Нямаше да й дойде зле.

— Разбира се. Уиски или водка би било идеално.

— Жена от моята кръвна група. Мисля, че това ще ти хареса — промърмори той, докато се приближаваше към бара.

В кабинета имаше бар и телевизор с огромен екран, в комплект с диван. В другия му край някой бе създал истински рай за геймъри. Шелби не можа да сдържи любопитството си.

— Онова там видеоигри ли са?

Домакинът й бе зает да налива кехлибарена течност в тумбести чаши.

— Разбира се. Един мъж трябва да си почива. Конкретно в моя бизнес видеоигрите са новата версия на голфа. Върша голяма част от работата си, докато играя на тези видеоигри. Освен това имам и някои филми. Това е цялостна система за забавление.

— Ами играчките? — Върху една от лавиците на библиотеката беше подредена редица с малки фигурки с движещи се глави. Фигурки на супергерои.

— Братята ми смятат, че повдигат класата на мястото.

Така ли й се бе сторило, или той леко се бе изчервил? Мисълта я накара да се усмихне.

— О, Боже мой! Под цялата тази страховита мъжкарска фасада вие всъщност сте един пораснал гений чудак, нали?

— Не подозирах, че съм толкова страховит. — Гласът му прозвуча малко обидено. — Колкото до това дали съм чудак всезнайко, натрупах богатството си от една програма. И все още програмирам. Ако това ме прави гений чудак, значи, съм такъв.

— Писането на компютърни програми не ви прави гений чудак. Притежанието на цяла колекция фигурки „Авенджър“ с движещи се глави ви прави такъв. — И колкото и да бе странно, по-достъпен.

— Приемам го. Предполагам, че ти си почитателка на любовни романи, след като спомена „Петдесет нюанса сиво“.

— Обичам да чета. Чета много различни неща, но когато искам да се разтоваря, предпочитам един хубав любовен роман. Колкото по-еротичен, толкова по-добре. — Тя ли бе изтърсила това? Трябваше да звучи по-делово.

— Сестра ми ме накара да й купя онзи филм, за нея и приятелките й. — Той й подаде чашата.

— Чух, че Мия очаква бебе. Поздравления.

— Благодаря.

Тя се втренчи в чашата в ръката си. Какво ли уиски пиеше един милиардер? Шелби вдъхна аромата. Винаги й напомняше за брат й. След като бе получил първата си работа, той се бе изфукал и бе купил бутилка дванадесетгодишно отлежало малцово уиски. Двамата бяха полели онази първа работа и всички последвали. Вечерта, преди той да загине, бяха вдигнали тост, за да отпразнуват успеха му — предстоящото интервю с Патриша Кейн.

Какви глупаци са били.

Младата жена остави уханието да я завладее, докато се отърсваше от спомена. Брат й беше прекрасен човек и тя ненавиждаше гнева, който винаги се надигаше в гърдите й, щом помислеше за него. Искаше да си го спомня с радост и любов.

— Какво си помисли току-що? Стана тъжна.

Тя се замисли дали да подмине въпроса, или да излъже. Можеше да му каже много неща.

— Мислех за брат си. Той почина преди няколко години.

— Той не просто е починал, Шелби — промълви Дрю тихо. — Патриша Кейн е наредила да го убият. Съжалявам за това. Още повече съжалявам, задето не мога да ти помогна да го докажеш. След смъртта на Кейн Карли успя да отмъкне лаптопа, който тя е използвала във Флорида. Не открихме нищо, което би могло да я свърже със смъртта на брат ти, макар че аз не се съмнявам, че тя стои зад това.

— Аз също съжалявам. Той ми каза, че е напипал нещо голямо. Вярвам, че е открил някои от престъпленията, които тя е извършила. Но вече всичко е приключило. Патриша Кейн никога няма да получи справедливо възмездие. — Затова и Шелби се бе отказала да продължава. — Опитвам се да си спомням колко много го обичах, а не колко съм гневна, защото е умрял. Любовта ще го почете много по-истински от омразата.

— Така ли мислиш? Не виждаш смисъл да се отмъщава за жертвите?

Сърцето й бе натежало като олово след смъртта му, но Шелби започваше да си спомня как бе живял брат й. Много по-лесно беше да мисли за Джони с усмивка.

— Мъртвите вече са намерили покой. Отмъщението не е нищо повече от егоистично преследване.

— Защо го казваш? — Въпросът прозвуча чисто научно, но тя долови раздразнението, прокрадващо се в думите.

Как би могла да накара мъж като Дрю Лолес да разбере?

— Защото човекът, за когото искаме да отмъстим, би искал от нас да продължим живота си. Поне аз знам, че моят брат би желал. Той би искал да съм щастлива, а аз не мога да бъда, ако преследвам някакво отмъщение, което няма да ми го върне.

— Но ти го преследваше. Преследваше Патриша Кейн.

— Не, онова беше справедливост. Вие би трябвало да разбирате разликата. Опитвах се да разкрия истината за онази жена, за да й попреча да го извърши отново. Истината определено си струва да я преследваш. За това моят брат е работил през целия си живот.

Лолес вдигна чашата си.

— Тогава да пием за брат ти.

Тя чукна чашата си с неговата, сетне отпи от уискито с дълга доволна въздишка.

— Това е истинско вълшебство. Може ли да узная колко е годишно?

— Много по-възрастно от теб. — Той отново посочи към бюрото. — Да се преместим ли там?

Шелби не искаше да се мести там. Бюрото беше прекалено официално, а тази част от кабинета изваждаше наяве друга страна от него.

— Мисля, че ще се чувствам много по-удобно тук. Особено ако възнамерявате да ме заплашвате.

Той я изгледа изучаващо за миг.

— Защо да те заплашвам?

— По навик. Изглежда, това сте свикнали да правите. — Да не би да бе забравил как преди няколко месеца я бе притиснал с адвокатите си?

Дрю Лолес се пресегна и голямата му ръка се плъзна върху нейната.

— Започнахме зле, аз и ти.

Младата жена прикова поглед в него, надявайки се да почувства справедливия й укор.

— Вие ме излъгахте.

Един от начините, които бе използвал, за да следи разследването й, беше да се сприятели с нея в интернет, представяйки се за друг мъж. Тя бе започнала да изпитва удоволствие от разговорите с него. Той бе побързал да си признае, след като бе разбрал, че двамата стоят от една и съща страна на барикадата, но това все още я притесняваше.

Домакинът й потръпна, доказвайки, че притежава поне малко съвест.

— Извинявам се за това. Ще има ли значение, ако призная, че се наслаждавах на онези разговори много повече, отколкото би трябвало?

— Предполагам, че знам защо сте го направили. — Харесваше й идеята, че той бе открил нещо значимо в онази обмяна на мнения. — Ще седнем ли?

— Разбира се. Можеш да се настаниш където желаеш. Честно, аз също се чувствам по-удобно тук, но мислех да те впечатля с гледката, разкриваща се от бюрото ми.

Силната му и топла ръка обгърна нейната. Той я поведе към дивана и галантно й помогна да седне, след което се отпусна до нея.

Може би това беше грешка. Беше много по-интимно да седят така един до друг, отколкото разделени от бюрото. Твърде лесно беше да забрави, че не е тук на приятелско посещение, когато той седеше до нея отпуснат и по-открит, отколкото някога го бе виждала. Без острата светлина лицето му се омекотяваше.

Шелби кимна към колекцията от фигурки върху лавицата.

— Ще бъда откровена. Изобщо не съм впечатлена от богатството, но Железният човек е някой, на когото се възхищавам.

— Добре е да го зная. — Устните му се извиха в най-сладката усмивка. — Когато се държа като вбесяващ арогантен снобар, моите братя ме наричат Тони Старк^[1].

— Вие? Никога. — Досега бе познала само арогантния снобар. Очарователният секси гений определено беше много по-опасен.

— О, много ме бива в това. Мога да бъда истински гадняр и маниерите ми често са непохватни. Мисля, че се дължи на годините, прекарани зад клавиатурата. Единиците и нулите не изискваха от мен да разбирам правилата на социалното общуване. Поради тази причина Райли е този, който се среща с клиентите. Сега, когато вече не се крием, смятам да ги оставя двамата с Бран да представляват компанията.

Защо беше толкова открит с нея? Това бе малко възбуждащо. Този мъж беше известен с умението да държи устата си затворена, освен ако не се налагаше да говори. Това ли беше Дрю, когото Карли харесваше?

— Някои хора смятат, че сте агорафоб^[2]. — Тя знаеше истината, но се чудеше дали той щеше да я признае.

Дрю Лолес се втренчи за миг в Шелби, сякаш се опитваше да реши как да се справи с нея.

— Разговорът ни записва ли се?

Тя поклати глава. Това бе последното, което искаше той да си помисли. Щеше отново да се върне към нападателното си държание.

— Няма да пиша статия за вас, господин Лолес. Тук съм само защото кой би отказал частен самолет и президентски апартамент в „Хилтън“? Освен това оценявам поканата за приема на Райли и Ели. Сигурна съм, че ще бъде великолепно. — Тя стана сериозна. — Научих си урока. Да не се забърквам с вас, ако не искам да се изгоря.

Той отново потръпна.

— Извинявам се за всички юридически гадости, с които те затрупах, но трябва да разбереш, че моето семейство е всичко за мен.

— Не се опитвах да нараня семейството ви.

— Опитваше се да получиш достъп до медицинските досиета на родителите ми.

Шелби отпи още една глътка. Ето че най-после стигнаха до същността на въпроса. Тя щеше да обясни действията си. Той щеше да поиска да му се извини и да обещае, че повече няма да си пъха носа в делата на семейството му, и после ще бъде свободна да си тръгне.

Можеше ли да се откаже от своята история? Истината за смъртта на родителите му стигаше много по-надълбоко. Боеше се, че това се отнасяше най-вече за Бенедикт. Тя беше някъде там и чакаше Шелби да бръкне под повърхността и да открие реалната истина. С нея винаги е било така. Още от дете, когато усетеше някаква интересна история, трябваше непременно да стигне до дъното. А това можеше да се окаже историята на живота й. Вече бе решила да се покрие за месец или два, а после дискретно да започне да задава въпроси. Той не можеше вечно да я наблюдава.

— Аз съм криминална журналистка. Това е интересно престъпление. Нямам намерение по никакъв начин да навредя на семейството ви, но понякога съществува по-дълбока истина, която може да помогне на другите.

Пръстите му се стегнаха около чашата.

— Предполагам, че историята е интересна. Но не съм сигурен как може да помогне на другите. Никой не чете онези истории за убийства, за да добие яснота. Четат ги заради пикантната възбуда.

— За някои е така — съгласи се тя. — А някои се учат от тях. Освен това съществува и фактът, че понякога полицията греши. Не се случва често, но когато е извършена огромна несправедливост, не мислите ли, че ние трябва да търсим истината?

— Това ли правеше с родителите ми? Търсеше истината?

— Да. — Може би, ако наистина й повярваше, той щеше да се отпусне.

— Може ли да попитам защо реши да разследваш точно сега? Преди не си проявявала интерес. Преследваше единствено Патриша Кейн.

— Знаете защо. — Шелби не проумяваше защо той го усукваше. Може би тя просто трябваше да го заяви на глас, за да не се налага да се преструват, че говорят за нещо друго. — Защото Патриша Кейн е уредила да убият баща ви. Тя, заедно с Филип Стратън и Стивън Касталано. Знаехте ли, че един наемен убиец руснак е бил в Далас през уикенда, когато баща ви е бил убит?

Той рязко се изправи и се извърна от нея. Приближи се отново до бюрото. Шелби наблюдаваше как остави чашата си и взе нещо. Върна се отново при нея и й подаде купчина документи и писалка.

— Това е декларация за конфиденциалност. Ако този разговор продължи, трябва да я подпишеш.

— За да нямам право никога да публикувам статия за родителите ви? — Шелби също се изправи. Тази среща се бе оказала точно това, което си мислеше — демонстрация на сила, за да я накара да замълчи. — Ще се въздържа, господин Лолес. А и това изглежда доста обемисто.

— Наричай ме Дрю. А декларацията за конфиденциалност е, в случай че откажеш да подпишеш останалата част от договора.

— Какъв договор?

— Този, с който те наемам, за да разследваш смъртта на родителите ми, да бъдеш техен официален биограф и мое гадже.

Шелби го зяпна изумено и за миг се зачуди дали това не беше някой от онези яко откачени сънища, които понякога я спохождаха. Започваха съвършено нормално и изведнъж цъфваха извънземните.

— Ще имам нужда от още едно питие.