Лекси Блейк
Отмъщение (15)

15.

Шелби не можеше да откъсне очи от екрана на телевизора. Там беше Айрис с отчаян и безнадежден вид, докато интервюто приключваше.

— Не очаквах, че ще бъде днес. Знаех, че тя смята да обвини Дрю, но е прекалено скоро.

— Тя вече го е била подготвила — процеди под нос Дрю, втренчил поглед в огромния екран на стената във всекидневната. От мига, в който бе излязъл от кабинета, той не бе промълвил нито дума, само се взираше в жената върху екрана. Думите му бяха сурови, ледено монотонни. — Знаела е какво предстои.

— Тогава защо днес дойде при мен? — Сърцето я болеше като гледаше Дрю — с празни, втренчени очи.

Айрис разказваше същата сълзлива история, която бе сервирала и на Шелби. Обясняваше колко изплашена е била от сина си, колко целенасочен е бил дори от най-ранна възраст, как тя вината е знаела, че детето й е способно да нарани някого, ала до онази ужасна нощ, не е осъзнавала, че може дори да убие.

— Тя предложи ли да те отведе със себе си? Да те отдалечи от мен?

Шелби кимна.

— Каза ми, че ще ми осигури безопасност, а след това ще потърси и Ноа.

— Визията. Тя е мислила за визията. — Главата на Дрю се наклони, сякаш преценяваше от всички страни жената върху екрана. Като че ли беше някакво животно, което той изучаваше.

— Визията?

— Ако беше редом с нея тази вечер, щеше да изглежда, сякаш си на нейна страна — каза Хач. За разлика от Дрю всичките му емоции бяха изписани върху лицето. Той извади мобилния си телефон. — Искам публично да демонстрирате солидарност. Още в този момент. Нужно ми е името на най-добрия адвокат по криминални престъпления в Остин. Искам да сключа договор с него още тази вечер, в следващите двадесет минути. Нуждаем се от допълнителна охрана срещу атаките на медиите.

— Адвокат по криминални престъпления? — Шелби се извърна от екрана. В момента върху него показваха снимка на Ноа в старата му ученическа униформа и Айрис плачеше, без да се сдържа, умолявайки Дрю да не убива нейното бебче. — Защо ще ни е нужен адвокат по криминални престъпления? Цялата й история е пълна глупост.

— Фактът, че е жива и отправя обвинения, ще доведе полицията на прага ни — отвърна Мия. — Обзалагам се, че поне двама детективи от даласката полиция вече са на път. Ще искат да разпитат Дрю.

Вратата се отвори и мъжете се втурнаха в стаята. Райли, Бран и Кейс се отправиха към своите съпруги и ги прегърнаха.

Мия погледна съпруга си.

— Откри ли нещо?

— От даласката полиция вече са тук, но ще имаме работа и с федералните — обясни Кейс. — Изпращат свой агент да говори с Дрю, Хач и вас, останалите. Искат да разпитат Райли и Бран какво си спомнят. Предполагам, че смятат, че Мия е била прекалено малка.

— Е, аз определено бях достатъчно голяма, за да помня, че брат ми ме взе и изнесе от горящата къща! — отвърна Мия разпалено.

— Точно това имах предвид — обади се Шелби. — Не виждам как някой може да се върже на историята й. Доказателствата ще бъдат срещу нея.

Райли също държеше телефона си в ръка.

— Не е нужно да изпрати Дрю в затвора, за да му навреди. Стига й само да раздуха някои слухове и акциите на „4Л“ ще се сринат.

— От пресата вече са тук. — Кейс прегърна по-силно жена си. — Успяхме да им се изплъзнем, защото в момента имаше само няколко вана на местни телевизионни станции, но след около тридесетина минути всички национални медии ще са тук и тогава всичко може да се случи.

Поне всички се бяха прибрали, а около имението имаше добре охранявана ограда с портал. Това щеше да осигури на Дрю известно уединение, докато страстите стихнат и кошмарът свърши.

— Ти смяташ ли, че тя прави това, за да срине акциите ти? — попита Шелби, докато трескаво прехвърляше в ума си възможностите.

— Предполагам, че по някое време ще дойде при мен с предложение да спре да говори пред медиите, ако й дам достатъчно пари — отвърна Дрю и изгаси телевизора. — Сигурен съм, че ще получи предложение да напише книга, навярно за около десетина милиона долара, и аз ще трябва да й дам повече, за да я накарам да спре. Междувременно тя ще се постарае да съсипе всяка наша публична изява. Ще превърне живота ми в ад, като бъде навсякъде.

— Не можеш да й платиш, за да си затвори устата. Ако го направиш, тя ще се върне за още. — И това никога нямаше да има край. Семейството щеше да бъде приклещено в един затворен кръг, винаги в очакване Айрис отново да се появи. Тя щеше да ги преследва и тормози с години.

— Полицията няма да може да ми предяви никакви обвинения — заяви Дрю с невъзмутим глас. — Няма никакво доказателство, но самият факт, че ще ме разпитват, ще причини неприятности. Къде е Ноа?

— Той гледаше в началото, а после побягна. — Ели погледна към вратата. — Беше разстроен. Ако се е преструвал, че не е знаел, че тя е жива, значи, е отличен актьор. Мисля, че е в къщата край басейна.

— Аз ще отида да говоря с репортерите — заяви Хач, челюстта му се стегна. — Още сега ще изясня всичко. Ще ви измъкна от тази ситуация и ще стоваря всичко върху мен и Айрис.

— Няма да правиш нищо подобно. — Дрю рязко вдигна глава, а очите му гневно заблестяха. — Вече достатъчно си направил. Няма да ти позволя още повече да оплескаш всичко. Махай се от тази къща и никога повече не се връщай. Следващия път, когато те видя, ще те убия.

— Какво става? — изуми се Райли.

— Искаш ли да му кажеш, Хач? Или аз да го направя? — попита Дрю. — Искаш ли да обясниш как си чукал майка ни, наричал си татко своя най-добър приятел, а след това най-любящо си му забил нож в гърба?

— Мислех, че парите ще бъдат използвани за развода — прошепна Хач измъчено.

— Развод? — попита Бран.

Дрю шляпна брат си по рамото.

— О, ти не знаеш, че Хач е възнамерявал да се ожени за мама. За нещастие, вместо да се ожени за нея, той й е дал парите, от които се е нуждаела, за да ни убие всичките.

— Дрю, това не е начинът да им го съобщиш. — Шелби знаеше, че ще му е трудно да приеме истината, но никога досега не го бе виждала така да губи самообладание.

— А как трябваше да им го съобщя, Шелби? Трябва ли да ти позволя да напишеш книга и за това? Трябваше да те оставя да напишеш първата, след като нищо, което направих или се опитах да направя, никоя моя саможертва, не успя да им спести нито секунда страдание. Цялото това време, похабено в планове за отмъщение, а вместо това аз се обърнах за помощ точно към човека, на когото би трябвало да отмъщавам.

— Дрю, разбирам, че има някакъв проблем с Хач — поде Мия, — но той все още си остава човекът, който ни помогна, когато се нуждаехме от помощ.

— Хач е имал любовна връзка с мама?! — възкликна Бран. — Но той ни каза, че не е имал.

Хач пребледня.

— Знам, синко. Толкова съжалявам.

Дрю насочи пръст към Хач.

— Не го наричай синко. Той не е твой син.

— Аз го обичам като син — възрази Хач. — Дрю, позволи ми да остана тук. Ще поема всичко върху себе си. Не е нужно никой от вас да преживява този кошмар.

— Да не си посмял. Този път няма да прецакаш нещата. — Дрю се отправи към възрастния мъж със застрашителната грация на хищник.

Шелби трябваше да направи нещо. Тя пристъпи напред и застана между Дрю и Хач.

— Нека да седнем и да поговорим като истинско семейство.

— Ти заяви, че не желаеш да бъдеш част от това семейство — отсече Дрю. — Мисля, че това означава, че нямаш право да ни поучаваш как да действаме. Така че, ако искам да изхвърля мръсника, който съсипа живота ми, ще го направя.

— Никога не съм казала подобно нещо. Казах само, че не мога да бъда с мъж, който ме е излъгал — поправи го тя.

Той загърби Хач и тутакси насочи хищническото си внимание към нея. Приближи я, сграбчи я за лакътя и я поведе към кухнята.

Да не смяташе да я изхвърли? Тя забърза, за да не изостава от него.

— Това не е начинът да се справиш с проблема. В момента не може да се караш с Хач. Знам, че той те е разочаровал, но ако желае да говори с медиите и полицията, трябва да го обмислиш. Той може да ти спести много болка.

Дрю спря, пусна ръката й и се обърна към нея, за да я погледне. Бяха се отдалечили достатъчно от останалите във всекидневната, така че едва ли някой би могъл да ги чуе. При все това гласът му се сниши.

— Искам една седмица.

Нямаше отново да й го причини.

— Това не е сделка.

Дрю се извисяваше над нея, лицето му бе сковано, сякаш едва се сдържеше.

— Всичко е сделка, бебче. Ти искаш от мен да седна и да разреша семейните си проблеми като човек, който не са кани да убие някого? Аз пък искам да останеш още една седмица с мен.

Тя май също искаше да убие някого. Него.

— Сериозно ли говориш? Пазариш се тук и сега?

— Тук и сега. Ще направя всичко, което искаш от мен, ако ми обещаеш, че ще останеш с мен още една седмица и няма да ме изриташ от нашето легло. — Щракна с пръсти. — И ти ще останеш в нашето легло. Ако го направиш, аз ще седна и ще се опитам да не изхвърля с ритници Хач през вратата.

— Трябва да говориш с него. — Не можеше да не осъзнава разумността на думите й. Тя бе наблюдавала Хач, бе видяла болката в очите му и му бе повярвала. Знаеше също, че Дрю трябва да се справи с този проблем. — Налага се да разбереш какво наистина знае той за Айрис и как всичко това ще се впише в плановете й. Осъзнаваш, че тя е намислила нещо, нали? Може да е схема на изнудване, а е възможно и да е нещо друго.

— Ще се държа прилично, ако приемеш моята сделка.

— А ако веднага си отида?

— Тогава нищо друго няма да има значение и теб няма да те е грижа какво правя.

Той искаше да използва тази трагедия, за да я има отново в леглото ли? Колко глупав беше той? Как… дали имаше други начини да общува с нея? Нещо друго, на което вярваше? Тя вдигна поглед към него и осъзна, че в някои отношения той все още беше едно изгубено малко момче. Да, Дрю беше изградил нещо удивително и бе изплувал от дълбините, където бе зарязан, но той искаше нещо повече. Нещо, за което не беше способен да помоли. Нещо, заради което се опитваше да я заплашва и да се пазари.

Единственото, което никога не можеше да бъде купено или получено насила.

— О, Дрю, дори и да остана при теб една седмица, това няма да промени решението ми. — Тя протегна ръка и го погали по бузата. Имаше само едно-единствено нещо, което можеше да я накара да размисли. Тя искаше той да я обича, ала не беше сигурна дали Дрю бе способен на това.

— Готов съм да рискувам. Ти просто остани с мен през цялото време в една и съща стая и в едно легло. Не виждам как това може да навреди на каквото и да било. — Взря се в нея, но лицето му имаше празно изражение, сякаш вече се бе примирил, че тя ще го отхвърли.

Беше готов да рискува и тя да си тръгне. Той планираше и заговорничеше, опитвайки се да получи това, което наистина желаеше. Нея. Шелби не се съмняваше в това, но не можеше да остане с мъж, който не й вярваше, който може би никога нямаше да я обича. Но можеше да има още няколко нощи. Една седмица и още малко спомени, които да я топлят, преди завинаги да напусне това семейство.

— Добре, Дрю — въздъхна младата жена, — но това не означава, че ще спя с теб.

Щеше и го знаеше, но не можеше да допусне да бъде част от тази сделка. Сексуалните им отношения не можеха да бъдат някакво споразумение помежду им.

Той вдигна ръце и ги отпусна върху раменете й, а тя почувства как тялото му потръпна от облекчение.

— Добре. Сега вече ще поговоря с него. Това няма значение. Той няма значение. Той не е нищо друго, освен средство да постигна определена цел. Не ми е нужен за нищо друго, освен за информация. Ти трябва да дойдеш с мен. Усещаш, когато някой лъже. Това би могло да ми е от полза. Мен никак не ме бива в това.

Тя умееше да разпознае лъжата и тъкмо заради това отлично знаеше, че Дрю лъжеше за Хач. Сърцето му беше разбито, но той нямаше да позволи на никой да разбере. Не би допуснал никого в душата си.

Тя чу звъненето на звънеца и Дрю изруга.

— Мислиш ли, че това са репортерите? Как са преминали през охраната?

Кейс влезе в стаята с мрачно изражение.

— Дрю, от полицията са. Искат да те отведат в участъка. Имат няколко въпроса.

Дрю се наведе и я целуна по челото.

— Не ме чакай. Утре сутринта ще поговорим. И ти ще се убедиш. Нуждая се от една седмица, за да оправя нещата с теб. Може да се получи. Ти просто трябва да решиш какво искаш, а аз ще ти го дам и всичко ще бъде наред.

Той се обърна и Шелби го последва, сърцето й потръпваше в гърдите. Всичко й се струваше някак си сюрреалистично. В другата стая полицаите очакваха Дрю. Журналистите ги бяха видели да пристигат в къщата. Навярно бяха заснели сцената и довечера всичко щеше да бъде в новините.

— Господа полицаи — рече Дрю със спокоен тон. — С какво мога да ви помогна?

Толкова цивилизовано. Толкова любезно. Сякаш не ставаше нищо особено, макар тя да знаеше, че някъде дълбоко в душата си той крещеше.

Един от униформените полицаи разтърси ръката му.

— Господин Лолес, господин Хачърд, наистина съжалявам за ставащото, но имайки предвид обвиненията, отправени по-рано тази вечер, агенти от ФБР биха искали да разговарят с вас. Казах им, че бихме могли да го направим по цивилизования начин и да разговаряме с вас тук, но установих, че винаги когато им се удаде възможност, федералните обичат да демонстрират противните си грубиянски маниери.

— Те искат да ни притиснат колкото се може повече — рече Хач.

Като че ли искаха да изглежда, сякаш приемат цялата работа на сериозно и не желаят да пренебрегнат молбите на една жена, която навярно се нуждае от закрила. Айрис безспирно бе твърдяла, че причината да не се появи досега, е бил страхът й от властта на Дрю.

— От полицията не биха искали да изглежда така, сякаш вземат нечия страна — мрачно заяви Шелби.

— Трябва ли да ми сложите белезници? — поинтересува се Дрю, сякаш обсъждаха времето.

Полицаят поклати глава.

— Съвсем не. Вие не сте арестуван. Просто се налага да ви зададем няколко въпроса.

— Да — съгласи се Дрю. — Всъщност подозирам, че ще бъдат доста.

Райли изтича надолу по стълбите. Очевидно се бе преоблякъл набързо и бе заменил по-раншното си ежедневно облекло с костюм и вратовръзка. Вратовръзката седеше малко накриво, но той напълно приличаше на адвокат, какъвто си и беше.

— Аз съм адвокат на брат си и господин Хачърд — заяви той на полицаите. — Бих желал да ми позволите аз да ги закарам. Предпочитам от медиите да не правят снимки на клиентите ми в полицейската кола.

Полицаят се намръщи.

— Федералните ще ни стъжнят живота, ако не им заведем тези двамата. Предполагам, че преди всичко това да приключи, те ще пожелаят да поговорят с всички вас, но тази вечер искат да получат показанията на господин Лолес и господин Хачърд.

— Ако желаете, вие или партньорът ви може да се присъедините към нас в лимузината — продължи Райли. — Или ние можем да ви следваме. Уверявам ви, че не съществува риск някой от клиентите ми да избяга. Господин Лолес иска истината да се установи колкото може по-скоро.

— Следвайте ни. Ние ще ви прекараме през журналистическата обсада. — Полицаят се обърна и се отправи към вратата.

— Кейс, погрижи се за сигурността в имението — нареди Дрю.

След тези думи той излезе и остави Шелби.

Мия се приближи и плъзна ръка в нейната, а после Ели и Карли ги заобиколиха.

Той я бе оставил, но поне не беше сама.

* * *

Нищо не можеше да накара човек да се почувства мръсен, както стаята за разпити в полицейски участък. Дрю отчаяно копнееше за душ след шестчасовия разговор с федералните, които двадесет пъти го караха да описва в подробности всяка минута от онази нощ отпреди двадесет години. Той разбираше тактиката им. Задаваха въпроси за най-незначителните детайли, опитвайки се да го объркат, да го накарат да сгреши и да го уличат в лъжа. С часове го въртяха като на шиш с надеждата, че умората ще го надвие и той ще рухне.

Той отново и отново им обясняваше, че майка му е лъжкиня, но бедата вече бе сторена. Не беше сигурен каква ще бъде цената на акциите му на сутринта, но навярно нямаше да е добра.

Райли пристъпи към него, приглаждайки ризата си.

— Може ли да узная какво мислиш?

— Питам се кой ще купи софтуер от тип, който вероятно е убил баща си и е принудил бременната си майка да бяга и да се укрива с години. Ти, изглежда, забравяш, че аз съм злодеят в тази пиеса.

— А ти, изглежда, забравяш, че това е Америка и на никого не му пука за подобни неща, стига софтуерът да работи. Твоят продукт е най-модерната технология на пазара и никой няма да се откаже от него само защото си обект на клеветническа кампания. Тя подценява американската общественост. Мисли, че може да се яви разплакана по телевизията и всички мъже на практика ще изпопадат в краката й само защото все още е красива, но е забравила едно важно нещо.

Дрю не можеше да отгатне какво бе то. Планът на майка му изглеждаше перфектен.

— И какво е то?

— Жените на този свят — отвърна Райли с убеденост, каквато Дрю не изпитваше. — Майките, които никога няма да изоставят децата си в приемни семейства дори и да се страхуват за живота си. Честно, тя забравя и бащите. На този свят ще има бащи, които ще изпитат много малко симпатия към нея, задето не се е изправила срещу четиринадесетгодишния си син и не е защитила децата си. Точно това е слабото й място. Тя няма да получи състрадание и разбиране от хората. На нея явно не й е хрумнало, че те могат да възприемат всичко това в различна светлина, а не по желания от нея начин. Дрю, всичко ще бъде наред. Ние ще спечелим, защото нито един от нас няма да ти обърне гръб.

Може би трябваше да го направят. Може би щеше да бъде по-добре, ако остави Бран да управлява компанията съвместно с Райли, който да го съветва. Той можеше да продаде своите акции на братята си и Мия, за да имат контрол и право на решаващ глас. А той щеше да стане отшелник. Винаги бе смятал, че от него ще излезе добър отшелник. Можеше да купи малко земя в Монтана и да се превърне в заядлив и злобен старец, както навярно му бе отредено от съдбата. Може би, ако направеше това, медиите щяха да стоят по-далеч от семейството му.

И Шелби.

— Добре ли си? — попита Райли, седнал до него, докато лимузината се носеше по магистралата.

— Разбира се. — Сега, когато не се налагаше да гледа Хач, се чувстваше значително по-добре. Наложило се беше да седи в една кола с него на път към полицейския участък и бяха принудени да седят заедно, докато не бяха разделени за отделен разпит. — Адвокатът изглежда добър.

— Надявам се да е така, имайки предвид хонорара му — отвърна Райли. — Извинявай, че те оставих с него, но исках да чуя показанията на Хач. Трябваше да съм сигурен, че няма да се принесе в жертва. Убедих го да не признава нищо, освен това, че е дал на Айрис петдесет хиляди долара, които тя е поискала за развода.

— Ако наистина е било така. — Той все още имаше някои въпроси.

— Дрю, защо Хач ще лъже сега? Честно ли вярваш, че той би платил петдесет хиляди долара, за да убият баща ни, а после ще профука до стотинка всичките пари, които е получил от компанията? Трябва да погледнеш действията му след онази нощ. Те не са действия на човек, който е щастлив от престъплението си.

— Предполагам, че се е чувствал виновен. Или е бил бесен, че не е получил това, което е искал. — Осъзнаваше, че се държи като твърдоглаво магаре, но в момента не можеше да мисли нищо хубаво за Хач.

Дали Хач бе заговорничил с майка му, за да скъсат напълно с миналото? Дали „добрият“ чичо Хач просто не е искал да се обременява с четири деца в своя нов живот с жената на мечтите си?

Райли въздъхна уморено.

— Знам, че за теб всичко това беше огромен шок, но не може наистина да вярваш, че Хач е бил ядосан, защото не сме загинали. Трябва да решим как да се оправим с него и да преодолеем всичко това.

— Що се отнася до мен, той може да върви по дяволите. — На сутринта щеше да предложи на Хач да изкупи дела му. Посредством адвокати, разбира се, тъй като не смяташе отново да вижда онзи мъж, ако не се налагаше. На сутринта щеше да му изпрати уведомление, че прекратява всякакви връзки с него.

— Дрю, трябваше да го видиш тази вечер. Той те защитаваше при всяка възможност. Аз му вярвам. Мисля, че е излъгал за аферата с майка ни, но всичко останало е истина.

— Той твърдеше, че е обичал татко. — Това беше откровена лъжа.

— Хората правят необясними неща, когато са влюбени — отвърна Райли. — Смятам, че Хач е бил заслепен от любовта си към майка ни, а тя го е използвала, както е използвала и татко. Както след това е използвала и Патриша. Такава е нейната природа. Ти би трябвало да разбереш. В крайна сметка ти си мъжът, който изнуди любимата си жена да сподели леглото му.

Дрю усети как цялото му тяло пламва. Не бе искал това да стане публично достояние.

— Онова беше личен разговор.

— Тогава не би трябвало да купуваш къща с отворена кухня и отлична акустика. Спокойно те чувах от всекидневната. Сигурен съм, че и останалите са те чули. Казвам само, че в момента се държиш като идиот с Шелби и Хач е направил същото преди много години.

— Той вече ми излезе с този аргумент. Казах му това, което смятам да заявя и на теб. Никога не споменавай името на Шелби в едно изречение с това на майка ни. Всичко е напълно различно. Шелби е добра и силна, а нашата майка е престъпница. — Би трябвало за всички да е очевидно, че Шелби изобщо не беше в един и същи отбор с майка му. Те дори не играеха една и съща игра.

Устните на Райли се извиха в усмивка.

— Имаш ли някаква представа колко съм щастлив да го чуя?

— Защо ще си щастлив?

— Защото се тревожех, че ти ще започнеш да рисуваш всяка жена със същите краски като нашата майка. Когато искаш, можеш много бързо да се затвориш в себе си. Мислех, че ще се разделиш с Шелби в мига, когато открихме истината за мама. Това си мислех, че става между вас двамата по-рано.

За пръв път тази нощ Дрю почувства колко дълъг е бил изминалият ден. Адреналинът го бе поддържал от часове, но сега най-после енергията му се бе изтощила и светът му се струваше много по-мрачно място, отколкото преди двадесет и четири часа.

— Но аз знаех за Айрис от доста време и това никога не ме е спирало да се опитам да спечеля Шелби. Тя изобщо не прилича на майка ни, но не прилича и на мен и аз трябва да помисля какво ще правя с нея. Държа на Шелби. Тя означава за мен много повече, отколкото съм осъзнавал, а тази история с майка ни няма да е лесна за никого от нас.

— Шелби е корава и абсолютно лоялна.

— На мен ли го казваш. Тя е видяла привидно убедително доказателство, че съм убил брат й, и нито за секунда не се е усъмнила в мен. — Той все още изпитваше благоговение. Заради доверието, което му бе гласувала. Той бе получавал подобно доверие единствено от семейството си и… нямаше да мисли за това. — А аз получих една снимка от бодигарда и я обвиних във всички лъжи на света. И тя беше права за Хач. Аз й крещях, а тя беше права.

— Мисля, че Шелби може да понесе малко крещене. Дори самата тя може да ти се разкрещи, но трябва да престанеш да се опитваш да я купиш. Шелби не е нещо, което можеш да купиш. И не можеш да изхвърлиш Хач.

— Аз вече го направих. Точно заради това сега той не е в лимузината с нас. Старият мръсник отлично знае, че не бива да се опитва да се върне в дома ми.

Райли потропваше с пръсти по подлакътниците на седалката — сигурен знак, че е раздразнен.

— Това е и негов дом и той не е в лимузината, защото го изпратих преди нас, за да видят представителите на пресата, че се прибира в дома си. Не е толкова добре, както ако вие двамата демонстрирате сплотеност, но реших, че за тази вечер ще е достатъчно. Утре очаквам да влезеш в сградата на „4Л“ заедно с Хач, мен, Бран и Мия. Ще бъдем заедно и ти ще дадеш пред пресата изявление колко сме близки и как си простил греховете от миналото. Вече работя по изказването ти.

Дрю се изправи в седалката. Може би адреналинът му все пак не се бе изчерпал за тази нощ.

— Той е в една и съща къща с Шелби и семейството ти? Със съпругата ти?

Не му убягна как Райли завъртя очи.

— Ели остана до късно, за да е сигурна, че той ще влезе безпрепятствено. Сигурен съм, че ще заварим и други хора да ни чакат будни.

— Ти разбираш ли какво е направил той? — Може би Райли не осъзнаваше мащаба на престъплението. — Не можеш да очакваш от мен да продължа да работя с него.

— Разбирам, че той яко се е издънил. Освен това разбирам, че татко също е имал любовна връзка, те са били хора. Били са глупави и са допуснали грешки, но Хач ни обича.

— Той е пазил тази тайна, защото иначе щях да го убия.

— Дрю, ти си бил един кльощав тийнейджър, когато сте се срещнали. Не си представлявал заплаха за него. А той се пожертва за нас. Знам, че си ядосан, но си повече ядосан на себе си, защото на този свят няма никой, който да е по-суров с Дрю Лолес, отколкото самият ти.

— Ядосан съм, че той ме е излъгал, и не се опитвай да ми правиш психоанализа — озъби се Дрю. — Готов съм да обсъдим как да задържим сриването на акциите, докато не успея да разбия на пух и прах всяка от претенциите на майка ни, но няма да имам нищо общо с онзи мъж извън бизнеса. Аз съм този, който го доведе в семейството. Аз съм един шибан идиот, който му даде процент от нашата компания, и сега аз ще трябва да се оправям с тази каша.

— Достатъчно, вече казах каквото имах да казвам — въздъхна Райли и се облегна назад. — Господи, какъв цирк, а е едва три сутринта. Как ли ще изглежда всичко на обед?

Щеше да прилича на кървава баня и точно това целеше майка му. Как щеше да се отрази всичко това върху Шелби? Не можеше да направи нищо за останалите. Те бяха негова плът и кръв и по един или друг начин това щеше да ги опетни, но Шелби можеше да остане незасегната от цялата тази мръсотия. Шелби можеше да си тръгне.

Дали майка му щеше да я остави на мира? Или Шелби щеше да се озове съвсем сама на света, без никаква закрила, превръщайки се в лесна мишена?

Той по всички възможни начини бе объркал живота й. Ако останеше с него, таблоидите щяха да я очернят, задето е близо до него. Ако я оставаше да си отиде, можеше физически да бъде наранена.

Дрю се извърна, макар да знаеше, че фотографите и репортерите не могат да видят нищо през затъмнените стъкла.

Ненавиждаше медиите. Ненавиждаше всеки, който си завираше носа в живота му. Това трябваше да засяга само него и никого другиго, но сега те щяха да го разкъсат и да го съдят за всичко, което някога бе направил или казал.

Това беше добро отмъщение.

— Защо мислиш, че тя ни мрази? — попита Райли, докато колата си пробиваше път през тълпата, скупчена при портите.

Светлините угаснаха, когато лимузината пое по алеята към къщата.

— Не знам. — Щеше му се да знае отговора, защото въпросът не спираше да отеква в главата му. — Не съм сигурен, че тя изобщо ни мрази. Не знам дали тя е способна на някакви чувства. — Дрю бе зареял поглед към мяркащите се дървета. Беше купил това място, защото приличаше на негово малко царство, откъснато и далеч от света отвъд него.

Щеше да бъде толкова самотен, ако тя го напуснеше. Всяко царство се нуждаеше от кралица.

— Какво ще правим с Ноа? — попита Райли.

Добър въпрос.

— Нямам представа. Трябва да го изритам право в обятията на скъпата ни мамичка. Щом го иска толкова много, може да го има. — В следващия миг му хрумна мисълта какво щеше да си помисли Шелби, как ще го приеме Шелби. Тя щеше да му каже, че Ноа е негов брат. Щеше да изтъкне факта, че щом Айрис е била готова да ги пожертва, ако й се наложи, щеше да нарани и Ноа. — Ала не мога да го направя. Той е наш брат. Ако той иска да отиде при нея… не мога да повярвам, че го казвам… ще се опитам да го разубедя.

— Не вярвам, че е добра идея да го изпращаме при нея. Мисля, че тя ще го използва за своя изгода, но в същото време не смятам, че може да го молим да се присъедини към нас срещу нея. Той току-що разбра, че майка му е психопатка.

— Както и ние.

— Ние сме по-възрастни и сме свикнали взаимно да се подкрепяме — изтъкна Райли разумно. — Той тепърва ще трябва да свиква, че не е сам. Замислял ли се за възможността той да й е съучастник?

— Разбира се. Мисля, че е много вероятно да е. — По един или друг начин. Ноа можеше дори да не знае какво прави, но Дрю беше почти сигурен, че Айрис го използва.

— Това ме безпокои. Какво ще правиш, ако наистина заговорничи с нея?

Дрю отново почувства безкрайна умора.

— Не знам. Сигурно това, което Шелби ме посъветва да направя. Господи, кога се превърнах в такъв мъж?

Смехът на Райли отекна в купето на колата.

— Имаш предвид мъж, който е безумно влюбен в жена?

— Започнах тази история с единствената мисъл за отмъщение, а сега всичко, което ме вълнува, е дали ще загубя Шелби. Дори бих могъл да простя на онова малко лайненце, задето не разбира колко ужасна е майка му, ако това означава, че Шелби ще ми прости. И започвам да се питам дали този начин на мислене няма да закопае всички нас.

Райли се наклони напред.

— Не, няма да ни закопае. Ако обичаш тази жена, не можеш да я оставиш да си тръгне. Ние ще се справим с това.

Лимузината спря пред къщата.

Дрю не беше толкова сигурен. Не беше сигурен за нищо, освен за факта, че Айрис идваше и той трябваше да разбере какво точно искаше.

Вратата се отвори и Дрю слезе, заставяйки краката си да се движат. Струваше му се, че прилича на зомби, което върви, но не вижда нищо, живо е, ала не чувства.

Знаеше, че Райли беше зад него, ала не го беше грижа. Искаше да бъде сам.

Искаше да бъде с нея.

Щеше да отиде, да я намери и да улови ръката й. Щеше да я поведе към спалнята, да я привлече в обятията си и през остатъка от нощта да забрави за всичко останало. Ако трябва, щеше да я умолява. Щеше да се опита да я убеди, че ако имат само още една седмица, трябва да я прекарат, преплели тела, защото нито един от двамата нямаше да намери друг такъв любовник.

Щеше да намери думите, с които да оправи всичко.

Запъти се към задната част на къщата. Там беше по-уединено. Предният вход навярно можеше да се види с телеобектив, но задната част на къщата бе напълно защитена от любопитни погледи. Имаше прекалено много дървета. Домът му бе сгушен сред възвишенията на Хил Каунтри.

Светлините около басейна хвърляха тъмносини сенки наоколо. Беше достатъчно осветено, за да види, че двамата с Райли не бяха сами. Ноа седеше на един от шезлонгите, втренчил поглед във водата. По отпуснатите му рамене Дрю разбра, че не само той се чувстваше нещастен тази вечер.

— Мисля, че трябва да поговоря с него — рече Райли.

— Не, ти върви. Съобщи на останалите, че съм се прибрал у дома, нека си лягат. Това е моя работа.

Райли кимна и се отправи към вратата, оставяйки го сам с Ноа. Неговият най-малък брат.

Беше ли той и братът, който ги предаваше? Независимо от всичко Дрю трябваше да говори с него.

Отпусна се на шезлонга редом с Ноа.

— Винаги съм намирал това място за много успокояващо. Затова обичам да оставям лампите светнати. Понякога идвам тук късно през нощта и дълго се взирам във водата. Това ми помага да мисля.

Ноа не откъсваше поглед от басейна.

— Аз не искам да мисля.

— Аха, и за това също ми помага. — Помежду им се възцари тишина. Не го биваше в това. Никога не се бе налагало да изкопчва нещо от Райли. Райли обичаше да говори. Той беше направо Опра, когато се отприщваше да споделя чувствата си. Бран просто щеше да поиска бира и мъжко мълчание. По дяволите, нямаше никаква представа какво да прави с Ноа. — Добре ли си?

Глупав въпрос.

— Разбира се. — Ноа не отмести поглед. — Всичко е супер.

Аха, ето защо съжаляваше, че не е с Бран. Дай му бира, пусни някой бейзболен мач и всичко е наред.

Разбира се, Бран едва не бе убил неколцина души и сега редовно посещаваше терапевт, за да лекува проблемите си с гнева. Така че може би не е било толкова наред.

— Не е супер. Ужасно е да разбереш, че човекът, когото уважаваш и на когото се възхищаваш, е… щях да кажа обикновено човешко същество, и това е вярно, когато става дума за татко. Когато за пръв път открих, че е имал любовна връзка с друга жена, му бях много сърдит. Бях само на четиринадесет, когато той умря. В съзнанието ми той завинаги е запечатан като идеалния родител заедно с убедеността, че всичко в живота ми щеше да бъде наред, ако той не беше умрял. Мисля, че това се случва с много деца, които са изгубили родителите си. Забравяш как той те е насилвал да ядеш грах, и си спомняш, че никога не е пропускал да ти отдели от времето си.

— Никога не ти е казвал, че работи, и не те е пращал да си играеш сам? Защото това ми казваше моята… тя.

— Не. — Дрю винаги бе мислил с обич за баща си. — Той винаги прекъсваше работата си, когато някой от нас влезеше в стаята. Татко работеше много, но зарязваше всичко, за да поиграе футбол с нас или да устрои чаено парти с Мия. Разбира се, от нас се очакваше задължително да присъстваме. Имаше всякакви финтифлюшки като боа около врата и тям подобни. Татко твърдеше, че ако мъжествеността ни не може да понесе по някоя и друга диадема, за да доставим удоволствие на малката си сестричка, тогава изобщо не заслужаваме да се наричаме мъже.

За пръв път Ноа вдигна глава и устните му леко се извиха.

— Ти си играл на чаено парти с Мия?

— Разбира се. Тя беше моя сестра. — Баща му беше този, който го бе научил колко важно е семейството. — Той щеше да те обича, Ноа.

— Как е могла да ме излъже по този начин? — промърмори Ноа измъчено. — Тя ми се обади по-рано днес. Дори не знам как е научила телефония ми номер.

Не й бе отнело много време. Дрю беше сигурен, че още някой участваше в играта й.

— И какво ти каза тя?

Ноа остана мълчалив.

Най-малкият му брат не познаваше случая, както всички останали. Може би е чул интервюто й и бе объркан. Странно, че мисълта му причиняваше такава болка. Не би трябвало да му пука.

— Ноа, ако се тревожиш, че ще те нараня, мога да те изпратя в някой хотел или на място, където ще се чувстваш в безопасност. Но не мисля, че трябва да се връщаш при нея.

Ноа завъртя глава и погледът му обходи Дрю.

— Не знам какво да мисля. Тя твърди, че ти си този, който се опитва да ме нарани, но ти можеше да направиш това много по-лесно, отколкото да наемаш някого да ме блъсне с кола. И не знам защо ще искаш да ме отстраняваш по този начин. Нужно беше само да ми кажеш да си вървя и аз щях да си отида.

— Сигурен съм, че тя би казала, че съм го направил заради медиите.

— Но ти мразиш медиите. Винаги проклинаш, когато ги споменаваш.

Не звучеше особено приятно.

— Ще се опитам да се контролирам. Не, не обичам представителите на пресата. Те могат да изопачат една история, както им е угодно, и много честно не се интересуват от истината. Аз съм човекът, който най-малко си мисли, че може да манипулира журналистите. — Със сигурност не се бе справил с Шелби, макар че някак си не можеше да я сложи в една и съща категория с пиявиците, понастоящем обикалящи имението му. Шелби нямаше да публикува нищо без потвърждение, а и не ламтеше за сензации. Тя беше като Мия, винаги търсеше история, която можеше да помогне на хората, а не се опитваше да осребри нечие страдание.

— Не разбирам нищо от случващото се — промълви Ноа и отново се извърна към водата. — Не знам какво да правя.

— Помисли си тази нощ. Обещавам, че няма да те убия в съня ти.

— Имаш ужасно чувство за хумор — изсумтя младежът.

Не за пръв път чуваше тези думи.

— Неведнъж са ми го казвали. Знай, че ако решиш да останеш, си добре дошъл. Но трябва да ти задам няколко въпроса. Казвал ли си на някого, че днес Шелби заминава за Далас? Опитвам се да разбера как тя е открила, че Шелби ще бъде там.

Дори на слабата светлина Дрю видя как Ноа се изчерви.

— Прости ми. Разменях си есемеси с приятел. И споменах в профила си, че днес всички заминават за Далас, но аз оставам в къщата. Предполагам, че тя е тази, която ме изпрати тук.

— Навярно.

Ноа сви крака и обви коленете си с ръце.

— Откри ли нещо в компютъра ми? Ще ти предоставя и новия. И телефона си, след като тя явно вече е успяла да проникне в него.

— Добре. Смятам, че това ще ни накара да се почувстваме по-добре.

Ноа замълча за миг.

— Не мисля, че трябва да си ядосан на Шелби.

— Не съм. Вече не. — Преди Шелби да се появи в живота му, той щеше, без да пита, да вземе компютъра на хлапето и нищо нямаше да може да му попречи. Щеше да открие това, което му бе нужно, и точка. Шелби го бе променила. Шелби го бе накарала…

Мамка му, трябваше да престане да мисли за това. Господи, какво, по дяволите, правеше? Обвиняваше Шелби и преобръщаше всичко в съзнанието си. Постоянно мислеше как тя го подлудява, но тя не бе направила това. Той сам си го бе причинил. Тя беше тази, която го успокояваше, когато той й го позволеше. Тя беше тази, която се опитваше да го направи по-добър човек, защото, ако искаха помежду им да се получи, той трябваше да бъде по-добър, отколкото досега.

Той бе направил всичко, в което тя го бе упрекнала, и дори повече. Той я обвиняваше, притискаше я, превръщаше всичко в сделка, защото не й вярваше. Тя беше шибаната причина да седи сега тук с Ноа, когато искаше единствено да се затвори в себе си и да се изолира от целия свят.

Ала ако искаше да бъде с нея, трябваше да бъде достоен за това, а това означаваше, че трябваше да се интересува от хората, за които иначе нямаше да му пука.

Бедата беше, че му беше все по-лесно и по-лесно да се грижи за Ноа. По-лесно да гледа как се нагажда към останалите в семейството. Сега той изглеждаше изгубен по същия начин, както и те някога. Имаха много повече общи неща, които ги събираха, отколкото такива, които ги разделяха.

Ноа се облегна назад и за пръв път сякаш се отпусна.

— Засега предпочитам да остана тук. Не съм сигурен какво да мисля, но знам, че тя ме излъга.

— Тя излъга всички нас.

Ноа се извърна и отново го погледна.

— Знам, че ти смяташ, че на мен ми е било по-леко.

— Променям си мнението за това.

— Добре, защото не ми беше. Адски завиждам на Райли, Бран и Мия.

— Недей. Беше дяволски трудно. Нямаш представа какво означава да си в приемни семейства. Прилича на подвижни пясъци и тъкмо когато смятахме, че сме се научили да се движим, повърхността се променяше и ние отново затъвахме.

— Разбирам това, но щях да се справя, защото щях да имам единственото нещо, което ми липсваше, докато растях. Завиждам им, защото през всички изпитания те са имали теб. Те са знаели. Без значение колко тежко им е било, те са знаели това.

— Знаели са какво?

— Че ти ще ги намериш. Че ти ще ги спасиш.

Сърцето му болезнено се сви. Аха, Шелби беше виновна за това, но той не я проклинаше. Сега разбираше колко много сила му даваше. Може би тази война нямаше да бъде спечелена с отмъщение. Може би щеше да бъде спечелена с нещо друго. Дрю се отпусна на колене пред най-малкия си брат.

— Ноа, искам да разбереш това. Ти си мой брат и аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да те спася. Ясно ли е?

Очите на Ноа плувнаха в сълзи и той кимна. Не беше трудно да се види, че момчето искаше да повярва, но просто още не можеше. Дрю го разбираше. Можеше единствено да се моли, че надеждата, която тази нощ се опитваше да вдъхне на Ноа, и семейството, което той предлагаше на брат си, бяха достатъчни, за да се скъса всякаква роднинска връзка, която Ноа имаше с тяхната майка.

Потупа брат си по гърба.

— Опитай се малко да поспиш. Утре ни чака още един труден ден, но ние ще се справим.

Изправи се и осъзна, че не бяха сами.

Шелби стоеше до къщата край басейна. Беше боса, облечена с потниче и долнище на пижама. Косата й бе събрана в хлабав кок и по лицето й нямаше никакъв грим. Никога не бе изглеждала по-красива.

Тя пристъпи към тях, босите й ходила шляпаха по бетона.

— Добре ли си, Ноа? Ако искаш да дойдеш, цялото семейство се е събрало и разговаря. Мисля, че Мия приготвя горещ шоколад.

Ноа вдигна глава.

— Хубаво. Може да е готино.

Значи, тя беше дошла тук, за да вземе Ноа. Дрю очакваше тя да се обърне и да си тръгне, когато Ноа, подтичвайки, изчезна в къщата.

Може би трябваше да остане още малко край басейна и да се наслади на тишината, докато се опитваше да реши какво да прави с нея.

Ръката й се плъзна в неговата, пръстите им се преплетоха.

— Мисля, че трябва да дойдеш в леглото с мен. Имахте дълъг ден, господин Лолес.

Той се поколеба. Преди се бе държал като глупак, но не можеше да продължава по този начин. Не биваше да я принуждава да споделя леглото му.

— Шелби, прости ми за случилото се по-рано. Съжалявам, че се опитах да те изнудя да спиш с мен. Боях се, че ще те загубя, а никак не ме бива в човешките взаимоотношения.

— Не е вярно, съдейки по това, което видях тук тази вечер. — Тя пристъпи по-близо и телата им се докоснаха. — Доколкото видях и чух, ти беше много добър. Така че ела в леглото с мен. Не знам какво ще се случи помежду ни. Все още смятам, че трябва да си тръгна, но зная, че не мога да го направя точно сега, и не искам да се преструвам, че не те желая.

— Аз те желая много повече от въздуха, който дишам. — Той се нуждаеше от нея. Някак неусетно тя се бе превърнала в жизнена необходимост за него, за щастието му.

— Тогава ела в леглото, а утре ще мислим.

Този път, когато тя го поведе към къщата, Дрю безропотно я последва.