Лекси Блейк
Отмъщение (13)

13.

Дрю се втренчи в телефона си, усещайки как кръвното му налягане бавно се покачва. Ето го. Доказателството, че Шелби бе… на този етап вече дори не беше сигурен в какво да вярва. Какво правеше тя? Той знаеше само, че Шелби бе отишла на пазар със сестра му и снахите му, а тя напълно бе предала доверието му.

Срещнала се бе с майка му. Снимката не оставяше съмнение в това. Мамка му, тя се бе качила на самолета му, беше се измъкнала от близките му и се бе срещнала с най-големия му враг.

Ако не беше пратил охранител да я следи, дори нямаше да узнае. Тя щеше да се върне усмихната, с ръце, натоварени с покупки и щеше да го излъже.

Или изобщо нямаше да се върне. Щеше да си тръгне, защото за нея историята, която преследваше, беше много по-важна от всичко останало.

Той остави телефона и се прехвърли на лаптопа. Щеше да бъде много по-лесно да прочете доклада там.

Служителят на „Маккей-Тагарт“ беше документирал движението на Шелби от момента, в който бе слязла от самолета, до мига, в който отново се бе качила на него. Дрю за малко не се бе отказал, почти се бе наканил да каже на охранителя, че днес не е нужно да следи Шелби, тъй като тя щеше да бъде с Кейс и Райли. Взел беше решението в последната минута, защото бе погледнал Ноа и си бе помислил: какво пък, по дяволите. Малко допълнителни мускули нямаше да навредят, откакто някой преследваше семейството му.

А сега бе разбрал, че тя през цялото време е планирала това.

Прочете доклада, опитвайки се да запази самообладание. Предателката всеки миг щеше да влезе през вратата и той не биваше да се издава, докато не останеха насаме.

Когато тя най-вероятно щеше да се опита да го разсее със секс. В крайна сметка той бе доказал, че е много лесен за манипулиране. Не биваше да я обвинява. И двамата бяха започнали тази връзка със задни мисли — всеки искаше нещо от другия.

Шелби незабавно се бе отделила от групата и бе отишла да се срещне с някого от детективска агенция „Уилямс“. Естествено, не му беше споменала за тази среща. Беше прекарала няколко часа в агенцията, а след това бе хукнала на среща с майка му в едно кафене близо до частното летище. Агентът не се бе приближил достатъчно, за да чуе разговора, но Шелби беше седяла на една маса с майка му близо половин час и си бе тръгнала чак когато Карли бе прекъснала срещата.

Какво беше прекъснала Карли?

На вратата се почука.

Как щеше да понесе всичко това? Не желаеше да вижда никого, да се разправя с никого. Може би никога вече. След начина, по който Шелби бе изтръгнала сърцето от гърдите му, той навярно щеше да стане отшелник.

— Идвам след минута, Ноа. — Може би Шелби щеше да заведе Ноа направо при майка му. И всички да заживеят щастливо с Айрис.

— Той още ли е тук? Трябваше да знам, че не би могъл да го отпратиш — разнесе се познат глас.

Дрю изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Хач. Слава Богу. Къде, по дяволите, беше? Знаеш ли какво преживях, докато те търсех?

Наставникът му влезе, около очите му имаше червени кръгове. Беше облечен в същите дрехи, които носеше последния път, когато Дрю го беше видял. Целите бях изпомачкани и мръсни, а възрастният мъж изглеждаше смъртно уморен.

— Извинявай, Дрю.

— Къде, по дяволите, беше?

Раменете на Хач увиснаха.

— След това, което се случи с Ноа, се отдадох на пиянски запой. Не исках да ме намериш, затова грабнах една пачка и открих неколцина приятели, които нямаше да ми задават въпроси.

— Имаш предвид проститутки.

Хач сви рамене.

— Един мъж си има своите нужди. Знаеш, че аз все още предпочитам да си плащам.

Хач отказваше да ходи по срещи. Откакто Дрю го познаваше, той никога не беше виждал Хач да прекарва времето си с жена, освен ако не бе приятелка или колежка. Беше научил Дрю, че сексуалните нужди могат да бъдат задоволявани и без бремето на емоционалната връзка.

Докато не се появи Шелби. Докато не откри колко хубав можеше да е сексът, когато е емоционално обвързан.

Отпъди настрани мисълта.

— Значи, си бил с проститутка, докато са ти свършили наличните? А аз умрях от тревога.

— Знам, че си се притеснявал, и това означава много за мен. Нямаш представа колко много държа на това семейство. — Хач пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Когато свърших парите, тръгнах на автостоп и се озовах в Хюстън. Там не ми провървя особено. Навярно съм се сбил заради сметка в бар, която не съм могъл да платя, и се озовах в затвора. Така че всичко беше кажи-речи нормално. Излязох тази сутрин и реших да се прибера у дома и да се извиня.

Поне едно нещо беше наред. Хач не беше убит, от което Дрю най-много се страхуваше. От дни се безпокоеше за него.

— Искаш ли да ми обясниш защо това толкова те разтърси?

Ръцете на Хач трепереха, докато се тътрузеше към стола пред бюрото на Дрю. Вкопчи пръсти в облегалката и поклати глава.

— Не зная. Гледката на Ноа ме довърши. Все едно видях Бен да влиза и да ме гледа. Беше като ритник в корема. Мислех, че вече съм го оставил зад гърба си. Имах чувството, че вече всичко е почти приключило, сякаш най-после можем да затворим тази страница от миналото. Предполагам, че появата на Ноа толкова скоро, след като открихме, че Айрис е измамила всички ни, ме извади от релси и малко откачих. Кажи ми, Дрю, резултатите от теста излязоха ли?

— Да, Ноа определено е мой брат. Няма съмнение в това. — Той трябваше да накара Хач да разбере, че Ноа щеше да остане. Ноа беше Лолес и докато не докажеше, че Ноа го мами, не можеше да изхвърли хлапето на улицата. — Сигурно си забелязал, че имаме много общо. Не ми е приятно да го призная, но ние си приличаме.

Хач се свлече на стола.

— Разбрах го в мига, в който го видях. Предполагам, че заради това реагирах толкова зле. Не знаех, че майка ти и баща ти са имали интимни отношения, когато той умря. Бях почти сигурен, че нямат.

Дрю не желаеше да обсъжда това. От самата мисъл му призляваше. Миналото трябваше да остане в миналото. Имаше да оправя прекалено много бъдещи бъркотии.

— Разбирам защо си бил изненадан, но трябва да загърбим миналото. В момента имаме по-големи проблеми. По-рано днес Шелби се е срещнала с Айрис.

Очите на Хач се ококориха от изумление.

— Занасяш ли ме? Тя е тук, в Остин?

— Шелби замина за един ден за Далас. Срещнали са се в едно кафене близо до летището. Разполагам със снимки, на които двете задушевно си бъбрят. — Повдигна му се, докато го изричаше.

Хач остана мълчалив за момент.

— Може би не бива да съдиш прибързано Шелби. Тя не ти е безразлична. Дай й възможност да обясни какво се е случило.

— Да обясни? Какво, по дяволите, би могла да каже? Дай ми друго обяснение, Хач. С радост ще чуя причина, която мога да приема. — Хач го биваше в това. Можеше да открие слаби места във всяка теория, която хрумнеше на Дрю. Това беше в основата на взаимоотношенията им. Той споделяше с Хач идеите си, който ги оглеждаше от всички страни и ги отхвърляше или приемаше.

Само че напоследък Шелби беше този човек. Тя може и да не разбираше от програмиране, но имаше усет за бизнес и определено се бе превърнала в негова съвест.

Шелби го бе излъгала. И сега то се беше загнездило в него — гадно, мътно чувство. Не можеше да си поеме дълбоко дъх и да реши как да използва това в своя полза. Трябваше да седне и да планира стратегията за битката, която предстоеше. Може би щеше да е най-добре да държи Шелби близо до себе си. Щеше да продължи да я следи, да открие къде е майка му, каква е последната й игра. Можеше да насочи всичко това срещу нея.

Гневът избухна в него. Нажежен до бяло гняв. Това беше много по-добре от ужасната, против на празнота, заплашваща да го завладее.

— Сигурен ли си, че тя е определила тази среща? — попита Хач.

— И как иначе Айрис ще я открие?

— Нямаш представа на какво е способна майка ти. Тя отлично умее да поставя правилните пионки на местата им, без тези пионки да подозират, че са били преместени. Това е точно този тип игра, която би играла.

— Знам, че тя е истински дявол, и знам, че Шелби е достатъчно опитна и умна, за да не допуска подобни срещи. — Защо не му се бе обадила? Защо не му бе казала какво ще прави днес?

— Аха, ами това е точната дума, описваща майка ти. Но тя е и необикновено интелигентна. Ако е искала да се срещне с Шелби, е щяла да го уреди. Знаеш, че тя шпионира компютъра на Шелби. Защо да не й пусне и опашка?

Дрю вече беше обмислил и отхвърлил този сценарий.

— След първия инцидент с Ноа ангажирах охранител да я наблюдава неотлъчно. Тук в Остин има един, а наех и друг в Далас. Всички са обучени от Иън Тагарт. Ако бяха видели, че някой я следи, щеше да го пише в доклада. Агентът не е забелязал нищо необичайно, докато не е влязла в онова кафене. Майка ми я е последвала след десет минути и е седнала на масата й, за да говори с нея. Шелби не се е опитала да побегне. Не се е обадила в полицията. Не се е обадила и на мен. Седяла е там и двете са разговаряли като стари приятелки. А сега тя всеки момент ще влезе през тази врата и аз нямам представа как да се държа.

— Трябва да се успокоиш. Не й се нахвърляй веднага. Поговори с нея и разбери какво е искала Айрис. Мисля, че част от това може да е свързано с Ноа. Знам, че не желаеш да го чуваш, но е твърде голямо съвпадение, че през цялото това време нищо неподозиращият Ноа си е живял някъде там, но внезапно получава бележка с указания как да се запознае с брат си. Била е Айрис. Тя го е направила. И ние трябва да разберем защо той е тук.

— Възложих на неколцина детективи да разровят миналото му, но досега не са открили нищо, което да противоречи на историята му. Всъщност той изглежда мило хлапе. — Но и Шелби също му се струваше идеална. Шелби приличаше на жена, която би прозряла отвъд странностите и непохватността му, която би могла да го обича.

Приличаше на жена, която той би могъл да обича.

И защо още седеше тук? Мамка му, искаше да излезе, да я намери и веднага да изясни всичко. Чакането го убиваше, но той се закле, че ще запази самообладание. Щеше да я остави да влезе и да наблюдава как се опитва да го оплете в лъжите си. Търпението щеше да спечели тази игра. Нека тя да го мисли за идиот. Нека й позволи да повярва, че планът й е сработил, че той толкова се е прехласнал по нея, че не може да мисли разумно.

Но как щеше да легне през нощта до нея, след като знаеше, че тя го използва?

— Той може да е мило хлапе, но също така може да е Троянският кон на Айрис. Мислил ли си за това? — попита Хач.

Дали Ноа работеше заедно с Шелби? Дали работеха отдавна заедно, или Шелби просто бе видяла възможността и се бе възползвала от нея?

— Разбира се, че съм обмислил вероятността Ноа да не е това, за което се представя. Казах ти, че проверих миналото му. Претърсих компютъра му, с който се появи тук, и не открих нищо. Ако крие нещо в него, значи, е дяволски добър. Ако Ноа е в заговор с Айрис, защо тя се опитва да го убие?

— Опитва се да го убие?

Дрю набързо разказа на Хач за случилото се с Ноа.

— Добрата новина е, че ако ти си бил в затвора, не би могъл да се опиташ да убиеш Ноа.

— Пребиваването ми в пандиза е най-доброто алиби на света — съгласи се Хач мрачно.

Колко дълго още трябваше да чака, докато Шелби влезеше през вратата?

— Какво ще спечели тя от среща с Шелби?

Хач се втренчи за миг в него, Дрю не си спомняше някога погледът му да е бил толкова сериозен.

— И за миг не си помислил, че може да съм бил аз, нали? Не си помислил, че аз съм този, който се е опитал да нарани Ноа?

— Разбира се, че не. — Дрю се изправи. Седенето го убиваше. Имаше нужда от движение. Чувстваше се неспокоен. Мразеше това чувство.

Хач поклати глава.

— Защо е тази непоклатима вяра в мен, синко? Забрави ли какъв бях в началото?

Наставникът му беше труден и вкиснат. Беше заявил на Дрю да върви на майната си, че той не е мъжът, който ще му помогне. Не беше от полза за никого. Дрю още помнеше изражението в очите на Хач, когато му каза да се измита от мотелската му стая. Понякога Дрю си мислеше, че Хач бе искал да умре.

— Помня всичко, но помня също, че сърце не ти даде да ме изриташ. Ти беше човекът, благодарение на когото през онази първа нощ имах къде да спя.

Той се бе качил на автобуса за Остин в деня, когато навърши осемнадесет. Беше дал почти всичките си пари за билет, помнеше колко му беше тежко да се сбогува с Райли. Не знаеше кога пак ще види брат си. Нито когото и да било от тях. Предприемаше ужасно рискована стъпка и ако нищо не се получеше, щеше да се озове в непознат град, където от никого не можеше да очаква помощ. Далеч от дома. Далеч от семейството.

Беше открил Хач в долнопробен мотел, където се плащаше всяка седмица. Той беше преполовил петото си уиски и никак не беше щастлив, че Дрю не е проститутката на име Барби.

— Бях прекалено пиян, за да те изритам, Дрю. Физически нямаше да се справя.

— Ти винаги си бил грубиян, с куп пороци и недостатъци, но ние все пак някак си оцеляхме и се справихме.

— Знаеш ли каква беше истинската причина да ти позволя да останеш?

Дрю кръстосваше стаята, като неспирно поглеждаше през прозореца, за да се опита да зърне приближаващата кола по улицата.

— Бях настоятелен.

— Направих го от чувство за вина.

Знаеше и това. Понякога, когато Хач беше прекалено пиян, за да осъзнава какво прави, той говореше за бащата на Дрю. Умоляваше баща му за прошка.

— Вече ти казах, че съм ти простил, задето не дойде след смъртта на татко.

— Аз не само ви изоставих. Имаше нещо повече — рече Хач. — Молих се всичко да е свършило след смъртта на Пати. Откритието, че Айрис е жива, беше най-ужасният ми кошмар. Никога не съм искал да ти причиня болка, Дрю. Отначало бях затънал единствено в собственото си нещастие, но след известно време осъзнах, че мога да направя живота ти по-добър. Можех да направя нещо, за да компенсирам случилото се тогава.

Лимузината се появи на пътя. Ето я и нея.

Спокойствие. Той трябваше да бъде спокоен. Без значение какво изпитваше глупавото му сърце. Не се нуждаеше от сърцето си. Имаше нужда от мозъка си и този мозък му казваше, че беше много по-важно да запази мястото си в леглото й. Така щеше да разбере какво замисляше майка му. Щеше да се усмихне, да я целуне, да изслуша лъжите й. Щеше да се преструва, че всичко е наред.

— Дрю, слушаш ли ме? Трябва да поговорим. Има нещо, което трябва да ти кажа, нещо, което може да промени всичко. Надявах се, че никога няма да се наложи да го узнаеш, но вече е време.

Дрю чуваше Хач, но трябваше да види Шелби. Искаше да я погледне и да я види с нови очи. Сега, когато знаеше истината, тя може би нямаше да му се стори толкова добра. Привлекателността й винаги се бе дължала на нейната невинност. Тя гледаше на света по начин, който той не можеше напълно да проумее. Тя бе преживяла болка и страдание, ала при все това притежаваше неподправена откритост и прямота, които неудържимо го привличаха.

Всичко беше лъжа. Още манипулации.

— Аз трябва да се справя с това. — Всичките му добри намерения се изпариха в мига, в който я съзря. Тя слизаше от лимузината, смеейки се на нещо, което Карли бе казала. Мия слезе след нея. Лицето на сестра му беше мрачно.

Какво бе видяла Мия? Знаеше ли нещо?

Ноа се усмихваше, когато отвори входната врата и предложи помощта си, за да отнесе вътре огромното количество пазарски торби, които жените бяха донесли със себе си.

— Мамка му! — Бран слизаше по стълбите. Лицето му засия, когато видя Хач. — Хач, толкова се радвам да те видя жив. Бях сигурен, че най-после си се озовал в онзи страхотен стриптийз клуб на небето.

— Не, само в затвора — отвърна Хач припряно и пристъпи по-близо до Дрю. — Запази спокойствие. Отведи я някъде, където ще сте насаме, и я попитай какво става. Онази жена отлично умее да манипулира хората. Вината не е на Шелби. Ако е разговаряла с нея, то е защото е смятала, че това ще помогне.

— Какво става? — Бран се спря в подножието на стълбите. — За коя жена говорите?

Вратата се отвори и влезе Карли, последвана от Ели и Райли. Бран отиде при жена си, плъзна ръка в нейната и повдигна лицето й за целувка.

— Аз си купих по-малко обувки от Райли — обяви Ели.

— Когато попаднеш на официални обувки, които са удобни, купуваш няколко чифта — оправда се съпругът й. Той се закова на място, когато забеляза кой беше в стаята. — Хач!

Райли поздрави Хач, докато Мия и Кейс влизаха, и най-накрая се появи и тя.

Шелби, с червената си коса и мека като коприна кожа. Шелби, която бе завладяла целия му живот, само за да го захвърли обратно в мрака с предателството си.

Тя се огледа и очите й се разшириха, когато видя Хач. Дрю можеше да се закълне, че тя отстъпи крачка назад, сякаш беше осъзнала колко яко е загазила.

Мръсницата притежаваше отлични инстинкти, защото той не можеше да последва съвета на наставника си. Не можеше да бъде благоразумен.

Отправи се към нея, протегна се и сграбчи ръката й. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Знам какво си направила. Наистина ли вярваше, че може да ти се размине? Мислиш, че бих ти позволил да си играеш с мен?

Тя ахна и вдигна очи.

— За какво говориш?

Добре. Беше завладял вниманието й. Той се наведе още повече и продължи да шепне в ухото й. Въпреки яростта му самата й близост караше тялото му да реагира.

— Ела в кабинета ми и ще поговорим за това, но ако кажеш и едно проклето нещо пред семейството ми, трябва да знаеш, че ще те унищожа. Няма да има обсъждане или пазарлъци. Ще ми кажеш истината, а аз ще ти обясня как ще процедираме отсега нататък.

Сега, когато тя беше тук, плановете му се промениха. Мислеше, че може да я отпрати, ала не можеше. Въпреки че знаеше точно какво бе направила, не можеше да понесе мисълта, че тя няма да е наблизо. Представата, че никога повече нямаше да бъде в леглото с нея, го изпълваше с неописуем гняв.

Само защото го беше предала, не означаваше, че той бе длъжен да се откаже от нея. Просто означаваше, че правилата на тяхната игра щяха да се променят и той щеше да ги диктува.

Тя го погледна, огромните й очи бяха разширени от страх.

— Беше напълно ясен.

— Здравей, Шелби, добре ли си? — Ноа остави торбите, които носеше. Погледът му се насочи към ръката на Дрю, стиснала здраво нейната.

Той я пусна, защото това беше нещо, което щеше да запази в тайна от семейството си. Възнамеряваше да установи отношения, които нямаха нищо общо с любовта и с факта, че някак си той се нуждаеше от нея. Тя щеше да остане с него и той щеше да я наблюдава през остатъка от живота си. Никога вече нямаше да й се довери.

Но Бог му беше свидетел, щеше да я има.

— Двамата с Шелби трябва да поговорим за нещо насаме. — Звучеше напълно спокойно. Изобщо не приличаше на мъж, който се канеше да взриви собствения си свят.

— Да, аз определено смятам, че трябва да поговорим. — Устните й се стиснаха в сурова линия, страхът в очите й бе заменен с непоколебима воля.

Той беше решен да прекърши тази воля.

— Ще говорим в кабинета ми.

— Искам да знам какво става тук. — Ноа се взираше в Хач.

Възрастният мъж вдигна ръце.

— Извинявам се за предишното си държание. Не бях на себе си.

— Определено не беше. — Ноа остави торбите на пода. — Да не би да си решил, че ще е по-лесно лично да ме довършиш? След като опитите да ме прегазиш, се провалиха.

В момента Дрю изобщо не се нуждаеше от този спор.

— Ноа, казах ти, че не е бил Хач. Той е бил в затвора. Ще ти докажа, че не е бил той. Може да е стар негодник, но не е убиец.

— Ноа, никога не бих ти причинил зло. Както казах, реагирах зле и един ден ще ти обясня — рече Хач. — Доста мислих, докато бях в килията. Има много за какво да се извинявам, но никога не бих те наранил.

Ноа, изглежда, малко се успокои.

— Двамата с Шелби ще дойдем, след като поговорим. — Дрю нямаше търпение да приключи с това. Стомахът му се бе свил на топка.

Мия пристъпи пред него.

— Не. Мисля, че всички трябва да поговорим, и то не насаме, Дрю. Писна ми от лъжи и искам отговори.

— За какво говориш? — Цялата стая бе притихнала. Всички го гледаха, въздухът сякаш бе застинал, натежал от напрегнато предчувствие.

Кейс поклати глава.

— Трябваше да кажеш на всички. Трябваше да знаеш, че тя ще се досети.

— Да се досети за какво? — Райли остави своите торби и се втренчи в Дрю. — Какво си направил?

Естествено, всички бяха приковали погледи в него. Какво, по дяволите, се бе случило? Наведе се към Шелби.

— Какво си й казала?

— Какво съм й казала? Абсолютно нищо, въпреки че би трябвало да си спомниш, че не одобрявах идеята — парира Шелби.

Мия бръкна в чантата си и извади познат плик.

— Шелби не ми е казала нищо, но не съм изненадана, че си я замесил в кроежите си. Нужно ми беше само това. През цялото време нещо в този лист ме притесняваше.

— Това е моят ДНК тест. — Ноа местеше поглед между Мия и Хач, който сякаш се смали. — Да не би да твърдиш, че тестът е сгрешен? Не съм ли твой полубрат?

— Казвам, че Дрю е излъгал и през цялото време е знаел. Ти не си мой полубрат, Ноа — обяви Мия.

Мамка му. Той бе проявил непростима небрежност. Трябваше да се досети, че Мия никога нямаше остави нещата така.

— Мога да обясня.

Ноа пристъпи напред.

— Аз не съм Лолес?

Мия се протегна и улови ръката му.

— Ноа, ти не си мой полубрат. Този тест доказва, че ние сме пълнокръвни роднини. А това на свой ред доказва, че майка ми не е загинала в пожара.

Последваха смаяни ахвания и шокирани погледи и Дрю разбра как се чувства един истински злодей.

* * *

Дрю отпи голяма глътка от уиски. От все сърце искаше да бъде някъде другаде, само не и тук.

Не някъде другаде. Искаше да е вчера и той да е в леглото с Шелби. Искаше да протегне ръце към нея и да я привлече в обятията си. Щеше му се да няма никаква представа какво ще последва.

За съжаление, той беше тук и сега и бе накиснат до уши в лепкава каша.

Семейството се бе преместило във всекидневната. Изглежда, искаха да се чувстват удобно за този на практика семеен съд.

Дрю не изпитваше ни най-малко съмнение, че щеше да бъде обявен за виновен.

— Не разбирам. — Ноа бе избрал да седне близо до Шелби, като че ли тя щеше да го защити от евентуалната реакция на Хач. — Майка ви е умряла, преди аз да съм се родил. Сигурно има някаква грешка в теста. Може би в заключението са изпуснали думата „полу“.

Да убеди Ноа, щеше да бъде толкова просто. Той само щеше да кимне и да се съгласи с него и после най-малкият му брат щеше да се завърне в своя свят щастлив и нищо неподозиращ. За нещастие, не Ноа го разпитваше, а Мия, която си бе написала домашното до последната подробност, преди дори да помисли да се конфронтира с Дрю. Сега разбираше, че най-голямата му грешка бе, че не беше взел резултатите лично.

Шелби бе виновна за това. Тя го бе направила мек и ленив.

Защо не го поглеждаше?

Очакваше тя да се възползва от по-примитивните му инстинкти. Предполагаше, че ще го умолява, ще се опита да остане близо до него. От момента, когато решиха да се оттеглят във всекидневната, тя се беше отдалечила от него. Сега двамата с Ноа се бяха сгушили един до друг като последните оцелели корабокрушенци, носещи се върху малка дъска, опитвайки се да не паднат в морето от акули.

— Нещата не стоят така, Ноа — поде Мия. — Ако бяхме наполовина роднини, твоята ДНК щеше да съвпада на двадесет и пет процента с нашата. Тестът щеше да доказва роднинска връзка, но най-вероятно щеше да е все едно сме братовчеди. Това щеше да е заключението, щом не е изследвано ДНК-то на родителите ни. А това изследване недвусмислено доказва, че двамата с Дрю сте пълнокръвни роднини, и има само един начин, по който това би могло да се случи.

Райли клатеше глава, стиснал ръката на Ели, докато двамата седяха на дивана, който споделяха с Бран и Карли.

— Не разбирам как се е случило всичко това. И какво означава?

— Може да означава много неща. — Ели разтри гърба на Райли със свободната си ръка, очевидно отчаяно опитвайки се малко да успокои съпруга си. — Майка ви някога дарявала ли е яйцеклетки за някоя клиника?

Нямаше кой да успокои Дрю. Може би вече никога.

— Тя никога не е дарявала яйцеклетки, Ели. Истината седи точно тук. Ноа е мой пълнокръвен брат, съответно е биологично дете на Бенедикт и Айрис Лолес. Ноа е бил роден осем месеца след смъртта на баща ни.

— Но това е невъзможно! — възкликна Карли.

— Не е невъзможно, ако жената, която е загинала в онази къща заедно с баща ви, всъщност е била Франсин Уелс — обясни Шелби. — Според съдебната експертиза намереното тяло е приблизително с два сантиметра и половина по-късо от това на майка ви. Патологът го е пропуснал, защото разследването е приключило много бързо. Или го е пропуснал, защото му е било платено.

Бран беше пребледнял като платно.

— Но ако не нашата майка е била убита, тогава…

— Да, Бран — прекъсна го Дрю. — Изражението на лицето ти в тази секунда е причината, поради която не ви казах. Мислех, че ще мога да разреша всичко и вие никога няма да узнаете, че нашата любяща майка е приела самоличността на Франсин Уелс и ни е изоставила. Тя и Ноа са живели с Патриша Кейн през последните двадесет години.

— Да не би да говориш за Пати? Пати, приятелката на мама? — удиви се Ноа.

— Да, говоря за Патриша Кейн, която заедно със Стивън Касталано, Филип Стратън и Айрис Лолес са заговорничели за убийството на баща ни с цел да завладеят компанията му. — Призля му само докато го изричаше. Сякаш, след като всички вече знаеха, ужасът най-после бе станал реалност.

Изведнъж го осени. Той беше дете на убийца.

Каква част от майка му живееше в него?

— Тогава тя е… — подхвана Карли.

— Тя е жената, постреляла Бран. — След като всичко вече бе излязло наяве, те трябваше да посрещнат жестоката истина. — Тя е била тази, която едва не уби и двама ви. Доколкото ми е известно, тя е убила доста хора.

— Не. — Ноа се изправи. — Всичко това е лъжа. Моята майка не беше убийца. Не беше най-добрата майка на света, но се стараеше.

Шелби посегна към ръката на Ноа.

— Съжалявам, но той не лъже. Майка ти е тази, която те е лъгала.

Младежът се отдръпна, клатейки глава.

— Не. Това не е вярно. Вие всички се опитате да ме измамите поради някаква причина.

Очевидно щеше да е нужно доста време, преди Ноа да повярва. За късмет, Дрю разполагаше с малко доказателство. Отиде до лавицата с книгите. Върху нея държеше малка кутия. Пазеше я там от деня, когато бе намерил Хач и бе открил тази единствена снимка в портфейла му. Тогава смяташе да задигне парите, които Хач имаше, за да се върне в Далас, но бе открил снимката и някак си тя му бе вдъхнала сила и кураж.

Това беше единствената снимка, останала от майка му. Тя се усмихваше пред обектива на фотоапарата, косата й се стелеше по раменете. Дрю обичаше тази малка полароидна фотография, тъй като тя беше доказателство, че майка му е съществувала. Всички останали бяха унищожени при пожара.

Сега тя беше доказателство за лъжите й.

— Това е моята майка. — Той отиде при Ноа и му показа снимката. — Струва ли ти се позната?

Ноа се вторачи в снимката, сякаш беше граната, която всеки миг щеше да избухне.

— Това не може да е вярно. Тя не може… тя щеше да ми каже. Освен това тя почина преди години. Моята майка е мъртва.

— Тя е инсценирала смъртта си, защото е разбрала, че съм станал богат и могъщ. — Колко още щеше да се наложи да разкрие пред хлапето? — Преди четири години проявих небрежност и някои мои снимки се появиха в медиите. Тя е разбрала, че притежавам парите и властта, за да преследвам хората, с които е заговорничела. Две седмици по-късно майка ти е претърпяла автомобилна злополука. Знаела е, че аз в крайна сметка ще разбера всичко, защото е предполагала, че ще преследвам хората, с които е работила, и те ще я предадат, ако положението стане напечено.

— Тя не би ме оставила без нищо — прозвуча кухият глас на Ноа.

Сега всички те бяха осакатени. Той трябваше да свиква с това.

— Е, тя е социопат и убийца, която навярно е убила всичките ти пастроци, за да се добере до парите им, затова не е изненадващо, че е скапана майка.

— Дрю! — Шелби се взираше в него, сякаш му бяха поникнали две глави.

Тя бе изгубила правото да коригира поведението му, но той се улови, че въздиша.

— Извинявай, Ноа. Нямах намерение да ти го съобщавам по този начин. Честно, не смятах ти изобщо да го научаваш.

— Да, това е ясно — намеси се Бран с остра нотка в гласа. — Очевидно е, че си смятал да ни лъжеш докрай.

Дрю се опита да запази самообладание.

— Кажи ми как знанието на истината щеше да те накара да се почувстваш по-добре? Кажи ми как поемането на цялото това бреме върху раменете ми е било шибан егоистичен акт? Не желаех всички вие да си спомняте нашето детство и да се питате имало ли е нещо истинско в него. Спомените бяха всичко, което ни бе останало, и разкритието, че татко е имал любовница и не е бил идеален човек, едва не ме уби. Но тази информация е нищо в сравнение с откритието, че жената, която обожавах, се оказа шибано чудовище.

— Мисля, че ще повърна. — Ноа се обърна и излезе.

Шелби стана.

— Дай му малко време. — Не желаеше Шелби да се втурне след Ноа, поради няколко причини и най-вече защото не беше сигурен дали няма да продължи да тича, докато не изчезне от погледа му.

— Той е в шок — възрази Шелби.

— Да, знам дяволски добре как се чувства. Аз също исках да бъда сам.

— Но ти не си останал сам — изтъкна Мия. — Не си запазил откритието за себе си. Казал си на Хач, нали? Не си споделил с нас, но си казал на Хач.

— И на Шелби — додаде Карли тихо. — Хач не е бил единственият, на когото Дрю се е доверил. Тя е знаела. Питам се защо го е направил.

— Имаше нужда от помощ при разследването — отвърна Шелби и страните й се изчервиха.

Дрю не се бе замислял в какво положение поставяше Шелби с пазенето на тази тайна. Карли беше най-близката й приятелка. Дали току-що не бе разрушил приятелството им?

— Той имаше на разположение цяла детективска агенция за това. — Кейс отпусна ръка върху рамото на Мия.

— Да, а ако ти знаеше, щеше ли да си мълчиш пред Мия? — Не той беше лошото момче в случая.

Кейс въздъхна.

— Навярно не, но ти можеше да използваш някого другиго от хората ни, не мен. Можеше да уточниш с кого от най-доверените ни агенти желаеш да работиш.

— Въпреки това се боях историята да не се разчуе. Използвах Шелби, защото тя се съгласи да остане близо до Остин и да ми позволи да й помагам. — До днес.

Райли го погледна. В очите му се четеше безкрайна умора.

— Разбирам защо си го направил, братко. Опитвал си се да ни предпазиш. Това си правил през целия си живот, на това си ме научил, но, Дрю, не мисля, че можеш да ни предпазиш от това. Тя е някъде там, а сега Ноа е тук. Не мога да си представя, че тя ще ни остави на спокойствие.

Поне някой го разбираше, макар и наполовина.

— Опитвах се да отгатна какво замисля тя. Знам, че няма да ни остави на спокойствие, но не исках някой от нас да се паникьоса. Исках да се опитам да се справя с положението колкото може по-дискретно. Сега съм длъжен да ви разкажа всичко, което знам, а то не е много.

— Тя няма да ви остави на спокойствие — заговори Шелби с глух глас. — Днес Айрис ме е проследила. Този следобед проверявах някои следи в Далас и тя ме намери в кафенето близо до летището.

— Тя е направила какво? — повиши глас Кейс. — Знаех си, че трябва да имаш охранител.

Дрю се втренчи за миг в нея. Не очакваше Шелби да признае това. Предполагаше, че ще го скрие.

— Приключих по-рано с работата си и се отбих в кафенето, където Карли ме откри. Трябваше да убия малко време преди полета. — Гласът на Шелби беше монотонен. — Исках да помисля малко, когато тя влезе. Седна до масата и ми разказа нейната версия за случилото се, което бяха пълни измислици, но аз не спорих с нея, защото тя беше довела със себе си въоръжен бодигард.

— Какво? В доклада нямаше нищо за въоръжен охранител. — Тя е била сама с майка му и някакъв тип с оръжие?

— Доклад? — гласът на Шелби се снижи.

— Знаех си аз, че някой я следи! — възкликна Кейс и щракна с пръсти. — Стори ми се, че забелязах пикапа на Беър да се мотае наоколо. Виждаш ли, наел си служител на „Маккей-Тагарт“ да следи Шелби, а никой не ме е уведомил. Можеше да направиш същото и с разследването. Не е имало нужда да замесваш гаджето си в това.

— Аз не съм негово гадже. — Шелби се изправи, цялата й стойка подсказваше колко е разгневена.

— Шелби, трябва да поговорим насаме за това. — Може би беше прибързал.

— И от колко време си наел човек да ме шпионира?

— В кабинета ми. — Нямаше да се разправя с нея пред семейството си. А и това можеше да му даде няколко секунди, през които да измисли как да се измъкне от това положение.

Тя все още можеше да продължава да го води за носа.

Шелби не трепна и не се огъна.

— Няма да отида в кабинета ти, Дрю. Имам към теб само няколко въпроса и след това можем да приключим. Така че кажи ми от колко време ме шпионираш?

— Не съм казал на никого да те шпионира. Наех бодигард, за да те наблюдава и охранява. — Той се тревожеше за нея, умираше от притеснение, че я беше изложил на опасност.

— Аха, значи, бодигардът не е писал доклади за това, което правя. Помисли за това, преди да ме лъжеш, Дрю. За какво беше онази драма, когато се прибрах у дома? Какво имаше предвид с думите, че знаеш какво съм направила?

— Не желая да обсъждам това пред публика, Шелби.

— Много лошо, защото си имаме.

Хач стана.

— Хайде, хора, мисля, че трябва да ги оставим насаме.

— Така че Дрю отново да ме излъже? — Шелби погледна към Карли. — Не ме изоставяй. Моля те.

Болката в гласа й едва не го уби.

Карли се изправи на мястото си.

— Аз съм член на това семейство, но съм и твоя приятелка.

— Шелби също е от семейството — възрази Бран. — Връзката им с Дрю е сериозна. Тя живее с него.

Шелби поклати глава.

— Това беше част от сделката, която сключихме. Аз подписах договор, че ще се представям за негово гадже, за да не задавате прекалено много въпроси защо съм тук. В замяна разследвах майка ви, опитвайки се да я свържа конкретно с престъплението и в резултат да напиша книга за цялата история.

Стаята притихна.

— Но ти спеше с него — обади се Ели. — Това беше ли част от договора?

— Хей, дори не се опитвай да се намесваш по този начин — предупреди Дрю.

Райли се изправи с лице към брат си.

— Не говори по този начин на съпругата ми.

— Нямах намерение да прозвучи така. — Ели погледна към Шелби. — Притеснявах се, че Дрю е направил нещо, което не би трябвало. Понякога може да бъде прекалено решителен и праволинеен при постигане на целите си. Може да забрави за неща като морал и човечност. Боях се, че те е принудил да имате сексуални отношения.

— Такова ли ти е мнението за мен? — Господи, колко зле беше всичко това?

Шелби не му обърна внимание, а се извърна към Ели, цялото й лице пламтеше.

— Не, това не беше част от договора. Дължи се на моята глупост. В началото исках да напиша тази история. Беше скандална и пикантна и аз я исках. А после, по някое време днес, осъзнах, че никога не бих могла да го направя, защото обичам всички вас и това щеше да ви нарани. Но всъщност ти никога нямаше да ми позволиш да напиша тази книга, нали, Дрю?

— Нямаше да ти попреча да я напишеш. Казах ти го. — Не можеше да изрече останалото. Кога се бе превърнал в такъв страхливец?

Мия пристъпи напред и взе ръцете на Шелби в своите.

— Той щеше да ти позволи да я напишеш, но тя никога нямаше да види бял свят. Прочете ли внимателно договора? Защото познавам брат си. Той никога не е възнамерявал да направи тази история публично достояние. Не е желаел никой от нас да научи каквото и да било. Щеше да получи от теб цялата информация, която му е била необходима, а след това щеше да ти изземе всички бележки, позовавайки се на клауза в договора за неразгласяване, и след това щеше сам да се разправи с майка ни. Ти щеше да бъдеш странична щета.

Шелби подсмръкна.

— Не, всъщност не прочетох внимателно договора, както би трябвало. Както казах, исках тази история, но желаех и него. Исках всичко. Копнеех за семейство и исках да видя дали можеше да се получи. Съжалявам, ако съм ви разстроила.

Карли направо скочи от дивана и се спусна да прегърне Шелби.

— Аз съжалявам, че това се случи. Знаех, че цялата работа няма да свърши добре.

Бран стана и отиде при Дрю.

— Карли, ти не познаваш Дрю така, както аз го познавам. Нещата не са такива, за каквито ги мислиш.

Поне един от братята му беше на негова страна.

— Всичко, което съм направил, е било да защитя хората, които обичам.

Включително Шелби, която в момента напълно бе объркала представите му. Дали не извърташе всичко, за да получи това, което искаше? Или той напълно погрешно беше разбрал ситуацията?

— Шелби, брат ми е пълен тъпанар — продължи Бран.

Дотук с братската солидарност.

— Той наистина е такъв — съгласи се Райли. — В цялата тази история той може и да изглежда като безмилостен мерзавец, но няма начин да спи с теб, без да изпитва никакви чувства. Той те накара да се преместиш тук. И в някакво кътче на този негов блестящ, побъркан ум Дрю планира бъдеще с теб.

Тя пое дълбоко дъх и отметна косата си.

— Двамата не можем да имаме никакво бъдеще. Той не ми вярва.

— Разбира се, че ти вярвам, но трябва да признаеш, че всичко това изглеждаше много съмнително. — По дяволите. Те продължаваха да се опитват да го превърнат в лошото момче. Той имаше право да пита защо ще седи на една маса с майка му, без дори да направи опит да се обади на него или в полицията. Тя изобщо не му се бе обадила. Изчакала беше, докато се прибере у дома. И той нямаше представа дали бе имала намерение да му разкаже за случилото се.

— Предполагам, че трябва да поговоря с Дрю насаме — рече Шелби. — Оценявам подкрепата ви и съм щастлива, че няма да загубя приятелите си, но имам да му казвам някои неща и ще се чувствам по-добре, ако двамата сме насаме.

Един по един те се изнизаха от стаята — жените предлагаха съчувствието си на Шелби, докато мъжете само го гледаха и клатеха глави.

И след това Дрю най-после остана насаме с нея.

— Кажи ми какво имаше предвид, когато влязох през вратата. — Тя стоеше изправена пред него, изпънала рамене и готова за битка.

Той направи крачка към нея. Минало беше времето за отстъпление и нова стратегия. Той трябваше да й покаже, че може да поема отговорност.

— Бях ядосан и сега разбирам, че навярно съм реагирал прекалено, когато получих доклада.

Тя вдигна ръка, за да го възпре да я приближи повече.

— Докладът от шпионина, който си пуснал след мен без мое знание.

Нужно ли беше да вижда всичко във възможно най-лошата светлина?

— Направих го след първото покушение срещу Ноа. Тогава не знаех дали ти, или Ноа е обект на преследване. Тревожех се и исках да те предпазя.

— Ако ме беше попитал дали искам бодигард, аз щях да се съглася — отвърна Шелби с равен глас.

— И откъде можех да го зная? Никоя друга от жените в това семейството не е проявявала благоразумие за това. — С изключение на Мия, която шест месеца беше принудена да се влачи с бодигард по петите, докато работеше, когато двамата с Кейс бяха разделени. И Ели, която се бе отървала от своя бодигард, за да спаси нечий друг живот. Той почти беше сигурен, че ако Бран помолеше Карли, тя щеше да се съгласи да има охранител, за да се чувства той по-спокоен.

— Аз се съгласих на всичко, което ти поиска, Андрю. Бях една глупачка, която приемаше всичко, което ти ми даваше, и никога не задавах въпроси. Нямало е никаква причина да не обсъдиш това с мен. Следователно това означава, че ти не си искал да зная, че някой ме следи. Очаквал си да се издъня, така ли? Нуждаел си се от извинение?

— Извинение за какво? И не. Не съм очаквал да се издъниш. Казах ти защо го направих.

— А аз ти казах, че не ти вярвам. Нито за секунда. Ние си обещахме да бъдем честни един с друг. Искам ти да бъдеш честен и със себе си. Ти не ми вярваш. Ти си очаквал да докажа, че и аз съм като всички останали.

Той усети как ръцете му се стискат в юмруци.

— По дяволите, аз не съм някакъв женкар.

— Не съм казала, че си, но ти никога досега не си допускал да се сближиш с някоя жена. И никога не си имал намерение. Казал си на Карли, че никога няма да се ожениш.

Най-накрая може би стигаха до някъде. Той бе оплескал всичко. Трябваше да направи това, което всички други го съветваха, но тя го бе подлудила. Ако й признаеше нещо, може би щяха да успеят да преобърнат целия този спор.

— Наистина го казах, но честно, това беше преди да видя как се получи при братята ми. Вече започнах да преосмислям позицията си. Райли и Бран са щастливи. Те могат да имат успешни връзки. Може би и аз също мога. Ние се разбираме доста добре.

Тя тъжно поклати глава.

— О, ние си пасваме в леглото, но никъде другаде не се разбираме.

— Това не е вярно.

— Кажи ми какво имаше предвид по-рано днес. Ти ми заяви, че ако изрека и една дума, ще ме унищожиш.

Спокойното й държание започваше да му лази по нервите. Той не беше на себе си, а тя беше хладна и овладяна.

— Бях разстроен.

— Не, беше честен — поправи го Шелби. — Ти щеше да ме унищожиш и дори нямаше да се замислиш. Беше готов да го направиш, без да чуеш моята версия.

Той пристъпи към дивана.

— Трябва да призная, че може би действах, без да мисля. Затова седни тук с мен и нека обсъдим случилото се днес следобед.

Тя не помръдна.

— Вече е прекалено късно. Тъжното е, че хората от дълго време се опитваха да ми го кажат. Ако им бях повярвала, може би все пак щяхме да останем приятели. Вината е моя. Знаех, че не биваше да спя с теб.

— Естествено сега аз съм виновен за всичко. Умея да долавям сарказма. Не аз бях този, който не си даде труд да позвъни в полицията, докато психопат убиец седи на една маса срещу мен. Ти дори не ми се обади. Кога щеше да благоволиш да ми кажеш? Или това щеше да бъде част от историята ти?

Най-после върху лицето й започнаха да се появяват някакви емоции.

— И кога трябваше да ти се обадя, Дрю? Когато тя ме заплаши с бодигарда си? Този, когото знаеше, че има. Аз не можех да разчитам на моя срещу нейния, защото не подозирах за присъствието му. Или може би трябваше да се обадя, когато Карли се появи? Карли щеше да я познае. И какво точно щях да кажа на полицията? Всичките й лични документи навярно са с друго име. Айрис Лолес е мъртва, докато не докажа обратното. Какво можеше да направят полицаите, освен да решат, че съм луда? Не ти се обадих, защото бях заобиколена с членовете на твоето семейство и реших, че е по-добре лично да ти го съобщя.

Той не беше помислял за последиците и усложненията от обаждането й. Гневът и страхът му се бяха стопили и Дрю започваше да осъзнава, че е подходил напълно погрешно към ситуацията.

— Хайде да престанем да се обвиняваме един друг, да пийнем и да поговорим. Готов съм да призная, че прибързах. Сега виждам, че не си имала друг избор. Не можеш ли да разбереш, че бях изплашен?

— Ти не си бил изплашен, Дрю. Бил си ядосан. Погледнал си онази снимка и какво си видял? Видя ли, че съм в беда? Хрумна ли ти вероятността, че може да пострадам?

— Не, видях, че ме предаваш. — Не можеше да излъже за това. Това беше първото, което бе видял. Дори не се бе усъмнил. Не беше прочел доклада, нито му бе минало през ума да й се обади. Беше убеден, че тя с действията си го наранява.

— Знам, че си видял това. Ти не ми вярваш, а ние не можем да направим абсолютно нищо, без помежду ни да съществува доверие.

— А какво щеше да се случи, ако ти беше видяла тази снимка и беше на мое място? Ти също щеше да имаш въпроси. Аз не съм луд, задето мисля по този начин.

Раменете й се отпуснаха и гневът, който я бе завладял, стихна.

— Не, ти просто си така устроен, но аз мислех, че съм специална. Това е грешката, която повечето жени допускат. Ние си мислим, че сме тези, които могат да променят един мъж, да го излекуват. — Тя отиде при куфарчето си и извади една папка. — Колкото до смяната на позициите ни, ето какво ми даде днес майка ти. След като ми обясни, че ти си този, който е убил баща си. Доста прилично се аргументира. Е, за човек, който не познава случая толкова отблизо като мен. Но това беше истинският й коз, с който се надяваше да ме привлече на своя страна. Нямам представа защо ще иска да го прави, но това е друго парченце от пъзела. Тя ми даде това, а единственото, за което можех да мисля, беше как по-скоро да се върна при теб. Що за сестра съм аз? Виждам доказателство, че някой, когото познавам, може да е убил брат ми. Предоставен ми е разумен и логичен мотив защо ще го направи, а аз нито за секунда не се усъмнявам в този мъж, защото той е мой любовник. Мисля, че брат ми щеше да се разочарова от мен. Ти си по-добър брат, отколкото аз сестра. Ти никога няма да позволиш на любовницата си да застане между теб и семейството ти.

За какво, по дяволите, говореше тя? Той взе папката от ръката й и я отвори. Вътре имаше негова снимка на бензиностанция. Той вървеше пред кола. Дори не позна мястото.

— Какво означава това? Защо имаш мои снимки?

— Колата, пред която минаваш, е на брат ми. — Шелби посочи снимката. — Станало е час преди спирачките да откажат и брат ми да загине.

Кръвта му сякаш се вледени.

— Шелби, аз никога не съм срещал брат ти. Нито веднъж в живота си.

Тя вдигна ръка.

— Знам това. Както казах, първата ми мисъл, след като тя ми обясни, че ти си поръчал убийството на брат ми, беше как да ти кажа, че тя те е следила през всичките тези години. С какво още разполага срещу теб? Тя е чакала сгоден момент, за да използва това. Дори за секунда не съм си помислила, че ти би направил подобно нещо. Така че ти трябва да го проучиш. Сега поне знаеш, че тя може да те атакува с тези снимки.

Че той е бил в близост до брата Шелби, преди да умре? Дрю отгърна следващата страница. Имаше снимка на Патриша и майка му, седнали от двете страни на усмихнат привлекателен млад мъж, който много приличаше на сестра си. Джони Гейтс. Братът на Шелби, последният близък член от семейството й.

— Не знам защо минавам пред колата му, но те уверявам…

— Знам, че не си убил брат ми — прекъсна го тя. — Тревожи се за майка си, не за мен. Ще ти прехвърля всичките си файлове и ще оставя бележките си.

— Ще оставиш бележките си? За какво говориш?

— Отивам си у дома. Ти беше пределно ясен, че аз няма да получа нищо от историята. Няма да получа книгата си. Няма да се сдобия с любящо гадже. Аз съм дотук. — Тя се намръщи. — Но има още нещо, което трябва да ти кажа.

Той не желаеше да слуша нищо друго.

— Ти няма да си отидеш у дома. Ти нямаш дом, където да се прибереш. Няма къде да отидеш. Ще останеш тук.

— Ще си тръгна, Дрю. Не можеш да ме спреш. Аз не съм някаква вещ, която можеш да задържиш или захвърлиш по желание.

— Ти си в опасност. Тя знае коя си. — Паниката заплашваше да го завладее. Ако тя си тръгнеше от него, може би никога вече нямаше да си я върне.

— В мига, в който напусна тази къща, аз повече не представлявам интерес за нея.

— Това не е вярно. Тя знае, че ти си моето слабо място.

— О, Дрю, ти нямаш слаби места — въздъхна Шелби.

— Няма да ти позволя да си тръгнеш. — Знаеше, че звучи като инатливо дете, но не можеше да се възпре. Беше объркал всичко и сега не знаеше как да го оправи.

— Разбирам, че си свикнал да получаваш това, което желаеш, и може би си решил, че отново ме искаш, след като разбра, че не съм те предала, но аз бях дотук. Не можеш да ме принудиш да остана тук с теб. Така че най-доброто, което можеш да направиш в момента, е да се успокоиш и да ме изслушаш. Бих предпочела да го направя внимателно, защото знам, че ще ти бъде тежко, но ти трябва да прочетеш информацията, която открих в детективската агенция.

Как можеше тя да е толкова спокойна?

— Не ми пука за никаква детективска агенция. Знам, че прецаках всичко, но това не означава, че ти трябва да си тръгнеш. Ти ми обеща, че няма да го направиш. Каза ми, че ако имаш проблем, ще останеш и ще се опиташ да го разрешиш с мен. Е, ето че при първите разногласия вече си готова да избягаш.

Лицето й се зачерви, очевидно гневът я завладяваше.

— Аз ти дадох това обещание, когато вярвах, че си честен с мен. А ти ме накара да подпиша договор, който си знаел, че никога няма да спазиш.

Той трябваше да я накара да продължи да говори, за да й попречи да излезе през вратата на дома му.

— В договора недвусмислено е записано, че аз ще купя твоя ръкопис на цената, която определиш. Никога не съм заявявал, че ще ти позволя да го публикуваш. Ще изпълня договора. Колко искаш за него? Един милион? Два? Не разбирам защо продължаваме да спорим за това, когато ти вече си решила да не го публикуваш.

Очите й се разшириха, докато се взираше в него.

— Сериозно ли говориш?

— Точно така, по дяволите, сериозен съм. Разбирам, че си бясна, задето исках да те наблюдавам. Не мога другояче. В този живот много хора са ме предавали и на малцина им е пукало за мен.

— Да, ти си осакатен. Но не е моя отговорността да те лекувам. Обади се на терапевт и когато се оправиш и вече не си такъв огромен задник, можеш да ми се обадиш. — Очите й пламтяха и тя закрачи към него, навлизайки в пространството му. — Предполагаше се, че двамата с теб ще бъдем партньори, а ти ме използва. Аз не съм била нищо друго, освен щит за защита на хората, на които наистина държиш.

Налагаше се да бъде откровен с нея.

— Може би в началото, но това се промени. Нямаш представа колко много се тревожех за теб, Шелби, бебче, не е нужно да се караме. Аз сгреших. Трябваше да ти вярвам. Не ме бива във връзките, но ти ме научи на толкова много. Можеш да ме научиш и на взаимно доверие.

— Не мисля, че някой може да те научи на това, а след като ти съобщя какво съм направила, може би изобщо няма да ме искаш тук. Дрю, аз разследвах Хач. Помолих Кейс да ми помогне.

Гневът отново избухна в него с всичка сила.

— Казах ти да не го правиш. Защо си губиш времето с това?

— Хач е бил четвъртият. Парите са били негови — заяви тя с безстрастен глас. — Пише го в доклада. Той е дал петдесет хиляди долара на Уилямс. Неговото плащане е било последното. На следващата седмица Волченко е свършил работата.

Дрю спря, стомахът му се свлече в петите. Тя бе сгрешила. Очевидно някой е искал да я накара да повярва, че Хач е бил четвъртият, и тя се е хванала на въдицата. Трябваше да успокои топката.

— Може ли да пийнем нещо и да започнем всичко отначало?

— Дрю, чу ли какво ти казах?

Той се строполи на дивана, неспособен да остане прав нито секунда повече.

— Осмислям го. Казах ти, че не ме бива във връзките, но знам, че не искам да си отиваш.

— Дрю, не става дума за теб и мен. В момента говорим за Хач.

Той поклати глава.

— Защо му е на Хач да го прави? Не желая да споря с теб. Не желая да говорим за това. Искам да говорим за нас. Не желая да си тръгваш.

Когато заговори, гласът й бе нежен.

— Знам, но трябва да го направя.

— Можеш да останеш тук. Аз ще оставя спалнята на твое разположение. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще спя на дивана.

— Горкият Дрю, винаги търси следващата сделка. — Тя се отпусна на колене пред него и сложи ръка върху бузата му. — Не можеш да ми напишеш чек, нито да се спазариш с мен за това. И трябва да прочетеш съдържанието на папката. Съжалявам, че аз съм тази, която ти го причини.

Налагаше се спешно да й отвори очите.

— Това е лъжа. Сигурно е нещо, което тя е изфабрикувала. Тя иска да ни раздели, защото така ще бъдем много по-уязвими. Бебче, съжалявам. Прости ми за начина, по който реагирах. Ти си права. Аз очаквах и ти да ме предадеш. Кълна се, че никога повече няма да го правя. Допуснах огромна грешка, но ще я поправя. Не искам да те изгубя.

Тя се изправи, но не преди той да зърне сълзите в очите й.

— Съжалявам. Знаех, че още не си готов. И може би никога няма да бъдеш, но не мога да имам връзка с човек, който използва цялото си време да ме манипулира, за да се чувства сигурен. Никога нищо не е сигурно. Всичко може да се случи.

Той се чувстваше вцепенен, всичките му предишни емоции се отцеждаха от него, защото тя си тръгваше, а той не можеше да й предложи нищо, с което да я задържи. Той не притежаваше нищо от това, което тя искаше. Всичко, което имаше, бяха пари и власт, а в момента и двете бяха безполезни.

Втренчи се в папката, която те бе оставила на масата. Не беше нужно да я отваря, за да знае, че е лъжа. Много дълго време Хач беше единственият човек, на когото можеше да разчита. Хач беше съкрушен от смъртта на баща му. Хач беше толкова съсипан, че дълги години бе търсил утеха на дъното на бутилката.

Мъка или вина?

— Моля те, прочети документите, Дрю. Трябва да те накарам да видиш истината. — Тя се отправи към стълбите.

— Ти грешиш. — Внезапно разбра Хач. Всеки път, когато светът станеше непоносим, Хач започваше да пие. Дрю искаше да направи същото. Можеше да зареже шибаната папка, заедно с Шелби и обвиняващите й очи и да не дава и пет пари за никого и нищо, освен за следващото питие.

— Не греша за Хач — промълви тя с глас, изпълнен с тъга.

— Бях сериозен, когато казах, че не искам да те изгубя. Изгубих нея. Или по-точно представата си за нея. Мислех, че тя ме е обичала, защото бях неин син. Глупаво е, но ме боли да знам, че никога не съм имал дори това. Никога.

Той взе папката и се оттегли в кабинета си. Затвори вратата и се изолира от целия свят.