Лайза Клейпас
Докато свят светува (7)

Глава 7

Когато на следващата сутрин Рис се събуди, първото нещо, което забеляза, беше тъмният предмет, лежащ върху белите чаршафи.

Черният памучен чорап на Хелън, същият, който той беше унищожил. Нарочно го беше оставил до възглавницата си, за да не допусне мисълта, че всичко е било сън.

В съзнанието му изплуваха образи на Хелън — в леглото му, във ваната. Преди да я отведе у дома, той я беше облякъл пред топлата камина. Избра чифт чисто нови чорапи от изпратената от магазина кутия, коленичи пред нея и ги обу на слабите й крака. След като издърпа коприната до средата на бедрата й, той завърза дантелените връзки на еластичните сатенени жартиери, избродирани с малки розови розички. Тялото на Хелън се намираше толкова близо до лицето му, че той не се сдържа и притисна уста и нос към мястото между бедрата й, където фините руси косъмчета бяха все още влажни и ухаеха на сапун.

Хелън ахна, когато ръцете му обхванаха задничето й, и позволи на езика му да се плъзне между русите къдрици.

— Моля те — проплака тя. — Не, моля те, ще падна. Не бива да коленичиш така… кракът ти е вдървен…

Рис се изкушаваше да демонстрира едно друго вдървяване, което беше много по-критично от крака му. Но се подчини и я пусна. Продължи да я облича, помогна й да обуе гащичките от толкова фина коприна, че можеха да се проврат през халката на годежен пръстен, и да облече копринена риза с ръчно плетена дантела, нежна като паяжина. Имаше и корсет, но Хелън го отказа с обяснението, че ще облече старомодния корсаж и бюстието, иначе роклята й няма да стои както трябва.

Рис с неохота покриваше тялото й с тежките траурни одежди. Но се изпълваше със задоволство при мисълта, че тя носи върху кожата си нещо, подарено от него.

Той се протегна и се претърколи по гръб; започна да си играе разсеяно с откраднатия памучен чорап, като потъркваше с палец кърпените места. Пъхна пръст в него, после още един и разтегна меката тъкан.

Намръщи се като си спомни как Хелън настояваше да се оженят след пет месеца. Изкушаваше се да я отвлече и да я опустоши в частния вагон на път към Шотландия.

Но това сигурно не беше най-доброто начало на един брак.

Пъхна и четирите си пръста в чорапа и го поднесе към лицето си, опитвайки се да улови аромата на Хелън.

Вечерта щеше да отиде в Рейвънел Хаус и да поиска съгласието на Девън да се ожени за Хелън. Девън сигурно щеше да откаже и Рис нямаше да има друг избор, освен да разкрие, че вече я е обезчестил.

След което Девън щеше да го нападне като див звяр. Рис не се съмняваше в способността си да се защити. И въпреки това разправията с един вбесен Рейвънел беше нещо, което всеки разумен мъж би трябвало да избягва на всяка цена.

Мислите му се насочиха към скорошния късмет на Девън, който, според Хелън, беше нещо, свързано с правата за добив на природни богатства в просторното имение. Въпросното парче земя току-що бе отдадено под наем на един техен общ приятел, Том Северин, железопътен магнат, който възнамеряваше да прекара през него железопътна линия.

Рис реши, че след сутрешните си срещи ще посети Северин, за да научи нещо повече за ситуацията.

Той поднесе чорапа към устните си и леко дъхна върху него. Притвори очи при мисълта как устните на Хелън се разтварят леко за целувка, как кичурите светла коса се увиват около юмруците му; как интимната й плът се стяга, сякаш алчно се опитва да поеме всеки сантиметър от него.

Все пак не трябваше да отхвърля идеята за отвличане, реши той, обгърнат от мъглата на похотта.

След като Рис се срещна със Северин в кабинета му, двамата мъже отидоха да обядват в близкото заведение за пържена риба, което и двамата посещаваха често. Никой от тях не обичаше продължителните, обилни обяди по средата на работния ден, предпочитаха да хапнат нещо леко в многобройните подобни заведения, които се срещаха във всяка част на Лондон. Тези места се посещаваха както от изискани джентълмени, така и от обикновени работници; там можеше да се купи чиния с шунка или телешко, краб с гарнитура или салата от омари, и за половин час да се приключи с обяда. Разположени по цялата улица сергии предлагаха различни храни, като варени яйца, сандвич с шунка, палачинков пудинг или купа горещ грах, но това беше рискован избор, защото никой не можеше да е сигурен как е била приготвяна храната.

След като седнаха на една маса в ъгъла и си поръчаха чинии с пържена риба и халби бира, Рис се замисли как да насочи разговора към земята на Девън Рейвънел.

— Хематитна руда — каза Северин, преди Рис да е успял да отвори уста. Усмихна се леко на въпросителния му поглед. — Предположих, че ще ме питаш, тъй като всички в Лондон се опитват да разберат какво става.

Определението „голям умник“ често се използваше за хора, които най-малко го заслужаваха. Според Рис, Том Северин беше единственият човек, който наистина беше голям умник. По време на среща или разговор той често изглеждаше разсеян и отпуснат, но по-късно си спомняше всяка една подробност от разговора с удивителна точност. Беше умен, точен, уверен в острия си ум и често се самоиронизираше.

Рис, който беше отгледан от упорити и сериозни родители, винаги бе харесвал хора като Северин, които излъчваха непочтителност. Бяха от едно поколение, със скромен произход, с еднакъв апетит за успех. Основната разлика между тях бе, че Северин беше добре образован. Но Рис никога не му беше завиждал за това. В бизнеса инстинктът се цени също толкова много, колкото и умът, понякога дори повече. Там, където решенията на Северин понякога се оказваха погрешни, Рис се доверяваше изцяло на вътрешния си глас.

— Триниър е намерил хематитна руда в земята си? — попита Рис. — Каква полза? Тя се среща често, нали?

— Залежите са с необичайно високо качество — богати на желязо, бедни на силиций. Дори няма нужда да се топи. На юг от Къмбрия няма такива. — Устните му се изкривиха в иронична усмивка. — И за още по-голямо негово удобство, аз вече планирах да пусна линия през тази земя. Той трябва само да събере изкопаното, да го натовари и да го транспортира до валцовата мелница. При това търсене на стомана, той държи цяло състояние в ръцете си. Или по-точно казано, под краката си. Според земемерите, които изпратих, машините са извадили проби с висококачествена руда от всичките двайсет акъра на имота. Триниър би могъл да изкара половин милион лири, че и повече.

Рис се радваше за Девън, който си бе заслужил късмета. През последните няколко месеца някогашният безгрижен негодник се беше научил да поема отговорности, каквито изобщо не бе очаквал или искал да получи.

— Естествено — продължи Северин, — положих адски усилия да получа правата за добив на минерали преди Триниър да осъзнае какво притежава. Но той е упорито копеле. Към края на преговорите за наема бях принуден да клекна.

Рис го погледна напрегнато.

— Знаел си за находището на хематит и не си му казал?

— Трябваше ми. Има недостиг.

— На Триниър му трябва повече. Той наследи почти фалирало имение. Трябваше да му кажеш!

Северин сви рамене.

— Ако не е бил достатъчно умен да го открие преди мен, значи не го е заслужавал.

— Iesu Mawr.^[1] — Рис вдигна халбата си с бира и пресуши половината й съдържание на няколко глътки. — Двамата с теб сме чудна двойка. Ти се опитваш да го измамиш, аз предлагам на жената, която обича. — Чувстваше се доста неудобно. Девън не беше светец, но винаги се бе държал като истински приятел и заслужаваше по-добро отношение.

Северин изглеждаше очарован и развеселен от получената информация. Той беше тъмнокос и светлокож, със слаби, изсечени черти и поглед, който караше хората да се чувстват неудобно. Очите му бяха доста необичайни, сини, с неравномерен зелен ореол около зениците. Зеленината беше толкова плътна в дясното му око, че при определена светлина изглеждаше, че има две различни на цвят очи.

— Коя жена? — попита Северин. — И защо си се хванал с нея?

— Няма значение коя е — промърмори Рис. — Направих го, защото ме бяха прихванали дяволите. — Катлийн, лейди Триниър, му беше казала — без злоба — че той никога няма да успее да направи Хелън щастлива, че не е достоен за нея. Думите й докоснаха струна, която той така и не бе успял да разбере, и реакцията му беше злобна. Грозна.

И така беше доказал, че е права.

По дяволите, не можеше да обвинява Девън, че го беше цапардосал за сбогом.

— Не беше ли това по времето, когато малката братовчедка на Триниър прекрати годежа си с теб? — попита Северин.

— Все още сме сгодени — отсече Рис.

— Нима? — Северин изглеждаше още по-заинтригуван. — Какво се случи?

— Проклет да съм, ако ти кажа… един дявол знае как ще го използваш срещу мен.

Северин се засмя.

— Сякаш ти самият не си оскубвал не една нещастна душа в бизнес сделките си.

— Не и приятели.

— Аха. Значи си готов да пожертваш собствените си интереси заради тези на приятел — това ли искаш да кажеш?

Рис отново отпи голяма глътка бира, като се опита да прикрие усмивката си.

— Все още не съм — призна си той. — Но е възможно да стане.

Северин изсумтя.

— Сигурен съм в това — рече той с тон, който подсказваше точно обратното, и махна на кръчмарката да донесе още бира.

Разговорът скоро премина към бизнес дела, особено към разрастващото се напоследък жилищно строителство, което трябваше да задоволи нуждите на средната класа и работещите бедни. Очевидно Северин искаше да помогне на някакъв свой познат, който задлъжнял, след като инвестирал твърде много средства при твърде слаба възвръщаемост. Част от сградите му били дадени на акционерна фирма, а Северин предложил да поеме остатъка от ипотекирани имоти, за да попречи да бъдат разпродадени изцяло.

— Просто от добро сърце? — попита Рис.

— Естествено — отвърна сухо Северин. — Както и заради факта че той и още трима големи собственици от област Хамърсмит са членове на временния комитет за изграждане на железопътна мрежа към предградията, която искам да поема. Ако изкарам приятеля ми от кашата, която е забъркал, той ще убеди останалите да подкрепят плановете ми. — Той продължи с фамилиарен тон: — Може да се заинтересуваш от един обявен за продажба имот. Сграда с квартири, която в момента събарят, за да построят жилища за триста семейства от средната класа.

Рис го изгледа язвително.

— И как ще спечеля аз от това?

— Чрез кожодерски наеми.

Той поклати презрително глава.

— Като момче живеех на Хай Стрийт и съм виждал твърде много съсипани работници и техните семейства, когато наемите им бяха вдигани двойно без предупреждение.

— Още по-добра причина да купиш имота — отвърна веднага Северин. — Можеш да спасиш триста семейства от кожодерските наеми, докато някои други алчни копелета — аз, например — няма да го направят.

На Рис му хрумна, че ако жилищните сгради са с добро качество, с добра водопроводна инсталация и добро проветряване, проектът може би си струва. За него работеха приблизително около хиляда души. Макар всичките да бяха добре платени, повечето трудно си намираха добри жилища в града. Можеше да се сети за няколко предимства от придобиването на имота като жилищно обезпечаване на тези хора.

Той се облегна назад и попита с измамна вялост:

— Кой е строителят?

— Холанд и Хенън. Фирма с добра репутация. Бихме могли след обяда да се разходим до строителната площадка, за да видиш със собствените си очи.

Рис сви нехайно рамене.

— Няма да навреди да хвърля едно око.

След като се нахраниха, те тръгнаха на север към Кингс Крос, дъхът им се кълбеше призрачно в студения въздух. Красивите фасади на сградите, с орнаментираните им тухлени стени и лъскави керемиди, отстъпиха пред сгради с пръстен цвят, разделени от тесни улички и канавки, пълни с боклуци. Вместо стъкло, прозорците бяха преградени с хартия, а прането висеше по въжета, опънати между колове и счупени дръжки на лопати. Някои от къщите нямаха врати, което оставяше впечатлението, че сградите са зяпнали с уста пред собственото си окаяно състояние.

— Да пресечем към главната улица — предложи Северин и сбърчи нос заради неприятната миризма във въздуха. — Не си струва да минаваме напряко само за да дишаме тая воня.

— Бедняците, които живеят тук, трябва да я дишат непрекъснато — рече Рис. — Двамата с теб можем да издържим десет минути.

Северин го изгледа подигравателно.

— Да не си станал реформист, а?

Рис сви рамене.

— Едно преминаване по тези улици е достатъчно, за да ме накара да симпатизирам на реформистките възгледи. Грях е да принуждаваш един приличен работник да живее в мизерия.

Двамата продължиха по тясната уличка покрай почернелите фасади, които бяха започнали да омекват от плесента. Имаше някаква неприветлива гостилница, магазин за алкохол и малка барака с изрисувана табела, на която се четеше, че се продават бойни петли.

След като завиха зад ъгъла, с облекчение се озоваха на широка, добре поддържана улица и приближиха до строителната площадка, където голям брой сгради се намираха в процес на събаряне. На мястото цареше контролиран хаос и екип от работници систематично разрушаваше триетажните сгради. Това беше опасна и трудна работа: изискваха се повече умения да събориш една голяма сграда, отколкото да я построиш. Два мобилни парни крана на колела изпълваха въздуха с гръмотевично тракане, свистене и дрънчене. Тежките парни бойлери балансираха стрелите на крановете и правеха машините изумително стабилни.

Рис и Северин минаха зад фургоните, които бяха натоварени с отпадъчно дърво, което щеше да бъде извозено от мястото и нацепено за подпалки. Наоколо гъмжеше от мъже, които носеха кирки и лопати или бутаха колички, докато каменоделците сортираха тухлите, за да отделят онези, които можеха да бъдат използвани повторно.

Дълбока бръчка се появи между веждите на Рис, когато той видя как наемателите са изкарвани от поредната набелязана за разрушаване сграда. Някои от тях се противяха, други плачеха, докато изнасяха навън вещите си и ги нареждаха на купчини върху паважа. Жалко, че тези бедни дяволи щяха да се озоват посред зима на улицата.

Северин проследи погледа му към обезумелите хора и се намръщи.

— Беше им дадено достатъчно време да опразнят помещенията — рече той. — Сградата и без това беше обречена. Но някои хора останаха. Винаги се случва така.

— И къде ще отидат? — попита Рис.

— Един бог знае. Но не е добре да се оставят да живеят в клоаки.

Погледът на Рис се спря за миг върху едно момче, може би около девет или десетгодишно, което седеше само сред малка купчина от вещи, включваща стол, тиган и куп мръсно спално бельо. Момчето като че ли пазеше вещите, докато чакаше завръщането на някого. Най-вероятно майка му или баща му търсеха място, където да се настанят.

— Хвърлих едно око на плановете — каза Северин. — Новите сгради ще бъдат пететажни, с течаща вода и тоалетна на всеки етаж. Доколкото разбирам в сутерена ще има общи кухни, перални и сушилни стаи. Отпред ще монтират железни парапети, за да оградят безопасен терен за игра на децата. Искаш ли да разгледаш чертежите?

— Аха. Както и разрешителното за строеж, документите за продажба, ипотеките и списък с всички строителни фирми.

— Знаех си, че ще поискаш — рече със задоволство Северин.

— При едно условие — продължи Рис, — че част от акциите ти в железницата Хамърсмит също бъдат включени в сделката.

Самодоволното изражение на Северин се стопи.

— Виж какво, алчно копеле, няма да ти подсладя сделката с проклетите акции. Сградата дори не е моя, просто ти я показвам!

Рис се ухили.

— Но искаш някой да я купи. А при изобилието на евтина незастроена земя в предградията няма да се намерят много потенциални купувачи.

— Ако си мислиш…

Следващите думи на Северин бяха заглушени от зловещо пропукване, оглушителен гръм и ужасени викове. Двамата мъже се обърнаха и видяха как горната част на една от обречените сгради започна да се срутва. Гнилите греди и колони бяха отстъпили пред гравитацията, каменните керемиди се плъзгаха и падаха от покривите.

Зарязаното момче, кацнало сред купчината вещи, се намираше точно под смъртоносния водопад.

Без да се замисли, Рис се затича към детето, забравил в бързината за вдървения си крак. Той се хвърли към момчето и го заслони с тялото си точно, преди да почувства дъжд от ужасяващи удари по гърба и рамото си. Цялото му тяло потрепери. Сред избухналите в главата му бели искри някаква отдалечена част от съзнанието му прецени, че е бил ударен силно — щеше да има големи увреждания — и после всичко потъна в мрак.