Лайза Клейпас
Докато свят светува (1)

Глава 1

— Господин Уинтърборн, една жена иска да ви види.

Рис намръщено вдигна поглед от купчината писма на бюрото си.

Личната му секретарка, госпожа Фърнсби, стоеше на прага на кабинета му, с остър поглед зад кръглите очила. Беше спретната женица на средна възраст и леко пълничка.

— Знаете, че по това време не приемам посетители.

Това беше неговият сутрешен ритуал — да прекара първия половин час от деня, четейки пощата в тишина, без да бъде прекъсван.

— Да, господине, но посетителят е дама, а тя…

— Не ме е грижа, ако ще и кралицата да е — отвърна грубо той. — Отпрати я!

Госпожа Фърнсби присви неодобрително устни. Тя излезе веднага, а токчетата на обувките й удряха по пода като оръдейни изстрели.

Рис се върна към писмото пред себе си. Да изпусне нервите си беше лукс, който си позволяваше рядко, но през последната седмица го беше обзело мрачно настроение, което утежняваше всяка мисъл и всеки удар на сърцето му, и го караше да иска да се нахвърли върху всеки, който му се изпречеше пред очите.

И всичко заради една жена, която знаеше, че не бива да пожелава.

Лейди Хелън Рейвънел… жена културна, невинна, срамежлива, аристократична. Всичко, което той не беше.

Годежът им беше продължил само две седмици, преди Рис да успее да го развали. Последния път, когато видя Хелън, той се държа нетърпеливо и агресивно, като най-накрая я целуна така, както бе желал от толкова много време. Тя се беше вцепенила в прегръдките му и го беше отблъснала. Презрението й нямаше как да бъде по-очевидно. Сцената приключи със сълзи от нейна страна и гняв от негова.

На следващия ден дойде Катлийн, лейди Триниър — съпругата на починалия й брат, за да му каже, че Хелън е толкова разстроена, че е на легло с мигрена.

— Повече не иска да ви вижда — каза Катлийн, без да се церемони.

Рис не можеше да вини Хелън за развалянето на годежа. Очевидно не бяха един за друг. Да вземе за съпруга дъщеря на благородническа английска фамилия не беше според Божия умисъл.

Въпреки огромното си богатство Рис нямаше държанието или възпитанието на джентълмен. Нито пък имаше вида на такъв — с тъмната си кожа, черна коса и телосложението на работник.

До трийсетата си година беше превърнал „Уинтърборн“ — малкия магазин на баща си на Хай Стрийт, в най-големия универсален магазин в света. Притежаваше фабрики, складове, земя, обори, перачници и жилищни сгради. Беше в управлението на корабни и железопътни компании. Но каквото и да постигнеше, никога нямаше да превъзмогне ограниченията на това, че се беше родил син на уелски бакалин.

Мислите му бяха прекъснати от поредно почукване на вратата. Вдигна невярващо поглед, когато в кабинета му отново влезе г-жа Фърнсби.

— Какво искате? — попита той.

Секретарката му отговори решително, като оправяше очилата си:

— Освен ако не желаете дамата да бъде изхвърлена насила, тя настоява да остане, докато не говорите с нея.

Раздразнението на Рис преля в недоумение. Никоя жена от познатите му, порядъчна или не, не би се осмелила да прояви такава самонадеяност в опитите си да се срещне с него.

— Как е името й?

— Не казва.

Той поклати глава изумен. Как беше успяла посетителката да мине през външните офиси? Плащаше на малка армия от хора да го предпазват от подобни безпокойства. Хрумна му абсурдна идея и въпреки че я отхвърли веднага, пулсът му се ускори.

— Как изглежда? — насили се да попита.

— Носи траур, лицето й е покрито с воал. Стройна, с тих глас. — След кратко колебание допълни сухо: — Акцентът й е абсолютно „салонен“.

При мисълта кой може да е това, Рис почувства в гърдите си пронизващ копнеж.

— Yr Dduw^[1] — промърмори той. Изглеждаше невъзможно Хелън да е дошла при него. Но някак знаеше, че тя е тук, усещаше го чак в мозъка на костите си. Без да каже нищо повече, той стана и мина с тежки крачки покрай г-жа Фърнсби.

— Господин Уинтърборн! — извика секретарката и тръгна след него. — Само по риза сте. Сакото ви…

Рис я чу едва когато излезе от ъгловия си офис и влезе във фоайе с кожени фотьойли.

Спря рязко при вида на посетителката, като дишаше учестено и накъсано.

Въпреки че черният воал скриваше лицето на Хелън, той разпозна съвършената й стойка и стройната й фигура.

Костваше му усилие да скъси разстоянието помежду им. Стоеше пред нея, без да може да каже и дума, щеше да се задуши от яд и в същото време вдишваше от сладкия й аромат с неустоима жажда. Нейното присъствие го възбуди на мига, плътта му се сгорещи, а сърцето му заби бързо и силно.

Тракането на пишещи машини в една от долепените до фоайето стаи заглъхна.

Да дойде сама беше лудост от страна на Хелън. Репутацията й можеше да бъде унищожена. Трябваше да я изкара оттук и да я отпрати у дома, преди някой да е разбрал коя е.

Но трябваше първо да разбере какво иска. Макар да бе невинна и отраснала в изолация, тя не беше глупачка. Не би поела такъв огромен риск, без да има добра причина.

Той погледна към г-жа Фърнсби:

— Гостенката ми ще си тръгне скоро. Междувременно, погрижете се да не ни безпокоят!

— Да, сър.

Погледът му отново се върна към Хелън:

— Елате! — рече грубо той и я поведе към офиса си.

Тя го придружи безмълвно, само полите й шумоляха, когато опираха в стените на коридора. Дрехите й бяха старомодни и леко износени — гледка на аристократ в труден период. Затова ли беше дошла? Толкова отчайваща ли беше нуждата от пари на фамилията Рейвънел, че тя е променила решението си — да се унижи и да стане негова жена?

„Ей Богу — помисли си Рис с мрачно задоволство — ужасно ще ми хареса да ми се примоли да я приема обратно“. Нямаше да го направи, естествено, но щеше да й покаже вкуса на страданието, което беше изтърпял през последната седмица. Всеки, който някога се беше осмелявал да му се опъне, можеше да я увери, че след това не може да очаква прошка или милост.

Влязоха в кабинета му — просторно и тихо място с широки двойни прозорци и дебел, мек килим. Ореховото писалище в средата на стаята беше отрупано с купчини писма и папки.

След като затвори вратата, Рис отиде до бюрото си, вдигна един пясъчен часовник и го обърна с премерен жест. Пясъкът щеше да изтече в долната част точно след петнайсет минути. Изпитваше нужда да подчертае, че сега са в неговия свят, където времето е ценно и той владее ситуацията.

Обърна се към Хелън като повдигна вежди пренебрежително:

— Миналата седмица ми казаха, че вие…

Но гласът му заглъхна, когато Хелън отметна назад воала си и го погледна с търпеливата, нежна сериозност, която го беше поразила още от самото начало. Очите й напомняха сребристосини облаци, които се носят под лунната светлина. Красивата й права коса, в най-светлия нюанс на русото, беше прибрана отзад в добре оформен кок, но едно проблясващо кичурче се беше изплъзнало от декоративното гребенче и се полюшваше пред лявото й ухо.

Проклета да е, проклета да е красотата й.

— Простете ми! — каза Хелън, приковала поглед в него. — Едва сега намерих възможност да дойда при вас.

— Мястото ви не е тук.

— Има неща, които трябва да обсъдя с вас. — Тя плахо погледна към близкия стол. — Ако нямате нищо против…

— А, да, седнете! — Рис обаче не помръдна, за да й помогне. Тъй като Хелън никога нямаше да се отнася към него като към джентълмен, проклет да е, ако се държи като такъв. Той приседна на края на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си: — Нямате много време — каза бездушно, кимвайки към пясъчния часовник. — Побързайте да се възползвате от него!

Хелън седна на стола, оправи полата си и свали ръкавиците с ловко издърпване.

Устата на Рис пресъхна при вида на нежните й пръсти, които се показаха от черните ръкавици. Беше му свирила на пиано в приората^[2] Евърсби, имението на семейството й. Беше очарован от бързината на ръцете й, които прелитаха над клавишите като малки бели птички. По някаква причина тя все още носеше годежния пръстен, който й беше дал — безупречната диамантена розетка се закачи за миг в ръкавицата.

След като отметна воала си назад така, че той се спусна по гърба й като тъмна мъгла, Хелън се осмели за един напрегнат миг да срещне погледа му. Нежна руменина заля страните й:

— Господин Уинтърборн, не съм карала снаха си да ви посещава миналата седмица. Не се чувствах добре тогава, но ако знаех какво смята да направи Катлийн…

— Тя каза, че сте болна.

— Болеше ме главата, това е всичко.

— Изглежда, аз съм бил причината за това.

— Катлийн преувеличи много нещата.

— Според нея сте казали, че никога повече не искате да ме видите.

Руменината на лицето й придоби сияйно розов цвят.

— Ще ми се да не ви го беше казвала! — възкликна тя, видимо изнервена и засрамена. — Не го мислех наистина. Главата ми щеше да се пръсне, а аз се опитвах да осъзная какво се случи предния ден. Когато дойдохте и… — Тя откъсна погледа си от него и наведе очи към полата си, светлината от прозореца се плъзгаше по косата й. Ръцете й бяха стиснати здраво и леко издути, сякаш държеше нещо между дланите си. — Трябва да говоря с вас за това — рече тихичко тя. — Много искам… с вас да постигнем разбирателство.

Нещо в него умря. Твърде много хора търсеха Рис за пари, че да не разбере какво се случва. Хелън не беше по-различна от останалите, опитваше се да получи някаква изгода за себе си. Въпреки че не можеше да я вини за това, нямаше да понесе да чуе обосновката й за това какво й дължи и защо. Предпочиташе веднага да й плати и да се приключи с това.

Един господ знаеше защо изобщо бе таил в себе си някаква плаха, глупава надежда, че тя може да иска от него нещо друго, освен пари. Така се бе въртял светът винаги, така и щеше да продължи. Мъжете преследваха красиви жени, а жените продаваха красотата си срещу богатство. Беше унизил Хелън, като я беше сграбчил с нисшите си лапи и сега тя искаше обезщетение.

Мина от другата страна на бюрото, издърпа едно чекмедже и извади чекова книжка за лична сметка. С писалка написа чек за 10 хиляди лири. След като си отбеляза нещо в лявото поле, той откъсна чека, заобиколи отново бюрото и го подаде на Хелън.

— Няма нужда някой да знае откъде са дошли — рече той с делови тон. — Ако нямате банкова сметка, ще се погрижа да ви открият. — Нито една банка не би позволила на една жена да си отвори сметка сама. — Обещавам, че ще бъде направено дискретно.

Хелън го гледаше объркана, а после погледна чека:

— Защо… — Тя рязко си пое дъх, когато видя сумата. Ужасеният й поглед се върна към него. — Защо? — попита тя, а дъхът й излизаше на пресекулки.

Объркан от реакцията, Рис се намръщи:

— Казахте, че искате да постигнем разбирателство.

— Не, имах предвид… исках да кажа, че искам да се разберем. — Непохватно накъса чека на парченца. — Нямам нужда от пари. А дори и да имах, никога не бих ви поискала. — Малки късчета хартия полетяха надолу като снежинки.

Рис гледаше смаяно как тя унищожава малкото състояние, което току-що й бе дал. Почувства се едновременно смутен и раздразнен, когато осъзна, че я е разбрал погрешно. Какво, по дяволите, искаше тя от него? Защо беше тук?

Хелън си пое дълбоко въздух, после още веднъж, бавно възвръщайки самообладанието си. Тя се изправи и се приближи към него.

— Появи се нещо… неочакван късмет… у дома. Сега можем да осигурим зестра за мен и сестрите ми.

Рис я гледаше втренчено, с каменно лице, докато умът му се опитваше да смели думите й. Беше застанала твърде близо. Лекият й парфюм, ванилия и орхидеи, нахлуваше в дробовете му с всяка глътка въздух. Топлина обля цялото му тяло. Искаше я, искаше я легнала върху бюрото му…

С усилие успя да изтласка ярката картина от главата си. Тук, в деловата атмосфера на офиса си, облечен в елегантни дрехи и с излъскани обувки тип „Оксфорд“, никога не се беше чувствал като такова животно. В отчаян опит да увеличи дистанцията помежду им, той отстъпи и се блъсна в ръба на бюрото. Беше принуден отново да заеме полуседнало положение, а Хелън продължи да настъпва, докато полата й не докосна нежно коленете му.

Можеше да е героиня от уелска приказка, нимфа, излязла от езерна мъгла. Имаше нещо неземно в нежността на порцелановата й кожа, в поразителния контраст между тъмните мигли и вежди, и сребристорусата й коса. И тези очи — хладна прозрачност, оградена в тъмни рамки.

Беше казала нещо за неочакван късмет. Какво ли имаше предвид? Неочаквано наследство? Или подарък? Може би печеливша инвестиция — макар да беше малко вероятно в светлината на прословутата финансова безотговорност на фамилия Рейвънел. Каквото и да беше това чудо, Хелън явно вярваше, че проблемите с парите за семейството й вече са минало. Ако е истина, то тя щеше да може да си избере който и да е мъж в Лондон.

С идването си при него тя излагаше на риск бъдещето си. Репутацията й беше заложена на карта. Можеше да я изнасили тук, в офиса, и никой нямаше да си мръдне пръста да й помогне. Единственото, което я държеше в безопасност, беше фактът, че Рис не желаеше да унищожи нещо толкова красиво и нежно като тази жена.

Заради самата нея трябваше да я изведе от „Уинтърборн“ възможно най-бързо и дискретно. С усилие успя да вдигне очи над главата й и заби поглед в една отдалечена точка на стената, облицована с дървена ламперия:

— Ще ви изведа от сградата през таен изход — измърмори той. — Ще се приберете у дома, без някой да ви види.

— Няма да ви освободя от годежа ни — рече тихо Хелън.

Погледът му се стрелна обратно към нея и гърдите му отново бяха пронизани от онази дълбока болка. Хелън дори не мигна, само търпеливо очакваше отговора му.

— Милейди, и двамата знаем, че аз съм последният мъж, за когото искате да се омъжите. От самото начало виждах отвращението ви към мен.

— Отвращение?

Обиден от престорената й изненада, той продължи яростно:

— Свивате се под докосването ми, не говорите с мен на вечеря, през повечето време дори ви е трудно да ме погледнете. А когато ви целунах миналата седмица, се отдръпнахте и избухнахте в сълзи.

Той очакваше Хелън да се засрами, задето лъжата е разкрита. Вместо това тя се взираше в него настойчиво, а устните се разтвориха смаяно.

— Моля ви — каза тя накрая, — трябва да ми простите! Твърде съм срамежлива. Трябва да се постарая да го преодолея. Когато се държа така, това няма нищо общо с отвращението. Истината е, че съм нервна, когато съм с вас. Защото… — Силна руменина заля цялото й лице, от врата чак до корените на косата. — Защото вие сте много привлекателен — продължи тя стеснително, — и със светско поведение… и не искам да ме мислите за глупачка. Що се отнася до онзи ден… Това беше първата ми целувка. Не знаех какво да правя и се почувствах… доста объркана.

Някъде из хаоса в главата му, Рис си помисли, че е добре, че се е облегнал на бюрото. Иначе краката му щяха да се подкосят. Възможно ли е това, което беше счел за презрение, да е всъщност свенливост? А това, което мислеше за пренебрежение, да е невинност? Изпита разбиващото усещане, че сърцето му се пръсва на парчета. Колко лесно го беше прекършила Хелън. Няколко думи и беше готов да падне на колене пред нея.

Първата й целувка, а той я беше взел без разрешение.

Никога не бе имало нужда да играе ролята на обигран съблазнител. Жените винаги бяха леснодостъпни за него и изглеждаше, че са доволни от това, което той обичаше да прави в леглото. Имал бе и високопоставени дами: жената на един дипломат, графиня, чийто съпруг пътуваше из континента. Те го възхваляваха заради силата, издръжливостта и големия му член, и не искаха нищо повече от това.

По природа беше здрав като аспида, добиван по склоновете на Елидир Фаур, планината на Ланберис, където беше роден. За изисканите обноски и доброто възпитание не знаеше нищо. Ръцете му бяха загрубели от годините сковаване на кафези и товаренето на вагони със стока. Вероятно беше двойно по-тежък от Хелън, мускулест като бик, и ако я възкачеше, както правеше с другите жени, щеше да я разкъса.

По дяволите. Какво изобщо си бе въобразявал? Не трябваше дори да допуска в главата си мисълта, че може да се ожени за нея. Но беше твърде заслепен от собствената си амбиция, а и от свежестта и деликатната красота на Хелън, за да осъзнае напълно какви ще са последствията за нея.

Огорчен от осъзнаването на собствените си ограничения, той каза с нисък глас:

— Минало и заминало, наистина. Скоро ще дойде вашето време и ще срещнете мъжа, за когото сте определена. И дяволът ми е свидетел, че това не съм аз.

Започна да се изправя, но Хелън се приближи още повече и застана между разкрачените му крака. Неувереният натиск на ръката й върху гърдите му събуди у него бушуваща страст. Обзет от слабост, Рис се отпусна отново на бюрото, съсредоточил цялата си останала сила в опита да запази самообладание. На косъм беше да я повали на пода. И жадно да я погълне.

— Ще… ще ме целунете ли отново? — попита тя.

Той затвори очи, задъхан, вбесен от нея. Каква шега си бе направила съдбата с него, като бе подхвърлила на пътя му това крехко създание, за да го накаже, че се е изкачил по-високо, отколкото е трябвало. За да го подсети за това, което той никога нямаше да бъде.

— Не мога да бъда джентълмен — каза той дрезгаво. — Дори за вас.

— Не е нужно да бъдете джентълмен, а просто нежен.

Никой досега не го беше молил за такова нещо. За свой ужас осъзна, че това не му е присъщо. Стисна ръбовете на бюрото така, че дървото замалко да се сцепи.

— Cariad^[3]… начинът, по който ви желая, никак не е нежен. — Той се сепна от милата дума, която се беше изплъзна от езика му — дума, която не беше използвал с никоя друга.

Почувства докосването на пръстите й върху челюстта си, деликатните им връхчета опариха кожата му с хладен огън. Всичките му мускули си стегнаха, тялото му се вдърви.

— Просто опитайте — чу я да казва. — Заради мен.

И меките й устни се притиснаха към неговите.