Лайза Клейпас
Докато свят светува (2)

Глава 2

Хелън плахо докосна устните на господин Уинтърборн със своите, с надеждата да й отвърне. Но отговор нямаше. Нямаше дори намек за насърчение.

След миг тя се отдръпна несигурна.

Той дишаше неравно и я гледаше с погледа на зло куче пазач. Стомахът й се сви и Хелън не знаеше какво да направи.

За мъжете знаеше малко. Или почти нищо. Тя и сестрите й, Пандора и Касандра, от ранно детство живееха изолирано в семейното имение. Прислужниците мъже в приората Евърсби винаги се държаха почтително, а арендаторите и търговците от града стояха на почтено разстояние от трите дъщери на графа.

Поради липсата на внимание от родителите, игнорирана и от брат си Тео, който бе прекарал по-голямата част от краткия си живот в пансиони или в Лондон, Хелън живееше в своя вътрешен свят на книгите и въображението. Там нейни ухажори бяха Ромео, Хийтклиф, мистър Дарси, Едуард Рочестър, сър Ланселот, Сидни Картън и още куп златокоси принцове от приказките.

Изглеждаше, че никога няма да бъде ухажвана от истински мъж, а само от измислени. Но преди два месеца Девън, братовчедът, който наскоро наследи титлата на Тео, покани приятеля си Рис Уинтърборн да прекара Коледа със семейството — и всичко се промени.

Първия път, когато Хелън видя господин Уинтърборн, беше денят, в който го докараха в имението със счупен крак. По драматично стечение на обстоятелствата влакът, с който Девън и господин Уинтърборн пътуваха от Лондон към Хемпшър, се беше ударил в някакви товарни вагони. Като по чудо и двамата бяха оживели, но получиха телесни травми.

В резултат на това, краткото посещение за празниците на господин Уинтърборн се превърна в почти едномесечен престой в Евърсби, докато се възстанови достатъчно, за да се върне в Лондон. Дори и ранен, той излъчваше сила на волята, която Хелън намираше колкото вълнуваща, толкова и обезпокоителна. Противно на всички правила на благоприличието, тя пое грижата за него. Всъщност настояваше за това. Въпреки че привидно го правеше от чисто съчувствие, това не беше единствената причина. Истината бе, че досега никой не беше успявал да я очарова така, както този едър, тъмнокос непознат, чийто говор приличаше на дандания.

Когато състоянието му се подобри, господин Уинтърборн търсеше компанията й, като настояваше да му чете и да разговарят с часове. През целия й живот никой не беше проявявал такъв интерес към нея.

Господин Уинтърборн беше удивително красив — не като принцовете от приказките, а с изключителна мъжественост, от която нервите й се изопваха всеки път, когато той беше наблизо. Чертите на лицето му бяха резки, имаше масивен нос, плътни и ясно очертани устни. Нямаше изискано светла кожа, неговата беше наситено матова, а косата му беше абсолютно черна. При него липсваше спокойствието на аристократите, нямаше дори и намек за онази мудна грациозност. Беше изтънчен, изключително умен, но у него се долавяше нещо не твърде цивилизовано. Намек за опасност, като тлеещи въглени под пепелта.

След като си тръгна от Хемпшър, имението стана скучно и тихо, дните вървяха монотонно. Хелън беше обсебена от мисълта за него… за скрития под коравата му външност чар… за редките му, но поразителни усмивки.

За неин ужас изглеждаше, че той изобщо няма желание да я приеме отново. Гордостта му беше наранена от това, което той бе приел за безчувствен отказ, и тя копнееше да я излекува. Ако само можеше да върне времето назад — до деня, в който я бе целунал в Рейвънел Хаус — тя щеше да подходи към ситуацията по доста по-различен начин. Причина за всичко бе фактът, че той я беше уплашил. Беше я целунал, беше я хванал в ръцете си, а тя реагира със силна уплаха. След няколко остри думи си беше тръгнал. Това беше последният път, когато го видя. До днес.

Ако в моминските си години бе имала някой и друг флирт — една-две откраднати целувки от някой младеж — вероятно случайната среща с господин Уинтърборн нямаше да е толкова страшна. А тя нямаше никакъв опит. Господин Уинтърборн пък не беше невинно момче, а възрастен мъж в разцвета на силите си.

И най-странното — тайната, която не можеше да признае пред никого — беше, че тя бе започнала да сънува този мъж всяка нощ въпреки страданието, което й причиняваше станалото. Сънуваше го как притиска устните си към нейните много силно, отново и отново. В някои от сънищата той разкопчаваше роклята й, като я целуваше все по-неустоимо и пламенно, и всичко това предвещаваше някакъв загадъчен завършек. После отваряше очи задъхана, възбудена и силно засрамена.

Когато вдигна очи към него, в стомаха си усети пърхането от същото онова вълнение:

— Покажете ми как искате да ви целувам! — с леко треперещ глас каза тя. — Научете ме как да ви доставя удоволствие!

За нейно учудване ъгълчето на устата му се изви с надменно доволство:

— Подсигурявате се двойно, нали?

— Подсигурявам се… — тя го гледаше объркана.

— Искате да ме държите на въдицата си, докато не сте сигурна в неочаквания късмет на Триниър — поясни той.

Хелън беше слисана и наранена от насмешката в гласа му.

— Защо не можете да повярвате, че искам да се омъжа за вас по други причини, а не заради парите?

— Единствената причина, заради която ме приехте, бе, че нямахте зестра.

— Това не е вярно…

Но той продължи, сякаш не я беше чул:

— Милейди, трябва да се омъжите за някого от вашия вид. Някой мъж с добри обноски и добро потекло. Той ще знае как да се отнася с вас. Ще ви държи в къща в провинцията, където ще се грижите за орхидеите си и ще четете книгите си…

— Не от това имам нужда, точно обратното — избухна Хелън. Не й беше присъщо да говори така разпалено, но беше твърде отчаяна, за да я е грижа за това. Очевидно беше, че смята да я отпрати. Как можеше да го убеди, че го желае искрено? — Прекарах целия си живот, четейки какъв живот имат другите хора — продължи тя. — Моят свят беше… много малък. Никой не вярва, че бих оцеляла, ако не ме държат в уединение и под закрила. Като цвете в оранжерия. Ако се омъжа за някого от моя вид, както се изразихте вие, никой никога няма да види каква съм всъщност. А само това, което се очаква да бъда.

— Защо мислите, че аз ще бъда различен?

— Защото сте различен.

Прикова я с поглед, който й напомни за проблясването на светлина по острието на нож.

След особено напрегнато мълчание той заговори грубо:

— Познавали сте много малко мъже. Вървете си вкъщи, Хелън. Когато започне Сезонът, ще откриете някого и на колене ще благодарите на Бог, че не сте се омъжили за мен.

Хелън усети, че очите й смъдят. Как всичко се беше сгромолясало толкова бързо? Как беше успяла да го загуби толкова лесно? Изпълнена със съжаление и мъка, тя му каза:

— Не е трябвало Катлийн да говори с вас от мое име. Мислела си е, че ме предпазва, но…

— Предпазваше ви.

— Аз не исках да ме предпазват от вас. — Опитите й да запази самообладание бяха като тичане по пясък: между променливите чувства не можеше да намери сила, която да я издърпа. За нейно огорчение от очите й бликнаха сълзи и тя не можа да сдържи силния плач. — Останах в леглото заради мигрена само един ден — продължи тя — и когато на другата сутрин се събудих, годежът ни беше развален и ви бях з-загубила, и дори не…

— Хелън, недейте!

— Мислех, че е само едно недоразумение. Мислех, че ако поговоря направо с вас, всичко ще се из-изясни и… — Тя отново се задави в ридание. Емоцията я беше завладяла дотолкова, че само смътно усещаше как Рис се въртеше, протягаше ръце към нея и отново ги дръпваше назад.

— Не, не плачете! За Бога, Хелън…

— Не съм искала да ви отблъсна. Не знаех какво да правя. Как да ви накарам да ме пожелаете отново?

Тя очакваше подигравателен или даже съжалителен отговор. Последното, което очакваше, беше неговият разтреперан шепот:

— Желая ви, cariad. Желая ви дяволски много.

Тя смутено примигваше срещу него със замъглени очи, поемаше си въздух с неловки хълцания като малко дете. В следващия миг вече я беше придърпал здраво към себе си.

— Тихо сега. — Гласът му премина в по-ниска октава, сякаш тъмно кадифе докосна ушите й. — Тихо, bychan, малка моя, гълъбице моя. Нищо не заслужава сълзите ви.

— Вие ги заслужавате.

Господин Уинтърборн притихна. След минута едната му ръка докосна брадичката й, а с палеца си изтри следите на една сълза. Ръкавите на ризата му бяха запретнати до лактите, както правеха дърводелците и фермерите. Ръцете му бяха изключително мускулести и космати, със здрави китки. Имаше нещо удивително успокояващо в това да е затворена в силната му прегръдка. От него се носеше сух и приятен аромат — хладна смесица от миризмата на колосано бельо, чиста мъжка кожа и бръснарски сапун.

Усети как повдигна лицето й много внимателно. Ментовият му дъх я галеше по бузата. Предчувствайки какво възнамерява той, тя затвори очи, а стомахът й се сви така, сякаш земята под краката й изчезна.

Полъх топлина, толкова нежен, че едва го усети, докосна горната й устна. После друго докосване в ъгълчето на устата, а после и по долната устна, което завърши с леко подръпване.

Свободната му ръка се плъзна под воала й, за да обхване нежната й шия. Устата му отново кацна върху нейната в кратка, кадифена целувка. С върха на палеца си погали долната й устна, за да втрие целувката в нежната повърхност. Това увеличи чувствеността, стимулирайки нервните й окончания. Внезапно тя се почувства замаяна; не можеше да си поеме достатъчно въздух.

Устните му се върнаха върху нейните, а тя се изпъна нагоре, умираща от желание той да я целува по-силно и по-дълго — така, както го беше правил в сънищата й. Изглежда разбрал какво иска, той търпеливо накара устните й да се разтворят. Трепереща, тя отвори уста за хлъзгавия допир на езика му, безпомощно поемаше вкуса му на мента и топлина, и хладина, докато той започна да я поглъща с бавна страст, която разтърси цялото й тяло. Обви ръцете си около врата му, зарови длани в гъстата му черна коса, кичурите му леко се увиваха около пръстите й. Наистина, от това бе имала нужда — неговите устни върху нейните, докато я държи в ръцете си така, сякаш още не е могъл да я притисне достатъчно близо и достатъчно силно.

Никога не си беше представяла, че мъж ще я целува сякаш се опитва да я вдиша като въздух, сякаш целувките са думи от поема или мед, който трябва да събере с езика си. Като държеше главата й в ръцете си, той прокара устните си отстрани по врата й, душеше и опитваше меката й кожа. Хелън изстена, когато той намери чувствително място, коленете й омекнаха и тя едва се държеше на краката си. Той я притисна още по-близо до себе си, а устата му жадно се върна към нейната. В този момент у нея нямаше нито мисъл, нито воля, нищо, освен сладостна плетеница от тъмнина и желание, докато господин Уинтърборн я целуваше с такава сляпа, хищническа сила, че тя почти усети душата му в себе си.

И после спря. Изненадващо и ненадейно той откъсна устните си и свали ръцете й от врата си. От устата на Хелън се изплъзна възражение, щом той я отмести встрани с повече сила, отколкото беше необходима в случая. Тя наблюдаваше слисана как господин Уинтърборн отиде до прозореца. Въпреки че се възстановяваше от инцидента с влака със забележителна бързина, все още ходеше с леко накуцване. Останал с гръб към нея, той се загледа в далечния зелен оазис на Хайд Парк. Когато опря юмрука си в рамката на прозореца, тя забеляза, че ръката му трепери.

Най-накрая, с неравен дъх, рече:

— Не биваше да правя това!

— Аз го исках. — Хелън се изчерви от собствената си дързост. — Аз… исках само и първия път да беше така.

Той мълчеше, докато нервно подръпваше коравата яка на ризата си.

Като видя, че пясъчният часовник е празен, Хелън отиде до бюрото му и го обърна:

— Трябваше да съм по-открита с вас. — Тя наблюдаваше как струйката пясък отмерва секунда след секунда. — Но ми е трудно да казвам на хората какво мисля и чувствам. И се тревожех за нещо, което Катлийн каза, че вие мислите за мен само… ами, като за трофей, който ще спечелите. Страхувах се, че може да е права.

Господин Уинтърборн се обърна и подпря гърба си на стената, ръцете му бяха кръстосани пред гърдите:

— Била е права — изненада я той с отговора си. Единият ъгъл на устата му се сви иронично. — Вие сте хубава като лунна светлина, cariad, а аз не съм възвишен мъж. Аз съм побойник от Северен Уелс с вкус към красивите неща. И да, за мен сте награда. Винаги сте била. Но не само за това ви желаех.

Приятното задоволство, което Хелън изпита при комплимента, изчезна, когато той свърши:

— Защо говорехте в минало време? — попита тя, като примигваше с очи. — Вие… вие нали все още ме искате?

— Няма значение какво искам аз. Триниър никога няма да даде съгласието си за този брак.

— Той беше този, който предложи женитбата, все пак. И щом аз показвам ясно, че наистина имам желание да се омъжа за вас, сигурна съм, че той ще се съгласи.

Последва дълга пауза:

— Никой не ви е казал, значи.

Хелън го погледна с питащи очи.

Като мушна ръцете си в джобовете, господин Уинтърборн каза:

— Държах се лошо — в деня, когато Катлийн ме посети. След като ми каза, че не искате да ме виждате повече, аз… — той прекъсна тук, устата му беше смръщена.

— Вие какво направихте? — подкани го да говори Хелън и сбърчи челото си.

— Няма никакво значение. Триниър го прекъсна, когато дойде да я отведе. С него почти се сбихме.

— Какво е прекъснал? Какво направихте?

Тогава той погледна встрани, като помръдваше челюстта си:

— Оскърбих я. С предложение за брак.

Хелън отвори широко очи:

— Наистина ли го мислехте?

— Естествено, че не го мислех! — дойде резкият му отговор. — Не съм я докоснал и с пръст. Исках вас. Малката проклетница не ме интересува. Просто й бях ядосан, че се бърка в това.

В погледа на Хелън се четеше укор:

— Все още й дължите извинение.

— Тя ми дължи, за това, че ми костваше съпругата! — изрепчи се той.

Хелън се изкушаваше да посочи слабостите на неговите доводи, но си замълча. Отгледана в семейство, чиито членове се славеха с ужасен нрав и инат, тя знаеше колко е ценно да избереш точното време, за да помогнеш на някого да види собствените си грешки. А в момента господин Уинтърборн бе подвластен на страстите си дотолкова, че нямаше да признае какъвто и да е грях.

Но наистина се беше държал лошо — и даже и Катлийн да му простеше, Девън едва ли някога щеше да го направи.

Девън беше лудо влюбен в Катлийн, а с това ръка за ръка вървяха ревността и чувството за собственост, които бяха поразили много поколения на фамилията Рейвънел. И макар Девън да беше в известен смисъл по-благоразумен от предците си графове, това беше от голямо значение. Всеки, който уплашеше или засегнеше Катлийн, си спечелваше гнева му завинаги.

Ето защо Девън така изведнъж беше оттеглил одобрението си за годежа. Но вбесяващ беше фактът, че нито той, нито Катлийн бяха споменали нещо за това на Хелън. За Бога, докога смятаха да се отнасят с нея като с дете?

— Може да избягаме! — каза тя неохотно, макар идеята да беше до известна степен привлекателна за нея.

Господин Уинтърборн се начумери:

— Или ще се оженя в църква, или изобщо няма да има сватба. Ако избягаме, никой няма да повярва, че сте тръгнали с мен по собствена воля. Проклет да съм, ако позволя хората да говорят, че е трябвало да отвлека булката си!

— Няма друга възможност.

Последва мълчание, което предвещаваше много. Хелън усети как ръцете й под ръкавите настръхват, как се надига всяко едно малко косъмче.

— Има!

Лицето му се беше променило, очите му бяха като на хищник. Преценяваше нещо наум. Тя разбра интуитивно, че това е образът на господин Уинтърборн, към който хората се отнасяха със страх и благоговение — пират, дегизиран като индустриален магнат.

— Алтернативата е да ми позволите да преспя с вас!