Лайза Клейпас
Докато свят светува (17)

Глава 17

Равномерният звън на далечен часовник се понесе из къщата, когато Хелън се измъкна от стаята си и се запромъква през сенките на коридора. Рис беше настанен в гостната в източното крило, за което тя беше изключително благодарна. За разговора, който щяха да проведат, имаха нужда от уединение.

Тя се страхуваше както никога досега. Сърцето й биеше толкова силно, че тя имаше усещането как нещо се блъска в гърдите й отвътре. Не познаваше достатъчно добре Рис, за да е сигурна как ще реагира на новината. Каквото и да изпитваше към нея, то беше основано на някакъв идеал, на аристократична съпруга, поставена на пиедестал. Новината, която възнамеряваше да му съобщи, щеше да я свали от пиедестала — сравнимо беше със скок от скала.

Проблемът не беше свързан с нещо, което е направила. Проблемът беше свързан с произхода й, а за това нямаше решение. Дали Рис щеше да е способен да я погледне, без да вижда сянката на Албион Ванс? Тя беше прекарала по-голямата част от живота си с хора, които би трябвало да я обичат, а не я обичаха. Не можеше да си представи да прекара остатъка със съпруг, който щеше да се държи по същия начин.

Когато стигна до източното крило, Хелън вече беше отчайващо премръзнала, независимо от дебелия вълнен халат и пухкавите бродирани пантофи. Разтреперана, тя приближи вратата на Рис и колебливо почука.

Стомахът й се сви, когато се озова пред високата тъмна фигура на Рис, очертана от сиянието на камината и светлината на малката нощна лампа. Той беше облечен само в роба, с разголени гърди и боси крака. Плъзна ръка през кръста й и я придърпа през прага, затвори вратата и решително я заключи.

Докато я придърпваше към себе си, тя притисна буза към гърдите му.

Рис почувства треперенето й и я прегърна по-силно.

— Нервна си, cariad.

Тя кимна, скрила лице в тялото му.

Едната му ръка нежно се притисна към бузата й.

— Страхуваш се, че ще те нараня?

Хелън разбра, че той говори за физическия им контакт, който я беше разранил първия път. Но тя, разбира се, се страхуваше от една съвсем различна болка. Облиза сухите си устни и се насили да отговори:

— Да. Но не по начина, по който…

— Не, не — успокои я той, — този път ще е различно. — Той наведе глава и я прегърна така, сякаш искаше да я приеме в себе си. — Твоето удоволствие значи за мен повече от всичко на света. — Едната му ръка се плъзна по хълбоците й към задничето. Другата се притисна нежно към корема й, преди да се насочи към мястото между бедрата й.

Чувственото докосване я накара да пламне и краката й омекнаха така, че вече едва успяваше да стои на тях. Пое си дъх, за да заговори, но тихо ридание стисна гърлото й. Преглътна го и рече с треперещ глас:

— Не е това, а… Страхувам се, защото мисля… Че може да те изгубя.

— Да ме изгубиш? — Рис я погледна страстно и тя отмести очи. След миг го чу да пита: — Защо се притесняваш за това?

Сега беше моментът да му каже. Опита се просто да го избъбри — Албион Ванс ми е баща — но не можа да се насили да го направи. Устата й отказваше да оформи думите. Можеше единствено да стои там, да трепери като струна и фините вибрации на страха да пеят в тялото й.

— Не знам — отвърна най-после тя.

Тя продължаваше да трепери с извърнато настрани лице, а Рис се наведе и я целуна по бузата.

— Ах, само си търсиш притеснения — възкликна тихо той и я повдигна с лекота, от която й спря дъхът.

Беше толкова силен, че мускулите на гърдите и ръцете му бяха способни да я смачкат. Но беше и нежен, и внимателен, когато я понесе към тапицираното кресло пред камината. Седна в него и я сложи в скута си. Събу едната й пантофка, сграбчи леденостудения й крак с голямата си топла ръка и започна бавно да го масажира. Палецът му разтърка свода на ходилото и тя усети изчезването на раздразнение, за което дори не подозираше. Потисна тихия си стон, когато той продължи към друга точка върху ходилото. Внимателно стискаше с палеца и показалеца си всяко едно пръстче, разтъркваше ги търпеливо, докато тя не се отпусна в скута му и не оброни глава върху гърдите му. Дишането й се забави, сякаш бе изпаднала в транс, в някакво полубудно състояние.

Отвън зимният вятър препускаше над окосените хълмове и караше клоните на дърветата да се поклащат като отключени порти. С напредването на нощта от вътрешността на къщата започнаха да се чуват поскърцвания и смущаващи шумове.

Рис продължи да я прегръща успокояващо, докато слушаха пропукването на дъбовите цепеници в камината и гледаха танца на искриците. Никой никога не беше прегръщал Хелън толкова силно и толкова продължително.

— Защо старите къщи скърцат толкова много? — попита разсеяно той, докато си играеше с плитката й и прокарваше копринения й край по бузата си.

— Когато нощем се стопи цялата топлина, старите дъски се свиват и се плъзгат една в друга.

— Това е адски голяма къща. А ти си била оставена тук съвсем сама за твърде дълго време. Досега не разбирах колко самотна си била.

— Близначките ми правеха компания. Грижех се за тях.

— Но е нямало кой да се грижи за теб.

Обзе я някакво безпокойство, както се случваше винаги, когато размишляваше за детството си. Имаше чувството, че оцеляването й е зависело от това никога да не се оплаква или да привлича вниманието към себе си.

— О, аз… нямах нужда от това.

— Всички малки момичета имат нужда да се чувстват в безопасност и желани. — Той приглади назад падналите върху лицето й фини кичури, пръстите му нежно следваха танца на пламъците върху косата й. — Когато израстваш без нещо, усещането за липсата му няма да те напусне никога. Дори когато накрая го получиш.

Хелън го погледна учудено.

— Ти чувствал ли си се някога така?

Усмивката му придоби лек подигравателен оттенък.

— Богатството ми е толкова огромно, cariad, че числата могат да уплашат всеки разумен човек. Но нещо в мен винаги ще смята, че утре може да е изчезнало до последния шилинг. — Ръката му се плъзна по извивката на бедрото й. Той улови коляното й и се взря в широко отворените й очи. — Когато бяхме в Лондон ти ми каза, че светът ти е много малък. Е, моят свят е огромен. И ти си най-важният човек в него. Сега си в безопасност и желана, Хелън. С времето ще свикнеш с това и няма да се притесняваш. — Когато тя притисна буза към гърдите му, той прошепна в ухото й. — Ние сме обречени един на друг, докато свят светува. Забрави ли?

Хелън потърка бузата си в кадифената му роба.

— Все още не сме разменили обетите си.

— Направихме го в онзи следобед, когато дойде в леглото ми. Такова беше предназначението му. — Пръстите му се плъзнаха под брадичката й, принуждавайки я да го погледне. Край очите му се бяха образували усмихнати бръчици. — Съжалявам, скъпа, но няма отърване от мен.

Тя се взираше отчаяно в надвесеното над нея лице, в силните, изсечени черти и сенки, в поразителната структура на тези неустоими самуреночерни очи. Рис не помръдна, остави я да види в тях нежността, която бе запазена само за нея. Тя почувства непреодолимото привличане между тях двамата, като силата на гравитацията при двойни звезди.

Рис я повдигна по-нависоко, могъщото му тяло се размърда под нейното. Гърдите й пареха от напрежение и тя се извърна, за да ги притисне към него. Замаяна от чувство на вина и копнеж, Хелън го прегърна през врата. Искаше да го почувства по-пълно, да усети кожата му, вкуса му, тялото му в своето.

Кажи му_, изпищя измъченото й съзнание. Кажи му!_

Вместо това тя чу шепота си:

— Искам вече да си лягам.

Под тялото си, там, където се беше наместила в скута му, Хелън почувства нарастващ натиск. Веждите му се повдигнаха закачливо.

— Сама?

— С теб.