Лайза Клейпас
Докато свят светува (3)

Глава 3

Замаяна от хаоса в мислите си, Хелън отстъпи към една от вградените библиотеки в ъгъла на кабинета.

— Не разбирам — каза тя, макар да се боеше ужасно, че всъщност разбира всичко.

Господин Уинтърборн тръгна с дебнеща крачка към нея.

— Триниър няма да ни попречи, след като разбере, че сте обезчестена.

— Предпочитам да не бъда. — С всяка минута й ставаше все по-трудно да диша. Корсетът се беше впил като зъби в тялото й.

— Но вие искате да се омъжите за мен. — Той протегна ръка и я отпусна върху един от рафтовете на библиотеката, преграждайки пътя й. — Нали?

От морална гледна точка прелюбодеянието беше смъртен грях. От практична, рисковете от преспиването с него бяха огромни.

Ужасна мисъл накара кръвта от лицето й да се отдръпне. Ами ако си легнеше с господин Уинтърборн, а след това той откажеше да се ожени за нея? Ами ако беше способен на такава отмъстителност, че да я обезчести и изостави? След това никой джентълмен нямаше да й направи предложение. Всяка надежда да създаде собствен дом и семейство щеше да бъде изгубена. Тя щеше да се превърне в бреме за роднините си, обречена на живот, изпълнен със срам и пълна финансова зависимост. Ако заченеше, тя и детето й щяха да бъдат отхвърлени от обществото. Но дори и да не успееше, позорът й щеше да провали шансовете на сестрите й да си намерят съпрузи.

— Как да бъда сигурна, че след това ще постъпите както е редно? — попита тя.

Лицето на господин Уинтърборн помръкна.

— Ако сложим това настрана, според вас колко дълго ще ме остави Триниър да дишам, ако опитам нещо подобно? Още преди да е паднала нощта той ще ме намери и ще ме одере жив.

— И без това може да го направи — рече навъсено Хелън.

Той не обърна внимание на думите й.

— Никога няма да ви изоставя. Ако ви вкарам в леглото си, вие ще бъдете моя така, както ако ви бях отвел пред клетвения камък.

— Какво е това?

— Сватбеният ритуал в моята област в Уелс. Мъжът и жената разменят клетви над камък, поднесен под хванатите им ръце. След церемонията те заедно хвърлят камъка в езеро и така самата земя става част от клетвата им. След това са обречени да бъдат заедно до края на света. — Погледът му срещна нейния. — Дайте ми онова, което желая и повече няма да поискам нищо друго от вас.

Отново я смущаваше. Хелън почувства как лека пот избива по цялото й тяло, от главата до петите.

— Трябва ми време, за да го обмисля — рече тя.

Господин Уинтърборн сякаш подхранваше решителността си от смущението й.

— Ще ви дам пари и лични имоти. Конюшня с чистокръвни коне. Дворец и градче до него, стотици слуги, които да изпълняват всяко ваше желание. Готов съм да дам всичко. От вас се иска единствено да дойдете в постелята ми.

Хелън разтърка пулсиращите си слепоочия с надеждата, че това не е поредният пристъп на мигрена.

— Не можем ли просто да кажем, че съм обезчестена? Девън ще ми повярва.

Господин Уинтърборн поклати глава още, преди да е завършила.

— Искам честно заплащане. Така се правят сделките в бизнеса.

— Това не е бизнес сделка — възрази тя.

Той беше твърд като кремък.

— Искам да се застраховам, в случай че промените мнението си преди сватбата.

— Не бих го направила. Не ми ли вярвате?

— Вярвам. Но ще ви повярвам още повече, след като преспим.

Този мъж беше невъзможен. Хелън се опита да намери друго решение, някакъв начин да му се противопостави, но усещаше, че с всяка изминала секунда той става все по-неумолим.

— Тук е намесена гордостта ви — рече раздразнено тя. — Наранен и ядосан сте, защото си мислехте, че съм ви отхвърлила, и сега искате да ме накажете, сякаш вината е моя.

— Наказание? — Черните му вежди подскочиха подигравателно. — Едва допреди пет минути бяхте въодушевена от целувките ми.

— Предложението ви включва много повече от целувки.

— Не е предложение — уведоми я той с равен глас. — Ултиматум.

Хелън се втренчи невярващо в него.

Единственият избор беше да му откаже. Някой ден щеше да срещне подходящия мъж, който семейството й да одобри. Имотен благородник, мил и сдържан, с високо чело. Той щеше да очаква от нея да приеме за свои неговото мнение и желания. Щеше да планира живота й вместо нея, всяка следваща година щеше да е като предишната.

Бракът с Уинтърборн, от друга страна…

В него имаше още толкова много неща, които не разбираше. Какво трябваше да се очаква от жена, чийто съпруг притежава най-големия универсален магазин в света? С какви хора щеше да се запознае и с какви дейности щеше да запълва дните си? А и самият Уинтърборн, който толкова често имаше вида на човек, който неведнъж се е сблъсквал със света и досега не беше губил… какво ли щеше да е да живее като негова съпруга? Животът му беше толкова мащабен, че тя с лекота можеше да си представи как се изгубва в него.

Хелън осъзна, че той я гледа напрегнато, нащрек за всяка промяна в изражението й, и се обърна с гръб към него. Озова се пред рафтове с книги, каталози, наръчници, данъчни тефтери. Но някъде долу, сред редицата практични томчета, тя зърна колекция от ботанически заглавия. Примигна и се взря отблизо в тях: Бромелиади; Кратък трактат за поддържането на оранжерия, Класификация и разновидности на орхидеите, Списък на познатите сортове орхидеи, и Култивиране на орхидеи.

Тези книги, посветени на орхидеите, въобще не се намираха случайно в кабинета му.

Отглеждането на орхидеи се беше превърнало в страст и хоби на Хелън откакто майка й беше починала пет години по-рано, завещавайки й колекция от близо двеста растения в саксии. Тъй като никой друг в семейството не беше проявил интерес да се грижи за тях, Хелън се беше заела с тази задача. Орхидеите бяха капризни растения, всяка със своя си характер, които изискваха непрекъснати грижи. В началото Хелън не намираше никакво удоволствие в самоналоженото си задължение, но с времето се пристрасти към цветята.

Както беше казала веднъж на Катлийн, понякога човек трябва да обикне нещо, преди то да стане привлекателно.

Хелън докосна колебливо позлатените корици и прокара върха на пръста си по очертанията на едно изрисувано цветче.

— Откъде се сдобихте с тях? — попита тя.

— След като ми подарихте онази орхидея — разнесе се гласът на господин Уинтърборн зад гърба й. — Трябваше да се науча как да се грижа за нея.

Няколко седмици по-рано той беше дошъл в дома Рейвънел и Хелън импулсивно му беше подарила една от орхидеите си. Рядка Синя Ванда, най-ценното й и темпераментно растение. Макар да не изглеждаше твърде ентусиазиран от подаръка й, той й беше благодарил и го беше приел. Но щом годежът им беше разтрогнат, веднага го беше изпратил обратно.

За огромно нейно изумление Хелън откри, че чувствителното растение бе процъфтяло под неговите грижи.

— Значи сам сте се грижил за него — рече тя. — Чудех се дали е така.

— Естествено, че сам. Нямах намерение да се провалям в изпитанието ви.

— Не беше изпитание, беше подарък.

— Щом казвате.

Вбесена, Хелън се обърна с лице към него.

— Очаквах, че ще го уморите, и въпреки това смятах да се омъжа за вас.

Устните му потрепнаха.

— Но не го уморих.

Хелън замълча, опитваше се да намери баланса между мислите и чувствата си, преди да вземе най-важното решение в живота си. Но наистина ли беше толкова сложно? Бракът винаги е риск.

Никой не можеше да знае какъв съпруг щеше да излезе от определен мъж.

За последен път тя си позволи да обмисли възможността да си тръгне. Представи си как излиза от кабинета му, качва се в семейната карета и поема към Рейвънел Хаус по Саут Адли. И всичко щеше да бъде приключило окончателно. Бъдещето й щеше да е същото като на всяка млада жена в нейното положение. Щеше да бъде представена на Сезона в Лондон, да присъства на множество балове и вечери в компанията на цивилизовани ухажори, и накрая щеше да сключи брак с мъж, който никога няма да я разбира толкова добре, колкото ще го разбира тя. Ще направи всичко възможно никога повече да не си спомня за този момент и да се чуди какво би се случило и в какво би се превърнала тя, ако беше казала „да“.

Спомни си разговора, който беше провела с икономката, госпожа Абът, преди да излезе тази сутрин. Икономката, пълничка и спретната жена с прошарена коса, която беше служила на семейство Рейвънел вече четири десетилетия, се беше противопоставила разгорещено на решението на Хелън да излезе навън посред бял ден сама, без придружител.

— Господарят ще ни уволни всичките! — бе възкликнала тя.

— Ще кажа на лорд Триниър, че съм се измъкнала, без да се обадя на никого — я беше успокоила Хелън. — И ще кажа, че съм заплашила кочияша, че ако не ме закара до „Уинтърборн“, ще отида пеша.

— Милейди, нищо не си заслужава подобен риск!

Но когато Хелън й беше обяснила, че възнамерява да посети Рис Уинтърборн с надеждата да поднови годежа им, това като че ли накара жената да размисли.

— Не ви виня — призна госпожа Абът. — Такъв мъж…

Хелън я беше погледнала с любопитство и беше забелязала как чертите й бяха омекнали от някаква замечтана меланхолия.

— Очевидно дълбоко уважавате господин Уинтърборн?

— Да, милейди. О, знам, че е наричан парвеню от хората с по-високо обществено положение, но за истинския Лондон — стотиците хиляди, които работим всеки божи ден и преживяваме, както можем — Уинтърборн е легенда. Той е направил онова, за което малцина се осмеляват да мечтаят. Беше най-обикновено момче за всичко, а сега всеки, от кралицата до най-презрения просяк, знае името му. Това дава на хората надежда, че и те могат да подобрят положението си. — С лека усмивка икономката добави: — И никой не може да отрече, че е красив, добре сложен мъж, нищо че е черен като циганин. Всяка жена, независимо от положението й, ще бъде изкушена.

Хелън не можеше да отрече, че привлекателността на господин Уинтърборн беше сред първите места в списъка й с положителни черти. Мъж в разцвета на силите си, от който струеше някаква впечатляваща енергия, животинска жизненост, която едновременно я плашеше и я привличаше неустоимо.

Но в него имаше още нещо… обаяние, каквото не притежаваше никой друг. Точно в редките моменти, когато проявяваше нежност към нея, обвивката на онази дълбоко скрита в сърцето й тъга започваше да се пропуква. И той бе единственият човек, който някога бе успявал да достигне до това тайно място, който някой ден може би щеше да успее да разбие на парчета самотата, която винаги я бе държала в здрава прегръдка.

Ако се омъжеше за Уинтърборн, може би щеше да съжалява. Но много повече щеше да съжалява, ако не се възползваше от този шанс.

И като по чудо мислите й се подредиха от само себе си. Когато пътят се разкри пред нея, я обзе изумително спокойствие.

Хелън си пое дълбоко дъх и го погледна.

— Много добре — рече тя. — Приемам ултиматума ви.