Лайза Клейпас
Докато свят светува (19)

Глава 19

— Каретата се задава по алеята — каза Касандра, която, коленичила на дивана, се взираше през прозореца на приемната. — Вече са почти до къщата.

На Уест се беше паднало да прибере лейди Бъруик и камериерката й от гарата в Олтън и да ги докара в приората Евърсби.

— О, Боже — промърмори Катлийн и притисна ръка към гърдите си, сякаш искаше да успокои разбунтуваното си сърце.

Цялата сутрин беше напрегната и разсеяна, обикаляше из стаите, за да се убеди, че всичко е подредено идеално. Всички цветя бяха щателно огледани и всички увехнали цветчета бяха премахнати. Килимите бяха безмилостно отупани и изчеткани, среброто и стъклото бяха лъснати с мек ленен парцал и всички свещници бяха заредени с нови восъчни свещи. Всички бюфети бяха отрупани с купи с пресни плодове, а в пълни с лед урни бяха подредени бутилки с изстудено шампанско и газирана вода.

— Защо се притесняваш толкова как изглежда къщата? — попита Касандра. — Лейди Бъруик вече я е виждала, когато се омъжи за Тео.

— Да, но тогава не бях аз отговорната за всичко. Сега вече съм живяла тук почти година и ако нещо не е наред, тя ще знае, че вината е моя.

Без да спира да обикаля из стаята, Катлийн продължи да говори разсеяно:

— Не забравяйте да направите реверанс, когато пристигне лейди Бъруик. И не казвайте „Здравейте“ — тя не обича така — просто я поздравете с „Добър ден“. — Тя внезапно се спря и се огледа. — Къде са кучетата?

— В салона на горния етаж — отвърна Пандора. — Искаш ли да ги доведа тук?

— Не, Бога ми, не, лейди Бъруик не пуска кучетата в приемната. — Катлийн внезапно млъкна, когато през ума й мина една притеснителна мисъл. — Освен това не казвайте нищо за домашното прасе, което отглеждахме в къщата миналата година. — Тя закрачи отново из стаята. — Когато ви зададе някакъв въпрос, старайте се да отговаряте просто и не бъдете забавни. Тя не обича духовитостите.

— Ще се постараем — отвърна Пандора. — Но тя вече не харесва Касандра и мен. След като се запознахме на сватбата я чух да казва на някого, че се държим като диви кози.

Катлийн продължи да крачи.

— Писах й, че и двете сте се превърнали в съвършени млади дами с добри обноски.

— Излъгала си? — попита Пандора с ококорени очи.

— Тогава тъкмо бяхме започнали нашите уроци по етикет — оправда се Катлийн. — И аз предположих, че ще напреднем малко по-бързо.

Касандра изглеждаше притеснена.

— Ще ми се да бях внимавала повече.

— Хич не ме вълнува дали лейди Бъруик ще ме одобри, или не — рече Пандора.

— Но Катлийн я вълнува — отбеляза Хелън. — Затова ще се стараем много.

Пандора въздъхна.

— Иска ми се да бях идеална като теб, Хелън.

— Като мен? — Хелън поклати глава със смутен смях. — Скъпа, аз съм най-малко идеалният човек на света.

— О, знаем, че си правила грешки — рече весело Касандра. — Пандора имаше предвид, че винаги изглеждаш идеална, което, всъщност, е важното.

— Всъщност — каза Катлийн, — не това е важното.

— Но разлика между това да бъдеш идеален и да изглеждаш идеален няма, стига никой да не намира разлика — рече Касандра. — Резултатът е един и същ, нали?

Катлийн разтърка челото си смутено.

— Знам, че на това има правилен отговор. Но в момента не мога да се сетя.

Елинор, лейди Бъруик, беше жена с царствена осанка, висока, широкоплещеста, с пищно деколте, която се движеше с такова достойнство, че напомняше на Хелън за огромен ветроходен кораб, който се плъзга по спокойното море. Ефектът се подсилваше от многобройните пластове на полата на тъмносинята й рокля, която се влачеше по земята след нея, докато влизаше в стаята. С тясното си лице, тънки устни и големи очи с тежки клепачи, графинята трудно можеше да се нарече красива жена. Но около нея витаеше някакъв дух на зашеметяваща самонадеяност, на увереност, че знае отговорите на всички въпроси, които си струва да бъдат зададени.

Хелън съзря удоволствието на лицето на лейди Бъруик, когато погледът й се спря върху забързалата се да я посрещне Катлийн. Очевидно привързаността им беше взаимна. Но когато Катлийн протегна ръце, за да я прегърне, лейди Бъруик изглеждаше объркана от проявата на привързаност.

— Скъпа моя! — възкликна тя с леко неодобрение.

Катлийн не я пусна.

— Мислех да се държа с достойнство — каза приглушено тя, заровила лице в рамото на по-възрастната жена. — Но когато влязохте, отново се почувствах петгодишна.

Погледът на лейди Бъруик се замъгли и тя притисна бледата си ръка към гърба на Катлийн.

— Да — рече най-накрая тя. — Не е лесно да загубиш баща. А на теб ти се случи два пъти, нали? — Гласът й звучеше като неподсладен чай, от чийто танин скръцваха зъбите. След няколко нежни потупвания, тя каза: — Нека отново облечем сияйните доспехи на самоконтрола.

Катлийн се отдръпна назад и погледна объркано към вратата.

— Къде отиде братовчедът Уест?

— Господин Рейвънел побърза да се отърве от присъствието ми — рече сухо лейди Бъруик. — Май не му хареса разговорът ни в каретата. — След многозначителна пауза тя продължи, без да се усмихва: — Забавен човек е той, нали?

Хелън беше убедена, че определението не беше мислено като комплимент.

— Братовчедът Уест може и да се държи леко непочтително — започна Катлийн, — но ви уверявам, че…

— Няма нужда да ми обясняваш какъв е характерът му, който наистина е лек: само захар и въздух.

— Не го познавате — промърмори едната от близначките под носа си.

Щом чу тихото непочтително мърморене, лейди Бъруик се обърна рязко и изгледа сестрите Рейвънел.

Катлийн побърза да ги представи, като всяка една от тях приклякваше в реверанс, щом чуеше името си.

— Лейди Бъруик, моите снахи — лейди Хелън, лейди Касандра и лейди Пандора.

Безстрастният поглед на графинята се спря първо върху Касандра и тя се приближи към момичето.

— Стойката е задоволителна — отбеляза тя, — но това може да се поправи. Какви са уменията ти, дете?

Тъй като беше подготвила отговора си предварително, Касандра отвърна колебливо:

— Мога да шия и да рисувам с молив и водни бои, милейди. Не свиря на никакви инструменти, но съм доста начетена.

— Изучавала ли си някакви езици?

— Малко френски.

— Имаш ли някакви хобита?

— Не, мадам.

— Отлично. Мъжете се страхуват от момичета с хобита. — Лейди Бъруик се обърна към Катлийн и отбеляза: — Красива е. Нуждае се от малко повече шлифоване и ще бъде красавицата на сезона.

— Аз имам хоби — обади се на свой ред Пандора.

Лейди Бъруик се обърна към нея с повдигнати вежди.

— Нима — рече тя с леден тон. — И какво е то, моя смела госпожице?

— Измислям настолна игра. Ако се получи добре, ще я продавам в магазините и ще печеля пари.

Изумена, лейди Бъруик погледна въпросително към Катлийн.

— Настолна игра?

— От онзи тип, предназначен за забавления във всекидневната — обясни Катлийн.

Лейди Бъруик се обърна отново към Пандора с присвити очи. За нещастие Пандора бе забравила, че трябва да сведе поглед, и я гледаше смело в очите.

— Излишък от жизненост — каза лейди Бъруик. — Очите са приятно сини, но погледът е на див жребец.

Хелън се осмели да стрелне с поглед Катлийн, която се опита да защити Пандора.

— Мадам — започна тя, — Пандора е просто…

Но лейди Бъруик й даде знак да замълчи.

— Не те ли притеснява — обърна се тя към Пандора, — че това твое хоби, заедно с отблъскващото желание да се печелят пари, ще отблъсне потенциалните ухажори?

— Не, мадам.

— А трябва. Не искаш ли да се омъжиш? — След като Пандора не отговори, тя настоя нетърпеливо: — Е?

Пандора погледна към Катлийн за напътствие.

— По традиционния начин ли да отговоря, или да бъда откровена?

Лейди Бъруик изпревари Катлийн:

— Бъди откровена, дете.

— В такъв случай — каза Пандора, — не, не искам никога да се омъжвам. Доста харесвам мъжете — поне онези, които познавам — но не би ми харесало да се подчинявам на съпруг и да обслужвам нуждите му. Изобщо няма да съм щастлива, ако имам дузина деца и си стоя вкъщи да плета, докато той се шляе с приятелите си. Предпочитам да съм независима.

Стаята утихна. Изражението на лейди Бъруик не се промени, а когато се втренчи в Пандора, не мигна нито веднъж. Като че ли между авторитарната по-възрастна жена и непокорното момиче се водеше безмълвна битка.

Най-накрая лейди Бъруик каза:

— Сигурно си чела Толстой.

Пандора примигна, очевидно хваната неподготвена от неочакваното изявление.

— Да — призна си тя, изумена. — Как разбрахте?

— Никоя млада жена не желае да се омъжва, след като е прочела Толстой. Затова никога не съм позволявала на дъщерите си да четат руски романи.

— Как са Доли и Бетина? — намеси се Катлийн, която се опита да промени темата.

Нито лейди Бъруик, нито Пандора й позволиха да отвлече вниманието им.

— Толстой не е единствената причина да не искам да се омъжвам — каза Пандора.

— Каквито и да са причините ти, те са неправилни. Ще ти обясня по-късно защо искаш да се омъжиш. Освен това ти си едно необичайно момиче и трябва да се научиш да го прикриваш. Никой човек, бил той мъж или жена, няма да се чувства щастлив в обширната област на посредствеността.

Пандора я погледна смаяно и с интерес.

— Да, мадам.

Хелън подозираше тайно, че двете жени просто очакват с нетърпение бъдещия разгорещен спор.

Лейди Бъруик даде знак на Хелън.

— Ела тук.

Хелън се подчини и застана послушно пред нея, докато графинята я оглеждаше.

— Грациозна фигура — каза лейди Бъруик, — със скромен сведен поглед. Доста приятна. Но не бъди твърде срамежлива, защото това ще даде повод на хората да те обвинят в прекалена гордост. Трябва да се научиш да излъчваш известна самоувереност.

— Ще се опитам, мадам. Благодаря ви.

Графинята я огледа одобрително.

— Ти си сгодена за загадъчния господин Уинтърборн.

Хелън леко се усмихна.

— Загадъчен ли е, мадам?

— За мен е, тъй като не го познавам лично.

— Господин Уинтърборн е бизнесмен — отвърна предпазливо Хелън, — с много задължения, които го ангажират с много обществени събития.

— Но не е канен на онези, предназначени за подбрани хора, тъй като е от търговската класа. Сигурно си притеснена от този неравен брак. Все пак стоиш на по-високо стъпало от него.

Макар от думите да я заболя, Хелън запази невъзмутимо изражение, защото бе наясно, че я проверяват.

— Господин Уинтърборн не стои на по-ниско стъпало, мадам. Характерът на един мъж е много по-важен от произхода му.

— Добре казано. За щастие на господин Уинтърборн бракът с една Рейвънел ще му помогне да се издигне значително и ще бъде допуснат в доброто общество. Да се надяваме, че ще се покаже достоен за тази привилегия.

— А аз се надявам, че аристократичното общество ще се покаже достойно за него — отвърна многозначително Хелън.

Сивите очи припламнаха.

— Благороден ли е той? Изискан във вкусовете си? С безупречно поведение?

— Той е възпитан, интелигентен, честен и щедър.

— Но не изискан.

— Стига да пожелае, господин Уинтърборн със сигурност ще се сдобие с целия финес, който му липсва. Но аз не бих поискала от него да се променя, тъй като и без това притежава достатъчно качества, достойни за възхищение, а и той би могъл да ме обвини в прекомерна гордост.

Лейди Бъруик се взря в нея и погледът й се затопли.

— Какво изключително момиче. Спокойно като ранна утрин, както би казал шотландският ми дядо. Похабяваш се, като се омъжваш за уелсец — кълна се, че бихме могли да те омъжим за херцог. И въпреки това този съюз — обединението на богатство с добра кръв — е нужен дори за най-добрите семейства в наши дни. Трябва да го приемем с грация и въздържаност. — Тя погледна към Катлийн. — Господин Уинтърборн оценява ли добрия си късмет при придобиването на такава съпруга?

Катлийн се усмихна.

— Ще можете сама да прецените, когато се запознаете с него.

— Кога ще се случи това?

— Очаквам всеки момент пристигането на господин Уинтърборн и лорд Триниър. Те отидоха до източния периметър на имението, за да нагледат подготовката за поставянето на железопътната линия и платформата за гарата. Обещаха да се върнат и да се преоблекат навреме за следобедния чай.

Преди Катлийн да успее да завърши изречението си, на прага се появи Девън. Той се усмихна на съпругата си.

— Така и направихме. — Очите им проведоха един бърз разговор — безмълвен въпрос, загриженост, успокояване — преди той да тръгне с бързи крачки към лейди Бъруик.

След него се появи Рис, който също бе облечен в дрехи за езда: бричове и ботуши, и тежко вълнено палто.

Той се спря до Хелън и й се усмихна. Миришеше на студен утринен въздух, мокри листа и коне. Както обикновено, дъхът му ухаеше на мента.

— Добър ден — каза той по същия начин, както беше промърморил „добро утро“, когато я събуждаше сутринта. При спомена за прекараната с него нощ Хелън почувства как се изчервява по онзи начин, който само той би могъл да вдъхнови, с ярък цвят, който се насищаше постепенно, сякаш беше хвърлена на клада.

Беше спала неспокойно, непрекъснато се въртеше, изпълнена с тревога. Неведнъж бе усещала нежните му ласки, докато я галеше по гърба, за да я успокои. Когато най-после я бе събудил на зазоряване, тя го беше погледната извинително и бе промърморила:

— Повече никога няма да поискаш да делиш с мен едно легло.

Рис се беше засмял тихо и я беше придърпал към себе си.

— Значи ще се изненадаш, когато поискам да го направим отново довечера.

След това я беше любил за последен път, въпреки слабите й протести, че трябва да си тръгва.

В опит да овладее изчервяването си, Хелън откъсна погледа си от неговия.

— Приятна ли беше ездата? — попита тихо тя, докато гледаше как Катлийн представя Девън на лейди Бъруик.

— Коя езда имате предвид? — Тонът му беше толкова равен, че в първия момент тя не схвана намека.

Хелън го погледна ужасено.

— Дръж се прилично — прошепна тя.

Рис се ухили, улови ръката й и я поднесе към устните си. Нежният натиск на устните му върху пръстите й изобщо не помогна за овладяването на бунтовната червенина по лицето й.

На няколко крачки от тях се разнесе гласът на лейди Бъруик.

— Виждам, че вече не е толкова хладнокръвна и спокойна. Лейди Хелън, представете ме на господина, който очевидно ви кара цялата да пламтите.

Хелън се приближи до нея, придружавана от Рис.

— Лейди Бъруик — промърмори тя, — това е господин Уинтърборн.

Лицето на графинята се промени странно, когато погледна към високия чернокос уелсец. Стоманеният й поглед омекна и бузите й се сдобиха с лека момичешка руменина. Вместо да му кимне, тя му поднесе ръката си.

Без да се колебае, Рис внимателно пое обсипаните й с бижута пръсти и грациозно се наведе над ръката й. След като се изправи, той се усмихна.

— За мен е удоволствие.

Лейди Бъруик го изучаваше с широко отворени, почти изумени очи, макар гласът й да беше все така хладен и преценяващ.

— Млад мъж. Признавам, че очаквах някой доста по-възрастен, като се имат предвид постиженията ви.

— Започнах да изучавам занаята на баща ми от ранна възраст, милейди.

— Бяхте ми описан като „бизнес магнат“. Доколкото разбирам този термин се използва за мъж, натрупал такова огромно богатство, което не може да се измери по обичайните стандарти.

— От време на време изваждах късмет.

— Фалшивата скромност е признак на тайна гордост, господин Уинтърборн.

— Темата ме кара да се чувствам неудобно — призна си откровено той.

— Така и трябва — всяко обсъждане на пари е вулгарно. Но на моята възраст мога да питам каквото пожелая и нека някой ме упрекне за това, ако смее.

Рис внезапно се разсмя по своя свободен, привлекателен начин, и зъбите му се белнаха на фона на кехлибареното му лице.

— Лейди Бъруик, никога не бих ви упрекнал за нищо и не бих могъл да ви откажа нищо.

— Добре тогава, имам един въпрос към вас. Лейди Хелън твърди, че като ви взема за съпруг, тя не се принизява. Съгласен ли сте с нея?

Рис погледна топло Хелън.

— Не — отвърна той. — Всеки мъж се жени за по-висше същество.

— Значи смятате, че би трябвало да се омъжи за някой с по-добро потекло?

Рис отново насочи вниманието си към графинята и сви равнодушно рамене.

— Лейди Хелън стои толкова над всеки един мъж, така че никой не я заслужава. Тогава защо да не избере мен.

Лейди Бъруик се засмя неохотно, докато го гледаше като омагьосана.

— Очарователно арогантен — каза тя. — За момент дори бях готова да се съглася с вас.

— Мадам — каза Катлийн, — може би трябва да изпратим господата да се освежат и да се преоблекат в нещо по-подходящо за чай. Домакинката ще получи припадък при вида на отпечатъците, които тези кални ботуши оставят по килимите.

Девън се ухили.

— Определено не бих искал да съм причината, за какъвто и да е припадък. — Той се наведе и целуна съпругата си по челото, въпреки всичките й предишни предупреждения относно неодобрението на лейди Бъруик към всякакви демонстрации на физическа близост.

След като се поклониха учтиво, мъжете напуснаха приемната.

Лейди Бъруик сви устни.

— В това домакинство не се забелязва липса на мъжка енергия, нали? — Погледът й се плъзна разсеяно към празната врата. Когато продължи, тя сякаш говореше на себе си: — Когато бях млада, в имението на баща ми имаше един лакей. Красив негодник от Северен Уелс, с черна като нощ коса и многозначителен поглед…

Отдавнашният спомен я развълнува, нещо дълбоко потискано, но нежно пролича в омекналото изражение на лицето й.

— Негодник — повтори тихо тя, — но галантен. — Графинята се взе в ръце и огледа сурово събраните около нея млади жени. — Помнете ми думата, момичета. За целомъдрието няма по-голям враг от един очарователен уелсец.

Усещайки лакътя на Пандора в гърба си, Хелън си помисли развеселено, че напълно подкрепя тези думи.