Лайза Клейпас
Докато свят светува (12)

Глава 12

Коленичила пред библиотеката в къта за четене на горния етаж, Хелън подреждаше редиците с книги, като слагаше настрана тези, които искаше да опакова. През трите седмици, откакто се беше върнала в Евърсби, тя беше напълнила цяла стая с предмети, които да отнесе в новия си дом. Всяка вещ имаше сантиментална стойност — като кутията за шиене от палисандрово дърво, принадлежала на майка й, и изрисуваният с херувимчета порцеланов поднос, и детското килимче за баня с избродираните животни в Ноевия ковчег, както и едно кресло от махагоново дърво с триъгълна седалка, на което баба й по майчина линия сядаше винаги, когато ги посещаваше.

Да бъде заета с нещо бе единственият начин, който Хелън намери, за да се разсее от меланхолията, която беше обзела сърцето й. Hiraeth^[1], помисли си мрачно тя. Познатите удобства на дома бяха загубили притегателната си сила, а обичайните й навици се бяха превърнали в непосилна работа. Вече дори грижата за орхидеите и свиренето на пиано й бяха досадни.

Как можеше нещо да бъде интересно в сравнение с Рис Уинтърборн.

Толкова малко време прекараха насаме, но онези няколко часа така силно я завладяха и й доставиха такова удоволствие, че дните сега я отегчаваха.

Като стигна до дневниците за орхидеи на майка си, Хелън ги извади и един по един ги подреди в голям пътнически сандък. Поредицата включваше дванайсет евтини бележника, облечени в обикновена платнена подвързия в син цвят, със залепени, а не подшити страници. Стойността им за Хелън обаче беше неоценима.

Джейн, лейди Триниър, беше попълнила всеки от тях с информация за орхидеите, включително скици на различните видове и бележки за природата и отличителните качества на всяка от тях. Понякога беше използвала бележниците като личен дневник и бе вмъквала свои мисли и наблюдения по различни теми.

Прочитането на дневниците помогна на Хелън да разбере майка си, нейния загадъчен характер, много повече, отколкото беше успяла през целия си живот. Понякога Джейн бе прекарвала в Лондон седмици или месеци, а отглеждането на децата си бе оставяла на гувернантките и прислужниците. Дори и когато беше в Евърсби, тя изглеждаше повече като бляскава гостенка, отколкото като родител. Хелън не си спомняше да я е виждала някога без перфектно облекло и парфюм, бижута на ушите, врата и китките, както и свежа орхидея в косата.

Никой не би предположил, че Джейн, на която се възхищаваха заради красотата и остроумието й, има някакви грижи. В интимността на своите дневници обаче тя се разкриваше като тревожна, самотна жена, огорчена от невъзможността да добие повече от един син.

Като сцепена наденица съм от двете момичета, пишеше тя след раждането на близначките. И преди още да съм станала след раждането, графът дойде да ми благодари за „снасянето на още два паразита“. Защо не можеше поне едното да е момче?

А в друга тетрадка пишеше … малката Хелън, оказва се, може да помага с близначките. Признавам, че я харесвам повече, отколкото преди, макар да се боя, че винаги ще си остане бледо създание със заешко лице.

Въпреки обидните думи Хелън чувстваше симпатия към Джейн, чийто брак с Едмънд, лорд Триниър, с всеки изминал ден я бе правел все по-нещастна. Той беше разочарован и труден съпруг. Настроението му се променяше бързо от бясна ярост до вледеняващо спокойствие, като рядко се задържаше някъде по средата.

Едва след смъртта на майка си Хелън успя да разбере защо родителите й сякаш отказваха да признаят нейното съществуване.

Научи истината, докато се грижеше за баща си при последното му боледуване, след лов в студен и влажен ден. Едмънд се влоши бързо, въпреки усилията на лекаря да го излекува. Графът изпадна почти в делириум, а Хелън и Куинси, неговият верен камериер, се редуваха да дежурят край леглото му. Даваха му подсилващ сироп и градински чай, който да успокои възпаленото му гърло, а гърдите му налагаха с лапи.

— Докторът скоро ще дойде пак — шепнеше Хелън, докато нежно изтриваше следите от слюнка по брадата на баща си след поредния пристъп на кашлица. — Извикали го да види пациент в селото, но казал, че няма да се бави.

Графът отвори навлажнените си от болестта очи и каза със сух, пресипнал глас:

— Искам някое от моите деца… при мен… в края. Не теб!

Мислейки, че не я е познал, тя нежно му отвърна:

— Аз съм Хелън, папа. Вашата дъщеря.

— Ти не си моя… никога не си била. Майка ти… Тя имаше любовник. — Усилието, което му струваше говоренето, предизвика отново кашлица. Когато спазмите в гърлото му се успокоиха, той се отпусна тихо със затворени очи и отказа да я погледне повече.

— Няма нищо вярно в това — каза й по-късно Куинси. — Господарят, горкият, бълнува заради треската. А майка ви, Бог да я прости, възхищаваше толкова много мъже, че това отрови негова светлост с ревност. Вие сте чистокръвна Рейвънел, милейди! Никога не се съмнявайте в това.

Хелън се престори, че вярва на Куинси. Но знаеше, че графът й е казал истината. Това обясняваше защо няма нито нрава, нито външността на Рейвънел. Нищо чудно, че родителите й я презираха — та тя беше дете, родено в грях.

През последните мигове на просветление на графа, Хелън доведе близначките край леглото му, за да се сбогуват. Въпреки че беше повикала Тео, той не успя да пристигне навреме от Лондон. След като баща им изпадна в безсъзнание, Хелън не можеше да си представи да накара близначките да стоят при умиращия.

— Трябва ли да останем? — прошепна Касандра, триейки зачервените си очи с кърпичка, докато с Пандора седяха на малка пейка до прозореца. Те нямаха мили спомени с него, нито пък съвети или истории, към които да се връщат. Всичко, което можеха да направят, бе да стоят тихо, да слушат изнемощялото му, хъхрещо дишане и да чакат нещастно той да си отиде.

— И без това не би искал да сме тук — с равен глас рече Пандора. — Никога и пет пари не е давал за никоя от нас.

На Хелън й дожаля за по-малките й сестри, отиде до тях, прегърна ги и ги целуна:

— Аз ще остана тук — обеща тя. — Вървете да се помолите за него и си намерете някакво тихо занимание!

Тръгнаха си благодарни. Касандра се спря на прага, за да погледне за последен път баща си, докато Пандора излезе с бърза крачка.

Хелън се върна при болния граф — висок, слаб мъж, който в огромното легло изглеждаше като смален. Кожата му беше придобила сив, восъчен оттенък, а отеклият му врат скриваше очертанията на челюстта му. От решителността и твърдата му воля беше останало само мъждукащо пламъче живот. Хелън се замисли за това как графът като че ли бе започнал да вехне бавно през двете години след смъртта на Джейн. Вероятно скърбеше за нея. Те имаха сложна връзка — двама души, свързани от разочарования и презрение, тъй както други биха били свързани от любовта.

Хелън се осмели да хване отпуснатата ръка на графа — сноп вени и кости, обвити от провиснала кожа.

— Съжалявам, че Тео не е тук — кротко му каза тя. — Знам, че не съм тази, която искате до вас сега. За което също съжалявам. Но не мога да ви оставя сам да се изправите срещу това!

Тогава в стаята влезе Куинси. Хлътналите му черни очи проблясваха заради сълзите, които се стичаха надолу по бузите с побелели бакенбарди. Беше решил да чака с нея и без да каже нито дума, отиде и седна на пейката до прозореца.

Наблюдаваха в продължение на час как всяка глътка въздух, която графът поемаше с усилие, ставаше по-тиха от предходната. Докато накрая Едмънд, лорд Триниър, почина в присъствието на слугата и дъщерята, в чиито вени не течеше и капка от неговата кръв.

След смъртта на графа Хелън не посмя да говори с Тео за истинския си баща. Беше сигурна, че той е знаел. Затова никога не искаше да я извежда в обществото, затова в отношението му към нея отекваше бащиното му презрение. Хелън не можеше да се реши да сподели това нито с Катлийн, нито с близначките. Въпреки че не беше сторила нищо грешно, усещаше остро срама от това, че беше незаконно родено дете. Колкото и да се опитваше да не обръща внимание на това, тайната се криеше у нея като доза отрова, която само трябваше да бъде отворена.

Особено я тревожеше фактът, че още не беше казала на Рис. Знаеше колко му се нрави идеята да се ожени за дъщеря на благородници. Щеше да й е невероятно трудно да му признае, че не е Рейвънел. Рис щеше да се разочарова и да промени мнението си за нея към по-лошо.

И все пак… той имаше правото да знае.

С тежка въздишка Хелън пъхна останалите дневници в сандъка. Погледът й пробяга по празната лавица и тогава забеляза заклещен в прашния ъгъл малък избелял вързоп. Смръщила вежди, тя се наведе и се протегна навътре в шкафа, за да го измъкне.

Беше свитък хартия за писма.

Като се изправи, тя разгъна внимателно намачканата купчинка и видя няколко реда с почерка на майка си. Между думите беше оставено повече място от обикновено, а почеркът беше наклонен.

Скъпи мой Албион,

Глупаво е, знам, да искам сърцето ти, когато се налага да се съмнявам в съществуването му. Защо не съм получила и думичка от теб? Какво стана с обещанията, които даде? Ако ме изоставиш, обричаш Хелън никога да не усети обичта на майка си. Гледам я как плаче в люлката и не мога да си наложа да я докосна. Тя трябва да плаче сама, без да има кой да я утеши, така както и аз, затова че ме захвърли.

Няма да спазвам благоприличие. Разумът не може да ръководи страстта ми. Върни се при мен и, кълна се, ще отпратя бебето. Ще разкажа на всички, че е болнава и за нея трябва да се грижи бавачка на място с топъл и сух климат. Едмънд няма да възрази — той ще бъде твърде радостен да я няма у дома.

Нищо няма да се промени, Албион, стига да сме дискретни.

Нямаше друго. Хелън обърна недовършеното писмо, но от другата страна листът беше празен.

В един момент се хвана, че стои на пода и се опитва да изглади с длан смачкания лист хартия. Почувства празнота, раздираше я смесица от чувства, които нямаше желание да признае или да изследва.

Албион.

Никога не беше искала да знае името на баща си. Но не можеше да спре да мисли що за човек е бил. Дали беше още жив? И защо Джейн не бе довършила писмото?

— Хелън!

Неочакваният вик я стресна. Слепешката вдигна глава, когато Касандра влетя в стаята:

— Дойде пощата! — обясни Касандра. — Има и сандък от „Уинтърборн“! Слугата го внася в приемната долу. Трябва да дойдеш веднага, искаме да… — прекъсна тя свъсила вежди. — Лицето ти е цялото червено! Какво има?

— Прах от книгите — успя да каже Хелън. — Прибирах дневниците на мама и се разкихах страшно.

— Не може ли да довършиш това по-късно, мила? Моля! Искаме да отворим подаръците ти незабавно. На някои от кутиите пише „нетрайно“ и подозираме, че вътре има сладкиши.

— Ще сляза след няколко минутки — разсеяно отговори Хелън и пъхна писмото под една гънка на полата си.

— Да ти помогна ли с книгите?

— Благодаря, скъпа, но ще се погрижа за това сама.

Касандра въздъхна и каза тъжно:

— Толкова е трудно да се чака.

Хелън се вгледа в сестра си и забеляза, че Касандра вече е изгубила детската си външност — несъразмерна и игрива. Приличаше удивително много на Джейн с безупречната красота на нейната структура и изразителните устни, къдриците с цвят на слънце и сини очи с гъсти мигли.

За щастие Касандра беше по-нежна, далеч по-мила версия на майка им. А заради палавия си и весел нрав Пандора беше най-сладкото момиче, което може да си представи човек. Слава Богу, че ги имаше — близначките винаги са били неизменна величина в живота й, извор на любов, който никога не е пресъхвал.

— Защо не започнете с отварянето на кутиите без мен? — предложи Хелън. — Ще дойда съвсем скоро. А ако някой възрази, кажи му, че съм те посочила за мой официален представител!

Касандра се ухили със задоволство:

— Ако има сладкиши, ще ти заделя настрана, преди Пандора да е изяла всичките! — Тя изхвърча от стаята, с енергия, неприсъща за една дама, и докато бързаше надолу по главното стълбище, викаше високо:

— Хелън каза да започваме без нея!

Хелън се усмихна разсеяно и приседна за момент, мислейки за големия пътнически сандък, натежал от тайните и болезнените спомени, прибрани в него. И Джейн, и Едмънд си бяха отишли от този свят и въпреки това изглежда още имаха силата да нараняват децата си.

Но тя нямаше да им позволи.

Затвори капака на сандъка решително и така заглуши шепота от миналото. Вдигна недовършеното писмо на майка си, занесе го до камината и го хвърли върху купчината горящи въглени. Прашната хартия се сви и се сгърчи от топлината, преди да избухне в бял пламък.

Гледа го, докато и последната дума не се превърна в пепел.

После изтупа ръцете си от праха и излезе от стаята.