Даниел Стийл
Собственост на благородница (9)

9

Когато получи снимките от Филип, Валери ги подреди внимателно на масата в трапезарията и се загледа в тях. Стори й се, че в очите Маргарет й прилича на някого, но не беше сигурна на кого. Може би на майка й или на самата нея, но приликата бе толкова слаба, че може да се дължеше на въображението й или просто искаше да види нещо, което не съществуваше. На няколко от снимките й направиха впечатление тъжните очи на Маргарет, въпреки широката й усмивка. Почувства се омагьосана от образа й, а и от Умберто, от силната любов между тях. Той очевидно я обожаваше, а тя изглеждаше щастлива с него.

Но не можеше да твърди, че са роднини. Маргарет имаше съвсем различен вид и стил. Беше самата себе си. Красиво момиче. И макар Валери да не приличаше на Уини и родителите им, не забеляза и силна прилика с Маргарет. Нямаше причина да вярва, че споделяха нещо повече от често срещано име. Самата Валери не знаеше защо изпитва такова силно желание да открие връзка между тях. Не ставаше дума за бижутата, а за нещо повече. За история и кръв, ако се окажеше вярно. След два дни, прекарани в разглеждане на снимките, тя се почувства още по-близко свързана с графинята. После подреди и снимките на непознатото дете. Беше сладко малко момиченце — имаше снимки като бебе, после как прохождаше и накрая — момиченце.

Снимката, на която детето беше на около пет годинки, едва не накара сърцето на Валери да спре. Взе я и се вторачи в нея под силната лампа. Загледа се в очите на момиченцето. Тя бе имала същите рокли като малка, а и същата прическа. Но пък такива имаха и половината деца по онова време. Лицето и очите обаче й бяха познати. Беше убедена в това. Гледа я с часове, разходи се и се върна при нея. Отново погледна отблизо всички снимки и вече бе почти сигурна за две-три от тях. Бяха правени от разстояние и не бяха идеално фокусирани, но я омагьосваха все повече. Разгледа ги отново на следващия ден, прибра ги в чантата си и звънна на Уини, която най-после се съвземаше от настинката.

— Мога ли да дойда при теб?

— Ще трябва да го направиш сутринта — заядливо отвърна Уини. — По обяд ще играя бридж.

— Няма да те бавя.

Валери взе такси пред кооперацията и пристигна в дома на сестра си след двайсет минути, което бе истински рекорд. Уини още закусваше, подредила всичките хапчета пред себе си. Едва не изстена, когато видя лицето на Валери. Веднага забеляза, че сестра й отново бе поела на кръстоносен поход.

— Сега пък какво? — изсумтя тя и отпи от кафето.

Прислужницата попита Валери дали би искала чай, но тя й се усмихна и отказа. После извади снимките от чантата и ги поднесе към сестра си.

— Не знам дали Маргарет ди Сан Пинели ни е била роднина. И не знам каква е била връзката й с това дете… но съм абсолютно сигурна — каза тя, като подаде снимките на сестра си, — че това съм аз. Нямам представа защо моите снимки са били в сейфа й, но, Уини, погледни. Това съм аз.

Сестра й не се впечатли. Погледна снимките и сви рамене.

— Всички деца си приличат — каза тя равнодушно.

— Това е абсурдно. Не разполагаме с никакви снимки на сестра ни благодарение на родителите ни, които са ги изхвърлили, Господ знае защо.

— Защото натъжаваха мама — отново свирепо ги защити Уини.

— Нямаме никакви нейни снимки, така че не знаем как е изглеждала. Но имаме няколко мои. Не можеш да отречеш. Това дете изглежда точно като мен. Дори имах такава рокля.

— Ти и всяко друго дете, което познавах. В онези дни хората обличаха децата си еднакво. Всички бяхме с едни и същи прически. Или паница, или плитки. Носехме сукмани. Дори не мога да различа мен от теб на половината ни снимки, макар че въобще не си приличаме.

— Не, не си приличаме — съгласи се Валери. — Но това дете е абсолютно същото като мен.

— Значи трябва да получиш парите и бижутата, защото смяташ, че приличаш на това дете? Момиченцето вероятно дори не е роднина на онази Маргарет, която е притежавала бижутата, а тя бездруго не е сестра ни.

— Защо тогава е държала снимки на детето в сейфа си повече от седемдесет години?

— Защо откачаш? Работата е уредена, нали? Но ти се стремиш към парите, нали? Полудяла си — повтори Уини разстроена.

Валери смущаваше спокойствието й. Уини обичаше подреден живот, а сега сестра й се опитваше да обърка и миналото, и настоящето.

— Няма нищо общо с парите — настоя Валери, като си пое дъх и се опита да обясни. — Уини, цял живот се чувствах чужда в собственото си семейство, сякаш не бях част от вас. Ти и мама си приличахте и се разбирахте. Татко защитаваше и двете ви. Аз бях грозното пате, различното, което никога не изглеждаше и не мислеше като вас. Никога не се разбирахме и те ме мразеха за това. Сега просто искам да узная коя съм и защо мястото ми не е било сред вас. Мисля, че отговорът е тук някъде в тези снимки. И не знам защо, но вярвам, че тази жена го е знаела. Родителите ни забравиха за Маргарет напълно, сякаш не е съществувала, изчезна от семейната ни история. Те биха постъпили по същия начин и с мен, ако можеха. Сега държа да узная защо. Ако е била сестра ни, какво е направила? Какво се е случило? Приличам ли прекалено много на нея? Престъпление ли беше да си различна от родителите си? Наказуемо чрез смърт или прогонване? Те не тъгуваха за нея, просто я заличиха напълно. Защо?

— Те не са убили сестра ни — яростно изкрещя Уини. — Нито са я прогонили. Умряла е. И никога не са ти причинили нищо лошо.

— Да, само ме мразеха, пренебрегваха и се държаха сякаш не съм тяхно дете и никога не е трябвало да се раждам. Дали и с нея са постъпили по същия начин?

— Остави я да почива в мир — отчаяно каза Уини.

Тя също не знаеше отговорите, но и не искаше да ги разбере. Валери обаче копнееше да ги научи, бе чакала цял живот за това.

— Не мога — тъжно отвърна тя. — Не знам защо, но отговорите са у детето. Знам, че е така. Усещам го в сърцето си. И искам да ги узная, да разбера защо никога не ме обичаха и приемаха. Погледни колко сме различни. Сестри сме, а сме като ден и нощ. Ако жената от снимките е сестра ни, може би тя и аз повече сме си приличали.

— Опитваш се да откриеш съюзничка — ядосано каза Уини. — Съюзничка, която е мъртва от седемдесет и три години. Трябва сама да осъзнаеш коя си и защо не си се чувствала добре сред нас.

— Не мога. Не знам защо, но просто не мога — отвърна Валери, а по лицето й потекоха сълзи.

В продължение на години бе приемала факта, че родителите й не я обичаха, но все пак харесваше живота си. Имаше идеален брак, обичаше съпруга и сина си. Но сега се бе случило нещо разтърсващо и тя държеше да разбере какво бе то. Беше й върнало всички нещастни спомени от детството, постоянното пренебрежение на родителите й към нея и неспособността или нежеланието им да я обичат. Тя трябваше да узнае причината и дали отговорите бяха свързани по някакъв начин със снимките. Имаше право да знае.

— Няма да намериш отговорите тук — студено каза Уини. — Нито като обиждаш родителите ни или превръщаш сестра ни в друг човек. Жената, която се е омъжила за италиански граф, не ни е роднина, независимо колко силно копнееш за парите й. Валери, твоята алчност е виновна за всичко. А момиченцето на снимките прилича на всяко друго дете по онова време, не само на теб.

— Не! — извика Валери с блеснали очи. — Това съм аз! Знам го, колкото и да го отричаш. Уини, това дете съм аз и искам да знам защо.

— Жената е починала и няма да ти каже, независимо колко е била богата. Ако някоя от думите ти е истина, макар да не го вярвам, тя е отнесла тайната в гроба си. И не е била сестра ни — яростно извика Уини. — Сестра ни е умряла преди седемдесет и три години — повтори тя. — Остави я да почива в мир!

Уини се надигна и се вторачи гневно в сестра си.

— Имам по-добри неща за вършене, отколкото да слушам тия дивотии. Мисля, че откачаш. На твое място бих се тревожила за това.

Думите й подействаха като шамар на Валери и след минути тя си тръгна. Ръцете на Уини трепереха, когато се обличаше, за да отиде на бридж.

Валери се прибра в апартамента си, седна и се разплака, после отново се вторачи в снимките на момиченцето. Колкото и свирепо Уини да отричаше истината, Валери знаеше, че е права и на снимките бе тя. Малко по-късно си спомни за една картичка, която беше получила миналата година и почти бе забравила. Отиде да я потърси из папките, но не я откри. Знаеше, че я е запазила, но нямаше представа къде би могла да е. Очевидно на някое идиотско място. Беше коледна картичка от старата им гувернантка, която бе започнала работа у семейство Пиърсън, когато Уини е била на две — само две години преди раждането на Валери, и бе останала с тях докато Валери навърши десет. Фиона бе ирландка, едва на осемнайсет, когато постъпила при тях, което означаваше, че сега е на деветдесет и четири. Беше се омъжила и преместила в Ню Хемпшир, където живееше в старчески дом, но мозъкът й все още работеше отлично. Почеркът й на коледната картичка бе малко разкрачен, но разсъдъкът й си бе съвсем на мястото. Валери не я беше посещавала от почти двайсет години — откакто Филип беше на петнайсет, макар да поддържаха връзка с писма. Обичаше я силно и бе съсипана, когато Фиона напусна. Ирландката й изпращаше коледни картички всяка година. Валери се надяваше, че не е починала след последната картичка, но пък децата й щяха да я уведомят. В два сутринта най-после намери картичката в чекмеджето на бюрото си. Беше запазила и плика с адреса на старческия дом. Намираше се в южен Ню Хемпшир, където Фиона живееше повече от шейсет години. Пътуването с кола от Ню Йорк щеше да отнеме около шест часа.

Валери лежа будна цяла нощ и в осем сутринта звънна в старческия дом. Казаха й, че Фиона Маккарти е жива и се чувства добре. Била на легло заради артрита, но разсъждавала идеално и дори намирала недостатъци на сестрите.

— Държи ни вечно нащрек — засмя се сестрата, която вдигна телефона.

Час по-късно Валери влезе в гаража, където държеше колата, която рядко използваше. Понякога мислеше да я продаде, но й бе удобно да разполага с нея, когато й потрябва. В девет и петнайсет потегли, прекоси бързо Кънектикът и Масачузетс и влезе в Ню Хемпшир. Още имаше сняг, макар вече да беше март, и от пролетта нямаше и следа.

Стигна до малкото градче, където Фиона живееше, в три часа. Старческият дом изглеждаше уютен и приветлив. Прясно боядисана бяла къща с ограда, просторна градина и люлеещи се столове на терасата, където възрастните излизаха в топло време.

Валери изкачи стъпалата разтреперана. Чудеше се дали Фиона ще я познае. А и какво ли щеше да каже за снимките? Валери вече беше стара и изглеждаше съвсем различна.

Тя разговаря с жената на рецепцията, която се усмихна и я помоли да се разпише. Съобщи й, че Фиона тъкмо се е събудила от следобедната си дрямка и времето било идеално за гостуване. Спомена, че децата й били при нея сутринта, но сега била сама и ще се зарадва на посещението. Валери й благодари и тръгна към стаята. Надникна вътре и видя симпатична старица с набръчкано лице, сгушена в леглото под ярък ръчно изработен юрган. Косата й беше снежнобяла и пооредяла, но очите й бяха същите — яркосини и проницателни. Тя се усмихна широко, когато видя Валери.

— Да не възнамеряваш да стоиш там като статуя? Влизай — подкани я тя засмяна.

Веднага я позна.

— Здравей, Фиона. Не бях сигурна дали ще ме познаеш… — започна Валери, а Фиона се засмя.

— И защо да не те позная? Не си се променила. Само русата ти коса вече е бяла. Как е синът ти?

Фиона помнеше дори Филип — очевидно мозъкът й работеше отлично. Филип много я беше харесал, когато се запознаха, а тя му разказа безброй истории за майка му, които го развеселиха и почти разплакаха Валери.

— Съвсем пораснал — отговори Валери. — Стана свестен човек.

— Стори ми се чудесно момче, когато се запознах с него — отвърна тя и я покани да седне.

Валери се настани удобно и се замисли как да продължи разговора, но Фиона свърши работата вместо нея.

— Нужно ти беше доста време да стигнеш дотук. Чакам от много години — каза тя загадъчно. — Мислех, че след последното си посещение вероятно ще се върнеш тук с много въпроси, но ти не го направи. Защо сега?

Ирландката изглеждаше заинтересувана от отговора на Валери и я наблюдаваше с очакване.

— Случиха се странни неща. Може никое от тях да не означава нищо, но ме подлудяват. Появиха се снимки от един изоставен сейф, по който синът ми работеше. Съвпадение на имена. Моминското име на жената, която оставила имуществото, е Пиърсън. И със същото малко име като на починалата ми сестра — Маргарет. Вероятно не сме роднини, но има снимки на едно дете… — спря, а Фиона я загледа напрегнато. — Уини твърди, че съм луда… Може и да е права, но реших, че ти може да знаеш нещо.

Валери зарови из чантата си и извади снимките на Маргарет, преди да й покаже тези на детето.

— През последните няколко дни обмислях разни странни теории. Не разполагаме с абсолютно никакви снимки на сестра ми — майка ми беше унищожила всичките. С Уини дори не знаем как е изглеждала.

Тя подаде снимките на Фиона, която ги разгледа внимателно и кимна. Валери затаи дъх. Цялото й тяло трепереше, сякаш предстоеше нещо ужасно. Или пък нещо прекрасно, което да я освободи напълно от семейството, което никога не беше я разбирало, нито желало. През целия си живот се бе чувствала задължена към тях, проявяваше уважение, а те не й отвръщаха със същото.

Фиона я изгледа сериозно.

— Какво искаш да узнаеш?

— Знам, че звучи откачено — прошепна Валери задавено. — Но възможно ли е тази жена да е сестра ми Маргарет, която е умряла на деветнайсетгодишна възраст в Европа?

Фиона не се поколеба, преди да отговори.

— Не, не е.

Сърцето на Валери се сви. Беше се надявала да чуе точно обратното. Фиона протегна изкривената си от артрита ръка и погали Валери нежно по ръката.

— Жената на снимките не е сестра ти, а майка ти — каза тя мило. — Маргарет е истинската ти майка, чедо.

Валери се ококори втрещена.

— И не е умряла в Европа — продължи Фиона. — Омъжила се е.

— Кога съм родена? — объркано попита Валери.

Внезапно всичко в живота й се оказа лъжа, както бе подозирала. Но положението бе още по-сложно, отколкото можеше да си представи.

— Роди се преди тя да замине. Маргарет беше на осемнайсет. Винаги смятах, че някой ден ще ти кажат, но не го направиха. Тя беше младо момиче, лудо влюбена в едно момче на име Томи Бабкок. Случи се най-лошото и тя забременя. Искаха да се оженят, но родителите им не разрешиха. Горките хлапета бяха като Ромео и Жулиета. Майка ти… — продължи Фиона, но бързо се поправи. — Нейната майка каза, че никога няма да й прости за позора. Няколко дни по-късно я изпратиха в пансион за непокорни момичета в Мейн. Точно преди Деня на благодарността през 1941-ва. Маргарет бе на седемнайсет години, а Томи тъкмо бе навършил осемнайсет. Не мисля, че някой друг знаеше за случилото се. В онези дни бременността беше позор. Отпратиха я много бързо и съобщиха на всички, че е заминала в колеж в Швейцария. В Европа вече бушуваше война, но Швейцария беше безопасна. Но Маргарет не беше там, а в Мейн, и ми пишеше колко е нещастна. Уини беше едва на четири годинки и не знаеше какво става, но плака много, когато сестра й замина. Маргарет беше лъчезарно същество и всички я обичаха. Къщата се превърна в гробница без нея. А майка й бе готова на убийство. Канеше се да даде бебето за осиновяване. Щяха да принудят Маргарет да се откаже от детето си. Около две седмици след като тя замина японците бомбардираха Пърл Харбър и всички се паникьосаха. После чух, че Томи бил призован в армията и преди Коледа го изпратили в Калифорния. Не знам дали Маргарет го видя отново. Съмнявам се, но не съм сигурна. Може да е отишъл до Мейн да се сбогуват, а ако го е направил, вероятно й е обещал да се върне за нея. Мисля, че бе в Калифорния от месец, когато бе убит по време на учение. Маргарет ми писа за смъртта му в края на януари. Майка ти имаше силен характер и след като той умря, мисля, че е заявила на родителите си, че няма да се откаже от бебето си. След това баба ти съобщи на всички, че била бременна и семейството отивало в провинцията, за да може тя да си почива. Наеха къща в Бангор, Мейн, а аз ходех да посещавам майка ти в дома. Сърцето й бе разбито заради горкия Томи. Баба ти и дядо ти се съгласиха да не дават бебето за осиновяване, а да го представят за тяхно. Ти се роди през юни, едро, красиво бебе. Не беше лесно за майка ти, бе много млада. Прекарахме лятото в Мейн, а през септември се върнахме в Ню Йорк. Две седмици по-късно отпратиха Маргарет и те представиха за тяхно дете. Не съм виждала никой да плаче така сърцераздирателно както майка ти в нощта, преди да замине за Европа. Качиха я на шведски кораб на име „Грипсхолм“. Отпътува за Лисабон с други цивилни на борда, защото Португалия не участваше във войната. Майка ти планираше да замине за Англия. Изпратиха я в Европа, където бушуваше война. Корабът можеше да бъде потопен от торпедо, но на тях не им пукаше.

По бузите на Фиона потекоха сълзи докато разказваше историята.

— Отидох да я изпратя. Не й дадоха избор. Искаха просто да изчезне от живота им. Тя те прегръща цяла нощ, преди да замине и се зарече, че някой ден ще се върне да те вземе. А на сутринта потегли. Обещах да й изпращам твои снимки докато съм в дома на семейството ти. Родителите ти не искаха тя да се върне. Казаха ми, че ще я накарат да остане в Европа въпреки войната. Малко след като пристигна в Англия, тя се запозна с графа. Каза, че бил много мил човек и изключително нежен с нея. Но ти ужасно й липсваше. Маргарет твърдеше, че животът й е празен без теб. Беше й наредено да остане в Англия, но тя замина за Италия с графа. Той я вкара в страната с италиански паспорт след като се ожениха в Лондон. Знам, че тя се опита да те вземе, когато ти беше на седем годинки. Дойде за две седмици в Съединените щати със съпруга си, за да говорят с адвокати как да те отведат в Италия. Войната вече беше свършила. Видя се с родителите си, но те отказаха да те дадат. Не съм сигурна как точно са я убедили, но тя и графът си тръгнаха без теб. И никога вече не я видях. Баба ти беше бясна, заплашваше да я опозори и причини скандал. Мисля, че Маргарет и графът се опитаха да те вземат чрез съда, но не успяха, и накрая тя се предаде. Родителите й се бориха прекалено ожесточено. Баба ти не изпитваше майчински чувства към теб и те остави изцяло на моите грижи, но семейството се смяташе задължено да поддържа лъжата, че си тяхно дете, и никога не биха те върнали на истинската ти майка. Принудиха я да им позволи да те осиновят. Маргарет не роди повече деца — не искаше. Копнееше само за теб, а те държаха далеч от нея. Беше жестоко, но поне имаше мил съпруг, който се грижеше за нея и я боготвореше. Беше още млада, когато той почина, но остана в Италия. Тук нямаше нищо. Баба ти и дядо ти се погрижиха за това — ядосано каза Фиона. — Маргарет не искаше да види повече родителите си, нито пък те нея. Година след заминаването й измислиха историята, че е умряла от грип в Европа. Тогава тя беше едва на деветнайсет и те сложиха черен венец на вратата. Щях да полудея от мъка, но майка ти ми писа. Беше съвсем жива и нямаше представа какво са направили. Искаха да са сигурни, че тя никога няма да се върне. Чух баба ти да казва на дядо ти, че са унищожили всичките й снимки. Откачена история. Почтените хора не постъпват по този начин. Откраднаха те от нея и погребаха дъщеря си за пред хората. Никога не ги възприех като твои родители, а и те не се държаха така. Отнасяха се с теб като с непознато дете, оставено на прага им. Надявах се един ден да ти разкажат за майка ти и какво са направили, но не се случи. А и никой друг не знаеше, освен лекарите в Мейн и адвокатите. Ти имаше истински акт за раждане, в който те бяха вписани като родители. Веднъж го видях. Долна лъжа, която разби сърцето на дъщеря им. Много се зарадвах, когато тя се омъжи за графа, който невероятно силно я обичаше. Иначе щеше да е съвсем сама на този свят. Валери, тя те обичаше силно и никога не би те оставила, ако имаше избор. Тя вече не е жива, нали?

Валери поклати глава, а по бузите й се стекоха сълзи.

— Починала е преди седем месеца. Върнала се в Ню Йорк преди двайсет и две години. Можех да се запозная с нея, ако знаех.

Тя изведнъж се сети, че Фиона бе две години постара от майка й, но бе в добро здраве. Майка й не бе такава късметлийка, но пък бе водила тежък живот и нямаше деца, които да я обичат и да се грижат за нея, както тези на Фиона.

— Сигурна съм, че тя щеше да те потърси, ако беше посмяла — каза Фиона.

Валери се зачуди защо майка й не беше го направила. Може би за нея е било прекалено болезнено да обяснява как се е завърнала от света на мъртвите.

— Ти си била възрастна жена и вероятно тя е смятала, че е прекалено късно.

Валери щеше да е щастлива да се запознае с майка си на каквато и да е възраст. Още не можеше да повярва, че се бе оказала права за всичко. Баба й и дядо й, представящи се за нейни родители, я бяха мразили и вероятно я бяха виждали като вечно напомняне за срама на майка й. През целия й живот я бяха държали далеч от нея, чак до смъртта на Маргарет. Единствената майчинска любов, която Валери бе получила някога, бе от страна на Фиона. Тя я погледна с благодарност.

— Благодаря, че ми каза истината — прошепна Валери трогнато.

— Винаги съм искала да го направя. Мислех, че ще започнеш да подозираш или да откриеш нещо. Но не очаквах, че ще отнеме толкова дълго време.

Бяха минали седемдесет и четири години докато открие коя бе истинската й майка. Внезапно се почувства като бедно сираче, но поне знаеше, че майка й я бе обичала. И само една странна прищявка на съдбата бе отвела сина й до изоставения сейф. В противен случай Валери никога нямаше да узнае истината.

— Родители на Томи бяха Мюриъл и Фред Бабкок, между другото, ако някога решиш да ги потърсиш. Сигурно ще можеш да ги откриеш по интернет. Синът ми ми подари компютър, но съм прекалено стара да се уча. Но и те са твое семейство.

Валери дори не беше се сетила за това. Първо трябваше да осмисли всичко, а след това да реши какво да предприеме.

Фиона се почувства изморена след дългата история, отнела почти два часа.

— Готова съм да подремна — заяви тя, като затвори очи.

Валери се наведе и я целуна по бузата. Старицата отвори очи и се усмихна.

— Благодаря ти, Фиона. Обичам те — прошепна Валери, както бе правила като дете.

— И аз те обичам — отвърна Фиона и отново я погали по ръката. — Знай, че майка ти те обичаше, а сега е ангел, който те наблюдава отгоре.

Мила идея, помисли си Валери и излезе тихо от стаята. Това бе най-емоционалният ден в живота й.

Върна се в колата и подкара обратно към Ню Йорк, като размишляваше върху всичко, което научи. Спря да пие кафе в малко крайпътно заведение, където се вторачи в празното пространство, мислейки за майка си, както и за ужасните й родители. Бяха направили всичко възможно да съсипят живота на дъщеря си, за да я накажат за младежката грешка и незаконното дете. Валери побесня, но когато яростта й се изпари, се почувства тъжна и изпълнена със съчувствие към майката, която никога не бе познавала.

Прибра се в Ню Йорк към полунощ и лежа будна през по-голямата част от нощта. Нямаше представа какво да предприеме. Още не беше готова да разкаже на Филип, макар да възнамеряваше да го направи. Първо трябваше да свикне с идеята и да обмисли последиците. Копнееше да сподели с Уини, за да потвърди правотата си. Не беше луда. А и никога в живота си не се бе чувствала по-нормална и здравомислеща. Тя сложи една от снимките на Маргарет на нощното си шкафче. Най-после бе открила майката, която никога не беше имала.