Даниел Стийл
Собственост на благородница (22)

22

Филип взе майка си от дома й в четири часа във вторник. Беше си тръгнал по-рано от работа. Валери беше приготвила два куфара, а ръчният й багаж бе сак, натъпкан с книги и списания. Трябваше да е на летището в пет за полета до Рим в седем. Приличаше на дете, което очаква рождения си ден. По целия път до летището бъбри оживено за плановете си да посети музеите в Рим, художествените изложби във Флоренция и галерия „Уфици“, където бе ходила безброй пъти. Разбира се, и замъка в Неапол. После щеше да реши накъде да се отправи. Може би да се поразходи с кола из Тоскана, или да се отбие в Париж на път за вкъщи. Възнамеряваше да прекара по-голямата част от пътешествието в Италия.

— Я чакай малко. Колко време ще отсъстваш? Две години? — подкачи я Филип.

— Може би — засмя се тя.

— Не забравяй да се върнеш. Ще ми липсваш — призна той откровено.

Филип се радваше да я види в такова добро настроение след откритията за истинската й майка. Мисълта, че бе пропуснала цял един живот с нея, я караше да агонизира, но след като научи повече за живота й, за това, че беше я обичала и страдала за нея през цялото време, се почувства по-добре. Любовта на майка й компенсира нещастното й детство и заздрави старите й рани. Най-после Валери бе свободна, готова за нови приключения, макар и на седемдесет и четири години.

Пристигнаха на летището и той й помогна с багажа.

— Надявам се с Джейн да се забавлявате докато ме няма — каза тя усмихната. — Приятно ми беше да се запозная с родителите й. Изглеждат свестни хора. Харесах ги.

Филип също ги харесваше, но имаше и своите резерви.

— Доста са напрегнати понякога — тихо каза той.

Джейн никога не го притискаше, но Филип усещаше, че родителите й можеха да го направят, най-вече майка й. Вивиан ясно му беше показала, че иска да види дъщеря си омъжена, цел, която в момента не вълнуваше Джейн.

— Надявам се да не говориш такива неща за мен — засмя се Валери.

Филип се усмихна.

— Надали бих могъл да ги кажа. Ти си прекалено заета със собствените си интереси.

Знаеше, че майка му иска да е щастлив, каквото и да означаваше това за него, но оставяше важните решения на сина си.

— Приятно ми е да те виждам със свястна жена като нея и не бих искала да останеш сам. Но ти ще си вземеш решението — простичко каза тя, после добави. — Джейн е чудесно момиче.

— Да, вярно е — усмихна се Филип. — И е добър моряк. Ще стане и отличен адвокат. Предстои й интервю във фирмата на Пени. Ще е доста забавно, ако започне работа там.

Пени и Джейн се разбираха отлично. Вечеряха заедно няколко пъти, а Филип и Джейн щяха да прекарат уикенда за Четвърти юли с Пени и семейството й в Мартас Винярд.

Филип се радваше на това, че майка му никога не го притискаше по отношение на личния му живот. Беше твърде заета със своя собствен, който бе пример за него. Филип се възхищаваше на брака на родителите си. Обичаха се силно, уважаваха се и взаимно си даваха възможност да бъдат такива, каквито искаха. Никога не се опитваха да променят нещо у другия. Отнасяха се с търпение към странностите си. Пълноценно партньорство, което вървеше идеално. Не беше виждал много други такива двойки, а самият той никога не бе имал такъв човек до себе си. Досега. За него бе изключително важно, че Джейн и майка му се харесват и разбират.

Филип прегърна Валери, целуна я за довиждане и за миг се почувства като родител, който изпраща детето си на лагер.

— Грижи се за себе си, мамо. Не прави нищо глупаво. Неапол е пълен с джебчии, внимавай…

Внезапно му се прииска да й даде хиляди съвети, а тя се засмя.

— Ще се оправя. Ти се грижи за себе си. Можеш да ми звъниш или да ми пишеш имейли.

Тя го прегърна отново, махна му и изчезна в тълпата, а той си тръгна щастлив заради нея. Върна се в Манхатън и отиде в апартамента на Джейн, където тя учеше за изпита.

— Майка ти замина ли? — попита тя.

Филип се усмихна.

— Толкова беше щастлива, че едва не се засрамих. Обича да пътува и буквално се втурна в летището. Няма търпение да се добере до Неапол и Рим. Ще й се отрази чудесно.

Валери вече си бъбреше весело с пътника до нея. Избра си филм и тъкмо си беше поръчала вечеря и чаша шампанско. Пътуваше с „Алиталия“ с билет първа класа, така можеше и да поспи в самолета. Когато сподели това с Уини, тя я сгълча за прахосничеството. Според Валери на тяхната възраст имаха право да се поглезят, нямаше смисъл да пестят докато станат на сто години. При това вече беше доста богата жена. Не възнамеряваше да похарчи всичките си пари, но знаеше, че пътуването ще е по-лесно и приятно в първа класа. И това й се виждаше напълно разумно. Уини обаче предпочиташе да си седи у дома и да пести.

Валери изгледа филма докато се наслаждаваше на вечерята — телешко с паста и чаша хубаво червено вино, после реши да поспи. Пристигнаха в осем сутринта и тя се надяваше за два часа да стигне до „Хаслър“, което щеше да й осигури цял ден в Рим. Адресът на майка й бе в чантата. Искаше да отиде там, преди да прави каквото и да било друго. Това бе основната причина за пътуването й до Рим. Възнамеряваше да посети музеите и църквите, да се поразходи и да се порадва на града. А после щеше да замине за Неапол. Да разгледа замъка щеше да е истинско удоволствие за нея. Там майка й бе живяла повече от трийсет години, а в апартамента в Рим — двайсет. Италия наистина бе станала неин дом, макар Валери да знаеше от писмата й, че е била по-щастлива в Неапол с Умберто, отколкото сама в Рим след смъртта му. Най-хубавите й години бяха минали в замъка ди Сан Пинели. След това животът й сигурно е бил доста самотен.

Валери изпи чаша силно кафе, преди да кацнат и бе една от първите, които слязоха. Взе такси до хотел „Хаслър“, където я настаниха в малка, но красива и уютна стая. Взе си душ, облече дълга черна памучна пола, тениска, избра сандали и сламена шапка, а после хвана такси. Изглеждаше небрежна, но стилна с дългата бяла коса, която се спускаше по гърба й, и сребърните гривни по ръцете й. Имаше вид на истинска художничка.

Валери застана пред кооперацията и се зачуди кой ли беше апартаментът на майка й. Беше минало толкова време, надали някой помнеше нещо за нея. Но й бе приятно да стои на мястото, където бе живяла Маргарет. Беше модерен жилищен квартал, покрай нея минаваха хора, караха колела или мотоциклети, с които едва се промъкваха в натовареното римско движение. Непрестанно свиреха клаксони. Остана там доста време, после си тръгна, влезе в близката църква и запали свещ за майка си, благодарна, че пътищата им се бяха пресекли. Погали медальона на врата си, поседя кротко в малката църквичка, замислена за майка си. Възрастни дами с броеници идваха да се помолят или да си побъбрят тихо с приятелки. Няколко монахини чистеха църквата. Валери се замисли дали майка й бе идвала тук, дали все още бе вярвала в Господ след всички беди, които й се бяха случили.

Кварталът беше красив и приятен и Валери се чувстваше в пълна безопасност, докато вървеше обратно към хотела и магазините по близката Виа Кондоти. Трогателно бе да открие света на майка си и живота й за цели петдесет години след като бе напуснала Съединените щати.

Прекара остатъка от деня в обиколка на малките църкви, обядва риба и паста в кафене на улицата. Изпробва италианския си с келнера и той я разбра, въпреки грешките. Валери се развесели, когато забеляза, че мъжете в Рим обичаха да оглеждат жените, независимо на каква възраст бяха. Видя неколцина да се обръщат след нея и това я накара да се усмихне. Италианците те караха да се чувстваш женствена и желана. А Валери все още бе привлекателна жена, със слаба фигура и красиво лице.

Разхожда се в продължение на часове, после вечеря в малък ресторант близо до хотела. Не обичаше да посещава заведения сама, но сега нямаше друг избор. Затова просто се настани в ресторанта и се наслади на великолепната храна и силното еспресо, преди да се прибере в хотела.

Вечерта написа картички на Филип, Уини и семейство Бабкок. Семейството й се бе увеличило. Анджи и Том щяха да дойдат в Ню Йорк през есента, за да се запознаят с Филип, и я бяха поканили на вечеря и театър на Бродуей.

Следващия ден Валери прекара в обиколка на църкви и галерии, разглежда фонтани и статуи, поглъща римската атмосфера, наблюдаваше хората наоколо. На другия ден отлетя за Неапол. Филип й беше написал няколко съобщения, в които я питаше как е. Тя го увери, че се чувства великолепно и се наслаждава на Рим.

В Неапол взе такси от летището до хотел „Екселсиор“, където бе отсядала преди години с Лорънс. Видя Везувий и залива и си спомни деня, когато заведоха Филип в Помпей, и вълнението му от разказа за вулкана. Не искаше да шофира из Неапол и да рискува да се загуби, затова нае кола с шофьор в хотела.

Обядва на терасата, после излезе, за да потърси шофьора. Имаше телефонните номера на Саверио Салваторе, но не му се обади, не искаше да го притеснява. Просто копнееше да види замъка и да си представи майка си на осемнайсет години с мъжа, когото бе обичала.

Шофьорът любезно й обясняваше забележителностите, покрай които минаваха. Говореше английски много добре, разказваше за историята на Неапол. Но историята, която наистина я вълнуваше, бе нейната собствена.

Движението в града бе доста натоварено и им отне дълго време да се доберат до далечния край на града, където се намираше замъкът. Когато пристигнаха, Валери слезе мълчаливо от колата и очите й се напълниха със сълзи. Тук Маргарет бе живяла като графиня, обичана от Умберто, уважавана от всичките си познати, според разказа на Саверио Салваторе.

Валери застана предпазливо пред високата ограда. Наоколо нямаше никой. Портата бе широко отворена, а дворът — празен. В гаража, който приличаше на стар хамбар, бе паркирано червено ферари. Тихо като крадец, тя влезе в имението. Беше в джинси, сандали и бяла риза, нахлупила сламената шапка на главата си. Денят беше горещ, но не и влажен. Никой не я спря. Разходи се из лозята, после тръгна обратно към замъка. Представяше си как майка й се е разхождала из пищните градини с Умберто и се е наслаждавала на гледката към залива. Мястото беше красиво, спокойно и идеално поддържано. В далечината мерна двама градинари, но те не се приближиха към нея. Беше стигнала почти до средата на двора, когато сребърно ламборгини кабриолет, шофирано от белокос мъж, влетя през портата. За миг й заприлича на Умберто и тя се стресна и засрами, когато мъжът я погледна и присви очи. Той бързо слезе от колата и я изгледа въпросително.

— Si Signora? Cosa sta cercando?

Валери разбра, че я питаше какво търси, но се почувства глупаво да му отговори „майка ми“. Но пък той бездруго сигурно я бе помислил за луда.

— Scusi — извини се тя притеснено. — Che casa bellissima — каза тя и посочи към къщата.

— Е una proprieta private — напомни й той.

Частна собственост. Валери реши да говори направо, въпреки риска да изглежда глупава и нахална.

— Mia mamma era in questa casa molti anni fa — обясни тя за майка си — че е живяла в къщата преди много години. — La Contessa di San Pignelli — извини се тя за натрапничеството си. — Sono la sua Figlia.

Той се намръщи леко и я погледна. Тъкмо му беше съобщила, че е дъщеря на Маргарет.

— Наистина? — премина той на английски, което бе несравнимо по-лесно за нея, но не и за него.

Мъжът изглеждаше заинтересуван и любопитен.

— Синът ми идва да види къщата преди няколко месеца. Запознали сте се. Филип Лоутън. Изпрати ви снимки на майка ми и втория ми баща, графа и графинята. Той ми даде визитната ви картичка. Синьор Салваторе — каза тя свенливо, а той я изгледа изненадан.

— Ваш син не споменава, че те негови баба и дядо.

— Дълга история, а и той не знаеше тогава.

— А вие дъщеря на красивата графиня. Снимки в къщата — махна той към замъка развълнуван.

Валери му се усмихна, благодарна задето си бе припомнил Филип и не я бе изгонил.

— Ужасно съжалявам, че ви се натрапвам по този начин — извини се тя. — Дойдох в Неапол, за да видя къде е живяла майка ми с графа. Знам, че е глупаво. Но тя вече не е между живите, а аз исках да посетя Италия, за да видя дома й.

Валери не спомена, че никога в живота си не бе виждала Маргарет и едва наскоро бе открила, че тя е истинската й майка. Беше прекалено объркано за обяснение на чужд език.

— Бихте искала разгледате къща? — любезно попита той.

Валери кимна зарадвана. Това бе основната причина за пътуването й.

Той я разведе из замъка, показа й спалнята на графа и графинята, където сега спеше той, личните им покои с великолепна библиотека със стари книги и малкия кабинет, където Умберто бе работил. Имаше красив будоар и гардеробна, които навремето бяха принадлежали на майка й, но сега бяха празни. Старинните тапети бяха рисувани на ръка и приличаха на пейзаж от Венеция през седемнайсети век. Валери видя всекидневни, спални за гости, величествени полилеи със свещи, елегантна трапезария с дълга маса и резбовани столове, с гоблени по стените, голяма уютна кухня, която разкриваше гледка към залива. Къщата беше огромна и изискана, уютна и приветлива. Искаше й се да затвори очи и да си представи Маргарет тук. Видя една от снимките на майка си, която Филип бе изпратил на Салваторе. Беше в сребърна рамка, поставена на почетно място на рояла. Забеляза и впечатляващите модерни картини, които новият собственик бе смесил успешно със старите. Този човек или притежаваше отличен вкус, или имаше страхотен дизайнер. Обиколката приключи в кухнята, където той й предложи чаша вино. Валери се поколеба за миг. Не искаше да досажда и да се възползва от любезността му.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — отново се извини тя и той се усмихна.

— Знам семейство. Моя майка умира, когато съм малък… винаги искам да узная колкото може повече за нея. Вероятно като теб? — каза той, като й подаде чаша студено бяло вино, а после наля и за себе си.

Излязоха на терасата, седнаха и се загледаха в безукорно поддържаните градини.

— Майката много специално — каза той, като отпи от виното. — Харесах твой син много, когато запознахме. Добър човек.

Тя се усмихна доволно на комплимента.

— Благодаря ви. И аз мисля така. Имате ли деца?

Той се усмихна щастливо и вдигна два пръста.

— Две. Син в Рим и дъщеря във Флоренция. Дъщеря работи с мен в галерия. Син е директор на моя галерия в Рим. Изкуство — добави той, като посочи картините в къщата. — Твой син продава за „Кристис“ — спомни си той. — Бижута.

— Да. Имам само един син — тя вдигна един пръст с усмивка. — И аз съм художничка — добави Валери и той я изгледа впечатлен.

— Браво! — похвали я Салваторе.

Поседяха мълчаливо, загледани в красотата наоколо. Валери отново се замисли за майка си. Усещаше присъствието й тук, в дома, където бе живяла дълго и щастливо. Замъкът беше топло и уютно място и новият собственик обясни на Валери, че е влюбен в него. Тя се трогна от думите му.

— Сега в Капри отиваш? Или Амалфи? Соренто? Позитано? На почивка?

— Не — поклати глава тя. — Флоренция.

Валери не обичаше да ходи сама на почивка, а и знаеше, че по това време на годината в Капри е претъпкано с туристи, което не й харесваше. Предпочиташе да разгледа градовете. Чудеше се дали да не отиде и до Венеция. Там имаше повече интересни неща, отколкото в Позитано или Капри, музеи и галерии, които би желала да разгледа.

— Аз също — каза той. — Връщам във Флоренция на работа. Тук съм на почивка — обясни той, но не й прозвуча убедително.

— Идвам тук един път или два пъти през месеца, за да почина.

Това й се стори разумно.

— Иначе Флоренция, Рим, Лондон, Париж. Бизнес.

Тя кимна с разбиране. Поседяха още малко, после Валери реши, че е време да си тръгне, беше досаждала достатъчно.

— Моля, обади се във Флоренция. Ела в моя галерия. Запознай с моя дъщеря — любезно я покани той. — Обядваш с нас.

— Това би било чудесно — отговори тя.

Той я придружи до колата, където шофьорът я чакаше. В този момент един мерцедес профуча в двора и Саверио махна на мъжа в него, сякаш го беше очаквал.

— Съжалявам, че останах толкова дълго. Благодаря ви за разходката.

— Няма защо. Удоволствие и чест за мен.

Той се наведе да целуне ръката й и това приятно я изненада, не беше свикнала с европейските навици.

— Хиляди благодарности — каза тя, а мъжът от мерцедеса се приближи до тях и заговори бързо на италиански.

— Синьора Лоутън, довиждане. До Флоренция — сбогува се Саверио, после влезе в къщата с госта си.

Беше невероятно мил човек, точно както Филип го бе обрисувал. Посещението й се отрази чудесно и видя достатъчно от дома на майка си, който сега принадлежеше на Саверио. Беше малко засрамена от начина, по който му се беше натрапила, но се радваше, че дойде в Неапол.

Вечерта говори с управителя на хотела и уреди връщането си в Рим на следващия ден. Щеше да остане там още няколко дни, после да замине за Флоренция. Не знаеше дали щеше да събере кураж да се обади на новия собственик на замъка. Не искаше да му досажда в службата. Може би просто щеше да посети галерията му от любопитство. Беше приключила с най-важната част от пътуването, останалата щеше да е за удоволствие.

Маргарет Пиърсън ди Сан Пинели можеше да почива в мир.