Даниел Стийл
Собственост на благородница (23)

23

Вторият ден на Валери в Рим след завръщането от Неапол бе още по-интересен от първия. Разгледа няколко галерии и музеи, посети Катакомбите, което винаги бе искала да направи, и откри безброй малки църквички по тесните странични улички. Вече чудесно се ориентираше в града. Харесваше й да е тук, макар и сама, и сподели това с Филип, когато й се обади. Разказа му и за посещението си в замъка и любезността на Саверио.

— Много симпатичен човек. Семейството ни продължава да му се натрапва, но той се държи мило.

— Видях снимката на майка ми, която си му изпратил. В сребърна рамка на пианото.

— Мисля, че той си пада по нея — засмя се Филип. — И накъде потегляш сега?

— Флоренция. Там ще реша накъде да тръгна после.

Валери не бе направила никакви резервации след Флоренция и не бързаше. Там имаше толкова много великолепно изкуство, че никога не й се искаше да напусне града. Мислеше да наеме кола, за да се разходи из Тоскана, но не го сподели с Филип, за да не го тревожи.

— Как е Джейн? — попита тя.

— Заета. Изпитът е след три седмици. Вероятно няма да чуя и пет думи от нея дотогава. Отиде в апартамента си за няколко дни, за да не я отвличам от зубренето.

Джейн му беше казала, че е като дете — непрестанно се опитваше да я прегръща и целува, а тя трябваше да работи. Затова реши да не се виждат няколко дни, а и той бездруго бе доста зает в службата.

Вечерта Валери звънна и на Уини, както беше обещала. Тя се чувстваше добре, въпреки алергията. Участваше в турнир по бридж и това я радваше. Валери й разказа за Неапол и замъка, за запознанството си с новия му собственик и обиколките на Рим.

— Там сигурно е кошмарна жега — изсумтя Уини.

— Горещо е, но страшно ми харесва.

На следващия ден Валери реши да замине за Флоренция с кола. Нае мерцедес и помоли портиера да прибере куфарите й в багажника. Кара по магистралата до Перуджа, после отби, за да види езеро Тразимено. Четири часа след като потегли от Рим стигна до Флоренция и с помощта на навигационната система бързо намери хотел „Четири сезона“. Чувстваше се чудесно, бе прекарала прекрасен ден.

Паркира колата в гаража на хотела, остави багажа си в стаята и се поразходи по площада, където си купи сладолед. Беше великолепен, макар и горещ следобед и нямаше търпение да отиде в „Уфици“ на следващия ден. Това бе любимият й музей в Европа. Двамата с Лорънс прекарваха часове там по време на пътешествията си. „Уфици“ бе Мека за всички, които обичаха изкуството, и бе любим и на Филип.

Разхожда се из града няколко часа, после се върна в хотела и легна да си почине. Засмя се на глас, когато си помисли как ако беше с нея Уини щеше да се оплаква през цялото време от горещината, дългото ходене и плановете на Валери да види абсолютно всичко. Замисли се дали майка й бе приличала на нея в това отношение.

Заспа рано и се събуди в мига, когато слънцето изгряваше над Флоренция. Застана до прозореца. Градът беше великолепен, приличаше на картина. Излезе да се разходи и се върна в хотела за закуска. Пристигна в „Уфици“ тъкмо когато отваряха. Остана там докато затвориха за обяд, поразходи се и отново се върна в галерията следобед.

Искаше да види и галерията на Саверио. Погледна адреса на визитката, която той й даде в замъка. Нямаше представа къде се намира и спря да попита един полицай. Той й обясни на италиански, че е съвсем наблизо. Тръгна натам, следвайки указанията му, и когато зави зад ъгъла, веднага я видя. Беше голяма, елегантна галерия с масивна бронзова скулптура на витрината. Валери се изненада, когато видя Саверио, който говореше с млада жена и сочеше оживено към някаква картина.

Изпълнена с любопитство, Валери влезе вътре. Саверио се обърна към нея и се усмихна изненадан.

— Синьора Лоутън… добре дошла на Флоренция… браво!

Изглеждаше доволен, че я вижда, сякаш бяха стари приятели. Запозна я с дъщеря си Грациела, която стоеше до него. Младата жена говореше отличен английски. Грациела изглеждаше на възрастта на Филип или малко по-млада. След минути тя се прибра в кабинета си в задната част на галерията, а Саверио продължи разговора с Валери.

— Кога пристига? — попита я той усмихнат.

— Шофирах от Рим дотук и пристигнах вчера — гордо отговори тя, а той й направи комплимент за смелостта. — Прекарах целия ден в „Уфици“ — добави тя, а той кимна.

— Пораснах там.

— И твоето семейство ли се занимаваше с изкуство? — попита тя, като не знаеше дали ще я разбере.

Той поклати глава отрицателно.

— Не. Баща ми лекар, мама — медицинска сестра. Баща много ядосан, когато исках да стане художник. Но нямам талант и само продавам изкуство от други хора — засмя се той. — Баща мислеше мен за луд. Беше нещастен от мен. Но аз не исках да бъде доктор.

— И моето семейство не искаше да ставам художничка.

Тя вече знаеше, че истинският й баща е рисувал добре, но това бе прекалено сложно за обяснение.

— Трябва да покажеш твои работи — каза Саверио с интерес.

— О, не — стеснително отвърна тя.

Беше познала бронзовата творба на витрината, дело на известен скулптор, на когото Валери се възхищаваше. Саверио се обърна към нея.

— Вечеряш с нас, нали?

Тя се поколеба за миг, после кимна. Нямаше какво друго да прави, той беше дружелюбен и приятен за разговор, а и споделяха любовта към изкуството.

— Кой твой хотел? — попита Саверио.

Обеща да я вземе в осем и половина. Валери си тръгна от галерията изпълнена с радост и настроена за приключения. Беше чудесно да се запознаваш с нови хора. Пристигна в Европа и заради подобни преживявания. Сега беше свободна да се забавлява и да си почива. Сериозната част от пътуването беше приключила.

Нямаше представа къде ще вечерят, следователно и как да се облече, затова избра семпла черна пола, бяла дантелена блуза и сандали с високи токчета. Бялата й коса се спускаше свободно по гърба. От бижутата избра малките диамантени обици, които Лорънс й беше подарил за двайсетата годишнина от сватбата им. Взе и шал, в случай че захладнее по-късно. Вече беше във фоайето на хотела, когато Саверио пристигна с червеното си ферари. Той изглеждаше много елегантен — в идеално скроен блейзър, бял панталон и синя риза, с хубавия си тен и гъстата бяла коса. Италианецът влезе в хотела, хвана я подръка и я заведе до колата. Обичаше високите скорости. Валери се засмя и го погледна. Беше малко страшничко да се возиш до него, но типично по италиански, и й хареса.

— Караш ме да се чувствам отново млада — усмихна се тя.

— Млада си — усмихна й се той нежно. — На наша възраст можем да правим какво искаме. Млади сме колкото искаме — заяви той, после добави. — Приличаш на твоя майка.

— Иска ми се да беше вярно — отвърна тя с копнеж, — но повече приличам на баща ми.

Беше открила това при посещението си в Санта Барбара, от снимките на Томи, които Уолтър й показа. Но все пак имаше и известна прилика с Маргарет, която Саверио веднага бе забелязал.

— Тогава твой баща бил красив мъж.

Валери се усмихна на комплимента. Саверио беше очарователен и интересен мъж и очевидно умееше да забавлява жените — отиваше му, като на типичен италианец, и я караше да се чувства добре.

В ресторанта ги очакваха дъщеря му и съпругът й Арно. Тя ръководеше галерията на баща си във Флоренция, а той бе французин и работеше като продуцент за местна телевизия. Имаха малка дъщеричка на две години на име Изабела. Очите на Саверио засияваха, когато говореше за внучката си, и той показа на Валери нейна снимка на телефона. Хлапето беше с балетна рокличка, имаше ореол от руси къдрици и дяволита усмивка.

— Имаш ли внуци? — попита я Саверио и тя поклати глава.

— Филип не е женен — отговори тя.

Мислеше, че това обяснява нещата, но очевидно не беше така.

— И какво? — небрежно махна с ръка Саверио. — Мой син Франческо не женен, но има две красиви деца от много мило момиче.

Валери се усмихна на думите му.

— Синът ми още не е свършил това — учтиво каза тя.

Надяваше се Филип никога да не го направи. Беше свободомислеща и модерна, но все пак държеше на някои традиционни ценности, макар да знаеше, че щеше да обича децата на сина си, независимо дали бяха извънбрачни или не.

— Децата винаги те изненадват — отбеляза Саверио и двамата се засмяха.

Английският му стана още по-добър с помощта на виното, а дъщеря му и зет му говореха перфектно. Забавляваха се чудесно, после младата двойка си тръгна, а Саверио я заведе в бар с великолепна гледка към Флоренция и нощното небе. Още не бяха готови да приключат вечерта. Прекарваха си великолепно.

— Е, Валери — каза той любопитно, — омъжена ли си? Разведена?

— Вдовица — отговори тя. — Съпругът ми почина преди три години и половина.

Не звучеше тъжна или отчаяна. Беше се примирила със смъртта на Лорънс. Имаха много прекрасни години заедно и споделиха чудесен живот.

— Сама си? — шокирано извика той и тя се засмя.

— Да. На моята възраст повечето жени са сами, ако съпрузите им са починали — разумно отбеляза тя.

Валери не очакваше да намери друг мъж, дори не искаше, чувстваше се съвсем удобно сама.

— Защо? Красива си и вълнуваща. Защо да си сама?

Трудно й беше да му обясни, а и не искаше да признае, че повечето мъже не се интересуваха от нея. Не беше била с мъж откакто Лорънс почина. Получаваше покани от познати мъже, останали сами, но не я интересуваха. Приемаше самотата си и дори й се наслаждаваше. Двамата с Лорънс бяха щастливи дълго време и не очакваше отново да намери същото или да се разочарова.

— Трябва да си сама само ако искаш да си сама — настоя Саверио. — Искаш ли да си сама?

— Не, наистина. Но съм заета. Правя много неща, които обичам.

— Но правиш сама? — попита той и тя кимна. — Това е ужасно. Аз на седемдесет години, но не смятам, че мой живот като мъж е свършен.

Саверио беше категоричен и очевидно вярваше в думите си. Тя се изненада, когато научи възрастта му. Предполагаше, че е в началото или средата на шейсетте. Беше изключително хубав и представителен мъж.

— За мъжете е различно — простичко отговори тя. — Имат повече избор. Можеш да си с двайсет и пет годишно момиче, ако пожелаеш. А аз ще изглеждам ужасно глупаво, ако го направя. Мъжете създават нови семейства с млади жени дори когато са на твоята възраст.

Той размаха пръст.

— Не бебета! Харесвам жени, не бебета, не момичета.

Валери осъзна развълнувана, че Саверио флиртува с нея. Не й се беше случвало от години, а и не беше сигурна, че го иска. Намираше се в Италия с чаровен, хубав и интелигентен мъж. Може би пък флиртът не беше нещо лошо. Уини щеше да припадне, ако я чуе, но пък и тя не можеше да си представи Саверио да флиртува с нея. Мисълта я накара да се засмее.

— Не вярвам във възраст — решително каза той. — Дребна идея. Като дребна шарка. Тази кутия е малка за теб. Нямаш ограничения. Свободна си.

Не грешеше и думите му й харесаха. Според него, човек сам си налага ограничения, ако приеме, че е твърде стар. Идеята й се стори интересна. Саверио отказа повече алкохол, тъй като щеше да шофира, но я подкани да изпие още една чаша шампанско и тя прие. Нямаше никакви задачи във Флоренция и можеше да спи до късно.

— Искам да ти покажа Флоренция — каза той докато уреждаше сметката.

Валери откри, че барът всъщност беше клуб, и се зачуди дали Саверио идва тук често и дали излиза с много жени. Изглеждаше като типичен италианец, но и напълно искрен в същото време.

— Влюбен съм в твоя майка. Аз бях… la prima volta… първи път, кога видях нейна снимка. Тя жена на магия и загадка. Графът я обожавал.

Валери не знаеше защо той бе толкова убеден в това, но му повярва. Снимките им, писмата на майка й и екстравагантните подаръци на Умберто доказваха това.

— Иска ми се да я бях познавала — тихо прошепна тя.

— Не си? — шокира се той и я погледна натъжен, а тя поклати глава.

— Никога не съм я виждала. Доскоро дори не знаех, че тя е истинската ми майка. Дълга история.

Прекалено дълга за разказване, но слава богу, той не полюбопитства.

— Някой ден поговорим за нея — каза той и прозвуча така, сякаш наистина възнамеряваше да го направи. — Имаме много да говорим.

После Валери се сети за нещо и реши, че трябва да знае отговора преди отношенията им да се задълбочат, ако това въобще се случи.

— Женен ли си, Саверио?

— Защо питаш? — любопитно я погледна той.

— Просто се чудех.

— Мислиш, че всички италианци тичат по жени — неодобрително поклати глава той. — Не. Аз не тичам след всяка жена. Само специални като теб. И аз съм като теб. Моя жена умря, кога деца бяха малки. Имаше рак. Грациела на пет, а Франческо на десет.

Очевидно и той като Валери се беше примирил със съдбата си. Бяха минали трийсет години оттогава. А после никога не се оженил. Не се запознал с жена, която самият той да иска да бъде негова съпруга. Валери беше сигурна, че през последните трийсет години в живота му е имало много жени. Беше чаровен и забавен, беше й приятно да е в неговата компания.

Той я закара до хотела и я целуна целомъдрено по бузата.

— Може обядваме утре?

Валери се усмихна доволно. Не беше замаяна като младо момиче, а и не се съмняваше, че той е флиртаджия и си пада по жените, но пък бе страшно симпатичен.

— Много би ми харесало — простичко отговори тя.

— Дойдеш в галерия?

— Ще дойда — кимна тя.

— Отиваме в ресторант с много красива градина — обеща й той.

Валери му благодари и му махна, когато слезе от колата. Той я изчака да влезе вътре, после изфуча нагоре по улицата. И двамата бяха прекарали великолепна вечер.