Даниел Стийл
Собственост на благородница (12)

12

В понеделник, когато отиде на работа, Джейн забеляза, че Хариет изглежда изтощена, с тъмни кръгове под очите. Явно бе преживяла тежък уикенд и Джейн предпазливо я попита за майка й. Хариет се трогна от вниманието й. Отначало не харесваше младата си колежка и я смяташе за разглезено богаташко момиче, но след време осъзна, че е мил човек и добра в работата, и се привърза към нея. Откри, че може да разчита на нея. Джейн определено щеше да й липсва, когато напусне. В нея имаше енергия и свежест, каквато повечето служители не притежаваха. Тя вдигна очи към Джейн с измъчена усмивка.

— Болестта на мама бързо се влошава. Не знам дали ще успея да я прибера у дома, а ще я убия, ако я вкарам в старчески дом.

Още по-лошо бе, че Хариет вече осъзнаваше колко силно самата тя зависеше от присъствието на майка си до нея и от грижите за някого. Двете бяха невероятно близки и перспективата да се прибира в празния апартамент, да живее сама и да посещава майка си в старческия дом я потискаше. Джейн видя мъката в очите й.

— Ужасно съжалявам — нежно каза тя.

Собствените й проблеми изглеждаха незначителни в сравнение с тези на Хариет и тя се почувства глупаво заради разочарованието си от Джон. Приключената връзка не можеше да се сравни с бавно умиращата майка, която Хариет толкова силно обичаше.

— Ти също не изглеждаш добре — каза Хариет, забелязала, че Джейн бе дошла на работа с джинси, което бе необичайно за нея.

— Скъсах с приятеля ми този уикенд и се изнесох от апартамента — призна тя.

Изрече думите с леко смущение, сякаш признаваше, че се е провалила и не е осъзнала какво леке е Джон, докато й изневеряваше и подготвяше бизнес план с Кара, финансиран от баща й. Чувстваше се и глупава, и наранена. Изпита същото и снощи, когато разказа на майка си за раздялата. Майка й едва ли не я обвини, че трябвало да се усети по-рано, когато е разбрала, че връзката им не води за никъде. За нея всички връзки трябваше да доведат до брак и тя дори изтърси, че Джейн не можела да очаква друго след като избягвала обвързване, живеела безгрижно с мъж и се съсредоточавала само върху кариерата си. Това била причината да се събере с Джон, който също се интересувал само от кариерата си. Джейн не се чувстваше готова за брак и не възнамеряваше да позволи да я подтикнат към прибързана женитба.

Алекс беше права. Джон просто не беше подходящият мъж за нея. Бяха му нужни три години да прояви истинската си същност.

— Сърцето ти разбито ли е? — мило попита Хариет със съчувствие, каквото Джейн никога преди не бе виждала.

— Всъщност не — поклати глава тя. — Разочарована съм. И се чувствам глупава. Понякога майка ми е страхотен майстор на „казвах ти, че ще стане така“.

Но пък предполагам, че е била права.

— Значи той не е бил подходящият човек.

— Не, не беше — съгласи се Джейн, макар да не й бе лесно да го признае.

Досега двете не си бяха споделяли толкова лични неща и тя забеляза искреното съжаление на Хариет.

— Имам проект за теб — смени темата Хариет. — Размишлявах по него през уикенда. Искам да се уверя, че сме си свършили работата безгрешно по случая на Пинели. Знам, че не намерихме завещание, но мислех за писмата. Онези на италиански изглеждат написани от някой друг, но английските може да са били написани от нея. Бих искала да ги копираш и да ги прочетеш внимателно, за да се увериш, че не сме пропуснали нещо, например име на роднина или наследник, писмо с намерението й да остави бижутата на някого, дори ако е бил само приятел. Понякога в подобна стара кореспонденция можеш да намериш какво ли не. Съгласна ли си да ги прегледаш отново?

Джейн се изненада от молбата, но кимна в съгласие, а Хариет й връчи пълномощно да извади писмата от сейфа за документи.

— Мисля, че идеята е много добра — ентусиазирано заяви Джейн.

— Вероятно няма да откриеш нищо, но човек никога не знае. И по-странни неща са се случвали.

От кабинета на Хариет Джейн отиде направо в трезора, където съхраняваха документи, подаде пълномощното на служителката и получи купчините писма след няколко минути. Копира ги, после върна оригиналите в трезора. Беше дебела купчина писма, изписани с дребен старомоден почерк. Първо ги прегледа, за да види до кого са адресирани. Всички започваха с „Мой скъп ангел“, „Любимо момиче“, „Скъпо дете“. В началото на никое от писмата нямаше име. После погледна подписа в края — на повечето имаше само инициал „М“ и само няколко завършваха с „Обичащата те майка“. Преди да ги прочете бе невъзможно да определи дали бяха писани от Маргарет или от майка й до нея. Разполагаха с няколко образеца от почерка на Маргарет, за да ги сравнят. Но Джейн инстинктивно разбра, че бяха написани от графинята. Първото бе от 30 септември 1942 година, а под датата авторката на писмата бе написала „Лондон“. Писмото бе адресирано до „Любимото ми ангелче“.

Все още не мога да повярвам, че те оставих. Немислимо, непоносимо, най-агонизиращото от всички възможни ужасни неща. Трагедия за мен. Отнеха те от мен и сега живея в малък хотел в Лондон. Трябва да си намеря апартамент. Но как ще живея без теб? Как можаха да направят такова нещо? Не знам дали някой ден ще ти изпратя тези писма, но ако го направя, трябва да ти кажа колко те обичам и как кошмарно ми липсваш, да ти разкажа за зловещата рана в сърцето ми, която се отвори в деня, когато те оставих.

Запознах се с много симпатичен човек, който е изключително мил с мен. Тук е с дипломатически паспорт от Италия. Ще остане само няколко седмици и после ще се върне в Неапол, където живее. Запознахме се в деня след като пристигнах, когато се спънах и паднах на улицата. Той ме вдигна, изтупа праха от мен и настоя да ме заведе на вечеря в много хубав ресторант. Държеше се като баща и му разказах за теб. Сега мисля само за теб. Чудя се какво правиш, как изглеждаш, дали си здрава и дали се отнасят добре с теб. Знам, че Фиона ще те обича, за разлика от родителите ми. Моля те, знай, че ако ми бяха позволили да остана с теб, щях да го направя. Но не ми дадоха избор.

Писмото продължаваше с описания на срещите й с италианеца — вечери, обеди, гостуване в замък извън Лондон. Непрестанно споменаваше колко е мил с нея. В следващото писмо пишеше, че й намерил по-хубав апартамент и й купил дебело палто. В писмата имаше нещо много младежко и невинно. Понякога датите им бяха близки, друг път имаше промеждутък от седмици или дори месеци. В края на октомври тя споменаваше, че той се връща в Италия и я поканил да замине с него. Помолил я да се омъжи за него и тя приела. Сватбата щяла да се състои скоро. Джейн не можеше да разбере по скромните й думи дали наистина е била влюбена в него или е била силно привързана към единствения си приятел и защитник в Лондон. Бушувала война, навсякъде из Лондон имало английски и американски войници, а тя била съвсем сама. В първото писмо споделяше, че родителите й дали пари, с които да живее, но все пак била изпратена сама в непознат свят, без приятели, роднини или близки, едва осемнайсетгодишна. А италианецът бил мил и обичлив и се чувствала в безопасност с него. Предвиждали да се оженят, преди да заминат за Италия, а той щял да се погрижи за всичко. Пътувал с дипломатически паспорт и щели да живеят в Неапол.

Пишеше отново след сватбата, обясняваше малко неясно за немците в Италия и как съпругът й успял чрез връзките си да й уреди италиански паспорт, който да използва сега вместо американския, защото Италия и Америка били противници. Споменаваше, че пътували през Швейцария с дипломатически влак до Рим, а после до Неапол.

„И сега съм италианка и графиня“, съобщаваше тя почти игриво в друго писмо, което започваше със „Скъпото ми ангелче“. Казваше, че е щастлива със съпруга си, който се отнасял прекрасно с нея. Харесвала дома му и пазарували с купони, защото хранителните запаси били доста ограничени. Немският оберфюрер за района ги посещавал от време на време. Съпругът й смятал, че е разумно да са любезни с него, макар да не били съгласни с мненията и политическите му възгледи.

През юли следващата година съюзниците бомбардирали Рим и тя пишеше колко страшно било това за обитателите на града. Умберто вече не се съгласявал да я води там. Седмица по-късно в същото писмо, продължено в различен ден, тя говореше за падането на италианското правителство, за предаването им на съюзниците през септември и за немската окупация на Рим три дни по-късно.

През октомври съюзниците влезли в Неапол и италианците се присъединили към тях. Графът и графинята забавлявали в дома си американския командващ офицер, който се учудил, когато научил, че и домакинята му е американка. Маргарет споменаваше различни събития по време на войната, както и бомбардировките, продължили и през следващата година — 1944-та. Тогава тя вече била в Европа и омъжена от две години.

Докато четеше, Джейн разбра, че писмата наистина са написани от Маргарет. Във всяко от тях личеше колко е обичала съпруга си, а и непрестанно говореше за безкрайната си любов към малкото й ангелче, което й липсвало страхотно. Графът й обещал, че след войната ще отидат в Ню Йорк и ще вземат дъщеря й. Маргарет очевидно бе вярвала в това и нямала търпение да замине.

В писмо, написано през 1949-та, което разказваше, че отишли в Ню Йорк, наели адвокат и се опитали да вземат детето, но били свирепо отхвърлени и нападнати от родителите на Маргарет. За графинята било невъзможно да дискредитира акта за раждане, издаден през 1942 година. Родителите й дори заплашили да обявят Маргарет и Умберто за симпатизанти на нацистите, което щяло да ги съсипе в съда. В следващото си изпълнено с мъка писмо Маргарет обясняваше как дори не успяла да види дъщеря си докато били в Ню Йорк. Адвокатът им обяснил, че нямат надежда да вземат детето, дори да го видят, и им предложил да се свържат с момичето директно, когато навърши осемнайсет години. Нищо повече не можело да се направи. Родителите на Маргарет били безпощадни, разказали на всички, че тя е мъртва и настоявали да поддържат лъжата. Погребали я жива и я разделили с детето й.

В друго писмо от лятото на 1960-та Маргарет разказваше, че се опитала да последва съвета на адвоката, заминала за Ню Йорк, за да се види с дъщеря си и да й разкаже истината. Следвала я из улиците няколко дни, зашеметена от красотата й и от това колко щастлива изглеждала. И осъзнала с мъка, че ако й каже истината, ще я лиши от самоличността й и ще я замени със скандал, срам и объркване. Накрая се върнала в Италия, без да се обади на детето си. Струвало й се нередно да разруши спокойния свят на любимата си дъщеря и да й натрапи майка, която никога не е знаела, че съществува. Следващите писма на Маргарет бяха мрачни и тъжни. Беше живяла за възможността да види дъщеря си, да се свърже с нея и бе чакала дълги години докато тя навърши осемнайсет, само за да осъзнае, че това, което за нея би било дива радост, може да се окаже шокираща трагедия за детето й.

Пет години по-късно пишеше за внезапната смърт на съпруга си от инфаркт докато играел ракетбол. Маргарет отново останала съвсем сама, без защитата и любовта, на които разчитала в продължение на двайсет и три години. В повечето си писма Маргарет обясняваше, че раждането на друго дете й се виждало предателство, след като била принудена да се откаже от първото. Умберто искал деца, но тя просто не можела да го направи. Немислимо било да роди докато все още тъгува по дъщеричката си. А на четиридесет и една години се озовала сама, без дете и без съпруг.

После споменаваше за трудностите да поддържа имота на съпруга си. Разказваше за изключителната му щедрост към нея и за първи път споменаваше многобройните бижута, които пазела за дъщеря си. Щяла да й ги даде след като се съберат някой ден, когато скъпото й ангелче вече е зряла жена и истината няма да е толкова травмираща. Но тъй като не можела да се види с дъщеря си, решила да не се връща в Съединените щати след безплодното си посещение през 1960-та.

Продала дома си в Неапол през 1974-та, девет години след смъртта на Умберто, когато просто не можела да си позволи вече да поддържа замъка и да търпи мисълта, че е там без него. Парите от продажбата й позволили да се премести в Рим, където живяла двайсет години. Средствата й бързо намалявали, макар че живеела скромно. Продала конете, колите, други имоти, които Умберто й оставил.

Разказваше за пътешествията с любимия си съпруг и за великолепните му подаръци. И във всяко писмо, където споменаваше някой от подаръците, заявяваше, че някой ден ще са за дъщеря й. Но по онова време била толкова млада, че вероятно не й се е струвало необходимо да предприеме сериозни стъпки и да узакони желанието си.

Писмата й ставаха все по-тъжни с годините. Пишеше по-рядко и явно се бе отказала от надеждата някой ден да види единственото си дете. Споменаваше, че Фиона й писала, когато любимото й ангелче се омъжило, а години по-късно и когато се родил синът й. Маргарет вече била почти на шейсет години и още живеела в Рим. Нямала желание да посети Съединените щати, нито да осъществи контакт със семейството си. Копнеела да види само дъщеря си, което вече й се струвало невъзможно. Все още смятала, че внезапната й поява само ще обезпокои детето й и ще го направи нещастно. Според Маргарет подходящият момент е отминал и сега само ще накара дъщеря си да страда, ако се свърже с нея. Смятала, че е прекалено късно.

След като напуснала Рим писмата на Маргарет бяха по-скоро дневник, който си бе водила през годините, отбелязвайки важни събития и моменти в живота си. Пишеше на дъщеря си, сякаш тя още бе дете. Върнала се в Ню Йорк, но чувствала, че напуска единствената страна, където била у дома си. Но на седемдесет години изпитала нужда да се обърне към корените си и вярвала, че ще живее по-евтино в малкия си апартамент в Ню Йорк. Споменаваше, че продала две от бижутата си и парите щели да й стигнат за доста време. Живеела пестеливо и внимавала как харчи. Не си позволявала никакъв лукс. Очевидно страстта й към живота се изпарила, заедно с надеждата да се запознае с дъщеря си. Животът й бил в миналото. Говореше за Умберто често, изпълнена с носталгия към съвместния им живот. В едно от последните си писма споменаваше, че възнамерявала да подготви завещание, с което да остави всичките си бижута на единственото си дете. Казваше, че с изключение на двата продадени пръстена пазела всичко друго като спомен от любовта на Умберто и единствените подаръци, които можела да направи на дъщеря си.

Последните й писма звучаха несвързано, изпълнени с горчиво съжаление задето е била принудена да се откаже от детето си, за щастливия й живот с графа и любовта им. Но навсякъде се долавяше тъгата за дъщеря й.

В последните си две писма разказваше за пътуването й с Умберто до Париж, сякаш току-що беше се случило, и Джейн осъзна, че тогава вече е страдала от деменция. Бяха от преди четири години, а почеркът й бе влошен. Говореше за дъщеря си като за малко дете и се чудеше къде ли ходи на училище. Беше тъжно да четеш писмата й. Маргарет очевидно бе живяла, заобиколена от спомените си за хора, които вече не бяха около нея. И бавно губела връзка с действителността. Но навсякъде личеше дълбоката обич към дъщеря й. Не бе написала завещанието, за което споменаваше от години, но очевидно бе намерението й да остави бижутата на детето си, макар самата тя да бе наясно, че те не бяха заместител на откраднатите им години. Никога не споменаваше името на дъщеря си, но я бе смятала за единствената си наследница. А в последното си писмо, за първи път от години, пишеше, че възнамерявала най-после да се види с дъщеря си и да й обясни коя е и защо досега не се бе свързала с нея. Тази мисъл я бе тормозила до самия край.

По лицето на Джейн се стичаха горещи сълзи, когато прочете последното писмо. Маргарет бе обрисувала една голяма, изгубена любов, любовта на майка, лишена от детето си, което и за миг не бе спряла да обича. Единственият въпрос сега бе коя е дъщеря й. Нямаше име, нито някаква следа, която да ги насочи към нея. А като се имаше предвид възрастта й, съвсем възможно бе наследницата вече да не е жива.

В края на деня Джейн се върна в кабинета на Хариет с натежало сърце.

— Откри ли нещо? — попита Хариет.

— Много — тъжно отговори Джейн. — Мисля, че е имала дъщеря, от която се е отказала на осемнайсет години, точно преди да замине за Европа. Никога вече не я видяла. Опитала се да си я вземе, но родителите й не й позволили. Актът за раждане, където родителите на Маргарет били вписани като родители на бебето, бил фалшифициран. Възнамерявала да се запознае с дъщеря си, когато тя навърши осемнайсет, и пристигнала в Ню Йорк да я види, но променила решението си, защото се страхувала да не съсипе живота й. Никога вече не я видяла и не се опитала да осъществи връзка с нея. Заявява ясно, че възнамерявала да й остави бижутата и искала да напише завещание, но не го направила. Деменцията й личи в писмата, а и тя вече била над осемдесет. Нямам представа коя е дъщеря й — името й въобще не се споменава в писмата. Не знаем и къде живее. Може вече да не е в Ню Йорк и дори да е починала. Трябва да е над седемдесет. Историята е ужасно тъжна. В писмата се вижда цял един живот, но нищо, което да ни помогне да открием единствената наследница.

— Да се надяваме, че тя ще види някоя от обявите ни и ще се свърже с нас — каза Хариет.

Но това изглеждаше невероятно и за двете. Следата бе изстинала и нямаха начин да открият детето, което Маргарет Пиърсън наричаше само „любимо ангелче“.

Джейн не можеше да мисли за нищо друго докато пътуваше с метрото към апартамента на Алекс след работа. Приятелката й имаше среща, а тя се канеше да поработи върху дипломната си работа. Но думите „любимо ангелче“ затанцуваха пред очите й, когато седна пред компютъра. Не можеше да си представи нищо по-болезнено от това да се откажеш от детето си. Независимо колко силно Маргарет и Умберто се бяха обичали, липсата на дъщеря й бе помрачила живота й и обясняваше тъгата в очите й. Всичките бижута, които бе пазила за дъщеря си в продължение на толкова много години, сега щяха да бъдат продадени на търг и да попаднат в ръцете на непознати. Зловеща ирония, която доказваше колко несправедлив е понякога животът.