Джули Джеймс
Любов под прикритие (35)

35

Седнала сама на една маса в дъното на „Александърс Грил“, препълнен ресторант в Джаксънвил Бийч, Джесика си пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си.

Кметът Блеър щеше да пристигне всеки момент, ала не това бе причината в стомаха й да пърхат пеперуди. Знаеше как да се оправи с Патрик Блеър, наясно бе точно какво трябва да получи от него по време на тази среща. Предстоеше им приятен обяд с цял куп ухажване, малко приказки по работа и познавайки Блеър, известна доза не особено завоалирано флиртуване от негова страна. След обяда щяха да отидат да разгледат имота, който той беше намерил за втория ресторант на Ашли и Дейв, където, след като разгледат сградата, те щяха да се съгласят, че това действително бе съвършеното място за тяхното бистро.

Джесика се съмняваше, че ще е нужно кой знае колко насърчаване, за да накара Блеър да каже направо условията си. В допълнение към навика да се хвали за това, как можел да направи всичко в „своя“ град, той беше станал по-алчен и по-дързък, и вярваше, че е открил възможност да пъхне в джоба си още петдесет бързи хилядарки. Щеше да изгаря от нетърпение да задвижи нещата — в това Джесика изобщо не се съмняваше.

Онова, за което не беше чак толкова сигурна, бе мисълта отново да види Джон.

Когато по-рано тази седмица Лийвит и Тод й съобщиха, че от прокуратурата искат да възобновят разследването и че възнамеряват да попитат Джон дали може отново да поеме ролята си, тя бе отговорила така, както би трябвало, както би го сторил всеки друг специален агент на нейно място.

— Ако Джон може да го вмести в графика си в ПУНО — казала бе небрежно, — ще се радвам и той да се включи в забавлението.

Честно казано, изобщо не беше вярвала, че той ще се съгласи. Предположила бе, че заедно с останалите момчета от ОСЗ ще е прекалено зает в Куантико, катерейки се по обвити в пламъци сгради само с кутретата на краката си, играейки си със светошумови гранати и тичайки насам-натам с каските си с малки храсти за камуфлаж отгоре. И за да му покаже, че не храни никакви лоши чувства, че разбира и уважава факта, че той си има други задължения, дори му беше предала една от техните шеги чрез Лийвит.

Ала ето че сега отново работеха заедно.

Или поне щяха да работят заедно, веднага щом Джон дойдеше.

Появила се беше малка засечка — полетът му от Вирджиния закъсняваше и в резултат той щеше да се забави с десетина минути за срещата с Блеър. Самата тя беше в самолета, когато Джон откри, че неговият полет ще закъснее, а докато тя кацне, той вече беше във въздуха, ала с помощта на множество имейли с Лийвит и Тод бяха успели да измислят история, която да обясни защо Дейв и Ашли не бяха пристигнали заедно от Чикаго.

 

 

От професионална гледна точка закъснението не беше никакъв проблем — Джесика просто щеше да си побъбри с Блеър, докато Джон се появеше. От лична гледна точка обаче то означаваше, че няма да има възможност да остане насаме с Джон преди обяда, за да се опита да разчете какво става в главата му, преди двамата да се превърнат в Ашли и Дейв.

Въпреки че какво се бе надявала да прочете у него, ако беше имала тази възможност, бе въпрос, срещу който не бе сигурна, че е готова да се изправи.

Очевидно, най-лесният вариант бе, видеше ли го, да почувства нещо като… топла привързаност. Това открай време беше планът — да се разделят като приятели. След като приключеха нещата с Блеър, можеха да изпият по едно питие, преди всеки от тях да се качи на самолета си, вдигайки шеговита наздравица, задето най-сетне наистина бяха приключили с този случай. Той щеше да й разкаже за ОСЗ, тя щеше да го подкачи за това колко му беше пораснала работата, а после щяха да се прегърнат (вероятно мъничко по-дълго, отколкото бе нужно, просто така) и всеки отново щеше да поеме по своя път.

Прагматикът в нея беше голям привърженик на този сценарий. Всъщност цяла седмица се молеше за него.

Ала нещо по-дълбоко в нея, глас, който се опитваше да заглуши от онази сутрин, когато се беше сбогувала с Джон, отново и отново я питаше какъв бе планът й, ако, когато го видеше, почувстваше нещо повече от топла привързаност.

Простичката, плашеща истина бе, че нямаше никаква представа.

Другата простичка истина бе, че за момента се налагаше да забрави всички други плашещи истини и възможни сценарии.

Защото беше време шоуто да започне.

Почитаемият Патрик Блеър прекрачи прага на ресторанта, придружаван от двамата полицаи от шерифската служба, които представляваха личната му охрана. Полицаите се настаниха на бара, а Блеър отново направи обичайното си политическо представление: усмихваше се, махаше и спираше, за да се ръкува с този и онзи, докато вървеше след салонната управителка към масата на Джесика.

Когато стигна до нея, Джесика се изправи, за да го поздрави.

— Господин кмете — каза топло, протягайки ръка.

Той обви длан около нейната и дойде по-близо.

— Мислех, че се разбрахме да зарежеш официалните обръщения.

— Но те ви стоят толкова добре.

Блеър се ухили (без да възрази) и се настани срещу нея. След това наклони глава на една страна, поглеждайки към двата празни стола около масата.

— Само ти ли си тази вечер? — В очите му изведнъж лумна пламък.

— Дейв също ще дойде, просто закъснява мъничко. Идва от Детройт и полетът му се забави.

— О. — Блеър се намръщи. — Какво прави в Детройт?

Бяха избрали Детройт, защото Джон го познаваше, в случай че Блеър го попиташе за пътуването му.

— Отиде да огледа подходящи места за ресторант.

Блеър разстла салфетката на скута си, а в гласа му се промъкнаха високомерни нотки.

— Не знаех, че в Детройт има кой знае каква кулинарна сцена.

Нито пък аз, допреди един час. Веднага щом измислиха историята за Детройт, Джесика беше направила едно бързо проучване на пазара в Детройт. Беше изпратила информацията и на Джон, така че да е подготвен.

— Всъщност тя претърпя истински бум през последните няколко години. „Загат“ поставя Детройт на трето място в списъка си със „Следващите горещи кулинарни градове в Америка“. А в „Уошингтън Поуст“ имаше интересна статия за това, как Детройт преживява истинска „кулинарна революция“. Очевидно се очаква печалбите тази година да нараснат с 5,2 процента. — Тя се усмихна престорено смутено. — И това вероятно е повече, отколкото някога сте искали да научите за кулинарната сцена в Детройт.

— Вероятно. И все пак, интересно е да те слуша човек как говориш за тези неща. — Блеър подпря лакти на масата. — Страшно си добра в това, което правиш.

Човече, идея си нямаш дори.

— Имам късмета да обичам работата си.

Прекъснаха ги за миг, когато сервитьорката дойде, за да вземе поръчката за питие на кмета. След като тя си тръгна, Блеър се облегна назад и преметна нехайно ръка около облегалката на празния стол до себе си.

Дори не си направи труда да скрие оценяващия си поглед. Джесика беше избрала да си облече тъмносиня рокля по тялото и обувки с високи токчета, въпреки че беше през уикенда, защото Ашли не беше от жените, които биха отишли на делова среща, облечени по друг начин.

— И като стана дума за работата ти… какво става с онази ваша пицария и винен бар? — попита Блеър. — Онзи ден минах оттам и видях, че все още не сте започнали ремонтните работи.

— Наложи се да променим плановете заради някои препоръки на строителния предприемач. Но се надяваме да започнем следващата седмица — излъга тя.

— Предполагам, че тогава по-често ще идваш в града.

Джесика подозираше, че тази забележка не бе толкова небрежна, колкото прозвуча.

— Дейв се занимава с повечето от ежедневните въпроси, но и аз вероятно ще идвам по няколко пъти месечно, за да наглеждам проекта.

— Радвам се да го чуя. — Очите на Блеър задържаха нейните. — Трябва да ми позволиш да ти покажа града някой път.

— От вас определено ще излезе отличен екскурзовод. — Тя се възползва от думите му, за да си спечели малко време до появата на Джон. — Имам един хипотетичен въпрос за вас, господин кмете. Да кажем, че съм турист, дошъл в Джаксънвил за уикенда. Какво би трябвало да видя на всяка цена?

Както беше очаквала, Блеър прекара следващите няколко минути, говорейки за любимите си занимания: да ходи на плажа, да кара каяк в река Сейнт Джонс, да яде змийско и алигаторско месо в „Кларкс Фиш Камп“, да се носи по магистралата от Джаксънвил Бийч до Сейнт Агюстин в автомобил със свален гюрук, да ходи на езда на остров Амилия и да пие оригинални коктейли в „контрабандната“ стая на „Грейн енд Грейн Ексчейндж“.

Очевидно там правеха страхотен коктейл с черен чай с вкус на боровинки.

Джесика кимаше, слушайки внимателно, мислейки си, че при всичките си недостатъци, Блеър наистина обичаше града си. Твърде жалко, че се бе отдалечил толкова много от правия път. Когато не продаваше властта си за по петдесет хиляди долара, не правеше не особено завоалирани намеци и не оглеждаше бюстовете на жените, той притежаваше естествена харизма, която вероятно би му помогнала да стигне далеч в политиката.

— Играеш ли голф? — попита я Блеър.

— Не толкова добре, колкото би ми се искало.

В този миг Джон прекрачи прага на ресторанта.

Виждайки го за първи път от три седмици насам, Джесика незабавно забеляза нещо, от което й се прииска да се усмихне.

Беше се подстригал.

Невероятно красив, както винаги, в сивия си костюм и светлосиня риза, Джон се огледа и ги видя. Очите му срещнаха нейните, докато прекосяваше помещението, и за частица от секундата Джесика би могла да се закълне, че са се върнали назад във времето. С късоподстриганата коса, гладко избръснато лице и костюма, той изглеждаше почти така, както преди шест години, в онзи първи ден в Академията.

Чикаго, а? Трябва да обединим усилията си, Харлоу. Предлагам първо да обезвредим тримата от Ню Йорк.

Джесика преглътна, заповядвайки си да остане в ролята си.

— О, чудесно. Ето че и Дейв е тук.

Миг преди да стигне до масата, Джон й отправи мъничка усмивка, предназначена единствено за нея.

Да го направим, казваше изражението му.

Джесика имаше нужда да види точно това. С тяхната история бе доста странно да се срещнат отново, при тези обстоятелства, след като през последните три седмици не бе говорила с него нито веднъж. Толкова много неща искаше да го попита (как е и дали всичко в ОСЗ вървеше добре), а повече от всичко искаше да му каже колко хубаво бе да го види отново. Господи, наистина беше хубаво.

Само че.

В ресторанта се случваха неща, които бяха по-важни от тях с Джон. Много хора разчитаха те да си свършат работата, така че именно това щяха да направят.

— Виж ти кой най-сетне се появи — каза тя на Джон, усмихвайки се непринудено.

— Радостите на пътуването със самолет — отвърна той. Шега между тях двамата — същото, което тя му беше казала на сутринта, след като полетите от Шарлът бяха отменени. След това се обърна към Блеър с чаровна усмивка. — Господин кмете. Съжалявам, че закъснях. — И като се ръкува с него, се настани до Джесика.

Блеър го огледа.

— Нова прическа, а? Изглеждаш така, сякаш идваш направо от казармата.

Преценявайки, че е по-добре да не позволи разговорът да продължи в тази посока, Джесика побърза да смени темата.

— Как беше в Детройт? — попита тя Джон.

— Обещаващо. Ще ти разкажа в самолета за Чикаго.

Сервитьорката се появи, за да вземе поръчката за питие на Джон и за известно време разговорът около масата се въртеше около най-различни общи теми. Блеър продължи да флиртува с Джесика, ала сега, когато Джон беше тук, забележките му не отиваха прекалено далеч, което я оставяше свободна да си върши работата, като го омайва, ласкае и се преструва, че е впечатлена и истински се забавлява на историите му за себе си, които той непрекъснато разказваше.

След като предястията им пристигнаха обаче, Джесика насочи разговора към работата. Колкото и на Ашли да й беше приятно да слуша как Блеър й разказва за уменията си в голфа (или поне го остави да си мисли, че е така), двамата с Дейв не бяха долетели чак дотук, просто за да си бъбрят дружески, докато хапват пържоли.

— Разкажете ни повече за сградата, която ще разгледаме след обяда — помоли тя Блеър.

— Намира се в историческия квартал Сан Марко. Някога е била обществена пералня, но от пет години е празна. Цената е страхотна — добави той. — Двойка опитни предприемачи биха могли да я грабнат и да направят нещо от нея.

— Какъв е кварталът? — поиска да узнае Джон.

— Като цяло, смесица от жилищен, бизнес и търговски, но точно тази част е почти изцяло търговска. Модни бутици, художествени галерии, такива неща. — Блеър отпи глътка от мартинито си. — Сами ще видите. Мястото е наистина хубаво.

— Защо е празно от пет години? — попита Джесика.

— Както споменах по телефона, има някои ограничения в районирането, които вероятно са смутили потенциалните купувачи.

— Какво точно разбирате под „някои“? — каза Джон.

Блеър се наведе към него, повече от доволен да го направи.

Понижи глас, макар че ресторантът бе достатъчно пълен и шумен, та никой да не може да ги чуе.

— Ето как стоят нещата. В момента сградата се води ТЖО, търговско-жилищен офис. За да я използвате като ресторант обаче, се налага да получите разрешение от Комисията за контрол върху използването на земята, за да промените предназначението на сградата — което ще ви позволи да сервирате алкохол и да откриете до сто и петдесет места за гости.

Джесика повдигна вежди.

— И колко трудно ще бъде това?

— Ни най-малко. Стига да познавате правилните хора — Блеър ги остави да го осмислят и ги погледна. — Знаете, че мога да се погрижа това да стане.

— Срещу цена — отбеляза Джон.

Блеър се усмихна, преливащ от чар.

— Е, аз съм зает човек, Дейв. Както ви казах и преди, не мога да помагам на всеки, който ми поиска услуга. Трябва да избирам онези каузи, за които се чувствам най-мотивиран.

— Ще използвате онзи ваш приятел в Комисията? Онзи… Пол Рю? — попита Джесика.

— Да. И отново, той не е просто член на комисията. Той я оглавява.

— Това е едно от притесненията ми — рече Джон. — Че този Рю може да заподозре нещо и да поиска да узнае защо подкрепяте втора промяна, облагодетелстваща нашата компания.

Блеър сви равнодушно рамене.

— В такъв случай ще му кажа истината.

— Истината ще вкара всички ни в затвора, господин кмете — сухо заяви Джон.

— Истината, поне дотолкова, доколкото вълнува Пол, е, че сградата, за която говорим, стои празна от пет години насам. Имаме хубав квартал с празна сграда, която стърчи като трън в очите на гражданите. Естествено, че ще подкрепя всеки опит мястото отново да бъде използвано. На Пол това ще му бъде достатъчно.

Джесика замълча за миг, сякаш го обмисляше.

— Е, добре, да кажем, че проявяваме интерес. Колко ще ни струва да ви накараме да се почувствате мотивиран да ни помогнете?

— Не се опитвам да ви изнудвам — изсумтя Блеър и срещна погледа й. — Петдесет хиляди. Колкото и предишния път. И сделката си остава между нас. Не е нужно Морано да научава за това.

Бинго.

Джесика почти можеше да види Лийвит и Тод, седнали в колата си на няколко пресечки оттам, да пляскат тържествуващо длани, докато подслушваха разговора им през микрофона, скрит в сутиена й. Джаксънвилските агенти и прокуратурата искаха доказателство как Блеър сам си иска подкуп и ето че сега разполагаха точно с това.

Тя погледна към Джон.

— Какво мислиш?

— Ако сградата отговаря на нуждите ни — отговори той след миг, — смятам, че това е прекалено добра възможност, за да не се възползваме от нея.

Джесика се обърна към Блеър.

— Съгласна съм.

Блеър се ухили широко.

— Отлично. Ще минем да го видим след обяд. Мисля, че няма да останете разочаровани. — Той взе ножа и вилицата си и се залови с пържолата си.

Смятайки, че си е заслужила глътка вино след добре свършената работа (по дяволите, беше заслужила много повече от това), Джесика посегна към чашата. Джон стори същото и мислено Джесика се чукна с него.

Наздраве, партньоре.

И тъкмо когато всичко беше наред, се случи невъобразимото.

— Джон Шепърд! — отекна глас.

Към масата им, с широка усмивка на лице, идваше тип на трийсет и няколко години, по дънки и тениска, разперил възторжено ръце.

— Човече, какво правиш тук? — попита той Джон. — За последно чух, че работиш за ФБР в Чикаго.

Мамка му.

Това беше най-големият кошмар на всеки агент под прикритие: да го разпознаят по време на мисия. По тази причина Джесика винаги казваше на приятелите и роднините си никога да не се приближават до нея, ако я видят на обществено място.

Ала тази непредвидима случайност бе нещо, за което никой агент не можеше да се подготви.

Трябваше да му се признае на Джон — въпреки че сигурно беше облян в ледена пот, той реагира точно както трябваше.

Остави спокойно чашата си на масата.

— Хм… мисля, че ме бъркате с някого.

Другият мъж се разсмя.

— Страшно забавно, Шеп. — След това забеляза кой друг седи на масата. — Познаваш се с кмета? Супер. — Той се обърна към Блеър, махвайки към Джон. — С Шеп бяхме рейнджъри заедно, когато от ФБР дойдоха да го вербуват. Казаха му, че може да слага лошите зад решетките до края на живота си и той само дето не се препъна от бързане, за да приеме.

Господи, ставаше все по-зле.

Джесика се намеси. Просто трябваше да стори нещо.

— Имаш двойник във ФБР? Колко вълнуващо? — подкачи тя Джон.

— Очевидно — отвърна той. Изражението му беше смесица от учудване и развеселеност. — Извинявам се, но наистина ме бъркате с някого — заяви той на стария си приятел.

Другият мъж отвори уста, а после пребледня, сякаш най-сетне се бе усетил какво става и колко сериозно беше объркал всичко.

— О. Съжалявам. Доста приличате на него. Но… да, грешката е моя. — Размърда се неловко и им помаха извинително. — Извинявам се за прекъсването.

След това се обърна и се отправи към предната част на ресторанта. Джесика не искаше да го зяпа, така че погледна Джон, все така изпълнявайки ролята си.

Е, това беше странно.

— Според мен някой е обърнал едно-две питиета повечко на обяд — каза Джон.

Това бе най-доброто, което можеха да направят при тези обстоятелства.

Ала Блеър не беше глупак.

— ФБР? — процеди, гледайки и двамата, а после очите му се спряха върху Джесика. — Ти, курво — озъби се.

— Внимавай, Блеър — изръмжа Джон.

Блеър не му обърна внимание, все така съсредоточен върху Джесика.

— Как е възможно? Онзи, който е гарантирал за вас, познава Морано от години. Били са заедно в колежа и той каза… — Изведнъж млъкна и по изражението му стана ясно, че се е досетил. — Никога не е имало приятел от колежа, нали? Морано също е част от това.

С едното окото Джесика гледаше ръката на Блеър, а с другото — лицето му, докато той се привеждаше към нея.

— Кучият му син. Сключил е сделка с вас и ме е продал, нали? — попита той яростно.

— Оставете ножа, господин кмете — тихо каза Джон.

Блеър примига и сведе поглед към ръката си, сякаш не си беше дал сметка, че държи ножа за хранене и го размахва, докато говори.

Взря се в ножа за миг, а после отново вдигна очи към Джон.

Джон дори не трепна.

— Изгубихте.

Блеър преглътна и остави ножа на масата. В продължение на няколко секунди остана да седи като вкаменен в стола си, а после поклати глава, сякаш току-що му беше хрумнало нещо.

 

— Не сте въоръжени. Никой от вас. — Погледна ги, сякаш чакаше да го потвърдят. — Не можете да ме задържите тук. Мога да си тръгна от ресторанта още сега.

— Да, можете. — Гласът на Джесика бе спокоен. Виждаше погледа в очите на Блеър, като на животно, хванато натясно. — Свободен сте да си тръгнете, господин кмете.

Истината бе, че с Джон не можеха да го спрат. Нямаха нито оръжия, нито белезници, нито значките си на федерални агенти. На всичкото отгоре, случаят не беше техен. Агенти Лийвит и Тод командваха парада — чуваха какво се случва през микрофона на Джесика. Несъмнено вече бяха повикали подкрепления и идваха насам.

Блеър прикова очи в Джесика.

— И какво ще се случи след, като си тръгна от ресторанта?

Джесика не каза нищо, нито пък Джон — никой от тях нямаше отговор, който би помогнал.

— Какво? Ще ме арестувате ли? Аз съм кметът на този град. Не мога… — Изглеждаше потресен и се препъна в думите си. — Аз просто… опитвах се да направя някоя и друга услуга на този-онзи. Всичко, което съм правил, всички сделки, които съм сключил… то е част от работата ми. Всичко беше за доброто на града. Никой не го е грижа за ограниченията по районирането, така или иначе. — Той издаде пренебрежителен звук. — Исусе, с всичко, което се случва в тази страна, ФБР няма ли си нещо по-важно за разследване?

Когато посегна към чашата си, ръката му трепереше, в контраст с дързостта в гласа му. Отпи глътка и впери поглед в тях.

— Няма да отида в затвора. — Изчака, а после удари с юмрук по масата. — Кажете нещо, по дяволите.

С крайчеца на окото си, Джесика забеляза, че няколко души ги поглеждат с любопитство.

— Не искате да го направим тук, господин кмете — заяви Джон.

— Ето как ще постъпим. С Дейв ще останем и ще уредим сметката, а вие ще станете и ще си тръгнете оттук — рече Джесика.

— Просто така? — попита Блеър.

— Просто така.

За миг той не каза нищо, просто я гледаше.

— Носиш микрофон, нали? — Преглътна и по лицето му се разля паника. — Знам какво правите. Давате им сигнал. На останалите от екипа ви. Казвате им къде да ме хванат. — Устните му се разкривиха. — Да ви го начукам. Да ви го начукам на всички. Казах ви, няма да отида в затвора.

Той се изправи рязко.

Инстинктивно, Джесика и Джон също се изправиха.

Джесика имаше адски лошо предчувствие.

— Все още имаш избор, Патрик. Недей да правиш нищо, за което ще съжаляваш.

За частица от секундата по лицето на Блеър пробяга сянка.

— Боя се, че е твърде късно за това, госпожице Евърс.

А после, без предупреждение, той посочи нея и Джон и извика с пълен глас:

— Имат пистолети! Ще стрелят! Бягайте, махайте се от ресторанта!

По дяволите.

Това бе нещо, за което Джесика не беше готова.

Паническите думи, излезли от устата на обичания от всички кмет на града, хвърлиха целия ресторант в хаос. Всички наскачаха от масите с писъци и грабвайки децата си, се втурваха към изхода. Чаши и чинии се трошаха, докато гостите се блъскаха в масите. Един стол падна, удряйки се в пода с трясък, който прозвуча като изстрел и предизвика още викове.

— Този кучи син — изръмжа Джон, докато Блеър, възползвайки се от хаоса, се отправи към задната част на ресторанта, разблъсквайки хората наоколо.

— Отива към задния вход — предупреди Джесика Лийвит и Тод по микрофона.

— Ченгета — предупреди я Джон.

Носейки се през тълпата, двамата полицаи от охраната на кмета идваха право към тях.

Тъй като не искаха да поемат никакъв риск, Джесика и Джон начаса вдигнаха ръце във въздуха.

— Ние сме от ФБР, не сме въоръжени — извика Джесика. Джон стори същото.

За съжаление, думите им бяха удавени в шумотевицата. И двамата се отдръпнаха от масата, така че полицаите да видят, че не са въоръжени.

Ченгетата си пробиха път през тълпата и извадиха оръжия, прицелвайки се в Джесика и Джон.

— Дръжте шибаните си ръце вдигнати и легнете на пода веднага — изкрещя единият от тях.

Джон направи крачка към Джесика.

— От ФБР сме. Не сме въоръжени — повтори той. — Ще коленичим.

А после всичко се случи само за миг.

Джесика тъкмо се канеше да се подчини на полицейската заповед, когато някой зад нея (както научи по-късно — охранител), обви ръка около врата й и я събори на земята.

Джон се обърна рязко.

— Дръпни се! Тя е агент на ФБР!

Виждайки, че вниманието на Джон беше временно отклонено, двамата полицаи не изгубиха нито миг и като един се хвърлиха върху него: единият сграбчи ръцете му, а другият го повали на земята. Тримата мъже залитнаха и докато падаше (без да може да използва ръцете си, за да запази равновесие), Джон си удари главата в ръба на масата с глух звук.

И се свлече безжизнено на пода.

Не.

Виждайки го да пада, Джесика се задърпа, за да се откопчи от хватката на охранителя.

— Пусни ме… махни се от мен! Ние сме агенти под прикритие, по дяволите!

Очевидно думите й постигнаха целта си. Охранителят я пусна, казвайки нещо (извинение, може би?), което Джесика почти не чу. Тя скочи от пода и се хвърли към Джон.

— Дайте да го видя.

Надвесени над него, полицаите й направиха място и тя коленичи.

Все още не помръдваше.

По-възрастният от двамата полицаи вече викаше линейка по радиостанцията си.

— … имаме пострадал заподозрян и се нуждаем от незабавна…

— Имаме пострадал федерален агент поправи го Джесика и се обърна към Джой.

От една рана в основата ма косата му по слепоочието му се стичаше струйка кръв. Тя се наведе и доближи буза до устата му.

— Диша.

Застанал до нея, по-младият от полицаите, който нямаше и трийсет години, изглеждаше потресен.

— Чух ви да казвате, че сте от ФБР, но понеже кметът викаше за пистолети и стрелба, не исках да рискувам. — Той посочи към Джон. — Просто исках да го обезвредим, докато изясним нещата. Не исках да пострада.

Ситуацията около тях започна да се успокоява; неколцината останали клиенти на ресторанта се държаха на почтително разстояние.

Джесика не искаше да мести Джон, в случай че си беше наранил врата. Вместо това сложи ръка на рамото му.

— Джон.

Той не отговори.

Тя вдигна поглед към полицая, който се беше обадил за помощ.

— Кога ще дойде линейката?

— Пътува насам.

— Джон — повика го Джесика отново, стисвайки го леко по рамото.

Нищо.

Събуди се, миличък. Всяка отминаваща секунда й се струваше цяла вечност. Ами ако си беше счупил врата? Ами ако никога не дойдеше на себе си? Ами ако никога вече нямаше възможност да говори с него, да се шегува с него, да се подразни от него, да го чуе как се смее или…

Очите му се отвориха.

Слава богу. Джесика му се усмихна нежно.

— Хей. На това му се казваше удар.

Джон я гледаше с празен поглед.

Кажи нещо, примоли се тя безмълвно. Каквото и да е.

А после той примига.

— Как така все се озовавам на земята пред всички, по най-глупавите възможни начини? — простена, надигайки глава.

Сълзи избиха в очите на Джесика и тя преглътна надигналия се в гърлото й хлип на облекчение.

— Глупавият ми късмет, предполагам.

Джон понечи да се надигне и тя се опита да възрази.

— Наистина не мисля, че трябва да ставаш, докато…

Ала той вече го беше направил.

Всички около тях заръкопляскаха с възторжени възклицания, когато Джон седна на пода, облягайки се на един стол. Джесика взе салфетка от най-близката маса.

Приближи се и я допря до раната на челото му.

— Тече ти кръв.

Той примига.

— Придава убедителност на сцената.

Сериозно.

Той се усмихна широко, виждайки съвсем не развеселеното й изражение.

— Само почакай малко. Тази шега ще ти се стори много по-смешна след няколко часа.

Джесика прегледа раната на челото му.

— Може да има нужда от шевове. Много ли те боли главата?

— Не толкова, колкото гордостта ми — сухо каза той. Докато Джесика притискаше салфетката до кожата му, изражението му стана по-закачливо. — Макар че определено помага това, че ти…

Джесика се прокашля многозначително, свеждайки поглед към гърдите си. Все още имаше микрофон в сутиена си.

— … си тук, за да попиеш кръвта ми — довърши Джон целомъдрено. След това се оттласна от пода и стана, подавайки й ръка.

Джесика пусна салфетката на земята (очевидно бяха приключили с частта с грижите-за-мъжа-който-току-що-беше-повален-в-безсъзнание-на-пода) и пъхна ръка в неговата. Той й помогна да се изправи.

— Вие ли ти се свят?

Имаше да му каже много повече неща, ако: а) не бяха заобиколени от тълпа хора; и б) тя не носеше в сутиена си микрофон, който предаваше всяка нейна дума.

Едва ли можеше да се нарече интимен момент.

— Добре съм. Какво стана с Блеър? — попита Джон.

Зад тях се разнесе познат глас.

— Трябва да е избягал през задния вход. — Облечен в яке на ФБР, Лийвит заобиколи купчинка натрошени стъкла и се приближи до тях. — Тод изпрати двайсет агенти и два отряда за бързо реагиране да го търсят. Няма да стигне далеч.

— Ти също би трябвало да си с тях — каза Джон.

— Какво? И да пропусна цялото вълнение тук? — Лийвит протегна ръка и стисна рамото му, а гласът му стана по-сериозен. — Притеснихме се за теб, Шепърд. По дяволите, дори Джесика звучеше нервна. Не мислех, че е възможно — пошегува се той.

Джон я погледна.

Джесика се изчерви и опита с шега.

— За сметка на това, Джон успя да си побъбри с един от старите си приятели от армията.

— Само да ни бяхте видели с Тод в колата, когато това се случи — изкиска се Лийвит. — Погледнах го и казах: „Мамка му, някой наистина ли току-що се провикна Джон Шепърд“?

Продължиха да разнищват станалото в подробности, тъй като имаха нужда да поотпуснат след напрегнатостта на последните няколко минути. На сцената пристигнаха още агенти, както и още полицаи, както от полицията на Джаксънвил Бийч, така и от шерифската служба… включително и самият шериф.

— Кой, по дяволите, е отговорен за тази свинщина? — поиска да узнае шерифът, нахълтвайки през входната врата заедно със заместника си.

Лийвит погледна към Джесика и Джон.

— Мисля, че това беше моят знак. — Той се отправи натам. — Шерифе! Специален агент Бен Лийвит от Федералното бюро за разследвания. Как сте днес?

Джесика се загледа след него.

— Никога през живота си не съм се радвала толкова да не бъда водещият агент по случая.

Джон се обърна към нея, по лицето му имаше струйки засъхнала кръв.

— Аха. Слава богу, че на нас се падна лесната част.

Джесика си усмихна… Господи, толкова й беше липсвало сухото му чувство за хумор. Обзета от цял куп чувства, тя протегна ръка и докосна късата му коса.

— С тази прическа изглеждаш така, сякаш би трябвало да си върху някоя кутия с диетично мюсли.

Изражението му омекна за миг, а после парамедиците влязоха забързано през вратата и той въздъхна.

— Наистина ли ще ме принудиш да го направя? Не може ли просто да ме закараш в болницата?

— Направи го заради мен, здравеняко.

Видяла бе колко силно си беше ударил главата в масата и не искаше да рискува.

Парамедиците се съгласиха и тя да отиде в спешното отделение заедно с него… не че им остави кой знае какъв избор. Лийвит ги изпрати до линейката, обещавайки да им съобщи веднага щом открият Блеър.

Преди да се качи в линейката, Джесика бръкна в деколтето на роклята си, извади микрофона и го подаде на Лийвит.

Ашли и Дейв окончателно бяха приключили.