Джули Джеймс
Любов под прикритие (34)

34

На следващия ден, на повече от хиляда километра оттам, Джон и още шестима души от отряда му бяха строени на брега на река Джеймс, на няколко километра южно от залива Чесапийк.

Том Уотс, техният координатор в ПУНО, стоеше пред тях и им даваше нареждания. С отсечения си, рязък тон, той им каза, че всеки, който не иска да вземе участие в това упражнение, може да си остане на брега.

Джон си размени скришом поглед с мъжа до себе си, Тони Ривера, специален агент от Невада. Въпреки че упражнението беше представено като избирателно, и той, и останалите отлично знаеха, че това бе поредният тест. Скокът в река Джеймс беше ежегодна традиция в ПУНО, ритуал на посвещаването за всички в ОСЗ.

Никой новак не би изгубил уважението на колегите си, избирайки да не участва в него.

Задачата, така, както беше обяснена от Уотс, бе достатъчно ясна: да се покатерят по въжена стълба на двайсет метра височина до планшира на един стар товарен кораб, закотвен в реката, да изчакат сигнала му и да скочат.

— Дръжте пръстите на краката си насочени надолу, а тялото — изпънато и стегнато. Приземите ли се неправилно, ще бъде като да се блъснете в тухлена стена със скорост седемдесет километра в час. Няма да е приятно. — Уотс кимна към Тони. — Ривера, ти си пръв. Шепърд, ти си след него.

Те се отправиха към кораба, разменяйки си добронамерени закачки и шеги. Според традицията, скокът им щеше да бъде оценен, така че те бяха надъхани от състезателния дух и адреналина.

Колегите на Джон идваха от всички краища на страната и преди да постъпят във ФБР, бяха имали най-различни професии: цивилен инженер, специалист по наблюдение и подслушване, сержант от морската пехота, агент от имиграционно и митническо наблюдение, ченге и поет от военновъздушните сили. Бяха солидна група, всички до един самоуверени, атлетични и извънредно способни. Досега се разбираха отлично, което беше добре, като се има предвид, че прекарваха по шестнайсет часа на ден заедно.

Дните им започваха точно в пет сутринта, когато Уотс ги прекарваше през поредица упражнения за пъргавина, бягане на дълго разстояние, високоинтензивни интервални тренировки и схватки в тясно пространство. Следобедите обикновено прекарваха на стрелбището, където се обучаваха в стрелба с най-различни бойни оръжия, а след вечеря имаха лекции. В допълнение към всичко това, през следващите осем месеца им предстояха няколко специализирани обучения: нахлуване в сгради с помощта на експлозиви, връзване на възли, катерене и спускане по въже, работа сред пламъци в „горещата къща“, високоскоростно шофиране и охрана на високопоставени личности.

Всеки ден Джон и колегите му биваха поставяни на изпитание. Инструкторите им ги довеждаха до предела на силите им и отвъд него, очаквайки от тях да бъдат по-бързи, да бягат по-далеч, да издържат по-дълго, да стрелят по-добре и да си имат доверие да поемат повече рискове. Дните не бяха лесни, ни най-малко, ала в ОСЗ нямаше място за оплаквания. Те до един се бяха кандидатирали по собствено желание и както им напомняха често, никой не ги спираше да си тръгнат. Готвеха се за ситуации на живот и смърт и не беше приемливо нищо по-малко от пълна отдаденост на екипа.

Така че Джон им даваше точно това.

Така, както беше направил с подбора и при рейнджърите, той се хвърляше с цялото си същество във всяка задача, тренировка и предизвикателство. През тези шестнайсет часа на ден той се напрягаше, физически и умствено, до пълно изтощение. И действително го усещаше. Всяка нощ, когато се върнеше в апартамента, който си беше наел временно, и се пъхнеше в леглото, тялото го болеше, насинено и молещо се за сън. Би трябвало да заспи на мига, мъртъв за целия свят в продължение на часове. Вместо това той лежеше буден в тъмното, неспокоен и напрегнат.

Така че на следващата сутрин започваше отначало и даваше още повече от себе си.

Джон се върна към настоящето, когато Ривера потъна във водата с плисък. Той и останалите нададоха възторжени викове, когато главата на Ривера изскочи над водата няколко секунди по-късно. Неколцина гмуркачи от ОСЗ, които бяха в реката в една моторна лодка, заедно с Уотс, извикаха оценката на Ривера.

А после беше ред на Джон.

Той се изкачи по въжената стълба, покатервайки се до планшира на кораба. Никога не бе имал проблем с височините, така че когато стигна до върха, плъзна поглед по открилата се гледка, докато оправяше закопчалката на каската. Река Джеймс се простираше в продължение на километри, бреговете й бяха обрасли с дървета, които тъкмо започваха да се прошарват с есенни багри. Оттук не можеше да чуе останалите от групата, които си приказваха на брега, нито пък Уотс и екипа гмуркачи в лодката — всичко беше тихо и спокойно.

Наистина спокойно, всъщност.

Докато стоеше на ръба на планшира и чакаше сигнала на Уотс, Джон си позволи един миг, за да осмисли всичко това. Преди шест години беше дошъл в Куантико с намерението да се озове тук, на това място. Мъжете в лодката, другарите му на брега, останалите агенти в комплекса на ОСЗ бяха най-добрите сред най-добрите, част от екип, братство, които по време на подбора го бяха преценили и бяха решили, че е достоен да се присъедини към техните редици.

Пое си дълбоко дъх и зачака да го изпълни удовлетворение от постигнатото.

Вместо това, докато си стоеше там, на двайсет метра над водата, в главата му прозвуча гласът на брат му.

Ако Джесика си търсеше нещо по-сериозно, можеше да заминеш за Куантико с мисълта, че е възможно да си имал шанс с нея.

— Мамка му — промърмори Джон.

А после, виждайки сигнала на Уотс, се стегна и вперил поглед в хоризонта напред, скочи.

 

 

В съблекалните в комплекса на ОСЗ настроението на новобранците беше обяснимо високо след скока в реката. Докато се преобличаше, Джон се шегуваше, заяждайки се, като всички останали, с резултатите на другите. Уменията му като агент под прикритие се оказаха адски полезни в този момент — в очите на всички той изглеждаше спокоен и отпуснат, както обикновено.

Вътрешно обаче, беше бесен и здравата се ругаеше.

Не беше напълно сигурен накъде бе поел умът му на кораба, ала знаеше, че това не беше нито мястото, нито времето да се разсейва. След обяда той и останалите от отряда му щяха да се натоварят в един хеликоптер Блекхок за упражнение по спускане с въже и той трябваше да бъде максимално съсредоточен.

Каквото и да се случваше (или по-точно — да не се случваше) в личния му живот, трябваше да почака. Докато беше тук, в Куантико, екипът беше на първо място. Точка по въпроса.

След като си нахлузи тениската, взе телефона от шкафчето и по навик го погледна, преди да го напъха в джоба на панталона си.

Неочаквано откри, че има ново съобщение от Лийвит.

— Идваш ли? — попита Ривера, докато излизаше от съблекалнята заедно с останалите момчета, за да отиде на обяд.

— Ей сега. — Без да вдига глава от телефона си, той прегледа набързо съобщението на Лийвит.

Очевидно имаше някакво развитие в случая Блеър и джаксънвилският агент искаше да знае дали ще е свободен по някое време през деня за конферентен разговор с него, агент Тод и двамата прокурори, които щяха да водят процеса срещу кмета и предприемачите.

Джесика също щеше да участва в разговора.

Джон приседна на една от пейките в притихналата съблекалня и отново прочете съобщението на Лийвит, мъчейки се да прозре каквато и да била допълнителна информация за онова, което се случваше в разследването. Миналата седмица беше получил имейл от Лийвит, който му съобщаваше, че върховното жури беше повдигнало обвинения срещу Блеър и предприемачите, и беше предположил, че следващият път, когато чуе за случая, щеше да бъде по Си Ен Ен, след като се разчуеше, че кметът на Джаксънвил и осмина видни местни бизнесмени са били арестувани в скандал с корупция и подкупи.

Ала ето че очевидно имаше някакво „развитие“.

Поколеба се за миг дали да не изпрати съобщение на Джесика. „За какво става дума?“, би могъл да я попита небрежно. Ала тогава тя почти сигурно щеше да го попита как вървят нещата в ОСЗ, щяха да си разменят няколко съобщения и тя вероятно щеше да каже нещо дръзко и саркастично, което щеше да му напомни за всички мигове, които през последните две седмици си беше скъсал задника, мъчейки се да не си спомня.

По-добре да запази разстоянието между тях.

Взел това решение, той натисна „Отговори на всички“ и написа:

Какво ще кажете за 6 часа стандартно източно време?

По време на почивката за вечеря преди лекцията Джон отиде в класната стая, която в момента беше празна. С телефон в ръка, той се настани на един от столовете и отвори имейла, който Лийвит беше изпратил на всички, с телефонния номер за конферентното обаждане.

Избра го, даде името си след сигнала и изчака да го свържат с останалите.

— Джон! — поздрави го Лийвит незабавно. — Радвам се, че успя да се включиш. Как я караш в ПУНО?

— Бива. Попитай ме обаче отново, когато започнем тренировките в огън — пошегува се Джон и се улови, че се ослушва за гласа на Джесика в последвалите смехове.

Хм. Може би все още не се беше свързала.

— Е, всички оценяваме това, че ни се обади толкова бързо — продължи Лийвит. — Сигурен съм, че си страшно зает в Куантико, така че ще се опитам да го направим възможно най-бързо. Агент Тод също е тук, а Марк Дъфи и Кристин Лефлър ще се включат в разговора от прокуратурата. Както споменах в имейла си, те оглавяват екипа на обвинението. За съжаление, на Джесика й изскочи нещо в последния момент, така че няма да може да се включи. Нещо с промяна в графика на делото по един от старите й случаи, така че се наложи да лети за Лос Анджелис.

О. Е, това… вероятно беше за предпочитане. Джон искаше да запази дистанция и ето че я беше получил.

— Съжалявам да чуя, че няма да се присъедини към нас — каза, преди да поздрави двамата прокурори и да размени някоя и друга любезност с тях.

А после Лийвит започна по същество.

— Е, Джон, налага се да те информираме за едно-две неща. Вече знаеш, че миналата седмица върховното жури реши да повдигне обвинения срещу кмета Блеър и осмината предприемачи. Планът ни беше да арестуваме и деветимата тази седмица. Всъщност тъкмо бяхме уточнили всички подробности, когато Джесика ми се обади вчера сутринта и ми съобщи, че Блеър се е свързал с нея през уикенда. Очевидно е решил, че Ашли и Дейв са кокошки, снасящи златни яйца, и сега се опитва да си уреди още нещо. Този път се е прицелил в онзи втори ресторант, който му споменахте — кварталното американско бистро на принципа „от фермата до масата с гастрономски бъркани яйца“.

— Все още смятам, че някой наистина трябва да отвори такъв ресторант — обади се Тод и всички се засмяха.

— В съобщението, което й оставил през уикенда, Блеър казал, че знае място, което би било съвършено за бистрото — изоставена сграда в историческия квартал Сан Марко — продължи Лийвит. — Когато Джесика му върнала обаждането и изразила интерес, Блеър я уверил, че може да го купи страшно изгодно. И действително е така — проверихме адреса, който й е дал, и сградата действително се предлага на цена, по-ниска от пазарната.

Джон дълбоко се съмняваше, че Блеър беше казал на Ашли за това, заради доброто си сърце.

— Къде е уловката?

— Уловката — отвърна Лийвит, а в гласа му се прокрадна нотка на възбуда, — е, че за да бъде използвана като ресторант, сградата се нуждае от ново райониране от Комисията за контрол върху използването на земята.

А.

— Нека отгатна. Блеър е готов да помогне с това. Срещу съответното заплащане, разбира се — предположи Джон.

— Не го каза в прав текст по телефона, но определено това беше подтекстът — отвърна Лийвит. — Спомена за пицарията и винения бар и каза, че не вижда причина проблемите с районирането на този втори имот да не бъдат разрешени също толкова лесно.

Марк, един от прокурорите, се намеси:

— Това е нещо ново за Блеър. Ако правилно се досещаме накъде бие, за първи път сам си иска подкуп. Досега винаги Морано е уреждал сделките. В дело за корупция като това, е логично да очакваме адвокатите на Блеър да твърдят, че е бил подведен. Не вярвам, че подобна защита би успяла, но с Кристин не вземаме нищо за даденост. Блеър е изключително популярен кмет — ако дори един от съдебните заседатели се хване на някаква изсмукала от пръстите история, че от ФБР са го подвели и че е бил подлъган да приеме подкуп, ще имаме проблем.

Кристин, другият прокурор, също се включи:

— Но ако разполагаме с доказателство как Блеър лично си иска подкуп, това окончателно ще лиши защитата от възможността да твърди, че е бил подведен. Като се има предвид колко ценно би било подобно доказателство, Марк и аз, както и агенти Лийвит и Тод, смятаме, че си заслужава да възобновим разследването. Вчера го обсъдихме с агент Харлоу и тя ще се срещне с Блеър.

Джон застина.

— Кога?

— Ще обядва с него тази събота — отвърна Лийвит. — А след това Блеър иска да я закара до имота в Сан Марко, за да й го покаже.

Бас държа, че иска да й го покаже, помиеш си Джон сухо.

— Очевидно всички се вълнуваме от това развитие на случая — каза Марк. — То е признание за работата, която свършихте с агент Харлоу. Ако не бяхте спечелили доверието на Блеър за толкова кратко време, сега нямаше да имаме късмета да се намираме в тази позиция. — Той се прокашля. — Съществува обаче малък проблем. Докато прослушвахме записите на срещите ви с Блеър, двамата с Кристин забелязахме, че кметът подхвърля намеци от личен характер на агент Харлоу.

— Това е „флиртуване“, казано на юридически език — пошегува се Кристин. — Знаем, че четиримата сте обсъдили как да се справите с тази ситуация и сме съгласни с решението ви. Съществува обаче известно притеснение, че Блеър може да стане по-настоятелен. Което би могло да постави агент Харлоу в неловка ситуация.

Джон отвори уста, за да каже, че биха могли да поставят агент Харлоу в каквато и да било ситуация и тя пак ще направи онова, което трябва да бъде направено, но Марк го изпревари.

— Имаме пълно доверие в способността на агент Харлоу да се справи с подобна ситуация. Но вярвам всички ще се съгласим, че най-добре би било изобщо да не я поставяме в подобно положение. — Той замълча многозначително. — Също като преди, ако на срещата й с Блеър присъства още някой, това ще накара Блеър да се придържа към деловия тон.

— На този етап не бихме могли да вкараме друг агент — намеси се Кристин. — Това ще го направи подозрителен. Не можем да използваме и Морано. Блеър нарочно го изхвърли от играта. Така че, ако на съботната среща присъства още някой, това ще трябва да си ти.

Възцари се мълчание, докато всички чакаха отговора на Джон.

За миг той не каза нищо. Строго погледнато, в случая нямаше конфликт на интереси — дори на обучаващите се в ПУНО им отпускаха по някой и друг свободен уикенд и по една случайност, единствените му планове за тази събота бяха да отиде да си търси жилище. Въпреки това Лийвит и двамата прокурори искаха много от него и те го знаеха. Сега Джон беше част от ОСЗ и отговорността и отдадеността му бяха към Отряда. Работата под прикритие, Джесика и разследването на Блеър бяха част от миналото му, от живота, който беше оставил зад себе си.

Сякаш прочел мислите му, Лийвит се обади:

— Даваме си сметка, че искаме много от теб, сега, когато си в ПУНО. Ако не можеш да го направиш, ще те разберем, Джон. Всъщност Джесика ме накара да й обещая, че ще ти предам съобщение от нея: каза, че може да се оправи с Блеър и сама, ако се наложи, и че владее наистина добра хватка с краката, с която ще го задържи под контрол. Предполагам, че това е някаква шега между вас двамата.

Нещо в Джон омекна и той се усмихна против волята си.

— Да.

И в този миг осъзна как трябва да постъпи.

Вече може и да не беше специален агент, може и да имаше нов живот в Куантико, ала двамата с Джесика бяха партньори в това. Бяха започнали разследването заедно и сега, в тази последна среща с Блеър, щяха да го приключат заедно.

И така, взел решение, той даде отговора си на Лийвит и останалите.

— Ще си резервирам полет за тази вечер.