Джули Джеймс
Любов под прикритие (24)

24

На следващата вечер Джон се приближи до къщата на обекта, въоръжен с две от най-смъртоносните оръжия, които имаше на свое разположение.

Чийзбургери и пържени картофи от „Файв Гайс“.

Като допълнителни муниции носеше и два шоколадови шейка. Операция „Подмажи се на татко, преди да му съобщиш новината“ официално беше в ход.

Още едно работно заглавие.

Баща му отвори входната врата и очите му грейнаха при вида на логото върху чашите с шейк.

— На това му се казва изненада. Мислех, че ще донесеш просто пица. В тези чийзбургери има ли бекон?

— Ще приема, че това е реторичен въпрос.

Трийсет секунди по-късно вече седяха на кухненската маса, а пред тях имаше картонени кутии и хартиени опаковки. Докато дъвчеха мълчаливо, Джон хвърляше скришом погледи на баща си, опитвайки се да разчете настроението му.

— Все още ли работиш върху онова разследване под прикритие? — попита баща му. — Заедно с отдела за борба с корупцията.

Джон избърса уста със салфетката.

— Почти приключихме. Остава ни само още една среща, след което агентите по случая ще разполагат с всичко необходимо, за да извършат арест.

— Колко важен е обектът?

— Доста. — Тъй като разследването все още не беше приключило, Джон не можеше да каже повече.

Баща му повдигна вежди.

— Достатъчно, за да прочета за разследването в пресата?

— Възможно е.

Джон си представи изражението върху лицето на Блеър, когато агенти Лийвит и Тод се появяха на входната му врата, за да го арестуват. Всъщност щяха да бъдат агенти Лийвит и Тод и отряд с подкрепления. Бюрото никога не рискуваше, а типове като Блеър бяха непредсказуеми по време на арест. Уважаемият кмет на тринайсетия по големина град в Америка не беше някой закоравял уличен престъпник, за когото затворът бе нещо като ритуал по възмъжаването — за него, да бъде арестуван, на практика щеше да бъде краят на света. Никой не би могъл да каже как ще реагира, след като неочаквано узнаеше, че с кариерата и някога блестящите му политически перспективи е свършено и че вместо това ще прекара следващите петнайсет или двайсет години зад решетките.

За съжаление, Джон и Джесика нямаше да бъдат там за веселата част — като агенти под прикритие в разследването, те нямаше да вземат участие в ареста, нито щяха да получат и частица от славата. След като приключеха своята роля в операцията, нямаше да видят Блеър, докато не дадяха показания пред съда при закрити врата. А за да бъде защитена анонимността им, имената им нямаше да бъдат свързани със случая в изявленията за пресата и в съдебните протоколи. За външния свят двамата с Джесика щяха да бъдат просто „АП1“ и „АП2“.

Баща му взе чашата с шейка си и отпи глътка.

— Нейт спомена, че партньорката ти в случая, тази Джесика Харлоу, е била в класа ти в Академията.

Нейт беше говорил с баща му за Джесика? Исусе. Джон вече се досещаше накъде отива разговорът.

— Така ли?

— Каза, освен това, че всеки път, щом някой спомене името й, ставаш напрегнат и неспокоен.

Бинго.

Джон вдигна ръце в безсилно раздразнение.

— Защо Нейт е толкова обсебен от това? Няма ли си други неща, за които да се тревожи? Като например дали да добави сандвич с пикантно пиле към менюто?

Баща му го погледна изпитателно.

— Ха. Действително изглеждаш малко напрегнат.

Добре, май беше време да млъкне.

Джон отхапа от бургера си, дъвчейки малко по-яростно от обикновено. След като преглътна, видя, че баща му го наблюдава развеселено.

Този път реши да опита с малко по-дипломатичен отговор.

— Е, да, с Джесика имахме някои търкания в Академията. Ала сега всичко между нас е наред. — Във въображението си отново я видя, изтегната върху леглото му в хотелската стая, чисто гола, ако не се брояха сандалите на високи токчета.

О, да. Съвсем наред.

Баща му кимна.

— С мен и чичо ти Дон беше съвсем същото.

Джон потисна усмивката си. Е… вероятно не точно същото. Освен ако баща му и чичо Дон не бяха били много по-близки, отколкото беше предполагал.

— Когато се запознахме, не можех да го понасям — продължи баща му. — Мислех, че е арогантно копеле. Ала когато сте партньори, намирате начин да се справите с тези неща.

— Така е. — Джон все още не можеше да откъсне мислите си от образа на голата Джесика в леглото му. Разрошената руса коса, страхотните й крака — обкрачили бедрата му, докато те…

— Каква е тази глуповата усмивка? — Гласът на баща му се вряза в мислите му.

Спипаха го.

— Просто чийзбургерът наистина си го бива — рече Джон, замазвайки положението, като отхапа нов залък.

— Хмм. — Баща му го изгледа подозрително, преди да си вземе пържен картоф. Тонът му, когато проговори, беше по-нехаен. — Така или иначе, радвам се, че сте оправили нещата с партньорката ти. Срамота би било да приключиш кариерата си като разследващ агент с нещо лошо, преди да отидеш в ОСЗ.

Джон замръзна.

Проклетият Нейт.

Баща му разчете мислите му върху лицето му.

— Недей да обвиняваш брат си — не ми е казал нито дума. Двамата с теб не сме вечеряли заедно през седмицата, откакто майка ти се разболя, а после ти изведнъж се появяваш с бургери от „Файв Гайс“. Бях детектив в продължение на двайсет и пет години, Джон. Мога да се досетя.

Джон въздъхна. Дотук беше с намерението да подхване въпроса от далеч.

— Обадиха ми се преди два дни, когато бях извън града.

— Кога заминаваш за Куантико?

— Първият уикенд на септември. — Джон се приведе напред, облягайки ръце на масата. — Виж, знам, че не си във възторг. Но то е добра възможност за мен и…

Баща му вдигна ръка.

— Отлично знам какво означава да те приемат в ОСЗ. — Той го погледна право в очите. — И ако това е, което искаш, се радвам за теб. И невероятно се гордея.

Джон примига. Беше се подготвил за много по-труден разговор.

— О. Ами… благодаря ти. — Облегна се в стола, въздъхвайки с облекчение. — Добре тогава.

— Знам, че последния път, когато говорихме за ОСЗ, бях доста суров. Държах се… егоистично. — Баща му се размърда в стола си; тонът му беше рязък, но и мъничко смутен. — Предполагам, че когато се прехвърли тук от Детройт, реших, че е окончателно. Хубаво беше да си наблизо през последните няколко години. Вероятно не ви го казвам достатъчно, на теб и на брат ти, ала неделните ни вечери са онова, което очаквам през почти цялата седмица.

Джон усети как чувство на вина го жегва в гърдите като кама.

— Татко…

Баща му отново го прекъсна.

— Просто ти обяснявам защо реагирах по онзи начин последния път. Виж, разбирам, че животът си е твой. Трябва да постъпиш така, както е най-добре за теб. Само защото с майка ти решихме да направим Чикаго свой дом, не означава, че си вързан за този град.

— Няма да бъде завинаги. Кой знае, след пет-шест години може отново да се върна тук. — Джон се опита да погледне от добрата страна на нещата. — Пък и Вирджиния е само на час и половина със самолет. Ще имам отпуски, празници… — Не довърши, тъй като не искаше да обещава твърде много. Когато бяха на мисия, агентите от ОСЗ работеха, докато работата не бъдеше свършена… без прекъсвания за празници.

— Ще си идваш вкъщи, когато можеш. Разбирам го. — Баща му замълча за миг, а очите му блестяха. После се прокашля и гласът му отново прозвуча дрезгаво. — Е, имаш ли адрес, където да мога да ти гостувам във Вирджиния, или и това ще трябва сам да открия?

Докато довършваха бургерите, говориха за детайлите около преместването на Джон. Той беше прекарал по-голямата част от деня, работейки върху това: обади се на различни компании за преместване, за да провери цените, намери си свестен хотел, който се вместваше в бюджета му, и си нае складово помещение близо до Куантико, където да съхранява временно мебелите си, докато си намери жилище.

— Изглежда, че вече си задвижил нещата с пълна пара — отбеляза баща му, докато разчистваха кухненската маса.

Джон сви рамене.

— Нямам особен избор. Септември ще дойде, преди да съм се усетил. — Съжали за избора си на думи в момента, в който ги изрече. Страшно си деликатен, задник такъв.

Баща му кимна; гласът му беше унил.

— Така си е.

Между тях се възцари мълчание.

Баща му го погледна за миг, а после отиде до хладилника, извади две бири и подаде едната на Джон.

— Мачът на „Къбс“ започва след няколко минути. Лестър е питчърът. Би трябвало да се получи добър мач, ако искаш да останеш да погледаш.

С лека усмивка Джон пое бутилката.

— Да, бих искал.

Мъжете Шепърд може и да ги биваше в страшно много неща, но да дават открит израз на чувствата си не беше едно от тях.

Няколко бири в топла лятна вечер и бейзбол.

Ето как се сбогуваха те.

 

 

В петък следобед Джесика довърши втория ден разпити в случая с подкупния служител по вписванията и успя да изпревари пиковия час на трафика към града. След като се върна в офиса на ФБР, видя, че някой бе оставил съобщение на мобилния телефон на Ашли.

Ако се съдеше по кода, беше някой от Джаксънвил.

„Ашли, Патрик Блеър е. Имам новина за теб — обади ми се.“

Съобщението я хвана мъничко неподготвена. Кметът за първи път се свързваше директно с нея или с Джон. Досега Морано винаги бе действал като посредник между тях.

Тъй като се нуждаеше от някое по-тихо местенце, за да се обади на Блеър, тя се отправи към една празна конферентна зала в края на коридора и затвори вратата зад себе си. Вместо да се обади директно в офиса му, тя избра един вътрешен номер на Бюрото, на който отговори компютър. Използвайки клавишите на телефона си, тя въведе кода за случая, номера на Блеър и телефонния номер, който искаше да му се изпише — в случая, номера на Ашли. След това се настани на един от столовете в конферентната зала, докато компютърът набра Блеър и започна да записва разговора.

— Кабинетът на кмета Блеър — отговори асистентката му.

— Здравейте, аз съм Ашли Евърс, връщам обаждането на кмета.

— Един момент, госпожице Евърс. Ще проверя дали е свободен.

Включи се сателитна радиостанция, когато я сложиха на изчакване и в слушалката се разнесе песента „Спираш дъха ми“. Човече… обожаваше тази песен.

Затананика си, докато през главата й се заредиха образите на сексапилни мъже с авиаторски очила и пилотски униформи. Музиката спря твърде скоро и асистентката на Блеър се върна на линия.

— Ей сега ще ви свържа, госпожице Евърс.

— Благодаря.

Няколко секунди по-късно гласът на Блеър се разнесе от другата страна на линията.

— Госпожице Евърс, хванахте ме тъкмо преди да изляза от офиса — провлачи той.

— Радвам се… съобщението ви доста ме заинтригува, господин кмете. Надявам се, че новината е добра.

— И още как. Кажете на асистента ви да ви уреди билет за четвъртък.

Джесика усети как я обзема прилив на вълнение. Толкова малко ги делеше от това да приключат случая, че направо усещаше вкуса на успеха в устата си.

— Защо? Какво ще се случи в четвъртък? — Имаше доста добра идея, но искаше Блеър да го изрече на глас заради записа.

Той се засмя самодоволно.

— Въпросът, който би трябвало да зададете, е: „Какво ще се случи в сряда?“

Той замълча и Джесика си даде сметка, че действително очаква да му зададе този въпрос.

Естествено, че очакваше.

— Е, добре… какво ще се случи в сряда? — попита го, играейки по свирката му, като добра малка агентка под прикритие.

— Комисията за контрол върху използването на земята заседава в сряда следобед. Тази сутрин играх голф с Пол Рю, председателя, и той каза, че няма да има никакъв проблем молбата ви да бъде одобрена. Естествено, аз красноречиво дадох да се разбере, че наистина държа на проекта ви и му напомних колко е важно за мен да създам възможности за инвестиции, идващи извън щата. След това Пол ни беше вързан в кърпа.

— Чудесна новина.

— Очаквам да получите официално съобщение за решението на комисията към края на деня в сряда. — Блеър понижи глас. — А после с вас имаме да уредим някои неща.

— Ако получим обаждане от комисията — натърти Джесика, защото Ашли определено не беше бизнесдама, която би прекосила половината страна само заради нечия дума, — с Дейв още на другата сутрин се качваме на самолета.

— Никакво ако, Ашли. Смятай го за направено. Казах ти, в моя град винаги получавам онова, което искам.

И с тези думи Блеър затвори.

Джесика се увери, че връзката наистина беше прекъсната, и въздъхна.

И все се връщам към едно тайно местенце вътре в мен.

О, да, сега цял ден щеше да си пее тази песен.