Джули Джеймс
Любов под прикритие (13)

13

Джесика се изкиска и се върна на масата. Така им се падаше. Може би сега най-сетне щяха да я оставят на мира с опитите им да й уредят среща. Не че по-нататък не би могла да прояви интерес, но точно сега искаше да свикне с живота си на необвързана жена, създавайки си свой собствен ритъм. Та мастилото върху документите за развода й още не беше засъхнало.

Джон повдигна вежди.

— Всичко наред ли е?

— Хмм? — Тя махна към телефона си. — О, да, всичко е наред.

— Гаджето те проверява? — подхвърли той небрежно.

Гадже? Ха… това си го биваше.

— Не, само брат ми и сестра ми.

Джон кимна и отново отпи от бирата си.

— Е… има ли гадже? — Облегна се в стола, тонът му беше нехаен. — Не носеше халка в офиса, така че, предполагам, няма съпруг.

Въпросът доста я жегна, макар че не можеше да вини Джон, задето го беше задал. Сега двамата бяха партньори и честно казано би било странно, ако понякога не говореха за личния си живот.

— Не, няма гадже. — Замълча за миг. — Имаше съпруг. Бракоразводното ни решение влезе в сила миналата седмица.

— Съжалявам. Нямах намерение да любопитствам.

Джесика се усмихна лекичко.

— О, да, имаше.

Устните му се поизвиха, сякаш за да признае, че е права, а после изражението му стана по-сериозно.

Джесика сви рамене и отпи глътка вино, след което остави чашата си до лаптопа.

— Стори ми се подходящ момент за ново начало. — Тъй като не обичаше да се намира на горещия стол, тя използва хумор, за да обърне разговора към него. — Ами ти? Приятелка? Жена? Деца? Може би цяла сюрия едри, русоляви момчета, които отсега страшно ги бива в спорта и знаят как да запалят огън с дупето на светулка?

Джон се разсмя — истински смях, не сухото подсмихване, с което Джесика беше свикнала.

— Май съм пропуснал този час в рейнджърското училище. — Той се заигра с бирената бутилка. — Не… нито жена, нито деца. Имаше приятелка, но с нея скъсахме преди няколко седмици.

По напрегнатия език на тялото му, Джесика се досети, че тук се крие някаква история.

— Тогава ли реши да се пробваш в Отряда за спасяване на заложници?

— Стори ми се подходящ момент за ново начало.

Джесика се поусмихна при тези думи. Е, добре.

В продължение на няколко мига никой не каза нищо, откровенията им сякаш бяха увиснали във въздуха между тях. За да замаже неловкия момент, Джесика отпи глътка вино и отново се залови за работа.

— Е, докъде стигнахме със списъка от Лийвит? — Зачитайки имейла, който джаксънвилският агент им беше изпратил, тя остави винената си чаша на ръба на масата.

Очевидно, твърде близо до ръба.

Чашата се наклони и падна, пръсвайки се на парченца върху покрития с плочки под на кухненския бокс. Червено вино оплиска пода и шкафовете.

— Мамка му. — Джесика скочи от стола, Джон също.

Смутена от глупостта си и вероятно движейки се твърде бързо, тя грабна едно от по-големите парчета стъкло и си поряза пръста. Шурна кръв и тя изруга под носа си.

Приклекнал на пода до нея, Джон я погледна и се намръщи.

— Порязала си се.

— Нищо ми няма.

Тъй като не искаше да изцапа всичко с кръв, тя отиде до мивката и сложи ръката си под студената струя.

Джон се приближи, за да погледне пръста й.

— Дай да видя.

— Наистина, нищо ми няма.

— Дай да видя — повтори той по-твърдо и без по-нататъшни дискусии извади ръката й изпод струята, вземайки я в дланта си, за да разгледа порязаното място.

След студа на водата, ръката му, леко загрубяла, се обви като топло одеяло около нейната.

— Не мислиш, че ще има нужда от шевове, нали? — Главите им почти се докосваха, докато разглеждаха порязването. Джесика вдигна очи и установи, че устата й бе само на няколко сантиметра от неговата.

Дяволите го да вземат — устните му бяха точно толкова съвършени, колкото всичко друго у него.

Тя примига, окопитвайки се от тези мисли, когато Джон отново сложи ръката й под водата.

— Нека видим колко бързо ще спре да кърви. — Взе няколко хартиени кърпи от кухненския плот и ги сгъна. След това спря чешмата, улови ръката й в своята и покри раната с хартиените кърпи, притискайки ги с другата си ръка.

Джесика вдигна очи, усетила как нещо в нея омеква, докато го гледаше как работи.

— Боли ли? — попита я.

Гласът й, когато отговори, прозвуча дрезгаво.

— Не много.

— Забележителната Джесика Харлоу, победена от една винена чаша. — Посочи я, а тонът му отново стана твърд. — Дръж кърпите точно така, докато не ти кажа да спреш.

— Слушам. — Той я стрелна с поглед и тя се усмихна сладко-сладко. А после усмивката й се превърна в намръщване на протест, когато той взе още кърпи и се залови да изчисти бъркотията на пода. — Джон… не е нужно да го правиш.

— Смятам, че ще е по-добре партньорката ми да е с всичките си пръсти по време на операцията утре.

Ха-ха. Тя си стоеше там, чувствайки се безполезна, докато той събра парчетата стъкло и избърса виното, оплискало пода и шкафовете.

След това дойде до мивката, за да навлажни кърпите.

— Освен това е забавно да те гледам как се тормозиш.

Джесика се дръпна назад, несигурна какво означава това.

— Защо да се тормозя?

— Защото не понасяш да приемаш помощ. Поне не и от мен.

— Ама че нелепо — изсмя се тя. — Кога съм имала проблем да приемам помощ от теб? И не ми казвай — млъкна за миг, когато той посочи към ръката й, за да й напомни да притиска раната, — че броиш всички онези пъти, когато се опитваше да ме „мотивираш“, като ми крещеше по време на физическата ни подготовка. Мисля, че никога няма бъдем на едно мнение относно предполагаемата полза от този подход.

Той не обърна внимание на ироничния й тон.

— Всъщност имах предвид онзи ден на стрелбището.

О. Това.

„Очакваш изстрела и ръката ти трепва, когато стреляш. Освен това стойката ти е неправилна.“

Джесика замълча, обзета от неудобство при спомена. Както беше научила от инструктора по стрелба на следващия ден, съветът на Джон беше съвършено правилен. Да, беше я изненадал, докосвайки я по рамото и определено би помогнало, ако я беше попитал дали иска помощ, ала въпреки това, поглеждайки назад, думите й (Хей, я по-полека, здравеняко), действително бяха мъничко… груби.

— Внимавай със стъклото — предупреди го, докато той коленичеше на пода, за да довърши чистенето. — Малките парченца трудно се забелязват.

Той изглеждаше развеселен, макар да бе трудно да се каже дали заради идеята, че могъщият Джон Шепърд би могъл да бъде наранен от някакво си стъкло, или защото си даваше сметка, че бе избегнала темата за станалото между тях на стрелбището. След като изхвърли и последните хартиени кърпи, които беше използвал, той се приближи до мивката, за да погледне ръката й.

— Имаш ли лепенки?

— В тоалетния ми несесер има комплект за първа помощ.

— А той къде е?

— На плота в банята. Донеси го целия — добави, когато той се отправи към банята.

След като Джон се върна с несесера с тоалетните й принадлежности и го сложи на плота, Джесика го отвори със свободната си ръка и извади комплекта за първа помощ. Без повече празни приказки, той се зае да превърже раната й.

Докато го гледаше, Джесика се почувства задължена да обясни.

— Може би онзи ден на стрелбището заех прекалено отбранителна позиция — призна си. — Преди да отида в Академията, агентът, който ме привлече във ФБР, ми дръпна реч да не правя нищо, което би могло да даде на другите повод да не ме вземат на сериозно. Тъпо е, но истината е, че в тези неща има двоен стандарт и всички го знаем. Като една от само две жени в класа, трябваше да внимавам да не направя нищо, което, с основание или без, би могло да бъде сметнато за непрофесионално. — Тя замълча за миг. — Като например да флиртувам с най-привлекателния мъж в класа.

Той вдигна рязко глава, очите му бяха разширени от изненада.

Джесика издаде насмешлив звук.

— О, моля те. Едва ли би могло да се нарече държавна тайна, че си привлекателен.

И ето че за миг могъщият Джон Шепърд изглеждаше останал без думи.

А после, с лукава усмивка, стаена в крайчетата на устните, отново се зае с грижите си за нея и сложи голяма лепенка над бинта.

— Колко те заболя да го кажеш?

— Повече, отколкото когато за малко да си отрежа пръста — измърмори тя.

Усмихвайки се, той приключи с превързването на раната.

— Готово — заяви и вдигна ръката й, за да огледа работата си. — Недей да мокриш превръзката — обясни наставнически. — И недей да я сваляш до утре сутринта, за да не разкървавиш раната отново.

Джесика се канеше отново да отвърне: „Слушам“, просто за да го подразни, но се спря. Поне веднъж навярно биха могли да минат без сарказъм и остроумничене.

— Благодаря ти — каза искрено.

Очите му срещнаха нейните.

— Няма защо.

Навярно беше заради ниския, секси тон на гласа му. Или пък заради топлия поглед в сините му очи. Ала изведнъж Джесика съвсем ясно си даде сметка колко близо бяха един до друг, едва на сантиметри.

А Джон все още държеше ръката й.

Той като че ли го забеляза в същия миг, в който и тя. Джесика направи крачка назад и той начаса я пусна.

— Е, вероятно трябва да се залавяме за работа — заяви тя жизнерадостно, мъчейки се да успокои червенината, опитваща се да плъзне по бузите й.

Взе опаковката от лепенката и я изхвърли в кошчето, след което се настани на масата пред лаптопа си. Усети очите на Джон върху себе си, докато той сядаше насреща й, но не им обърна внимание.

— Май ни остава да прегледаме само още два имота. — Когато Джон не отговори, тя вдигна глава от компютъра. Много внимаваше тонът й да си остане лековат и нехаен, както обикновено. — Не се отнасяй, Шепърд. Вече сме на финалната права.

Той наклони глава на една страна, сякаш се канеше да каже нещо, а после като че ли размисли.

— Добре. — Прокашля се и насочи вниманието си към компютъра. — Е, докъде бяхме стигнали?