Фредрик Бакман
Човек на име Уве (9)

9. Човек на име Уве продухва радиатор

Казват, че мозъкът работи по-бързо по време на падане. Сякаш неочакваната експлозия от кинетична енергия принуждава умствените сили да ускорят дейността си, докато възприятието на външния свят се забавя.

Така че Уве имаше време да мисли за най-различни неща.

Най-вече за радиатори.

Както на всички е известно, има правилни и грешни начини да се вършат нещата. Макар да се беше случило преди много години, Уве вече не помнеше какво разрешение бе преценил за правилно в спора за централното отопление със сдружението на живеещите, но помнеше ясно, че подходът на Руне беше грешен.

Не ставаше въпрос единствено за централната отоплителна система. Руне и Уве се познаваха от почти четирийсет години и бяха в конфликт през трийсет и седем от тях.

Уве дори не помнеше как започна цялата работа. Човек не помни подобни спорове. В тях малките неразбирателства така се оплитат, че всяка нова дума се превръща в опасен капан, а накрая дори не можеш да си отвориш устата, без да избълваш поне четири незадействани мини от минали конфликти. Такива неразбирателства просто продължават и нямат край. А един ден просто пресекват.

Ако трябва да сме точни, не автомобилите бяха началото. Но все пак Уве караше сааб. Руне пък караше волво. На всеки би му станало ясно, че тази работа няма да се получи. Отначало двамата бяха приятели. Поне доколкото хора като Уве и Руне могат да създадат приятелство. Очевидно всичко беше заради съпругите им. Четиримата се бяха пренесли в квартала по едно и също време и Соня и Анита станаха първи приятелки на секундата, точно както става с жените на мъже като Уве и Руне.

Уве помнеше, че в първите години не мразеше Руне. Те създадоха сдружението на живеещите. Уве стана председател, а Руне заместник-председател. Двамата се обединиха, когато градският съвет искаше да изсече гората зад къщите на Уве и Руне, за да се построят нови къщи. От съвета, разбира се, твърдяха, че плановете са одобрени от години, още преди Руне и Уве да се преместят тук, но подобни аргументи не издържаха пред Руне и Уве.

— Значи искате война, мръсници такива! — беше изревал Руне по телефона.

И наистина се разрази война: безкрайни молби, петиции и писма до вестниците. Година и половина по-късно градският съвет се отказа и започна строеж на друго място.

Същата вечер Руне и Уве пиха по чаша уиски на терасата на Руне. Не изглеждаха кой знае колко доволни от победата, поне така забелязаха съпругите им. И двамата бяха доста разочаровани, че съветът се е отказал толкова бързо. Това бяха най-приятните осемнайсет месеца в живота им.

— Вече никой ли не отстоява принципите си? — питаше Руне.

— Не им пука — бе отвърнал Уве.

Вдигнаха тост за недостойните противници. Това се случи много преди преврата в сдружението, преди Руне да си купи беемве.

„Идиот! — помисли си Уве в онзи ден, също и сега, толкова много години по-късно. Същото си повтаряше и всеки ден оттогава досега. — Как, за бога, да проведеш смислен разговор с човек, който си купува беемве?“ — питаше Уве Соня, когато тя се чудеше защо двамата мъже вече не могат да проведат разумен разговор. По това време Соня бе разбрала, че не й остава нищо друго, освен да върти очи и да мърмори: „Ти си тежък случай“.

Уве не беше тежък случай, поне той така си мислеше. Според него трябваше да има ред във всичко. Бе убеден, че човек не бива да прекарва живота си така, сякаш всичко е заменяемо. Сякаш предаността е едно нищо. Днес хората подменяха вещите си толкова често, че опитът да бъдат направени така, че да издържат по-дълго, ставаше напълно безсмислен. Ами качеството? Вече никой не се интересуваше от качество. Нито Руне, нито останалите съседи, нито мениджърите там, където Уве работеше. Сега всичко трябваше да бъде компютризирано, сякаш човек не можеше да построи къща, докато някой консултант в прекалено тясна риза не измисли как да отвори капака на лаптопа. Да не би така да са построили Колизеума и пирамидите в Гиза? Господи, през 1889-а дори бяха успели да построят Айфеловата кула, но днес никой не можеше да направи чертежите за едноетажна къща, ако друг не хукнеше да презареди мобилния му телефон.

В този свят човек излизаше от употреба още преди да му е дошло времето. Цяла една страна се изправяше на крака и аплодираше факта, че вече никой не е в състояние да направи нещо свястно. Открита прослава на посредствеността.

Никой не може да сменя автомобилни гуми. Никой не знае как да монтира ключ за по-приглушена светлина. Никой не може да слага плочки. Никой не може да измаже стена. Никой не е в състояние да си напише данъчната декларация. Знания, които са изгубени, все неща, за които навремето Уве разговаряше с Руне. След това обаче Руне взе, че си купи беемве.

Да не би човек да се превръщаше в тежък случай, защото е убеден, че трябва да има някаква граница? Според Уве не бе така.

Наистина не помнеше как започна неразбирателството с Руне. Но то продължи дълго. Беше нещо, свързано с радиатори и системите за централно отопление, за паркинг местата и дърветата, които трябваше да бъдат отсечени, за почистването на снега и косачките за трева, за отровата за плъхове в изкуственото езеро на Руне. В продължение на повече от трийсет и пет години те крачеха по еднаквите си тераси в еднаквите си къщи и отправяха многозначителни погледи един към друг през оградата. И ето че един ден, преди около година, всичко приключи. Руне се разболя. Повече не излезе от къщи. Уве дори не знаеше дали все още има беемвето.

Част от него все още усещаше липсата на стария дръвник.

И така, както казват хората, мозъкът работи на по-бързи обороти по време на падане. Все едно хиляди мисли ти минават през ума за няколко секунди. С други думи, Уве разполагаше с предостатъчно време за мислене, след като ритна стола, падна и се озова на пода, а мислите се зароиха в ума му. Остава да лежи по гръб, погледът му — отправен в продължение на почти половин вечност към куката, която все още се крепи на тавана. След това в пълен шок поглежда към въжето, което се е скъсало и сега е разполовено.

Ама че общество, мисли си Уве. Не е ли в състояние да произведе качествено въже? Изругава цветисто, докато се опитва гневно да освободи краката си. Как, за бога, е възможно човек да скапе едно въже? Как да не можеш да направиш въже?

Не, вече и дума не може да става за качество, решава Уве. Надига се, изтупва се, оглежда стаята и пода на къщата. Усеща, че бузите му горят и не е сигурен дали е от гняв, или от срам.

Поглежда към прозореца и спуснатите завеси, сякаш се страхува, че някой го е видял.

Това изобщо не е нормално, мама му стара, мисли си той. Вече дори няма начин да се самоубиеш както си му е редът. Уве вдига скъсаното въже и го изхвърля в боклука в кухнята. Сгъва найлоните и ги прибира в торби на ИКЕА. Прибира бормашината и бургиите в кутиите им, след това излиза и подрежда всичко в бараката за инструменти.

Остава така в продължение на няколко минути и си мисли, че Соня открай време му опяваше да разтреби тук. Той все отказваше, знаеше, че всяко ново местенце ще му послужи за извинение да отиде и да купи нови безполезни неща, с които да запълни освободеното място. Сега обаче е прекалено късно да разтребва и той знае, че е така. Вече няма желание да излезе, за да купува безполезни неща. Сега вече след разтребването ще зейнат много празни места. А Уве мрази празните места.

Пристъпва към работния плот, вдига раздвижен гаечен ключ и малка пластмасова кутия за вода. Излиза, заключва бараката, подръпва бравата три пъти. След това тръгва по тясната алея между къщите, завива при последната пощенска кутия и натиска звънеца. Анита отваря вратата. Уве я поглежда, без да каже и дума. Вижда Руне, седнал в инвалидната си количка, да зяпа с празен поглед през прозореца. Сякаш това е единственото, което е правил през изминалите няколко години.

— Къде са радиаторите? — измънква Уве.

Изненадана, Анита му отправя усмивка и кима колкото в знак на благодарност, толкова и объркано.

— Ох, Уве, колко си мил, стига да не те притеснявам прекалено много…

Уве влиза в антрето, без да я изчака да довърши онова, което се кани да каже, без дори да си събуе обувките.

— Да, да, скапаният ден бездруго вече е напълно съсипан.