Фредрик Бакман
Човек на име Уве (21)

21. Човекът, който беше Уве, и страните, където свирят чуждестранна музика в ресторантите

Идеята за екскурзията с автобус беше нейна. Уве не виждаше причина да пътуват по този начин. Ако трябваше да ходят някъде, защо да не отидат със сааба? Соня обаче твърдеше, че автобусите били „романтични“, а това беше безкрайно важно, както Уве научи. Така се стигна до станалото. Макар че всички в Испания мислеха, че са някакво изключение, защото само се прозяваха, наливаха се, пускаха чуждестранна музика в ресторантите и си лягаха посред бял ден.

Уве положи огромни усилия да не хареса нищо. Соня обаче беше толкова възхитена, че накрая зарази и него. Разсмя се гръмко, когато той призна, че чувствал вълнението й с цялото си тяло. Дори Уве не успя да не хареса преживяването.

Отседнаха в малък хотел с малък басейн и малък ресторант, собственост на човек, чието име, доколкото Уве разбра, било Шосе. Пишело се „Йосе“, но, изглежда, хората в Испания не го произнасяли точно така. Шосе не говореше шведски, но въпреки това обичаше да приказва. Соня имаше тънка книжка, в която проверяваше разни неща, за да може да каже думи като „залез“ и „шунка“ на испански. Уве бе сигурен, че пак бутът на прасето си оставаше бут, независимо на какъв език го кажеш, но премълча.

Затова пък се опитваше да й набие в главата да не дава пари на просяците по улиците, защото ще си купят шнапс. Соня обаче така и не престана.

— Да правят каквото искат с парите — заяви тя.

Когато Уве се възмути, тя се усмихна, пое едрите му ръце в своите и ги целуна, обясни, че когато човек дава на друг човек, не само получателят е благословен. Също и онзи, който дава.

На третия следобед тя си легна. Нали така правят испанците, изтъкна тя, затова трябвало да „се приспособят към местните нрави“. Уве реши, че не става въпрос за нравите, а по-скоро, че тя иска това и просто си търси извинение. И бездруго, откакто забременя, спеше по шестнайсет часа от общо двайсетте и четири.

Уве пък ходеше на разходки. Поемаше по пътя покрай хотела към селото. Забеляза, че всички къщи са каменни. Много от тях нямаха прагове, не се виждаха и свестни уплътнители на прозорците. Според Уве това си беше живо варварство. Човек не може да вдига такива къщи.

Връщаше се към хотела, когато видя Шосе, спрял отстрани на пътя, облегнат на кафяв автомобил, който бълваше облаци дим. Вътре седяха две деца и много стара жена с шал на главата. Изглежда, не й беше много добре.

Шосе забеляза Уве и му помаха развълнувано, а в очите му се четеше паника.

— Сеньор! — провикна се той към Уве, точно както всеки път, откакто пристигнаха.

Уве реши, че това означава „Уве“ на испански, но пък той не бе разгледал много внимателно книжката на Соня. Шосе посочи колата и размаха като луд ръце към Уве. Уве пъхна ръце в джобовете на панталоните и спря на безопасно разстояние, а по лицето му се изписа подозрение.

— Болница! — изкрещя Шосе отново и посочи старата жена в колата.

Истина е, че тя не изглеждаше никак добре, каза си Уве. Шосе посочи жената, посочи под капака на димящата кола и повтори отчаяно „Оспитал! Оспитал!“. Уве прецени положението и най-сетне се досети какво дими. Изглежда, произведените в Испания автомобили се наричат „оспитал“.

Наведе се над двигателя и надникна. Не изглеждаше сложно, реши той.

— Оспитал! — рече за пореден път Шосе и кимна няколко пъти, силно притеснен.

Уве не знаеше какво трябва да отговори. Очевидно колите в Испания се смятаха за нещо важно и Уве разбираше защо е така.

— С-а-а-б — натърти той и бодна пръст в гърдите си.

Шосе го погледна удивено. След това посочи себе си.

— Шосе!

— Не те питах за името, мама му стара, просто… — започна да обяснява Уве, но млъкна, когато от другата страна на капака бе посрещнат от поглед, леден като замръзнало езеро.

Очевидно Шосе разбираше шведски дори по-малко, отколкото Уве — испански. Уве въздъхна и погледна загрижено децата на задната седалка. Те държаха ръцете на старата жена и изглеждаха ужасени. Уве погледна отново мотора.

След това запретна ръкави и даде знак на Шосе да се отдръпне. Десет минути по-късно потеглиха, а Уве не помнеше да е виждал по-облекчен човек, че колата му е била поправена.

Колкото и да разлистваше книжката, Соня така и не успя да разбере защо не са им взели пари за храната, която ядоха в ресторанта на Шосе същата седмица. Тя обаче се смееше всеки път, когато дребничкият испанец, собственик на ресторанта, грейваше като слънце всеки път, когато видеше Уве, протягаше ръце и възкликваше: „Сеньор Сааб!!!“.

Следобедният й сън и разходките на Уве се превърнаха в ритуал. На втория ден Уве мина покрай човек, който вдигаше ограда, и спря, за да му обясни, че го прави съвършено грешно. Човекът не разбра и дума от казаното, затова Уве реши, че ще бъде по-бързо, ако му покаже. На третия ден построи нова външна стена на църквата с помощта на селския свещеник. На четвъртия ден отиде с Шосе на полето извън селото, където помогна на един от приятелите на Шосе да изтегли кон, който беше заседнал в кална канавка.

Много години по-късно на Соня й хрумна да го попита за станалото. Когато Уве най-сетне й разказа, тя дълго клати глава.

— Значи докато съм спяла, ти си се измъквал и си помагал на хората в нужда… поправял си оградите им, така ли? Хората могат да разправят каквото си искат за теб, Уве. Само че ти си най-странният супергерой, за когото съм чувала.

В автобуса на връщане от Испания тя постави ръката на Уве на корема си и той усети как бебето рита — лекичко, сякаш някой докосваше дланта му с вълнена ръкавица. Останаха така няколко часа в очакване на леките движения. Уве не казваше нищо, но Соня забеляза как той избърса очи с опакото на ръката си, когато се надигна от седалката и измърмори, че трябвало да отиде до тоалетната.

Това беше най-щастливата седмица в живота на Уве.

Бе писано да бъде последвана от най-ужасната.