Фредрик Бакман
Човек на име Уве (7)

7. Човек на име Уве пробива дупка за кука

Уве е облякъл най-хубавите си панталони и официална риза. Покрива внимателно пода с найлон, сякаш иска да предпази ценна творба на изкуството. Не че подът е особено нов (въпреки че той го изцикли преди две години). Почти сигурен е, че не губиш много кръв, когато се бесиш, не го е направил и заради прахта и пробиването. Нито заради следите, които ще останат, когато ритне стола. Той е сложил лепенки на краката, за да не оставят следи. Не, найлонът, който Уве така внимателно разгъва, покрива цялото антре, хола и значителна част от кухнята, не е сложен заради Уве.

Представя си, че тук ще има много тичане, ще напъплят нетърпеливи, напористи брокери, които ще се опитат да продадат къщата още преди хората с линейката да са изнесли трупа. А тези гадове няма да влязат тук и да омажат пода на Уве с обувките си. Независимо дали е през трупа на Уве, или не. Трябва да са наясно с тази работа.

Той слага висок стол по средата на пода, боядисан с поне седем различни пласта боя. Съпругата на Уве беше взела принципно решение, че ще остави Уве да пребоядисва една от стаите на всеки шест месеца. Когато го каза на Уве, той отвърна да не се надява. След това тя викаше декоратор за мнение. Накрая заявяваше пред Уве, че ще плати на декоратора. Веднага след това Уве отиваше да донесе стола за боядисване.

Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки. Начинът, по който тя се обръща насън. Дори пребоядисването на стаята заради нея.

Уве отива да си вземе кутията с инструменти. Има важни неща, когато пробиваш дупки. Не бургиите, а дребните подробности. Все едно да си сложиш свестни гуми на колата, без да съсипеш керамичните спирачки, и дивотии от този род. Всеки, който разбира поне малко, го знае. Уве застава в средата на стаята и премерва на око. След това оглежда инструментите също като хирург, мести поглед по частите на бормашината. Избира бургия, нагласява я и тества спусъка за секунди, колкото машината да издаде ръмжащ звук. Клати глава, решава, че нещо не му харесва, и сменя бургията. Повтаря тази операция четири пъти, докато най-сетне остава доволен, след това обикаля хола и размахва бормашината като огромен револвер.

Застава по средата на стаята и зяпва тавана. Трябва да премери добре, преди да започне, казва си той. Трябва да центрира дупката. Най-лошото, както Уве знае, е, че когато някой просто направи дупка на тавана, може да я изкриви.

Отива за метър. Премерва отстоянието до всеки от четирите ъгъла — два пъти, за да е напълно сигурен — и отбелязва центъра с кръстче.

Уве слиза от стола. Обикаля, за да е сигурен, че найлонът е точно на място. Отключва вратата, за да не се налага да я разбиват, когато дойдат за него. Вратата е солидна. Ще служи още много години.

Облича сакото от костюма и проверява дали пликът е във вътрешния джоб. Най-сетне обръща снимката на съпругата си, поставена на прозореца, за да гледа към бараката. Не иска тя да види какво ще прави той, но пък, от друга страна, не смее да я захлупи. Съпругата на Уве кипва ужасно, когато се озоват на място без хубав изглед. Тя има нужда да гледа „нещо, на което му личи, че е живо“, все казваше тя. Затова той я обръща към бараката. Същевременно си мисли, че котката Досада ще дойде отново. Съпругата на Уве обичаше всички с име котката Досада.

Взема бормашината, посяга към куката, качва се на стола и започва да пробива. Първия път, в който на вратата се звънва, той решава, че е грешка, и затова не обръща никакво внимание на звука. Втория път разбира, че някой звъни тъкмо на неговата врата и тъкмо затова не обръща внимание.

На третия път Уве оставя бормашината и поглежда ядно вратата. Сякаш се опитва само със силата на мисълта си да убеди онзи, който е навън, да изчезне. Не се получава. Въпросният човек очевидно мисли, че единственото разумно обяснение да не му отварят вратата е, че никой не е чул.

Уве слиза от стола, минава по найлона през хола и излиза в антрето. Наистина ли е чак толкова трудно да се самоубиеш, без да те прекъсват на всяка крачка?

— Какво? — кипи Уве, когато отваря вратата със замах.

Дългуча едва успява да отдръпне едрата си глава, за да не го порази вратата.

— Здрасти! — възкликва доволно Бременната, макар и от половин метър по-ниско.

Уве свежда поглед към нея, след това вдига глава към него. Дългуча е зает да опипва всяка част от лицето си с известно нежелание, сякаш се опитва да провери дали всичките му части са все още на място.

— Това е за вас — започва тя приятелски, след това тиква синя пластмасова кутия в ръцете на Уве.

Уве я поглежда скептично.

— Бисквитки — обяснява окуражително тя.

Уве кима бавно, сякаш за да потвърди, че е разбрал.

— Много сте изтупан — усмихва се тя.

Уве кима отново.

И тогава тримата зачакват някой да каже нещо. Накрая жената поглежда Дългуча и клати отчаяно глава.

— Моля те, скъпи, престани да се занимаваш с лицето си — шепне тя и го побутва.

Дългуча вдига очи, среща погледа й и кима. Поглежда Уве. Уве поглежда Бременната. Дългуча сочи кутията и лицето му грейва.

— Тя е иранка. Те носят храна, където и да отидат.

Уве го гледа недоумяващо. Дългуча пък го гледа колебливо.

— Нали разбирате… затова се разбирам толкова с иранките. Те обичат да готвят, а пък аз обичам… — започва той с широка усмивка.

След това млъква. Уве изглежда напълно незаинтересован.

— … да си похапвам — довършва Дългуча.

Изглежда така, сякаш ще започне да барабани с пръсти във въздуха. След това обаче поглежда Бременната чужденка и решава, че не е много разумно.

— И? — пита той предпазливо.

Тя се протяга и прегръща корема си.

— Просто искахме да се представим, след като ще бъдем съседи…

Уве кима отсечено и бързо.

— Добре. Довиждане!

Опитва се да затвори вратата. Тя го спира с ръка.

— Искахме да ви благодарим, че изкарахте ремаркето ни. Бяхте много мил.

Уве сумти. С нежелание задържа вратата отворена.

— Няма защо да ми благодарите.

— Напротив, бяхте много мил — настоява тя.

— Искам да кажа, че не бива да ми благодарите, защото всеки възрастен би трябвало да може да направи заден с ремарке — отвръща той и хвърля презрителен поглед на Дългуча, който го е зяпнал, без да е сигурен дали това е обида, или не. Уве решава да не го измъчва. Отстъпва назад и отново се опитва да затвори вратата.

— Казвам се Парване! — представя се тя и прекрачва с единия крак прага.

Уве поглежда крака, след това и лицето над него.

Сякаш му е трудно да разбере какво е направила тя току-що.

— Аз съм Патрик! — обажда се Дългуча.

Нито Уве, нито Парване му обръщат внимание.

— Винаги ли сте толкова недружелюбен? — пита Парване, без да крие любопитството си.

Уве я поглежда обидено.

— Няма такова нещо.

— Малко недружелюбен сте.

— Не съм!

— Не, не, не, всяка ваша дума е като ласка, точно така — отвръща тя с интонация, която кара Уве да разбере, че не мисли казаното.

Той пуска бравата за секунда, може би две. Поглежда кутията с бисквити, които държи.

— Аха. Арабски бисквити. Струват си, нали? — измърморва той.

— Персийски — поправя го тя.

— Какво?

— Аз съм от Иран. Значи съм персийка — обяснява тя.

— Направо си казвайте: персийка — съгласява се Уве.

Смехът й го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.

Уве отстъпва назад. Кракът му се закача на изолирбанд до прага. Докато се опитва да се отърве от него, обзет от раздразнение, той откъсва края на найлона. Докато разтърсва крак, за да отлепи и изолирбанда, и найлона, той се препъва назад и вдига още повече от найлона. Най-сетне се изправя, вече разгневен. Остава на прага, като се опитва да изглежда спокоен. Стиска отново бравата, поглежда Дългуча и се опитва бързо да промени темата.

— А вие какъв сте?

Той свива леко рамене, малко засрамено.

— Аз съм консултант по информационни технологии.

Уве и Парване клатят глави едновременно, сякаш са участници в отбор по синхронно плуване. За миг неприязънта на Уве малко намалява, макар да не иска да го признае дори пред себе си.

Дългуча, изглежда, не забелязва станалото. Вместо това зяпва любопитно бормашината, която Уве продължава да стиска здраво също като партизанин с калашников в ръка.

След като Дългуча го е огледал както трябва, той наднича в къщата на Уве.

— Какво правите?

Уве го поглежда, както се поглежда човек, който току-що е попитал: „Какво правите?“ друг човек, който стиска бормашина в ръка.

— Дупки — отвръща кисело той.

Парване поглежда Дългуча и върти очи, и ако не беше коремът й, който свидетелства за желанието й да допринесе за облагородяването на гените на Дългуча, Уве щеше почти да я хареса на този етап.

— Аха — отвръща Дългуча и кима.

След това се привежда напред и наднича към пода в хола, грижливо покрит с найлон, който да го предпази.

Оживява се и се усмихва на Уве.

— Човек би казал, че се каните да убиете някого.

Уве го наблюдава мълчаливо. Дългуча прочиства гърлото си малко насила.

— Искам да кажа, че е като епизод от „Декстър“, или нещо подобно — обяснява той, а този път усмивката му е малко неуверена. — Става въпрос за телевизионен сериал… за човек, който избива хора — опитва се да обясни той, след това започва да човърка с върха на обувката си фугите между плочите пред вратата на Уве.

Уве клати глава. Не става ясно за кого точно говори Дългуча.

— Имам малко работа — обръща се той към Парване и стиска здраво бравата.

Парване сръчква Дългуча с лакът. Дългуча изглежда така, сякаш се опитва да събере кураж; поглежда съпругата си, след това и Уве с изражението на човек, който очаква целият свят да започне да го перва с ластици.

— Работата е там… Дойдохме, защото имам нужда да взема назаем някои неща…

Уве извива вежди.

— Какви неща?

Дългуча прочиства гърло.

— Стълба… И шестораменен ключ.

— Да не би да имате предвид шестостенен ключ?

Парване кима. Дългуча изглежда напълно объркан.

— Не е ли шестораменен ключ?

— Шестостенен е — поправят го в един глас Парване и Уве.

Парване кима енергично и сочи доволно Уве.

— Човекът ти каза как се казва.

Дългуча изломотва нещо неразбираемо.

— А ти се обаждаш, без да ти е ясно: „Я, шестораменен ключ“ — подиграва му се Парване.

Той я поглежда унило.

— Изобщо не говоря по този начин.

— Напротив!

— Не е вярно!

— Вярно е!

— Не е!

Уве мести поглед от единия към другия, също като огромно куче, което наблюдава как две мишки му пречат да спи.

— Напротив — обажда се единият от двамата.

— Така си мислиш ти — опъва се другият.

— Всички го казват!

— Не е задължително да са прави!

— Да не би да искаш да го проверим в Гугъл?

— Естествено! Провери в Гугъл! Провери ако щеш и в Уикипедия!

— Дай ми телефона си.

— Използвай твоя!

— Как ли пък не! Освен това не е в мен, смотльо!

— Много жалко!

Уве ги наблюдава, докато водят безумния спор. Напомнят му на два развалени радиатора, които вият безсмислено един срещу друг.

— Мили боже! — пъшка той.

Парване започва да имитира нещо, което наподобява летящо насекомо. Тя издава тихо бръмчене с устни, за да дразни съпруга си. Получава се. Тя успява да подразни и Дългуча, и Уве. Уве се предава.

Влиза в коридора, закача сакото от костюма, оставя бормашината, слага си сабото и минава покрай тях напът към бараката за инструменти. Напълно сигурен е, че нито един от двамата не го е забелязал. Чува, че все още се дърлят, когато се връща със стълбата.

— Върви да му помогнеш, Патрик! — избухва Парване, когато го забелязва.

Дългуча прави няколко тромави крачки към него. Уве го наблюдава, сякаш пред него е слепец на волана на претъпкан градски автобус. Едва тогава Уве разбира, че докато го е нямало, в имота му е нахлул трети човек.

Съпругата на Руне, Анита, която живее по-надолу по улицата, е застанала до Парване и доста развеселено наблюдава зрелището. Уве преценява, че най-разумното е да се престори, че тя не прави подобно нещо. Разбира, че всичко друго би я окуражило. Той подава на Дългуча цилиндрична кутия с грижливо подредени шестостенни ключове.

— Я, че те били много — въздиша замислено идиотът, когато поглежда в кутията.

— На вас кой номер ви трябва? — пита Уве.

Дългуча го поглежда така, както правят хората, на които не им стиска да кажат онова, което мислят.

— Ами… обичайният.

Уве го гледа дълго, наистина дълго време.

— За какво ще ги използвате? — пита най-сетне той.

— За да сглобя един гардероб от ИКЕА, който разглобих, когато се местехме. След това забравих къде съм сложил шестораменния ключ — обяснява най-безсрамно той.

Уве поглежда стълбата.

— А гардеробът на покрива ли е?

Дългуча се киска и клати глава.

— А, ясно, разбрах какво имате предвид! Не, стълбата ми трябва, защото прозорецът на горния етаж нещо заяжда. Не иска да се отвори. — Добавя последните думи, сякаш Уве няма да разбере без пояснения какво означава „заяжда“.

— И затова ще се опитате да го отворите отвън ли? — недоумява Уве.

Дългуча кима и поема неумело стълбата от него. Уве, изглежда, се кани да каже още нещо, но след това решава друго. Обръща се към Парване.

— А вие защо сте тук?

— За морална подкрепа — чурулика тя.

Уве не е напълно убеден. Не е убеден и Дългуча.

Уве мести поглед към съпругата на Руне. Тя все още е там. Има чувството, че са минали години, откакто я видя за последен път. Остаряла е до неузнаваемост. Напоследък хората сякаш остаряват неусетно за Уве.

— Кажи? — подканва я Уве.

Съпругата на Руне се усмихва и кръстосва ръце на ханша си.

— Уве, не исках да те притеснявам, но става въпрос за радиаторите вкъщи. Изобщо не топлят — обяснява предпазливо тя и се усмихва на Уве, а след това и на Дългуча, и на Парване. Парване и Дългуча се усмихват в отговор. Уве поглежда очукания си часовник. „Ама на тази улица никой ли вече не може да си свърши сам работата?“, пита се той.

— Аз съм пенсионерка — пробутва нещо като извинение съпругата на Руне.

— Аз съм в отпуск по майчинство — заявява Парване и гордо гали корема си.

— Аз съм консултант! — хвали се Дългуча.

Уве и Парване отново започват да клатят глави в синхрон.

Съпругата на Руне прави нов опит.

— Може да са самите радиатори.

— Продухани ли са? — пита Уве.

Тя клати глава и го поглежда любопитно.

— Мислиш ли, че това е причината?

Уве върти очи.

— Уве! — изкрещява Парване към него също като правеща забележка учителка. Уве я зяпва ядосано. Тя отвръща подобаващо на погледа му. — Престани да се държиш толкова грубо! — нарежда тя.

— Вече ти казах, че не съм груб!

Тя не откъсва очи от него. Той изръмжава, след това отново застава на прага. Дошло му е до гуша. Единственото, което иска, е да умре. Не могат ли тези откачалки да уважат желанието му?

Парване стиска окуражително ръката на съпругата на Руне.

— Сигурна съм, че Уве ще ви помогне с радиаторите.

— Много ще съм ти задължена, Уве — бърза да отвърне съпругата на Руне и грейва.

Уве пъха ръце в джобовете. Изритва смачкания найлон на прага.

— Твоят човек не може ли да си оправя нещата вкъщи?

Съпругата на Руне клати жално глава.

— Напоследък Руне е болен. Казват, че имал алцхаймер. В инвалидна количка е. Малко е трудничко…

Уве кима с нещо като разбиране. Изглежда, си припомня какво му е казвала съпругата поне хиляди пъти, въпреки че той все забравя.

— Да, да! — съгласява се нетърпеливо той.

— Можеш да отидеш и да дишаш на радиаторите, нали, Уве? — подхвърля Парване.

Уве я поглежда, сякаш обмисля твърд отказ, но вместо това свежда поглед към земята.

— Не е кой знае какво, нали? — продължава Парване и забожда поглед в него, а след това кръстосва ръце над корема си.

Уве клати глава.

— Не дишаш на радиаторите, про-дух-ваш ги… господи!

Вдига очи и ги поглежда един след друг.

— Никога досега ли не сте си продухвали радиаторите?

— Не сме — отвръща, без да трепне, Парване.

Съпругата на Руне поглежда Дългуча с известно притеснение.

— Нямам никаква представа за какво говорят — отвръща спокойно той.

Съпругата на Руне кима разсеяно. Отново поглежда Уве.

— Много ще съм ти благодарна, Уве, ако не те притеснявам прекалено…

Уве стърчи на прага, без да помръдне.

— Може би щяхте да се сетите да го направите, ако не бяхте организирали преврат в сдружението на живеещите в квартала — подхвърля тихо той, думите му — накъсани от дискретно прокашляне.

— Преди какво? — пита Парване.

Жената на Руне прочиства гърлото си.

— Скъпи Уве, никога не е имало преврат…

— Имаше — натъртва сърдито Уве.

Съпругата на Руне поглежда Парване и засрамена се усмихва.

— Ами, Руне и Уве не се разбираха много добре. Преди Руне да се разболее, беше председател на сдружението. Преди това пък Уве беше председател. Когато хората гласуваха за Руне, Уве и Руне са посчепкаха, ако мога така да се изразя.

Уве вдига поглед и насочва недоволно пръст към нея.

— Преврат! Това е истината!

Жената на Руне кима към Парване.

— Да, преди събранието Руне преброи гласовете за своето предложение да променим отоплителната система на къщите и Уве реши, че…

— Какво му разбира главата на Руне от отоплителни системи? А? — възкликва разгорещено Уве, но Парване го стрелва с поглед, той премисля следващите си остри думи и стига до заключението, че няма нужда да продължава.

Съпругата на Руне кима.

— Може и да си прав, Уве. Както и да е, сега той е тежко болен… така че вече няма никакво значение. — Долната й устна потреперва. Тя се овладява, опъва врат с достойнство и прочиства гърлото си.

— Властите казаха, че ще ми го вземат и ще го изпратят в дом — успява да каже тя.

Уве отново пъха ръце в джобовете и решително отстъпва назад. Чул е предостатъчно.

Междувременно Дългуча, изглежда, е решил, че е дошло време да промени темата и да поразведри атмосферата. Посочва пода в антрето на Уве.

— Какво е това?

Уве се обръща и поглежда пода, оголен от найлона.

— Като че ли, май… това са следи от гуми по пода. Да не би да карате велосипед вътре? — пита Дългуча.

Парване следи с орловия си поглед Уве, когато той отстъпва още крачка, за да не може Дългуча да наднича.

— Нищо не карам.

— Нали виждам, че… — започва объркано Дългуча.

— От съпругата на Уве са, тя беше… — прекъсва го приятелски съпругата на Руне, но едва стига до името Соня, когато на свой ред Уве я прекъсва и бързо се обръща към нея с неприкрита ярост в очите.

— Достатъчно! Млъквай!

И четиримата млъкват, еднакво шокирани. Ръцете на Уве треперят, когато се връща в антрето и хлопва вратата.

Чува тихия глас на Парване да пита съпругата на Руне за какво става въпрос. След това другата жена се опитва да обясни със заекване, а накрая възкликва:

— Май е най-добре да се прибера. Тази работа със съпругата на Уве… забравете. Старите глупачки като мен прекалено много дрънкат, нали знаете…

Уве чува нервния й смях, след това тя провлачва крака към къщи. След малко Бременната и Дългуча също си тръгват.

Уве остава сам в тихото антре.

Сяда на стола и едва си поема въздух. Ръцете му все още треперят, сякаш е потънал до кръста в леденостудена вода. Сърцето му блъска. Напоследък се случва все по-често. С усилие си поема въздух, също като риба от преобърнат аквариум. Лекарят във фирмата каза, че състоянието му била хронично, че не трябвало да се натоварва. Лесно му е да го казва.

— Най-добре се прибери и си почини — каза шефът му. — Сега сърцето ти прескача.

Казаха, че е ранно пенсиониране, но трябваше да го нарекат с истинското му име. Съкращение. Една трета век на същата работа и ето докъде стигна.

Уве не е сигурен колко време е преседял на стола с бормашината в ръка, а сърцето му бие до пръсване и той усеща пулса вътре в главата си. На стената до входната врата има снимка на Уве и Соня. Правена е преди почти четирийсет години. Бяха на екскурзия с автобус в Испания. Тя е загоряла, облечена е в червена рокля и изглежда щастлива. Уве е застанал до нея, стиска ръката й. Седя поне час, загледан в снимката. От всичко, което най-много му липсва от нея, онова, което копнее да направи отново, е да държи ръката й в своята. Тя свиваше показалеца си в дланта му, криеше го там. Когато го правеше, той чувстваше, че на този свят няма нищо невъзможно. От всичко това му липсва най-много.

Става бавно. Влиза в хола. Качва се по стълбата. След това най-сетне пробива дупката и слага куката.

После слиза от стълбата и оглежда работата си.

Излиза в коридора и си облича сакото. Опипва джоба за плика. Угасил е всички лампи. Измил е чашата за кафе. Сложил е куката в хола. Готов е.

Сваля въжето от закачалката в антрето. Внимателно, с опакото на ръката, гали палтата й за последен път. След това влиза в хола, връзва клупа, прекарва го през куката, качва се на стола и пъхва глава в примката.

Ритва стола.

Затваря очи и усеща как клупът стисва гърлото му също като челюстите на огромен звяр.