Фредрик Бакман
Човек на име Уве (24)

24. Човек на име Уве и хлапето, което рисува с какви ли не цветове

Когато Уве потегля от болницата, саабът е така натъпкан с хора, че той непрекъснато поглежда бензиномера, сякаш се страхува, че ще затанцува възмутено. В огледалото за обратно виждане забелязва как Парване подава на тригодишното лист и цветни пастели.

— Трябва ли да върши това в колата? — изревава Уве.

— Да не би да предпочиташ да нервничи и да започне да разнищва тапицерията? — пита спокойно Парване.

Уве не отговаря. Просто поглежда тригодишното в огледалото за обратно виждане. Детето размахва огромен пурпурен пастел към настанилата се в скута на майка му котка и крещи:

— Ритуууване?

Котката наблюдава детето предпазливо и очевидно няма никакво желание да се превърне в обект на разкрасяване.

Патрик е седнал между тях, намества се, усуква се и се опитва да намери удобно място за гипсирания си пищял, който е вдигнат на подлакътника между двете предни седалки.

Не е никак лесно, защото прави всичко по силите си да не размести вестниците, който Уве е постлал и на седалката, и под гипсирания му крак.

Тригодишното изпуска пастел, той се търкулва под пасажерската седалка, на която се е настанил дошлият да помага Джими. С движение, достойно за олимпийски акробат, когато става въпрос за човек с неговата физика, младежът успява да се наведе и да грабне пастела от изтривалката пред него. Поглежда го, ухилва се, след това се обръща към вирнатия крак на Патрик и рисува огромно ухилено човече върху гипса. Малкото дете изписква от радост, когато забелязва.

— Значи започваш да правиш и поразии, а? — отбелязва Уве.

— Много симпатично, нали? — шегува се Джими и поглежда Уве така, сякаш се кани да го перне по ръката.

Уве вдига очи.

— Извинявай, човече, не можах да се въздържа — признава малко засрамено Джими и подава пастела на Парване.

От джоба на Джими се разнася пиукане. Той вади мобилен телефон, огромен колкото ръката на възрастен човек, и се заема да набира нещо.

— Чия е тази котка? — пита от задната седалка Патрик.

— Котенцето на Уве! — отвръща уверено тригодишното.

— Нищо подобно — бърза да го поправи Уве.

В огледалото за обратно виждане забелязва, че Парване се усмихва весело.

— Напротив! — отвръща тя.

— Няма напротив! — натъртва Уве.

Тя се смее. Патрик е изумен. Жена му го перва окуражително по коляното.

— Не обръщай внимание на приказките на Уве. Котката си е негова.

— Котката е скитница, това е истината! — поправя я Уве.

Котката вдига глава, за да разбере защо е цялата суматоха, стига до заключението, че няма абсолютно нищо интересно, и отново се сгушва в скута на Парване. По-скоро до корема й.

— Значи няма да я предаваш? — пита Патрик, докато оглежда животинчето.

Котката вдига глава и вместо отговор изсъсква тихо.

— Как така да я предавам? — прекъсва го Уве.

— Ами… в котешки приют… нещо… — започва Патрик, но преди да обясни, Уве се разкрещява.

— Никой няма да ходи в никакъв приют!

С тези думи въпросът е приключен. Патрик се опитва да скрие колко е стреснат. Парване пък се опитва да не избухне в смях. Нито един от двамата не успява.

— Не може ли да спрем някъде, за да похапнем нещичко? Толкова съм гладен, че чак ми прилошава — обажда се Джими и се намества на седалката, при което саабът се разклаща.

Уве поглежда групата около него, сякаш е бил отвлечен и отведен в паралелна вселена. За момент му минава през ума да кривне нанякъде, но тогава осъзнава, че най-лошият сценарий е всички да го придружат в отвъдното. След това прозрение той намалява скоростта и увеличава дистанцията между своя автомобил и предния.

— Иииш! — изкрясква тригодишното.

— Уве, може ли да спрем? Назанин трябва да пишка — провиква се Парване точно като човек, който е убеден, че като седи зад шофьора, е на двеста метра от него.

— Да! Може ли да похапнем нещичко? — пита нетърпеливо Джими.

— Точно така — подкрепя го Парване.

— В „Макдоналдс“ има тоалетни — информира ги Джими.

— „Макдоналдс“ става, спри там — кима Парване.

— Никакво спиране! — отсича твърдо Уве.

Парване го поглежда в огледалото за обратно виждане. Уве я стрелва вбесено. Десет минути по-късно той седи в сааба и ги чака пред „Макдоналдс“. Дори котката влезе с тях. Предателка. Парване излиза и чука на прозореца на Уве.

— Сигурен ли си, че не искаш нищо? — пита тихо тя.

Уве кима. Тя го поглежда тъжно. Той отново вдига прозореца. Тя обикаля автомобила и сяда до него.

— Благодаря ти, че спря — усмихва се жената.

— Да, добре — отвръща той.

Тя похапва пържени картофки. Уве се протяга и разстила още вестници в краката й. Тя избухва в смях. Той не разбира защо.

— Имам нужда от помощта ти, Уве — заявява неочаквано Парване.

Уве не е на върха на щастието.

— Можеш ли да ми помогнеш да взема книжка? — продължава тя.

— Какво? — пита той, сякаш не я е чул.

Бременната свива рамене.

— Патрик ще бъде в гипс месеци наред. Трябва да взема книжка, за да мога да карам момичетата. Какво ще кажеш да ми даваш уроци?

Уве я поглежда толкова объркано, че дори забравя, че е ядосан.

— С други думи, нямаш книжка.

— Нямам.

— Значи не си се шегувала?

— Не съм.

— Да не са ти взели книжката?

— Никога не съм имала.

Умът на Уве има нужда от няколко минути, за да обработи информацията, която му се струва напълно немислима.

— Какво работиш? — пита той.

— Това пък какво общо има? — пита тя.

— Естествено, че има много общо.

— Брокер на недвижими имоти съм.

Уве кима.

— И нямаш шофьорска книжка.

— Нямам.

Уве клати мрачно глава, сякаш това е апогеят на човешката същност — да не се поема отговорност за нищо. Парване се усмихва подигравателно, както обикновено, смачква празния плик от пържените картофи и отваря вратата.

— Погледни на нещата по друг начин, Уве. Би ли искал някой друг да ме учи да шофирам в квартала?

Слиза от автомобила и отива до кофата за боклук. Уве не отговаря. Сумти.

Джими застава до вратата.

— Може ли да ям в колата? — пита той, а от устата му стърчи парче пиле.

Първоначално Уве мисли да откаже, но после разбира, че с това темпо никога няма да тръгнат оттук. Вместо това разстила още вестници върху пасажерската седалка и пода, сякаш подготвя автомобила за пребоядисване.

— Просто сядай, за да се приберем най-сетне вкъщи — пъшка той и сочи седалката на Джими.

Джими кима весело. Мобилният му пиука.

— И спри този шум. Това да не ти е тъпият аркаден пинбол.

— Извинявай, човече, от работата непрекъснато ми пускат мейли — отвръща Джими, опитва се да задържи храната с една ръка, а с другата да се справи с мобилния в джоба.

— Значи работиш, а? — пита Уве.

Джими кима ентусиазирано.

— Програмирам апликации за айфони.

Уве няма допълнителни въпроси.

В колата е сравнително тихо в продължение на десет минути, докато не влизат в паркинга пред гаража на Уве. Уве спира до навеса за велосипеди, изключва от скорост сааба, без да гаси мотора, и поглежда многозначително пътниците.

— Всичко е наред, Уве. Патрик ще се справи с патериците оттук — обяснява иронично Парване.

— В квартала не се допускат моторни превозни средства — отвръща Уве.

Обезсърченият Патрик се измъква от задната седалка, докато Джими се опитва да се провре навън. Тениската му е оплескана с мазни петна.

Парване вдига тригодишното и го оставя на земята. Момиченцето размахва нещо във въздуха и крещи неразбираеми думи.

Парване кима, връща се до автомобила, навежда се към предната врата и подава на Уве лист.

— Какво е това? — пита Уве, без да протяга ръка да вземе листа.

— Рисунката на Назанин.

— И какво да правя с нея?

— Нарисувала те е — отвръща Парване и я тиква в ръцете му.

Уве поглежда с нежелание листа. На него вижда линии и завъртулки.

— Това е Джими, това е котката, а това сме ние с Патрик. Ето те и теб — обяснява Парване.

Когато казва последните думи, сочи фигура в средата на рисунката. Всичко останало е в черно, докато фигурата в средата е истинска експлозия от цветове. Сливат се жълто, червено, синьо, зелено, оранжево и пурпурно.

— Ти си най-смешното нещо, което тя е виждала. Затова винаги те рисува с много цветове — уточнява Парване.

След тези думи затваря вратата и се отдалечава.

На Уве му трябват няколко секунди, докато се овладее дотолкова, че да се провикне след нея.

— Как така „винаги“?

Но всички те обаче са се отправили към къщите си.

Малко обиден, Уве нагласява вестниците на пасажерската седалка. Котката се изкатерва от задната част и се настанява удобно върху тях. Уве вкарва сааба на заден. Затваря вратата. Изключва от скорост, без да гаси двигателя. Усеща как изгорелите газове бавно изпълват гаража и поглежда пластмасовия маркуч, който виси на стената. В продължение на няколко минути се чуват единствено дишането на котката и ритмичният тътен на двигателя. Ще бъде лесно, просто си седиш и чакаш неизбежното. Това е единствената логична постъпка. Уве е сигурен, че е така. Копнее за този момент от дълго време насам. Краят. Тя му липсва толкова много, че понякога не може да търпи собственото си съществуване. Това ще бъде единственото разумно нещо, ще си седи, докато изгорелите газове унесат и него, и котката, двамата заспят и цялата работа приключи.

Тогава обаче поглежда котката. Гаси двигателя.

На следващата сутрин стават в шест без петнайсет. Пият кафе и ядат риба тон. Когато приключват с обичайната обиколка, Уве внимателно изрива снега пред къщата. Когато приключва, той застава пред бараката, обляга се на лопатата за сняг и оглежда съседните къщи.

След това пресича пътя и почиства снега и пред останалите къщи.