Фредрик Бакман
Човек на име Уве (11)

11. Човек на име Уве и Дългуча, който дори не може да отвори прозорец, без да падне от стълба

Шест без петнайсет е и първият истински сняг тази година се е разстлал като студено одеяло над заспалия квартал от лепнати една за друга къщи. Уве посяга към якето и излиза на ежедневната си обиколка. Колкото изненадан, толкова и изпълнен с неприятно усещане, той вижда котката да седи в снега пред вратата му. Изглежда, е прекарала там цяла нощ.

Уве трясва вратата, за да я стресне. Очевидно животинката не проявява здрав разум и не се плаши. Вместо това седи в снега и си ближе корема. Нищо не я вълнува. Уве не понася такова поведение при котките. Клати глава и тропва силно. Котката го стрелва с поглед, напълно незаинтересована, след това продължава да се ближе. Уве размахва ръце. Котката не помръдва.

— Това е частна собственост! — обяснява Уве.

Тъй като котката продължава да не му обръща внимание, Уве губи търпение и със замах запраща едното си сабо натам. Като си го припомня по-късно, той не може да се закълне, че не го е направил нарочно. Съпругата му щеше да побеснее, ако видеше подобно нещо.

Не че имаше някакво значение. Сабото описва дъга и отлита цял метър и половина наляво от целта, отскача от стената на бараката за инструменти и тупва в снега. Котката поглежда незаинтересовано първо сабото, а след това и Уве.

Най-сетне се изправя, заобикаля бараката на Уве и изчезва от погледа му.

Уве тръгва по снега по чорапи, за да си вземе сабото. Поглежда го гневно, сякаш то трябва да се засрами, задето не е достигнало целта. След това се стяга и тръгва на обичайната обиколка.

Само защото днес възнамерява да умре, не означава, че вандалите трябва да бъдат оставени да вилнеят.

На връщане си проправя път през снега и отваря вратата на бараката. Вътре мирише на разредител и плесен, точно както мирише във всяка барака за инструменти. Прекрачва летните гуми на сааба и премества бурканите с различни по размери бурми, за да не пречат. Промъква се покрай работния плот, като внимава да не преобърне бурканите с разредител, в които са натопени четки. Повдига градинските столове и кръглото барбекю. Премества кръстат ключ и се протяга към лопатата за сняг. Подмята я няколко пъти в ръце, все едно е двуостър меч. Стои мълчаливо и я оглежда.

Когато излиза от бараката с лопатата, котката отново седи в снега, точно пред къщата му. Уве я зяпва, удивен от наглостта й. Козината й капе. Поне онова, което е останало от козината. Появили са се нови плешиви петна по гърба на животинчето. Сега има и дълъг белег покрай едното око, чак до носа. Ако котките наистина имат девет живота, тази определено е на седмия или осмия.

— Разкарай се! — нарежда Уве.

Котката го поглежда осъдително, сякаш го преценява при интервю за работа.

Уве стиска лопатата, загребва сняг и го мята по котката, а тя отскача настрани и го поглежда злобно. Изплюва малко сняг. Сумти. След това се обръща и потегля нанякъде, завива зад бараката на Уве.

Уве стиска лопатата и се заема за работа. Отнема му петнайсет минути да разчисти пътеката между къщата и бараката. Работи внимателно. Линиите са прави, краищата равни. Хората вече не ринат сняг по този начин. Днес използват духалки и разни подобни дивотии. А пък старите методи са си добри, стига да разчистиш снега и да го разхвърляш наоколо. Сякаш това е единственото, което има значение в живота: да си проправиш път напред.

След като приключва, той се обляга за момент на дръжката на лопатата, забита в снежна пряспа край тясната пътека. Отпуска тежестта си на нея и наблюдава как слънцето се издига над сънените къщи. Остана буден почти през цялата нощ и обмисляше начините да умре. Дори нарисува диаграми и схеми, за да си изясни различните методи. След като внимателно прецени всички плюсове и минуси, той прие, че онова, което прави днес, е най-добрата от лошите алтернативи. Никак не му е приятно, че саабът няма да бъде на скорост и след това ще използва прекалено много скъп петрол без основателна причина, но това си остава фактор, който той трябва да приеме, за да свърши започнатото.

Прибира лопатата за сняг в бараката и влиза в къщата. Отново облича синия костюм. В края на цялата тази работа ще бъде с петна и ще се размирише, но Уве е решил, че съпругата му ще трябва да се примири, стига да успее да се добере до нея.

Закусва и слуша радио. Измива и избърсва плота. След това обикаля къщата, за да провери радиаторите. Гаси всички лампи. Проверява дали кафеварката е изключена. Облича синьото яке върху костюма, след това обува сабото, връща се в бараката и излиза оттам, стиснал навит пластмасов маркуч. Заключва и бараката, и входната врата, след това подръпва по три пъти всяка брава. Накрая минава по тясната пътека между къщите.

Бялата шкода изниква отляво и го изненадва толкова много, че той едва не пада в снежната пряспа до бараката. Уве хуква по алеята, подгонва колата и размахва юмрук.

— Не си ли се научил да четеш, тъп смотаняко? — изревава той.

Шофьорът, слаб мъж с цигара в ръка, изглежда, го е чул. Когато шкодата завива край навеса за велосипеди, погледите им се срещат през страничния прозорец. Човекът поглежда Уве и сваля прозореца. Вдига вежди.

— Забранено е за моторни превозни средства! — повтаря Уве и сочи знака, където е написано същото.

Тръгва към шкодата със свити юмруци.

Шофьорът провисва лявата си ръка през прозореца и изтръсква цигарата си. Сините му очи са напълно равнодушни. Поглежда Уве точно както човек би погледнал говедо зад ограда. Не е агресивен, просто е напълно равнодушен. Сякаш Уве е нещо, което може да избърше с мокър парцал.

— Прочети какво пи… — започва рязко Уве, когато се приближава, но човекът вече е вдигнал прозореца.

Уве изкрещява към шкодата, но непознатият не му обръща никакво внимание. Дори не потегля с писък на гуми, просто се отправя към гаражите, а след това се качва на главния път, сякаш ръкомахането на Уве е от значение колкото счупена улична лампа.

Уве стои вцепенен, толкова вбесен, че юмруците му треперят. След като шкодата изчезва от погледа му, той се обръща и тръгва обратно между къщите, толкова забързан, че едва не се препъва. Пред къщата на Руне и Анита, където личи, че е била паркирана бялата шкода, на земята се виждат два фаса. Уве ги вдига, сякаш са доказателствен материал във важен криминален случай.

— Здравей, Уве! — чува той предпазливия глас на Анита зад себе си.

Обръща се към нея. Застанала е на стъпалото, а сивата жилетка, в която е загърната, изглежда така, сякаш се опитва да сграбчи тялото й, като две ръце, стиснали мокър калъп сапун.

— Да, да, здравей! — отвръща Уве.

— Човекът беше от общината — обяснява тя и кима в посоката, в която се бе отдалечила шкодата.

— Забранено е автомобили да влизат в квартала — заявява Уве.

Тя отново кима предпазливо.

— Каза, че има специално разрешение от съвета да влезе до къщата.

— Няма никакво идиотско… — започва Уве, след това млъква и преглъща думите.

Устните на Анита треперят.

— Искат да ми вземат Руне — казва тя.

Уве кима, без да отговори. Все още държи пластмасовия маркуч в ръка. Пъхва другия си свит юмрук в джоба. За момент се колебае дали да каже нещо, но след това поглежда надолу, обръща се и си тръгва. Изминал е няколко метра, когато се сеща, че угарките са в джоба му, но вече е късно да направи каквото и да било.

Русия бурен е застанал на улицата. Помияра започва да лае истерично, щом зърва Уве. Вратата на къщата зад тях е оставена отворена и Уве решава, че чакат нещото, наречено Андерш. Помияра има нещо като козина в устата си, а собственичката му се хили доволно. Уве я поглежда, докато минава покрай нея, а тя не извива очи настрани. Усмивката й става още по-широка, сякаш се хили за сметка на Уве.

След това минава между къщата си и тази на Дългуча и Бременната и вижда Дългуча, застанал на вратата.

— Здрасти, Уве! — провиква се гръмко той.

Уве вижда стълбата си подпряна на къщата на Дългуча. Русият маха весело. Очевидно днес е станал рано или поне рано за стандартите на консултант. Стиска в ръка тъп сребърен нож. Веднага се сеща, че се кани да го използва, за да оправи заялия прозорец на горния етаж. Стълбата на Уве, по която Дългуча се кани да се качи, е пъхната под ъгъл в една пряспа.

— Приятен ден!

— Да, добре — отговаря Уве и без да се обърне, минава покрай него.

Помияра е точно пред къщата на нещото, наречено Андерш, и лае ожесточено. С крайчеца на окото си, Уве вижда Бурена до него, лепнала злобарска усмивка, да го наблюдава. Това притеснява Уве. Няма представа каква е причината, но усеща притеснението в костите си.

Докато минава между къщите, покрай навеса за велосипеди и навлиза в паркинга, той с нежелание признава пред себе си, че се оглежда за котката, но така и не успява да я види.

Отваря вратата на гаража, отключва сааба, след това застава до автомобила, пъхнал ръце в джобовете, и остава така повече от половин час. Не знае защо го прави, просто чувства, че подобно нещо изисква приятна тишина.

Мисли си дали саабът по тази причина няма да стане ужасно мръсен. Как иначе. Жалко, много жалко, осъзнава той, но не може да се направи нищо. Подритва няколко пъти гумите. Съвсем наред са, наистина са наред. Ще вършат работа поне още три зими, преценява той по последния ритник. Това бързо му напомня за писмото във вътрешния джоб на сакото, затова го вади, за да провери дали е написал инструкции за летните гуми. Да, написал ги е. Написано е под заглавието „Сааб — аксесоари“. „Летни гуми в бараката“, а после следват инструкции, които дори най-големият малоумник би разбрал — че капачките за джантите са в багажника. Уве пъхва писмото в плика и го прибира в джоба на сакото.

Поглежда през рамо към паркинга. Не че се притеснява за проклетата котка. Просто се надява нищо да не й се е случило, защото тогава съпругата ще му трие сол на главата. Просто не иска да отнесе разправия заради тъпото животно. Това е.

Чува сирената на приближаваща линейка в далечината, но почти не й обръща внимание. Настанява се зад волана и включва двигателя. Отваря задния електрически прозорец около пет сантиметра. Излиза от автомобила. Затваря вратата на гаража. Закрепва пластмасовия маркуч към ауспуха. Наблюдава как газовете бавно излизат от другия край. След това пъхва маркуча през отворения заден прозорец. Качва се в колата. Оправя страничните огледала. Настройва радиото малко напред и после връща малко назад. Обляга се на седалката. Затваря очи. Усеща гъстите изпарения да навлизат кубически сантиметър по кубически сантиметър, докато не изпълнят и гаража, и дробовете му.

Не трябваше да се получава така. Работиш, изплащаш ипотека, плащаш данъци и правиш всичко както си му е редът. Жениш се. За добро или лошо, чак докато смъртта ви раздели, нали така си казаха? Уве помни ясно тези думи. А тя не трябваше да умира първа. Нали беше ясно, че все говореха за неговата смърт? Не беше ли така?

Уве чува, че някой блъска по вратата на гаража. Не обръща никакво внимание. Оправя гънките по панталоните си. Оглежда се в страничното огледало. Пита се дали не е трябвало да си сложи вратовръзка. Тя го харесваше с вратовръзка. Тогава й се струваше най-красивият мъж на света. Пита се дали ще го възприеме и сега по същия начин. Дали няма да се засрами от него, когато се появи в отвъдното безработен, облечен в мръсен костюм. Дали няма да си каже, че е идиот, който дори не може да се задържи на честна работа, без да го съкратят, само защото знанията му са недостатъчни заради неумението да борави с компютър? Дали все още ще го гледа по същия начин както преди, като човек, на когото може да разчита? Като човек, който умее да поема отговорност за нещата и да оправя бойлера, когато се наложи? Дали ще го харесва и сега, когато вече е остарял и няма цел в живота?

Някой продължава да блъска яростно по вратата на гаража. Уве поглежда кисело. Следват нови удари. Уве си казва, че това вече е прекадено.

— Стига! — изревава той и отваря вратата на сааба толкова рязко, че пластмасовият маркуч се изтръгва от прозореца и пада на циментовия под. Облаци изгорели газове излитат във всички посоки.

Бременната чужденка трябваше вече да се е научила да не стои толкова близо до вратите, когато Уве е от другата страна. Само че този път не успява да избегне удара в лицето, когато Уве отваря със замах.

Уве я вижда и застива на място. Тя се държи за носа. Поглежда го с изражението на човек, когото някой току-що е фраснал в носа с врата. Изгорелите газове избликват от гаража на гъст облак и обгръщат половината паркинг с гъст, зловонен облак.

— Аз… трябваше да се… пазиш, когато вратата се отваря… — успява да изломоти Уве.

— Какви ги вършиш? — успява да го среже Бременната, докато наблюдава как саабът работи на празни обороти и изгорелите газове изскачат от пластмасовия маркуч на пода.

— Аз ли? Нищо — отвръща възмутено Уве и дава да се разбере, че му се иска да затвори отново вратата на гаража.

Едри червени капки се оформят в ноздрите й. Тя покрива лицето си с едната ръка и замахва към него с другата.

— Трябва да ме закараш до болницата — обяснява тя и накланя глава назад.

Уве я поглежда скептично.

— Я стига, стегни се. Потекло ти е малко кръв от носа.

Тя изругава и Уве решава, че е на фарси, след което стиска здраво носа си с палец и показалец. После клати нетърпеливо глава и по връхната й дреха започва да капе кръв.

— Не е заради носа!

Уве я поглежда недоумяващо. Пъха ръце в джобовете.

— Не е ли? Ами защо?

Тя пъшка.

— Патрик падна от стълбата.

Отпуска глава назад и Уве започва да говори на долната страна на брадичката й.

— Кой е Патрик? — пита той брадичката.

— Съпругът ми — отвръща брадичката.

— Дългуча ли? — уточнява Уве.

— Същият — потвърждава брадичката.

— Значи е паднал от стълбата — изяснява Уве.

— Да, докато отваряше прозореца.

— Ясно. Невероятна изненада, беше повече от ясно, че…

Брадичката изчезва и на нейно място се появяват големите кафяви очи.

Не са никак весели.

— Ще се разправяме ли, или какво?

Уве се почесва по главата малко притеснено.

— Не, не… ти не можеш ли сама да караш колата? Идете с малката редосеялка, с която пристигнахте онзи ден — опитва се да протестира той.

— Нямам книжка — отвръща тя и попива кръвта от устната си.

— Как така нямаш? — пита Уве, сякаш думите са напълно неразбираеми.

Тя отново въздиша нетърпеливо.

— Слушай сега, нямам шофьорска книжка и това е. Какъв ти е проблемът?

— Ти на колко си? — пита Уве, вече почти омагьосан.

— На трийсет.

— На трийсет значи! И нямаш шофьорска книжка! Да не би нещо да не ти е наред?

Тя изпъшква, стиснала носа си с една ръка, а с другата щраква с пръсти пред лицето на Уве.

— Съсредоточи се, Уве! Болница! Трябва да ни закараш до болницата!

Уве я поглежда почти обидено.

— Кого да закарам? Трябва да повикаш линейка, ако човекът, за когото си омъжена, не може да отвори прозорец, без да падне от стълба…

— Вече се обадих! Откараха го в болницата. Само че за мен не остана място в линейката. Сега, заради снега, всички таксита в града са заети, а автобусите са претъпкани!

Размазани струйки кръв се стичат по едната й буза. Уве стиска зъби толкова силно, че се чува проскърцване.

— Не можеш да имаш доверие на тъпите автобуси. Всичките шофьори са пияници — обяснява тихо той, извил брадичка под такъв ъгъл, че човек би си казал, че се опитва да скрие думите вътре в яката си.

Тя може и да е забелязала как се промени настроението му, щом спомена думата „автобус“. Може и да не е. Все едно. Чужденката кима, сякаш това обяснява всичко.

— Добре. Значи трябва да ни закараш.

Уве прави дързък опит да насочи заплашително пръст към нея. За свой ужас открива, че не е толкова убедителен, колкото се е надявал.

— Няма никакво „трябва“. Аз да не съм ти пренос-превоз? — успява да изсъска най-сетне той.

Тя обаче стиска носа си с палец и показалец още по-силно. След това кима, сякаш няма никакво намерение да го слуша. Маха раздразнено с ръка към гаража и пластмасовия маркуч на пода, който бълва все по-гъсти облаци изгорели газове към тавана.

— Нямам повече време за разправии. Стягай се, за да тръгнем веднага. Отивам да доведа децата.

— Децата ли??? — изкрещява Уве след нея, но така и не чува отговор.

Тя вече се е понесла на малките си крачета, които изглеждат недоразвити на фона на огромния корем, изчезва зад навеса за велосипеди и се отправя към къщите.

Уве остава на място, сякаш очаква някой да я настигне и да й каже, че той не е довършил онова, което искаше да каже. Само че не се появява никой. Пъхва юмруци под колана и поглежда маркуча на пода. Да не би той да носи отговорност, че хората не са кадърни да се задържат на една стълба, която при това са взели назаем от него? Това обаче си е неговата гледна точка.

Уве, разбира се, не може да не помисли какво би казала съпругата му при тези обстоятелства, ако беше до него. „Не е трудно да се сетя“, казва си Уве. Тъжна работа.

Най-сетне приближава до автомобила и изритва маркуча, за да го свали от ауспуха. Качва се в сааба. Проверява огледалата. Включва на първа и излиза от паркинга. Изобщо не му пука как Бременната чужденка ще стигне до болницата. Уве обаче много добре знае, че жена му няма да спре да му опява, след като последното, което е сторил на този свят, е да разбие носа на Бременната, а след това я е оставил да се качи на автобуса.

След като така или иначе ще изразходва гориво, поне да я закара дотам и да я върне.

„Може пък тогава най-сетне да ме остави на мира?“, мисли си Уве.

Тя обаче няма подобно намерение.