Фредрик Бакман
Човек на име Уве (30)

30. Човек на име Уве и общество без него

Уве почиства снега от надгробния камък. Рови решително замръзналата земя и внимателно поставя цветята. Става, изтупва се и поглежда безпомощно името й, чувства се засрамен от себе си. Нали вечно й опяваше, че закъснява. Ето че сега той не успява да я последва, както е планирал.

— Беше отвратителна дандания — шепне той на камъка.

След това замълчава отново.

Не знае какво му стана след погребението й. Дните и седмиците се сляха в пълна тишина и той не можеше да каже какво точно прави. Преди Парване и онзи Патрик да се натресат в пощенската му кутия, той не помнеше, откакто Соня почина, да си е казал и дума с друго човешко същество.

Някои вечери забравя да се храни. Това не се беше случвало преди, поне той не помнеше. Не и откакто седна до нея във влака преди почти четирийсет години. Докато Соня беше с него, те си имаха рутина. Уве ставаше в шест без петнайсет, правеше кафе, излизаше на обиколка. До шест и половина Соня беше взела душ и тогава двамата закусваха и пиеха кафе. Соня похапваше яйца, а Уве — хляб. В седем и пет Уве я пренасяше до пасажерската седалка на сааба, пъхваше инвалидната й количка в багажника и я откарваше в училище. След това потегляше за работа. В десет без петнайсет пиеха кафе отделно. Соня си слагаше мляко в кафето. Уве го пиеше без мляко. В дванайсет обядваха. В три без петнайсет настъпваше време за нова почивка и кафе. В пет и петнайсет Уве вземаше Соня от двора на училището, настаняваше я на пасажерската седалка и прибираше инвалидната количка в багажника. В шест бяха в кухнята и вечеряха, обикновено месо, картофи и сос. Любимото ястие на Уве. След това тя решаваше кръстословици, подгънала крака под себе си на дивана, докато Уве се занимаваше с нещо в бараката и гледаше новините. В девет и половина Уве я пренасяше на горния етаж в спалнята. Тя му опяваше от години да се премести в празната стая за гости на долния етаж, но Уве отказваше. След десет години тя разбра, че това е неговият начин да й покаже, че няма намерение да се предаде. Че на Господ, Вселената и всичко останало няма да им бъде позволено да победят. Че свинете могат да вървят в ада. Затова престана да опява.

Всяка петък вечер двамата гледаха телевизия до десет и половина. В събота закусваха късно, понякога чак в осем. След това всеки се заемаше със задачите си. Продавачът на строителни материали, магазинът за мебели и градинският център. Соня купуваше пръст за садене, а Уве обичаше да разглежда инструментите. Може и да имаха малка къща с малка градинка, но винаги се намираше какво да се засади и какво да се построи. На връщане спираха за сладолед. Соня ядеше с шоколад, а Уве — с ядки. Веднъж в годината качваха сладоледа с по една крона на бройка и тогава, както Соня се изразяваше, Уве едва не „получаваше удар“. Когато се върнеха вкъщи, тя излизаше през малката тераса в градинката и Уве й помагаше да стане от стола и внимателно я оставяше на земята, за да може да се заеме с любимите си лехи. Междувременно Уве отиваше за отвертка и хлътваше в къщата. Това й беше най-хубавото на къщата. Работата никога не свършваше. Винаги имаше нещо за стягане.

В неделя отиваха в някое кафене и пиеха кафе. Уве четеше вестник, а Соня говореше. След това идваше понеделник.

Един понеделник нея вече я нямаше.

Уве така и не разбра кога стана толкова мълчалив! Открай време не приказваше много, но това бе съвсем различно. Може и да бе започнал да говори повече в главата си. Може би полудяваше (чудеше се понякога дали не е това). Сякаш не искаше другите да му говорят, страхуваше се, че кресливите им гласове ще удавят спомена за гласа й.

Прокара нежно пръсти по камъка, сякаш прокарваше пръсти през дългите ресни на много дебел килим. Така и не разбра младите, които вечно дрънкат как ще „открият себе си“. Чуваше подобни дивотии от трийсетгодишни в службата. Знаеха само да приказват как искали повече „свободно време“, сякаш това бе единственият смисъл от работата: да стигнеш до момента, когато няма да ти се налага да работиш. Соня се смееше на Уве и го наричаше „най-закостенелият човек на света“. Уве отказваше да приеме това като обида. Според него всичко трябваше да следва определен ред. Трябваше да има рутина, човек трябваше да се чувства сигурен. Така и не разбра защо това да е лошо.

Соня разказваше на хората за времето, когато Уве, в момент на временно умопомрачение, в средата на осемдесетте, се остави тя да го убеди да купи червен сааб, въпреки че откакто го познаваше, той караше само сини коли.

— Това бяха най-ужасните три години в живота на Уве — кискаше се Соня; оттогава насетне Уве караше единствено син сааб. — Другите съпруги се дразнят, защото мъжете им не забелязват, когато те се подстрижат. Когато аз се подстрижа, мъжът ми е ядосан дни наред, защото изглеждам различно — разправяше Соня.

Тъкмо това липсваше най-много на Уве. Нещата да са си същите.

Хората имат нужда от функция, поне така е убеден той. А той винаги е вършил нещо полезно, това никой не може да го отрече.

Преди тринайсет години Уве купи синия си сааб „95“ естейт. Скоро след това янките от „Дженеръл Мотърс“ купиха последните шведски акции в компанията. Онази сутрин Уве затвори вестника и избълва дълга поредица ругатни, които не спряха чак до следобеда. Повече не си купи автомобил. Нямаше никакво намерение кракът му да стъпи в американска кола, освен ако краката му, както и цялото му тяло първо не са сложени в ковчег, това трябваше да е ясно. Соня, разбира се, също прочете статията и възрази на версията на Уве за събитията относно националността на компанията, но това нямаше абсолютно никакво значение. Уве бе взел решение и нямаше намерение да отстъпи. Щеше да кара колата си, докато или с него се свърши, или с нея. Както и да е, вече не правеха качествени автомобили, бе решил той. Бяха ги наблъскали с електроника и боклуци. Все едно да караш компютър. Дори не можеш да разглобиш това чудо без производителят да се размрънка за „невалидната гаранция“. Така че нямаше значение. Соня веднъж каза, че колата ще се разпадне от мъка в деня, в който погребат Уве. Може и да беше точно така.

„Имаше време за всичко“ — казваше тя. Повтаряше го често. Както стана, когато лекарите й поставиха диагнозата преди четири години. На нея й беше по-лесно да прости, отколкото на Уве. Прости и на Господ, и на Вселената, и на всичко. Уве пък се вбеси. Може би защото почувства, че някой трябва да се ядоса от нейно име, когато всичкото зло сполетя единствения човек, когото познаваше, който не заслужаваше да му се случват подобни неща.

Затова се бореше с целия свят. Бореше се с персонала в болницата, бореше се със специалистите и главния лекар. Бореше се с мъжете в бели ризи и с представителите на общината, които накрая станаха толкова многобройни, че дори не помнеше имената им. За тази работа имаше застрахователна полица, за онази имаше друга, имаше лице за контакти, защото Соня беше болна и друго лице, за други контакти, защото беше в инвалидна количка. Следваше трето лице за контакти, за да не й се налага да ходи на работа, и четвърто лице за контакти, което да се опитва да убеди противните власти, че тя иска точно обратното: да ходи на работа.

Беше напълно невъзможно да се пребори с мъжете в белите ризи. Освен това нямаше начин човек да се бори с диагноза.

Соня имаше рак.

— Ще приемем нещата, каквито са — заяви Соня.

Така и направиха. Тя продължи да работи с любимите си немирници докато можеше, дори когато Уве трябваше да вкарва количката в самата класна стая, тъй като Соня вече нямаше сили да се справя сама. След година тя намали работата до седемдесет и пет процента от пълната си работна седмица. След две години падна на петдесет процента. След три беше на двайсет и пет. Когато най-сетне се наложи да си остане вкъщи, тя написа по едно дълго лично писмо до всеки от учениците си и ги увери, че ще й бъде безкрайно приятно да я търсят винаги, когато имат нужда да поговорят с някого.

Почти всички й звъняха. Идваха й на гости на групи. Един уикенд се събраха толкова много в къщата, че Уве трябваше да излезе и да остане в бараката цели шест часа. Когато най-сетне и последният си тръгна, той обиколи къщата, за да се увери, че не е откраднато нищо. Както обикновено. Най-сетне Соня се провикна, че е забравил да преброи яйцата в хладилника. Тогава той се отказа. Пренесе я нагоре по стълбите, докато тя му се смееше. Сложи я в леглото и тогава, тъкмо преди да заспят, тя се обърна към него. Сви пръст в дланта му. Притисна нос в ключицата.

— Господ ми отне дете, скъпи Уве, но ми даде хиляди други деца.

На четвъртата година тя почина.

Ето че сега той прокарва ръка по надгробния камък. Отново и отново. Сякаш се опитва да я върне към живота.

— Този път наистина ще го направя. Знам, че няма да ти хареса. И на мен не ми харесва — шепне той.

Поема си дълбоко дъх. Сякаш се опитва да се стегне, докато тя го убеждава да не го прави.

— До утре! — заявява решително той и тропва с обувки, за да падне снегът, сякаш не иска да й даде възможност да протестира.

След това тръгва по тясната пътека към паркинга, а котката ситни до него. Излиза през задната порта, заобикаля сааба, който все още е с лепенка за начинаещ шофьор на задната врата. Отваря вратата. Парване го поглежда, големите й кафяви очи са пълни със съчувствие.

— Мислих си за нещо — започва предпазливо тя, докато включва сааба на скорост и потегля.

— Не мисли.

Само че никой не е в състояние да я спре.

— Мислих си да ти помогна да разчистиш къщата. Можем да сложим нещата на Соня в кутии и…

Едва изрекла името на Соня и лицето на Уве помръква, разкривява се като гневна маска.

— Да не чувам и дума повече! — изревава той.

— Аз само мислех…

— Нито дума, мама ти стара. Разбра ли?

Парване кима и млъква. Уве се тресе от гняв и гледа през прозореца чак до къщи.