Фредрик Бакман
Човек на име Уве (19)

19. Човек на име Уве и котката, която беше съсипана, когато се появи

През повечето време вчера Уве крещя на Парване, че проклетата котка щяла да живее у тях само през трупа му.

Ето че сега наблюдава котката. Котката пък наблюдава него.

Уве, колкото и да е чудно, все още не е мъртъв.

Цялата тази работа е влудяващо дразнеща.

През нощта се буди поне шест пъти, защото котката, без да прояви каквото и да било уважение, се примъкваше и се настаняваше до него на леглото. Всеки път котката се будеше, когато Уве доста чевръсто я ритваше, за да иде на пода.

Сега е шест без петнайсет и котката седи по средата на кухнята. Личи й, че е недоволна, сякаш Уве й дължи пари. Уве отвръща на погледа й подозрително, както обикновено се гледа на котка, която е звъннала на звънеца с Библия в лапите, също като свидетел на Йехова.

— Сигурно чакаш храна — измърморва най-сетне Уве.

Котката не отговаря. Просто скубе със зъби последната си останала козина и небрежно лиже една от лапите си.

— В тази къща никой не се мотае като консултант в очакване пържени врабчета да му влязат в устата.

Уве отива до мивката. Включва кафеварката. Поглежда часовника си. Поглежда котката. След като си тръгнаха от болницата, Парване успя да се свърже с приятел, който, изглежда, беше ветеринар. Ветеринарят дойде, за да прегледа животното, и заяви, че е „сериозно измръзнала и недохранена“. След това даде на Уве дълъг списък какво трябвало да яде и как да се грижи за нея.

— Нямам никакво намерение да правя фирма за поправка на котки — разяснява Уве на котката. — Тук си единствено защото не можах да набия здрав разум в главата на Бременната. — Той кима към прозореца, който гледа към къщата на Парване.

Котката е заета да чисти едното си око и не отговаря.

Уве държи четири чорапчета. Ветеринарят му ги даде. Очевидно Досада има огромна нужда от упражнения и Уве е сигурен, че поне в това отношение ще може да направи нещо. Поне така си мисли.

— Скачай в тези нещица и да вървим. Закъснявам!

Котката се надига грациозно и тръгва срамежливо към вратата. Сякаш пристъпва по червен килим. Поглежда чорапите скептично, но не роптае, когато Уве ги нахлузва малко грубо. След като приключва, Уве става и оглежда котката от главата до краката. Клати глава. Котка с чорапи — напълно неестествено. Котката оглежда новия си тоалет и неочаквано придобива безкрайно самодоволен вид.

Уве прави допълнително отклонение в края на пътеката. Пред къщата на Анита и Руне вдига угарка. Смачква я с пръсти. Онзи тип с шкодата от общината, изглежда, се подвизава тук, сякаш кварталът е негов. Уве изругава и прибира фаса в джоба си.

Когато се прибират, той храни с нежелание нещастното животно и когато то приключва с яденето, заявява, че си има работа. Може и да се оказа притиснат временно да съжителства с дребната твар, но проклет да бъде, ако остави диво животно в дома си. Следователно котката трябва да дойде с него. Между двамата веднага възниква недоразумение дали котката ще седи върху вестник на пасажерската седалка в сааба. Първоначално Уве поставя животното върху две притурки с развлекателни новини, които котката, безкрайно обидено, изритва на пода със задните си лапи. Настанява се на меката тапицерия. Щом вижда това, Уве вдига решително зверчето за врата и котката изсъсква, съвсем не предупредително, докато той натъпква три притурки от страниците, посветени на култура и преглед на книги. Котката го поглежда вбесено. Човекът я оставя, но странното е, че тя се кротва върху вестника и поглежда през прозореца обидено, тъжно. Уве решава, че е спечелил битката, кима доволно, включва сааба на скорост и се качва на главния път. Едва тогава котката бавно и нарочно забива нокти във вестника и дръпва със замах, а после поставя предните си лапи в дупката. В същото време поглежда предизвикателно Уве, сякаш се кани да попита: „Да те видя какво ще направиш“. Уве набива спирачките на сааба и шокираната котка отхвърча напред и удря носа си в таблото.

„Повече за това няма да кажа и дума!“, издава доволното изражение на Уве. Подир което котката отказва да го погледне чак до края на пътуването и просто седи на задните си лапи в ъгъла на седалката, трие нос с едната си лапа и не крие колко е обидена. Докато Уве е в цветарския магазин, тя облизва дълги участъци от волана, предпазния колан и вътрешната страна на вратата на автомобила.

Когато Уве се връща с цветята и открива, че цялото купе е пълно с котешки лиги, той размахва предупредително показалец, сякаш е ятаган. И тогава котката захапва ятагана. Той отказва да разговаря с нея до края на пътуването.

Когато пристигат в двора на църквата, Уве решава да заложи на сигурно, свива остатъка от вестника на топка и грубо изтласква котката от колата. След това вади цветята от багажника, заключва сааба с ключ, обикаля колата и проверява всички врати. Двамата заедно се качват по замръзналия чакъл на склона към църквата, газят през снега, докато най-сетне стигат при Соня. Уве почиства с опакото на ръката снега от надгробния камък и разтърсва леко цветята.

— Донесъл съм ти малко растения — мърмори той. — Розови. Нали ги харесваш. Казаха, че щели да загинат в студа, но знам, че го казват, за да те принудят да купиш по-скъпи цветя.

Котката сяда на задни лапи в снега. Уве я поглежда нацупено, след това насочва вниманието си към надгробния камък.

— Добре де, добре… това е котката Досада. Сега живее с нас. Беше почти замръзнала пред къщи.

Котката поглежда обидено човека. Той прочиства гърлото си.

— Така изглеждаше, когато се появи — изяснява отбранително той. След това кимва към животинчето, после и към надгробния камък.

— Не съм я съсипал аз. Беше си съсипана — оправда се той пред Соня.

И надгробният камък, и котката чакат мълчаливо до него. За момент Уве се заглежда в обувките си. Изръмжава. Отпуска се на колене върху леда и почиства още малко от снега. Внимателно слага ръка върху камъка.

— Липсваш ми — прошепва той.

В ъгълчето на окото му проблясва влага. Уве усеща нещо меко до ръката си. Трябват му няколко секунди, докато разбере, че котката е отпуснала глава на дланта му.