Луиз Пени
Камъкът на смъртта (5)

Глава втора

След освежаващо плуване и джин е тоник на пристана семейство Гамаш си взеха душ, а после се присъединиха към другите гости в трапезарията за вечеря. Свещите грееха в стъклени фенери и всяка маса бе украсена със семпли букетчета от английски рози. На полицата над камината бяха подредени по-пищни цветни аранжировки — великолепни експлозии от божури, люляк, нежносини делфиниуми и дамски сърца^[1], извили изящно клонки в копнеж.

Семейство Фини седяха заедно — мъжете в смокинги, жените с елегантни летни рокли, подходящи за топлата вечер. Бийн носеше къси бели панталонки и зелена риза, пусната върху тях.

Гостите гледаха слънцето, което залязваше зад хълмовете над езерото Масауипи, и се наслаждаваха на поднасяните едно след друго блюда, като се започне с предястието — специалитет от местно карибу на главния готвач. Рен-Мари си взе охлюви с чесън, последвани от жарени патешки гърди със сос от див джинджифил, мандарини и кумкуат. Гамаш започна със салата от прясна рукола, набрана от градината, с настърган пармезан отгоре, после си поръча био сьомга в сос от кисело мляко.

— А за десерт? — попита Пиер, вдигна бутилка от кофата с лед и разля последното вино в чашите им.

— Какво ще ни препоръчате? — Рен-Мари не можеше да повярва, че е задала такъв въпрос.

— За мадам имаме прясно приготвен ментов сладолед върху еклер с пълнеж от тъмен органичен шоколад, а за мосю — бедняшки пудинг със сметана и кленов сироп.

— Божичко — прошепна Рен-Мари, като погледна съпруга си. — Как го беше казал Оскар Уайлд?

— Мога да устоя на всичко, освен на изкушението.

Поръчаха си десерт.

Накрая, когато вече не можеха да преглътнат и хапка повече, се появи количката за сирена, отрупана с подбрани видове, произведени от монасите от близкото бенедиктинско абатство. Братята водеха съзерцателен живот, отглеждаха животни, правеха сирена и пееха красиви грегориански песнопения. По ирония на съдбата тези мъже, които целенасочено се бяха оттеглили от света, бяха станали световноизвестни.

Докато се наслаждаваше на синьото сирене, Арман Гамаш гледаше сиянието на залеза — замираше така бавно, сякаш този невероятно красив ден нямаше желание да свърши. Виждаше се само една светлинка. Навярно от вила. Но вместо натрапчиво да нарушава девствената пустош, тя изглеждаше гостоприемна. Гамаш си представи седнало на пристана семейство, което търси в небето падащи звезди или седи в семплата си всекидневна и играе джин рум, скрабъл или крибидж на светлината на газени лампи. Със сигурност имаха електричество, но това си беше негова фантазия и в нея хората из вековните гори на Квебек живееха на газени лампи.

— Днес се обадих в Париж и говорих с Розлин.

Рен-Мари се изтегна в стола си, който приятно проскърца.

— Наред ли е всичко? — Гамаш се взря въпросително в лицето на жена си, макар да знаеше, че ако възникне проблем, тя ще му каже на мига.

— Чувства се отлично. Остават още два месеца. Ще бъде септемврийско бебе. Майка й ще иде в Париж, за да се грижи за Флоранс, когато малкото се роди, но Розлин пита дали и ние бихме искали да отидем.

Арман се усмихна. Бяха говорили за това, естествено. Ужасно много искаха да отидат, за да видят внучката си Флоранс, да видят сина и снаха си. Да видят бебето. Всеки път, когато мислеше за това, Гамаш усещаше радостна тръпка. Самата идея, че неговото дете има дете, му се струваше почти невероятна.

— Избрали са име — подхвърли небрежно Рен-Мари.

Но Гамаш познаваше жена си, познаваше лицето, ръцете, тялото, гласа й. А в този момент гласът й се бе променил.

— Кажи ми го. — Остави сиренето и скръсти големите си изразителни ръце върху бялата ленена покривка.

Рен-Мари погледна съпруга си. Макар да бе толкова едър, той беше спокоен и сдържан. И тъкмо затова изглеждаше още по-силен.

— Ако е момиче, мислят да я нарекат Женевиев Мари Гамаш.

Женевиев Мари Гамаш, повтори Арман.

— Красиво е.

Това име ли ще пишат на поздравителните картички за рождени дни и Коледа? Женевиев Мари Гамаш. Дали внучката му ще тича нагоре по стълбите към техния апартамент в Отремон, малките й краченца ще топуркат, а тя ще крещи: „Дядо, дядо!“ И дали той ще се провиква: „Женевиев!“, а след това ще я гушва, за да я скрие на сигурно и топло в силните си ръце, положила главица на рамото му — място, запазено само за хора, които Арман Гамаш обича? Дали един ден ще води нея и сестра й Флоранс на разходки в парка и ще ги учи на любимите си стихове?

Кой ли мъртвецът със дух изтлял,

който на себе си е шептял:

„Мой роден край, родино свята.“^[2]

Така, както го беше учил неговият баща.

Женевиев.

— А ако е момче — продължи Рен-Мари, — смятат да го нарекат Оноре.

Последва пауза. Накрая Гамаш въздъхна и притвори очи.

— Чудесно име е, Арман, и прекрасен жест.

Гамаш кимна, но не каза нищо. Чудил се бе как ще се почувства, ако това се случи. По неизвестни причини подозираше, че ще стане така, навярно защото познаваше сина си. Толкова си приличаха. Високи, добре сложени, внимателни. Нали самият той почти бе кръстил Даниел „Оноре“? До самото кръщене всички си мислеха, че името му ще е Оноре Даниел.

Но накрая реши, че не може да причини това на сина си. Не беше ли животът достатъчно труден и без да се налага да минаваш през него с името „Оноре Гамаш“?

— Иска да му се обадиш.

Гамаш погледна часовника си. Беше почти десет.

— Ще му звънна утре сутринта.

— И какво ще кажеш?

Арман взе ръцете на жена си в своите, после ги пусна и й се усмихна:

— Как ти звучи кафе и ликьор в Голямата стая?

Рен-Мари се взря в лицето му:

— Искаш ли да се поразходиш? Аз ще поръчам кафето.

— Благодаря ти, скъпа.

— Ще те изчакам.

* * *

„Кой ли мъртвецът със дух изтлял“ — пошепна сам на себе си Арман Гамаш, докато вървеше със спокойна крачка в тъмнината. Компания му правеха сладкото ухание на нощните цветя, звездите, луната и светлината от другия бряг на езерото. Семейството в гората. Семейството от неговата фантазия. Баща, майка и щастливи, жизнерадостни деца.

Няма скърби, няма загуби, няма внезапно чукане на вратата посред нощ.

Докато я гледаше, светлината угасна и всичко отсреща потъна в тъмнина. Семейството заспа в мир и покой.

Оноре Гамаш. Толкова лошо ли бе? Дали не бъркаше? И какво щеше да каже на Даниел утре сутринта?

Замисли се върху чувствата си, взрян в тъмнината, после бавно осъзна, че нещо в гората проблясва. Огледа се наоколо, за да види дали навън има още някой, друг свидетел. Но терасата и градината бяха безлюдни.

Изпълнен е любопитство, тръгна по меката трева към блясъка. Хвърли поглед назад и видя ярките весели прозорци на хижата и хората, които се движеха из стаите. После отново обърна лице към гората.

Беше тъмна, но не и тиха. Из нея се движеха животни, клонки се чупеха, разни неща падаха от дърветата и тупваха меко на земята. Гамаш не се страхуваше от тъмнината, но като повечето здравомислещи канадци се страхуваше малко от гората.

Ала белият предмет проблясваше, примамваше го, притегляше го да върви напред подобно на сирените и Одисей.

Предметът стоеше на края на гората. Гамаш се приближи и с изненада откри, че е голям, твърд и квадратен — като огромна бучка захар. Стигаше до хълбока му и когато протегна ръка, за да го докосне, бързо я отдръпна с учудване. Беше студен, почти лепкав. Посегна отново, постави голямата си длан много по-решително върху куба и се усмихна.

Мрамор. Уплашил се бе от мраморен блок. Колко унизително. Изправи рамене и се взря в него. Белият камък блестеше, сякаш улавяше и най-малкия лунен лъч, стигнал до него. „Това е просто мраморен блок — каза си Гамаш. — Не е мечка, нито пума.“ Нищо, за което да се тревожи, нищо, от което да се плаши. Но се тревожеше. Напомняше му за нещо.

— Питъровата постоянно пурпурна пъпка пак пръкна!

Гамаш се вцепени.

— Питъровата постоянно пурпурна пъпка пак пръкна!

Ето го отново.

Обърна се и видя фигура в средата на моравата. Беше обгърната в лека мъгла, а до носа й светеше ярка червена точка.

Джулия Мартин бе излязла за тайната си цигара. Гамаш прочисти гърлото си шумно и прокара ръка по близкия храст. Червената точка мигновено полетя към земята и изчезна под елегантна обувка.

— Добър вечер — провикна се жената весело, макар Гамаш да се съмняваше, че има представа кой стои там.

— Bonsoir^[3], мадам — отвърна Гамаш и се поклони леко, докато се приближаваше към нея.

Беше стройна, облечена в изискана вечерна рокля. Косата, маникюрът и гримът й бяха съвършени дори в тази пустош. Размаха ръка пред лицето си, за да разпръсне острата миризма на тютюн.

— Буболечки — изрече Джулия. — Мухи. Единственият проблем на Източното крайбрежие.

— На Западното нямате ли мухи?

— Ами не са много във Ванкувър. Малко конски мухи по голф игрищата. Могат да те подлудят.

На това вече Гамаш можеше да повярва, защото го беше изпитал на гърба си.

— За щастие, димът гони насекомите — заяви той с усмивка.

Джулия се поколеба, после се разсмя тихичко. Имаше непринудено поведение и искрен смях. Докосна ръката му фамилиарно, макар да не бяха толкова близки. Но жестът не беше нахален, а просто привичен за нея. Докато я наблюдаваше през последните няколко дни, Гамаш забеляза, че тя докосва всеки и се усмихва на всеки.

— Хванахте ме, мосю. Да пуша тайно. Доста жалка картинка.

— Семейството ви не одобрява ли?

— На моята възраст отдавна вече не се тревожа какво мислят другите.

— Наистина ли? Ще ми се и аз да можех.

— Е, може би мъничко — призна. — Доста отдавна не се бях срещала със семейството си.

Жената погледна към хижата и Гамаш проследи погледа й. Вътре брат й Томас се бе привел и говореше с майка си, а Сандра и Мариана се взираха пред себе си, без да говорят, без да съзнават, че някой ги наблюдава.

— Когато пристигна поканата, почти реших, че няма да дойда. Това е ежегодна сбирка, но никога преди не съм идвала. Ванкувър е толкова далече.

Все още виждаше плика върху блестящия дървен под на внушителния вестибюл, където поканата бе паднала с лице нагоре, сякаш от много високо. Познаваше чувството. Втренчила се бе в плътната бяла хартия и в познатия почерк, който напомняше на паяжина. Беше битка на воли. Но тя знаеше кой ще победи. Кой побеждава винаги.

— Не ми се иска да ги разочаровам — заяви тихо Джулия Мартин накрая.

— Сигурен съм, че не бихте го направили.

Тя се обърна към него с широко отворени очи:

— Наистина ли?

Беше го казал от учтивост. Нямаше никаква представа какви са отношенията в семейството.

Жената видя колебанието му и отново се разсмя.

— Простете ми. С всеки ден, който прекарвам със семейството, се връщам с едно десетилетие назад. Сега се чувствам като непохватна тийнейджърка. Неуверена, промъкнала се да пуши тайно в градината. И вие ли?

— Да пуша в градината? Не, от много години вече не го правя. Просто разглеждах мястото.

— Внимавайте. Не бихме искали да ви загубим.

В гласа й долови лека нотка на флирт.

— Винаги внимавам, мадам Мартин — отвърна Гамаш, като се постара да не отвръща на флирта. Подозираше, че й е навик, при това съвсем безобиден. Наблюдаваше я вече няколко дни и забеляза, че използва същата интонация за всеки мъж, жена, член на семейството й, непознат, куче, катеричка, птичка. Гукаше на всички.

Някакво движение встрани привлече вниманието му. Стори му се като размазана бяла ивица и сърцето му подскочи. Да не би мраморният камък да бе оживял? Дали не се придвижваше тромаво към тях от края на гората? Обърна се и на терасата видя фигура, която потъна в сенките. После се появи отново.

— Елиът — провикна се Джулия Мартин, — чудесно. Носиш ли ми брендито с бенедиктин?

— Oui, мадам.

Младият сервитьор се усмихна, докато й подаваше чашата от сребърния поднос. След това се обърна към Гамаш:

— А за вас, мосю? Какво да донеса?

Изглеждаше толкова млад, лицето му бе толкова открито.

И все пак Гамаш знаеше, че младият мъж бе дебнал зад ъгъла на хижата и ги беше наблюдавал. Защо?

После се присмя на мислите си. Виждаше неща, които не бяха тук, чуваше думи, които не бяха изговорени. Дошъл бе в „Белшас“, за да изключи всичко това, да се отпусне и да не търси петна по килима, нож в храсталака или в гърба. Да спре да забелязва неприятни интонации, които се появяват в учтиви разговори, яхнали нормални думи. Чувства, които се съпротивляват, огъват се и се превръщат в нещо друго, подобно на емоционално оригами. Изглеждат приятни, но прикриват нещо не толкова приятно.

Достатъчно лошо беше, че напоследък, докато гледаше стари филми, започна да се чуди дали възрастните хора на заден план са все още живи. И как са умрели. Но когато се хвана, че се вглежда в хората по улиците и вижда черепи под кожата, разбра, че е време за почивка.

Но ето, беше тук, в тази мирна хижа, и се взираше в младия сервитьор Елиът, готов да го обвини в шпиониране.

— Non, merci. Мадам Гамаш е поръчала напитките ни в Голямата стая.

Елиът се отдалечи, а Джулия го проследи с поглед.

— Привлекателен млад мъж — отбеляза Гамаш.

— Така ли мислите?

Лицето й бе невидимо, но в отговора й се долавяше силна ирония. След миг заговори отново:

— Спомних си, че работих като сервитьорка, когато бях на неговите години, но не на толкова великолепно място като това. Беше временна лятна работа в мърлява закусвалня на река Мейн в Монреал. Знаете ли булевард „Сен Лорен“?

— Знам го.

— Разбира се, че го знаете. Извинете ме. Заведението беше истинска дупка. Минимална надница, а собственикът не пропускаше да опипа всичко около себе си. Отвратително.

Замълча отново.

— Но беше страхотно. Моята първа работа. Казвах на родителите си, че отивам в яхтклуба, за да уча ветроходство, но вместо това вземах автобуса и поемах на изток. Неизследвана територия за англоезичните през шейсетте години. Много смело — изрече с голяма доза самоирония.

Но Гамаш познаваше онези времена и знаеше, че думите й са верни.

— Още помня първия си чек. Занесох го у нас, за да го покажа на родителите си. Знаете ли какво каза майка ми?

Гамаш поклати глава, но после се сети, че тя не може да го види в тъмнината.

— Non.

— Погледна го, после ми го подаде обратно и заяви, че трябва да се гордея със себе си. И аз наистина се гордеех. Но беше ясно, че иска да ми каже друго, затова направих нещо глупаво. Попитах я какво има предвид. От този момент нататък се научих да не задавам въпрос, ако не съм готова за отговора. Тя каза, че съм богата и нямам нужда от тези пари, но някой друг има. Че все едно съм ги откраднала от някое бедно момиче, което наистина се нуждае от работата.

— Съжалявам — изрече Гамаш. — Сигурен съм, че не е искала да каже това.

— О, напротив, искаше. И беше права. Напуснах работа на следващия ден, но се връщах там от време на време и поглеждах през витрината към новото момиче, което обслужваше масите. Това ми доставяше радост.

— Бедността може да смаже човек — каза тихо Гамаш. — Но богатството също.

— Всъщност завиждах на момичето — призна Джулия. — Глупаво е, знам. Романтично. Сигурна съм, че животът й е бил ужасен. Но си мислех, че поне си е неин. — Засмя се и отпи от брендито с бенедиктин. — Прекрасно е. Мислите ли, че го правят монасите от абатството?

— Бенедиктинците ли? Всъщност не знам.

Джулия отново се засмя:

— Не чувам често тези думи.

— Кои?

— Не знам. Моето семейство винаги знае. Съпругът ми винаги знае.

През последните няколко дни бяха разменяли единствено любезни коментари за времето, градината, храната в хижата. Сега Гамаш за първи път водеше истински разговор с член на семейство Фини, а Джулия за първи път споменаваше съпруга си.

— Всъщност дойдох в хижата няколко дни по-рано. За да…

Изглежда, не знаеше как да продължи, но Гамаш чакаше спокойно. Разполагаше с всичкото време и търпение на света.

— Развеждам се. Нямам представа дали ви е известно.

— Чух.

Повечето канадци бяха наясно с този факт. Джулия Мартин бе омъжена за Дейвид Мартин, чийто грандиозен успех и също толкова грандиозен банкрут бяха обсъждани безмилостно от медиите. Мартин бе натрупал богатството си в застрахователния бранш и беше един от най-богатите хора в Канада. Падението му започна преди няколко години и беше дълго и мъчително — като плъзгане надолу по кален склон. Дълго време създаваше впечатление, че може би ще успее да спре сриването си, но вместо това трупаше повече кал, тиня и набираше скорост. Докато накрая дори враговете му не издържаха на гледката.

Беше загубил всичко, включително и свободата си.

Но съпругата му бе стояла твърдо до него — висока, елегантна, с достойнство. Вместо да предизвика завист поради очевидното си привилегировано положение, тя някак си успя да спечели симпатиите на хората. Харесваха я заради високия дух и трезвите коментари. Отъждествяваха се с нейното достойнство и лоялност. И накрая вече я обожаваха — заради публичното извинение, което поднесе, когато стана ясно, че съпругът й е излъгал всички и е съсипал застраховките живот на десетки хиляди хора. И бе поела ангажимента да изплати парите.

Сега Дейвид Мартин беше в затвор в Британска Колумбия, а Джулия Мартин се бе върнала в дома си. Точно преди да изчезне, бе казала на медиите, че ще се премести в Торонто. Но ето я тук, в Квебек. Насред вековните лесове.

— Дойдох, за да си поема въздух преди събирането на семейството. Имах нужда от лично пространство и малко време за себе си. Тези неща ми липсваха.

— Je comprends^[4] — каза той. И наистина я разбираше. — Но има нещо, което ме озадачава.

— Да? — Прозвуча леко предпазливо, като жена, свикнала с нахални въпроси.

— Питъровата постоянно пурпурна пъпка пак пръкна — изрече Гамаш.

Джулия се засмя.

— Като деца играехме една игра.

Виждаше част от лицето й в кехлибарената светлина на хижата. Двамата стояха мълчаливо и наблюдаваха хората, които се движеха из стаите. Гамаш имаше чувството, че гледат пиеса. Светлината създаваше атмосфера, а различните части на сцената бяха със съответните декори. Актьорите се движеха напред-назад.

Погледна отново жената до себе си и пак се зачуди. Защо останалите членове на семейството бяха там, на сцената, като едно общо цяло? А тя бе навън — сама в тъмнината. И ги наблюдаваше.

Всички се бяха събрали в Голямата стая, която се отличаваше с висок дървен таван и великолепни мебели. Мариана тръгна към пианото, но мадам Фини я отпъди с махване на ръка.

— Горката Мариана — засмя се Джулия. — Нищо не се е променило. Магила никога не успява да посвири. Томас е музикантът в семейството. Като баща ми. Той беше талантлив пианист.

Гамаш премести поглед към стария мъж на канапето. Не можеше да си представи как изпод възлестите му пръсти излиза прекрасна музика, но те едва ли винаги са били така изкривени.

Томас седна на стола, вдигна ръце и в нощния въздух се понесе музиката на Бах.

— Красиво свири — промълви Джулия. — Бях забравила.

Гамаш се съгласи. През прозорците видя Рен-Мари да сяда и един сервитьор да поставя две кафета и две чаши коняк пред нея. Прииска му се вече да е при жена си.

— Знаете ли, трябва да дойде още един.

— Така ли?

Опитала се бе да запази лекия тон, но на Гамаш му се стори, че чу някакъв едва доловим оттенък в гласа й.

Рен-Мари разбъркваше кафето си и се обърна да погледне през прозореца. Гамаш знаеше, че при тази светлина единственото, което би могла да види, е отражението на стаята в стъклото.

„Тук съм — пошепна той наум, — тук.“

Съпругата му завъртя леко глава и погледна точно в него.

Беше случайност, разбира се. Но една частица от Гамаш, която не се интересуваше от разумни обяснения, знаеше, че го е чула.

— По-малкият ми брат Спот идва утре. Навярно ще доведе и жена си Клер.

За първи път чуваше Джулия Мартин да казва нещо, което не е мило и приятно. Думите бяха неутрални, информативни. Но тонът бе многозначителен.

И изпълнен със страх.

Тръгнаха към хижата и докато държеше стъклената врата отворена за Джулия Мартин, Гамаш хвърли отново поглед към мраморния блок пред гората. Виждаше само част от него, но вече знаеше на какво му напомня.

На надгробна плоча.