Луиз Пени
Камъкът на смъртта (17)

Глава четиринайсета

— Даниел?

— Здрасти, тате, enfin.^[1] Започвах да си мисля, че си плод на въображението ми.

Гамаш се разсмя.

— С майка ти сме в хижа „Белшас“, тук телекомуникациите понакуцват.

Докато говореше, погледна през френските прозорци на библиотеката към ментовозелената мокра трева и обвитото в мъгла езеро зад нея. Нисък облак бе обвил нежно гората. Чуваше птици и насекоми, а понякога и плясък, когато някоя гладна пъстърва или костур изскочеше от водата, за да похапне. Долавяше също вой на сирена и изнервен клаксон на кола.

Париж.

Звуците от Града на светлината се смесваха с тези от дивата пустош. „В какъв свят живеем“ — помисли си.

— Тук е девет вечерта. Колко е при вас? — попита Даниел.

— Почти три. Флоранс в леглото ли е вече?

— Срам ме е да призная, но всички сме в леглото. Ех, Париж! — Даниел се засмя дълбоко и непринудено. — Но се радвам, че най-накрая се чухме. Почакай, ще се преместя в друга стая.

Гамаш си го представи в мъничкия апартамент в квартал „Сен Жермен де Пре“ Преместването в друга стая не гарантираше нито усамотение за него, нито тишина за жена му и детето.

— Арман? — Рен-Мари стоеше на вратата на библиотеката. Събрала бе багажа си и един носач тъкмо слагаше чантите в колата. Арман я бе помолил да напусне „Белшас“.

— Ще си ида, разбира се, щом така искаш — казала бе тя. Но се вгледа в лицето му. Никога преди не го беше наблюдавала как работи по случай, макар че той винаги говореше за работата си и често я питаше за мнението й.

За разлика от повечето си колеги, Гамаш не криеше нищо от жена си. Не мислеше, че е възможно да пази от нея толкова голяма част от живота си, без това да навреди на брака им. За него Рен-Мари бе по-важна от кариерата.

— Ще се тревожа по-малко, ако не си тук — заяви Арман.

— Разбирам. — И наистина го разбираше. Би се чувствала по същия начин, ако ролите им бяха разменени. — Но ще имаш ли нещо против да не съм твърде далеч?

— В кучешка колибка на края на имота?

— Разкри ме — отвърна Рен-Мари. — Мислех си за Трите бора.

— Чудесна идея. Ще звънна на Габри да те настани в пансиона си.

— Не, ти върви да откриеш убиеца, а аз ще звънна в пансиона.

И сега бе готова да замине. Готова, но не и щастлива. Усещаше болка в гърдите си, докато гледаше как Арман предприема първите стъпки в разследването. Хората му бяха преизпълнени с уважение към него, а полицаите от местния участък — толкова почтителни, дори уплашени, докато той не ги предразположи да се отпуснат. Но не прекалено. Видяла бе как съпругът й съвсем естествено овладя ситуацията. И тя като него знаеше, че някой трябва да поеме ръководството. А той, по-скоро по природа, отколкото по ранг, бе истински лидер.

Никога преди не бе присъствала на разследване и сега наблюдаваше с изненада как мъжът, когото познаваше толкова добре, разкрива една съвсем нова страна от себе си. Ръководеше с лекота, защото внушаваше уважение. У всеки, освен членовете на семейство Мороу, които, изглежда, смятаха, че ги е изиграл. Сториха й се по-разстроени от това, отколкото от смъртта на Джулия.

Но Арман винаги бе казвал, че хората реагират различно на смъртта, и макар по принцип да е глупаво да съдиш човек, дваж по-глупаво е да съдиш за него по това, което прави, когато се сблъска с внезапна насилствена смърт. С убийство. Хората просто не са на себе си.

Но дълбоко в себе си Рен-Мари се чудеше дали в момент на криза хората не проявяват истинската си същност. Лишена от хитрост и светско лустро. Лесно е да се държиш добре, когато всичко върви по вода. Съвсем друго е, когато адът се разтвори.

Съпругът й влизаше съзнателно в този ад всеки ден и съумяваше да запази почтеността си. Но тя се съмняваше, че същото би могло да се каже за семейство Мороу.

Беше прекъснала Арман. Видя, че говори по телефона, и се обърна, за да излезе. Тогава чу името Розлин.

Изглежда, говореше с Даниел и питаше за снаха им. Рен-Мари се бе опитала да поговори с мъжа си за Даниел, но моментът все не беше подходящ, а сега вече бе твърде късно. Застанала на прага, тя се заслуша в разговора, а сърцето й блъскаше в гърдите.

— Знам, че мама ти е казала за имената, които избрахме. Женевиев, ако е момиче…

— Хубаво име — отбеляза Гамаш.

— И ние мислим така. Но смятаме, че и името за момче е хубаво. Оноре.

Арман Гамаш си бе обещал, че няма да има неловко мълчание, когато чуе името. Последва неловко мълчание.

Кой ли мъртвецът със дух изтлял,

който на себе си е шептял:

„Мой роден край, родино свята.“

Думите на старата поема, изречени както винаги от дълбок, спокоен глас в ума му, запълниха бездната. Внимателно затвори едрата си ръка, сякаш да се хване за нещо.

Чие сърце не е горяло,

щом към дома си закопняло

след скитане из чужди край лети?

Даниел бе в Париж — толкова далече, но Арман чувстваше, че синът му е на път да направи много сериозна грешка, която ще го отдалечи още повече.

— Струва ми се, че не е най-добрият избор.

— Защо? — В гласа на Даниел имаше любопитство, а не отбранителна нотка.

— Знаеш историята.

— Разказа ми я, но това е само история, тате. И Оноре Гамаш е хубаво име за хубав човек. Ти го знаеш по-добре от всеки.

— Вярно е. — Арман усети пристъп на безпокойство. Даниел нямаше да отстъпи. — Но по-добре от всеки знам и какво може да се случи в свят, който невинаги е добър.

— Учеше ни, че сами създаваме своя собствен свят. Как беше онзи цитат от Милтън, с който израснахме?

Умът е място в себе си и в себе си той може от рая да направи ад или от ада — рай.

— В това вярваш, тате, както и аз. Помниш ли онези разходки в парка? Водеше за ръка Ани и мен и ни рецитираше поезия по целия път. Този цитат ти беше един от любимите. На мен също.

Гърлото на Гамаш се сви, когато си припомни разходките и малките пухкави детски пръстчета в неговата огромна наглед ръка. И най-вече чувството, че те държат него. А не обратното.

— Скоро ще дойде моят ред. Аз ще водя Флоранс и Оноре в парка и ще дрънкам поезия през цялото време.

— Ще дрънкаш? Искаш да кажеш, че ще рецитираш със силен, но мелодичен глас?

— Разбира се. Кой ли мъртвецът със дух изтлял… Помниш ли това?

— Помня го.

— Ще ги науча да рецитират всичко, което съм научил от теб, дори Милтън. Ще им повтарям, че умът е място в себе си и че ние създаваме собствената си реалност, своя собствен свят. Не се тревожи — продължи разумно и търпеливо Даниел. — Оноре ще знае, че светът започва в главата му и той го създава. И ще научи също като мен, че това е прекрасно име.

— Не, Даниел, правиш грешка.

Ето, каза го. Единственото, което си бе обещал да не изрича. И все пак синът му трябваше да разбере. Някой трябваше да го възпре, за да не допусне тази добронамерена, но трагична грешка.

Зърна движение с ъгълчето на окото си. Рен-Мари бе направила стъпка навътре в стаята. Обърна се към нея. На пръв поглед изглеждаше спокойна, но очите й бяха пълни с изненада и вълнение. И все пак Арман трябваше да стори това. Понякога родителският дълг изисква от теб да се изправиш и да направиш нещо, което не ти е приятно. С риск да срещнеш неодобрение. Гамаш не можеше да позволи Даниел да кръсти сина си Оноре.

— Надявах се, че ще реагираш по друг начин, тате.

— Защо? Нищо не се е променило.

— Времената се промениха. Случило се е преди много години. Десетилетия. Трябва да го забравиш.

— Виждал съм доста неща. Виждал съм какво могат да причинят на детето си вироглави родители. Виждал съм толкова дълбоко осакатени деца…

„Които не могат дори да скачат — почти изрече Гамаш. — Никога не отделят крака от земята. Не подскачат от радост, не скачат на въже, не скачат от пристана, нито увисват в ръцете на любящ и предан родител.“

— Да не ме обвиняваш, че осакатявам децата си? — Даниел вече не звучеше разумно и търпеливо. — Наистина ли смяташ, че ще навредя на сина си? Още не е роден, а вече ме обвиняваш? Все още ме смяташ за издънка, нали?

— Даниел, успокой се. Никога не съм те смятал за издънка, знаеш го.

Чу как Рен-Мари ахна в другия край на стаята.

— Прав си. Винаги си прав. Трябва да е на твоето, защото ти знаеш неща, които аз не знам. Видял си неща, които аз не съм. И явно си на мнение, че съм толкова вироглав, че ще дам на детето си име, което ще го съсипе.

— Животът е достатъчно труден и без да кръстиш детето си с име, което ще е повод за обиди и тормоз.

— Да, възможно е да доведе до подобни неща, но може да предизвика и гордост, самоуважение…

— Той ще намери собственото си самоуважение без значение какво име му дадеш. Не го поставяй в неизгодно положение още от раждането му.

— Смяташ името „Оноре“ за родилен дефект? — Синът му прозвуча опасно сдържано.

— Не съм го казал. — Гамаш се опита да отстъпи, но разбра, че е отишъл твърде далеч. — Виж, трябва да поговорим по темата лице в лице. Не смятам, че би навредил умишлено на детето си. Съжалявам, ако ти се е сторило, че казвам обратното. Знам, че не би го направил. Ти си прекрасен родител…

— Радвам се, че мислиш така.

— Всяко дете ще е щастливо с родител като теб. Но ти ме попита какво мисля. Възможно е да бъркам, но смятам, че ще е нечестно да кръстиш сина си Оноре.

— Благодаря ти за обаждането — заяви Даниел и затвори телефона.

Гамаш стоеше зашеметен, долепил слушалката до ухото си. Наистина ли бе объркал нещата чак толкова?

— Много зле ли беше? — обърна се към Рен-Мари.

— Доста. — Гамаш затвори телефона. — Но ще се оправим.

Не се разтревожи истински. С Даниел понякога спореха, както и с Ани. „Разногласията са нещо естествено“ — каза си. Но това бе различно. Засегнал бе сина си на чувствителна тема, което му бе добре познато. Поставил бе под въпрос родителските му способности.

— А, хубаво, че се върна.

Бовоар се втурна в стаята и избегна на косъм сблъсъка с техник, който носеше голяма кутия.

— Агент Лакост преди малко приключи с претърсването на стаите, в които са настанени гостите. Прегледаха всички сгради. Нищо. А аз разпитах Томас, Мариана и Сандра. Не са точно семейство Уолтън^[2].

Оборудването пристигаше и старата библиотека лека-полека се превръщаше в модерен щаб за разследване. Разчистиха бюра и маси, появиха се компютри и дъски за писане. Поставиха на стативи големи листове хартия. На тях щяха да се записват фактите на инспектор Бовоар, списъците на свидетелите и графиките, които отразяват движението им. Както и списъците с веществени доказателства и уликите.

— Имаме проблем, шефе. — Думите дойдоха от жена техник, коленичила до компютър.

— Ей сега ще дойда. — Обърна се към съпругата си: — Свърза ли се с пансиона на Габри?

— Всичко е уредено — каза Рен-Мари.

— Бовоар, идвате ли? Ще закараме мадам Гамаш до Трите бора, после тръгваме за участъка в Шербрук. Ще се срещнем с краниста там след час. — Гамаш се надвеси над техника: — Какъв е проблемът?

— Това място. Електроинсталацията не е пипана от години, сър. Не мисля, че ще можем да ги включим. — Показа му компютърен кабел.

— Ще намеря метрдотела — заяви Бовоар и тръгна към трапезарията.

„Шибана провинция. На гъза на географията. — Справяше се доста добре досега. Опитваше се да не забелязва комарите, мухите и почти невидимите мушици. — В Монреал поне виждаш какво те връхлита. Коли. Камиони. Хлапета, настървени за дрога. Големи неща. А тук всичко е скрито, всичко се спотайва. Дребни кръвопийци, паяци и змии, диви животни в гората, скапана инсталация зад стени, направени от стволове на дървета, за бога! Все едно се опитваш да проведеш съвременно разследване на убийство в пещерата на Фред Флинстоун.“

— Bonjour! — провикна се Бовоар. Нищо. — Има ли някой? — Надникна в трапезарията. Празна. — Ехо?

„Ама какво става, да не са се отдали на следобедна дрямка? А може да са излезли, за да отстрелят вечерята.“ Отвори врата и се озова в кухнята.

— О, здравейте! Мога ли да ви помогна?

Гласът, дълбок и напевен, дойде от килер. После се появи жена, която носеше печено месо. Бяла престилка бе вързана през едрата й талия и с лента през врата. Проста, без никакви финтифлюшки. Без остроумни надписи. Вървеше към него и го гледаше въпросително с проницателни очи. Беше към метър и осемдесет, плюс-минус сантиметър или два, предположи Бовоар. Нито млада, нито слаба. Черната й коса бе къдрава, къса и чорлава, прошарена със сиви кичури. Имаше огромни грубовати ръце.

— Какво мога да направя за вас? — Думите прозвучаха така, сякаш жената преглъщаше.

Бовоар не можеше да откъсне поглед от нея.

— Нещо не е наред ли? — запита го с гърлен глас и плесна печеното върху дъска за рязане от кленово дърво.

Бовоар пламна. Опита се да не я зяпа, но не успя. Усети, че вместо да забие бясно, сърцето му всъщност забави ритъм. Успокои се. Стана нещо и цялото напрежение, цялата излишна енергия, цялата спешност на момента изчезнаха.

Отпусна се.

— Познавам ли ви? — попита жената.

— Извинете. — Пристъпи напред. — Аз съм инспектор Бовоар. Жан Ги Бовоар от Surete.

— Разбира се. Трябваше да се досетя.

— Защо? Познавате ли ме? — попита я с надежда.

— Не, но знам, че мадам Мартин е убита.

Разочарова се. Искаше му се тя да го познава. За да обясни тази близост, която внезапно бе усетил. И която бе доста обезпокоителна.

Бовоар погледна жената, предизвикала у него такива емоции. Беше на около шейсет, с телосложение на дъб и походка на шофьор на камион. Говореше така, сякаш е глътнала туба.

— Коя сте вие? — успя да попита.

— Аз съм главният готвач тук. Вероник Ланглоа.

Вероник Ланглоа. Прекрасно име, но не му говореше нищо. Сигурен бе, че я познава.

— С какво мога да ви помогна?

„Какво би могла да направи, за да помогне? Мисли, човече, мисли.“

— Метрдотелът… Търся го.

— Вероятно е там. — Жената посочи към летящата двойна врата, която извеждаше от кухнята. Бовоар й благодари и излезе като зашеметен.

През френските прозорци видя метрдотелът да говори с един от сервитьорите на пустата тераса отвън.

— Мислиш, че тази работа е много трудна? Опитай тогава да садиш дървета или да поработиш в мина, или цяло лято да косиш тревата в гробище.

— Виж, не ми дреме какво си правил на моята възраст. Изобщо не ме интересува. Знам само, че Джулия Мартин е мъртва и някой тук я е убил.

— Знаеш ли нещо за смъртта й, Елиът?

Мълчание.

— Не бъди глупав, момко. Ако знаеш нещо…

— И мислиш, че ще ти кажа? Тя беше свестен човек, а някой я уби. Нищо друго не знам.

— Лъжеш. Прекарваше доста време с нея, нали?

— Време ли? Хайде бе? Сякаш ни даваш почивка! Работя по дванайсет часа на ден, откъде да намеря свободно време, за да го прекарам с някого?

— Цял живот ли ще мрънкаш?

— Зависи. Ти цял живот ли ще правиш поклони?

Елиът се обърна и изтърча навън. Бовоар се отдръпна, любопитен да види какво ще направи метрдотелът, без да знае, че го наблюдават.

Пиер Патнод се загледа след младежа, благодарен, че никой не е чул разговора им. Осъзна, че е сгрешил, като е казал на Елиът за летните си работи. Но вече бе твърде късно. Спомни си думите, които баща му бе изрекъл в заседателната зала, заобиколен от сериозни стари мъже: „Всеки получава втори шанс. Но не и трети.“

В същия този ден баща му бе уволнил човек. Пиер видя всичко. Беше ужасно.

Това бе третият шанс на Елиът. Трябваше да го уволни. Веднага щом разследването приключи и полицията си отиде. Нямаше полза да е преди това, защото момчето при всяко положение щеше да остане тук. На Пиер не му се бе налагало да уволнява много хора, но всеки път, когато го правеше, мислеше за онзи ден в заседателната зала. И за онова, което направи после.

Години след уволнението баща му спокойно бе инвестирал стотици хиляди долари от собствените си пари, за да помогне на човека, когото бе уволнил, да започне свой собствен бизнес.

В края на краищата му бе дал трети шанс. Но Пиер подозираше, че баща му е бил по-добър човек от него самия.

Обърна се, за да влезе вътре, и с изненада видя, че някой го наблюдава през вратите. Махна с ръка за поздрав и мъжът излезе при него на каменната тераса.

— Уредих стаи за вас и за другия полицай. Сложили сме ви в основната постройка, близо до главния инспектор.

Бовоар размаза комар. Връхлетя цял рояк.

— Merci, patron.^[3] Ама че момче, а? — Бовоар направи жест към отдалечаващия се Елиът.

— Чухте ли ни? Съжалявам. Просто е разстроен.

Само преди минути инспекторът си мислеше, че метрдотелът е герой, задето не фрасна един на хъшлака, но сега се зачуди дали Пиер Патнод не е просто слабак, който позволява на другите, дори на хлапетата, да го тъпчат. Бовоар не обичаше слабостта. Убийците бяха слаби.

* * *

Оставиха метрдотела и техника да се оправят с електрическите проблеми, а Гамаш, Рен-Мари и Бовоар потеглиха за Трите бора. Жан Ги седна на задната седалка. Зад мама и тате. Мисълта доста му хареса. Откакто се сблъска с главната готвачка, се чувстваше странно спокоен и отпуснат.

— Познавате ли главния готвач в хижата? — попита небрежно.

— Май не съм го виждала — отвърна Рен-Мари.

— Нея — поправи я Бовоар. — Вероник Ланглоа. — Дори изричането на името му носеше спокойствие. Много странно усещане.

Рен-Мари поклати глава:

— Арман?

— Видях я за първи път тази сутрин.

— Странно, че не сме я срещали — каза Рен-Мари. — Смятах, че главните готвачи обичат да обират похвали. Може да сме я видели и да сме забравили.

— Повярвай ми, такъв човек не се забравя лесно — отвърна Гамаш, като си спомни масивната уверена жена. — Когато се върнем, агент Лакост вече ще е разпитала персонала. Тогава ще имаме повече информация за нея. Знаеш ли, имам чувството, че я познавам.

— Аз също. — Бовоар се наведе между облегалките на двете предни седалки. — Случвало ли ви се е да си вървите по улицата, да усетите някаква миризма и внезапно да сте на друго място? Сякаш миризмата ви е пренесла другаде.

Всеки друг, освен Гамаш, би сметнал признанието му за глупаво.

— Случвало се е. Но има и друго — добави. — Придружава го и някакво чувство. Внезапно изпитвам меланхолия или отпускане, или спокойствие. Без никаква причина, освен аромата.

— Oui, c’est ca.^[4] Точно такова чувство ме обзе, когато влязох в кухнята.

— Дали не е било просто заради уханието там? — попита Рен-Мари.

Бовоар се замисли.

— Не. Усещането се появи чак след като видях готвачката. Тя беше причината. Дразнещо е. Сякаш всеки миг ще се сетя. Но я познавам.

— И как се почувствахте? — попита мадам Гамаш.

— В безопасност.

Усетил бе и почти непреодолимо желание да се разсмее. В гърдите му бе избликнала радост.

Замисли се за това, докато волвото разплискваше локвите по калните пътища към Трите бора.