Луиз Пени
Камъкът на смъртта (28)

Глава двайсет и пета

Мариана Мороу подрънкваше по клавишите на пианото в Голямата стая, доволна от спокойствието.

Богата, един ден щеше да стане богата. Стига майка й да не остави всичко на оня Фини, а той да не завещае всичко на някой приют за котки. Е, беше направила всичко, което зависеше от нея. А и тя поне бе създала дете. Погледна към Бийн.

Сега някак си съжали, че е нарекла детето така. Какво си е въобразявала? Река щеше да е по-добре. Или Сьомга. Или Речна Сьомга. А, не, твърде нормално е. Дали Бийн да не стане Бобче? За да е по-зеленчуково?

„Бийн“ определено бе грешка. В началото майка й беше ужасена — едничкото й внуче да е наречено на зеленчук. Мариана кръсти детето в църква само за да принуди майка си да изслуша как свещеникът обявява името Бийн Мороу пред цялото паство, да не говорим за Бог.

Незабравим момент.

Но майка й се оказа по-устойчива, отколкото Мариана допускаше, като нов щам свръх микроб. И разви имунитет към името.

Аорта, може би. Аорта Мороу. Или Оригня.

По дяволите, това щеше да е перфектно!

„И сега, в присъствието на това паство и пред Господ, те кръщавам Оригня Мороу.“

Още една пропусната възможност. Но може би не беше твърде късно.

— Бийн, миличко, ела при мама.

Мариана потупа пейката пред пианото, детето дойде и се подпря на нея. Мама потупа пейката по-настойчиво, но Бийн не помръдна.

— Хайде, Бийн. Размърдай се. Седни до мен.

Детето игнорира потулванията по пейката, загледано в книгата, от която никога не се отделяше.

— Мамо, виждала ли си някога летящ кон?

— Само веднъж, миличко. В Мароко след едно изключително парти. Виждала съм и феи.

— Имаш предвид чичо Скот и чичо Дерек ли^[1]?

— Да. Те понякога летят, да знаеш, но не мисля, че някой от тях може да се нарече жребец.

Бийн кимна.

— Миличко, харесваш ли името си? Искаш ли мама да ти го смени? — Погледна сериозното хлапе. — Защо не скачаш?

Детето бе свикнало със словесните еквилибристики на мама и се ориентира лесно.

— Че защо да го правя?

— Ами, хората го правят. Затова имат колене и сводове на стъпалата. И глезени. Глезените са малки крилца, да знаеш.

Мариана запърха с пръсти, но Бийн гледаше скептично.

— Не приличат на крила, а на кокалчета.

— Е, твоите навярно са паднали. Защото не ги употребяваш. Случва се.

— Мисля, че ти скачаш достатъчно и за двама ни. Тук си ми харесва. На земята.

— Знаеш ли какво ще направи мама щастлива? Да сменя името ти. Какво мислиш?

Бийн сви рамене.

— Предполагам, че става. Но няма да го направиш нещо по-странно от Бийн, нали?

Присви подозрително детските си очи.

Хламидия Мороу.

Много хубаво. Прекалено хубаво, може би. Но не съвсем точно. Скоро всеки щеше да знае какъв е полът на Бийн и тази малка тайна щеше да бъде унищожена. Най-добрият начин да вбеси майка си е да даде на единственото й внуче наистина нелепо име.

Мариана погледна детето, което бе странно дори по стандартите на собственото й семейство.

Сифилис.

Мариана се усмихна. Перфектно.

Сифилис Мороу. Води до лудост.

* * *

Жан Ги Бовоар се облегна на стола си в библиотеката и се огледа. Обстановката не бе съвсем по вкуса му, но се чувстваше спокоен. При нормални обстоятелства щеше да набира бележките си по случая на компютър, да проверява пощата си, да праща мейли, да сърфира в мрежата. Да рови в Гугъл.

Но тук нямаше компютър. Само химикалка и хартия. Задъвка химикалката, вторачи се напред и впрегна ума си, за да направи връзките.

Прекарал бе голяма част от следобеда в преглеждане на различни почерци, за да открие кой е написал бележките до Джулия. Някой бе протегнал ръка към нея и от малкото, което узнаха за тази самотна жена, беше ясно, че тя едва ли е устояла да отвърне на жеста.

Това ли я бе убило? Собствените й потребности ли я бяха погубили?

Бовоар също имаше една потребност. През първия един час се бе съсредоточил само върху един заподозрян. Сигурен бе, че тъкмо той го е извършил. Пиер Патнод. Не беше никак трудно да се открият образци от почерка му, защото те бяха навсякъде. Бележки върху менютата, списъци със смените на персонала, служебни характеристики. Дори тестове на френски, които е давал на младите служители, докато се е опитвал да ги научи, че нощта не е ягода и мишка фламбе не присъства в менюто. Май бележките до Джулия Мартин бяха единственото нещо, което метрдотелът не бе писал.

Но след още час ровене и сравняване, надвесен над старомодна лупа, взета от витрина с препарирани пеперуди, Бовоар получи своя отговор. Вече със сигурност знаеше кой е писал на Джулия.

* * *

Бърт Фини дръпна завесите, за да засенчи стаята, и се загледа в жена си, докато тя се събличаше за следобедната си дрямка. Във всеки миг от всеки ден се чудеше на късмета си. Беше по-богат и от Крез.

Научил се бе на търпение преди много години. И то му се бе отплатило. Готов бе дори да разтребва след съпругата си, защото това му носеше желаното. Събираше дрехите от пода, където тя ги пускаше, и се опитваше да не забелязва тихите болезнени стонове, които се носеха от дребната жена. Айрин страдаше толкова много, но твърдо смяташе, че не бива да показва болката си. Спорили бяха само веднъж в живота си, и то когато Бърт се опита да я убеди да обясни всичко на децата си. Тя отказа.

И сега Айрин Фини стоеше гола в центъра на затъмнената стая, а сълзите се стичаха по страните й. Той знаеше, че скоро ще спрат. Винаги спираха. Но напоследък продължаваха по-дълго.

— Какво има? — попита я и веднага осъзна колко е нелеп въпросът му.

— Нищо.

— Кажи ми. — Вдигна бикините, сутиена и останалото й бельо и я погледна в очите.

— От миризмата е.

Може и да бе вярно, но му се струваше, че има още нещо.

Айрин Мороу стоеше пред умивалника в хижа „Белшас“ и с младите си розови ръце обливаше Джулия с хладка вода. Мъничката Джулия, толкова по-дребничка от Томас, който вече бе изкъпан и стоеше в ръцете на Чарлс, увит в огромна бяла хавлия. Сега беше ред на сестричката му. Стаята в хижата не се бе променила много, откак Айрин бе дошла тук за първи път като момиче. Същите кранове, същата черна гумена запушалка, същият сапун „Айвъри“.

Айрин крепеше своето бебе в мивката, пазеше го от твърдите кранове, държеше го здраво, за да не се плъзне. Внимаваше дори пяната от мекия сапун да не влезе в доверчивите очи.

Всичко щеше да е съвършено, ако не беше болката. Диагностицираха я като невралгия, женски проблем, казаха докторите на Чарлс тогава. Той им повярва. Както и тя. След Томас. Но болката нарастваше непрекъснато след раждането на Джулия, докато Айрин вече едва понасяше и най-лекото докосване, макар никога да не го призна на Чарлс. Нейните викториански родители й бяха внушили две неща: да се подчинява на съпруга си и никога да не показва слабост, особено пред него.

И тя къпеше красивото си бебе и плачеше. А Чарлс мислеше тези сълзи за проява на радост. И тя го остави да мисли така.

А сега Джулия я нямаше и Чарлс го нямаше, и дори лъжовната радост я нямаше. Вече дори не си правеше труда да се преструва.

Всичко, което й остана, бе болката и един умивалник, и старите кранове, и ароматът на сапун „Айвъри“.

* * *

— Bonjour, кралицата на танците ли е?

— Oui, кралицата на танците е — пропя весел глас по телефонната линия. Сякаш идваше от много далеч, но всъщност притежателката му бе току зад билото на планината, от другата страна на езерото. В съседната долина.

— Младежът от конюшнята ли се обажда? — попита Рен-Мари.

— Oui, mademoiselle. — Гамаш усети, че го напушва смях. — Разбрах, че красивият ви съпруг е извикан по много важни държавни дела.

— Всъщност е в клиника за детоксикация. Отново. Теренът е чист.

Тя беше много по-добра от него в тази игра. Гамаш винаги се разсмиваше първи, както стана и сега.

— Липсваш ми. — Не си направи труда да шепне, не го интересуваше кой слуша. — Искаш ли да вечеряме заедно довечера? Мога да те взема след час.

Уговориха подробностите, но преди да тръгне, Гамаш отиде при екипа си. Хората му пиеха следобедния си чай, като се опитваха да крепят фини порцеланови чаши и чинийки, покрити с деликатни дантелени салфетки. На масата пред тях имаше бележки за убийството и сандвичи с краставички, чиито корички бяха изрязани. Списъци на заподозрени и еклери. Веществени доказателства и петифури.

— Може ли аз да бъда майката? — попита Гамаш.

Бовоар бе чувал и по-странни неща от главния инспектор, затова само кимна. Изабел Лакост се усмихна и каза:

— S’il vous plait.

Гамаш наля чая и всички си взеха от храната. Бовоар броеше, за да е сигурен, че е взел точно толкова, колкото му се полага.

Разговаряха, докато се хранеха.

— Добре — поде Лакост. — Събрах информация за всички. Първо Сандра Мороу, по баща Кент. От богато семейство. Бащата бил банкер, майката се занимавала с благотворителна дейност. Родена и израснала в Монреал. И двамата родители са починали. Наследила е скромна сума от богатството им след подялбата между всички наследници и плащането на данъци и такси. Консултант е във фирмата на Бодмин Дейвис в Торонто. Младши вицепрезидент.

Гамаш вдигна вежди.

— Не е толкова впечатляващо, колкото си мислите, сър. Там почти всеки е младши вицепрезидент, освен старшите вицепрезиденти. Изглежда, преди известно време е стигнала тавана на развитието си, тъй като жените във фирмата не получават висши ръководни постове.

Лакост продължи:

— Съпругът й Томас Мороу. Частно училище „Мантъл“ в Монреал, после университета „Макгил“. Едва е завършил специалност „Изкуствознание“, но е играл в няколко спортни отбора. Започва работа в инвестиционната фирма „Дръм и Мичъл“ в Торонто и все още е там.

— Той е най-успелият — вметна Бовоар.

— Всъщност не е — поправи го Изабел. — Но човек остава с такова впечатление, ако слуша неговите приказки.

— И на семейството — обади се Жан Ги. — Всички смятат, че той е на върха. Крие ли нещо?

— Всъщност не е кой знае каква тайна. Офисът му е колкото кутийка, върти няколко милиона, но разбрах, че в инвестиционния свят това не е нищо.

— Значи не ги изкарва?

— Дори не е близо до милиона. Това са пари на клиенти. Според последната му данъчна декларация миналата година е направил седемдесет и шест хиляди долара.

— И живее в Торонто? — попита Бовоар. Градът беше абсурдно скъп.

Лакост кимна.

— Задлъжнял ли е?

— Не открихме нищо. Сандра Мороу изкарва повече от него, около сто и двайсет хиляди миналата година, така че общо имат към двеста хиляди долара. А и са наследили един милион от баща му, както ти откри. Но е било преди години и се обзалагам, че от тия пари не е останало много. Ще продължа да ровя.

Премина нататък:

— За Питър и Клара Мороу знаем достатъчно. Притежават малка къща в Трите бора. Той е член на Кралската академия на изкуствата в Канада. Много престижно, но човек не се храни с чест и слава. Едва оцелявали, докато Клара не наследила пари от тяхна съседка преди няколко години. Сега са добре, макар да не са богати. Живеят скромно. Питър не е имал самостоятелна изложба от няколко години, но картините му винаги са се продавали добре. Вървят по около десет хиляди долара едната.

— А нейните? — попита Бовоар.

— Тук е малко по-трудно. Доскоро е продавала картините си срещу купони от „Кънейдиън Тайър“^[2].

Гамаш се усмихна, като си представи пачките купони, които получаваха в магазините от веригата при всяка покупка. Приличаха на парите от играта „Монополи“. Имаше купчина от тях в жабката на колата си. Може би трябваше да купи картина на Клара Мороу, докато още може.

— Но картините й започват да привличат все повече внимание — продължи Лакост. — Както знаете, скоро й предстои голяма самостоятелна изложба.

— И така стигаме до Мариана Мороу — обади се Бовоар и отпи малка глътка от чая си.

Представи си как шеф Вероник загребва с лъжичка от изсушените листенца и ги изсипва в красивия порцеланов съд, изрисуван с цветя, а после взема големия метален чайник и ги залива с вода, от която се издига пара. И тъй като знае, че чаят е за него, добавя допълнителна лъжичка листенца. И изрязва коричките от хляба на сандвичите.

— Точно така, Мариана Мороу — изрече Лакост и обърна нова страница от бележника си. — И тя живее в Торонто. В квартала Роуздейл. Разбрах, че бил много шик.

— Разведена ли е? — попита Бовоар.

— Не се е омъжвала. Следва интересната част. Издигнала се е сама. Има собствена компания. Архитект е. Направила е големия удар още при завършването си. За защитата си е проектирала малка, нискобюджетна енергоспестяваща къща. Не грозен бетонен блок, а нещо наистина хубаво. Дом, в който хора с ниски доходи не биха се срамували да живеят. Направила е състояние от това.

Бовоар изсумтя. Хич не се изненада, че член на семейство Мороу изкарва пари на гърба на бедните.

— Обикаля света — продължи Лакост. — Говори френски, италиански, испански и китайски. Прави страхотни пари. Последната й данъчна декларация показва, че доходът й за миналата година е доста над два милиона долара. И това е само декларираната сума.

— Чакай малко! — Бовоар едва не се задави с еклера си. — Казваш, че тая увита в шалове жена, която се размотава безцелно наоколо и вечно закъснява, е направила сама милиони?

— Надминала е по успех дори баща си — кимна Лакост.

Изабел тайничко се радваше. Беше й приятно да мисли, че най-пренебрегваният член на семейство Мороу всъщност е най-преуспял.

— Знаем ли кой е бащата на детето? — попита Жан Ги.

Лакост поклати глава.

— Може би няма баща. Може би е плод на непорочно зачатие.

Обичаше да шашка Бовоар.

— Мога да ти гарантирам, че не е — отвърна той, но един поглед към Гамаш изтри самодоволната му усмивчица. — Не ми разправяйте, че вярвате, шефе! Няма да го впиша в официалния доклад. Заподозрени: Томас, Питър, Мариана… а, да, и Второто пришествие.

— Вярваш в Първото, нали? Защо не и във Второто? — попита Лакост.

— Хайде бе — заекна Жан Ги. — Наистина ли очакваш да повярвам, че дете, наречено Бийн, е завърналият се Исус?

— Фасулът е семе — изтъкна Гамаш. — Стара алегория на вярата. Имам чувството, че Бийн е много специално дете. При него всичко е възможно.

— Освен да се каже момче ли е, или момиче — начумери се Бовоар.

— Има ли значение? — попита главният инспектор.

— Има, при разследване на убийство всички тайни са от значение.

Гамаш кимна замислено.

— Вярно е. Обикновено след около ден вече е ясно кой е искрен и кой не е. В този случай обаче нещата стават все по-мътни. Томас ни разказа за едно растение в пустинята. Ако покаже истинския си вид, хищниците ще го изядат. Затова се научило да се маскира, да крие истинската си природа. Семейство Мороу са същите. Някак си с течение на времето са се научили да крият истинската си същност, какво действително мислят и чувстват. При тях нищо не е такова, каквото изглежда.

— Питър и Клара не са такива — намеси се агент Лакост. — Предполагам, че не са заподозрени.

Гамаш я погледна замислено.

— Спомняте ли си първия ни случай в Трите бора? Убийството на мис Джейн Нийл?

Кимнаха. Тогава за първи път се срещнаха с двамата художници от семейство Мороу.

— Дори след като извършихме ареста, у мен остана едно притеснение.

— Да не мислите, че сме арестували грешния човек? — ужаси се Бовоар.

— Не, няма съмнение, че заловихме убиеца. Но усещах, че в Трите бора има още някой, способен на убийство. Някой, когото е добре да държим под око.

— Клара — изрече Лакост.

Емоционална, темпераментна, страстна. Толкова много можеше да се обърка при такава личност.

— Не. Питър. Затворен, сложен човек, толкова ведър и спокоен на пръв поглед, но един бог знае какво става под повърхността.

— Е, аз поне имам добра новина — обади се Бовоар. — Знам кой е написал тези. — Вдигна смачканите бележки от камината на Джулия. — Елиът.

— Сервитьорът? — изуми се Лакост.

Жан Ги кимна и постави образци от почерка на Елиът до бележките. Гамаш сложи очилата си за четене и се приведе над тях. После отново се облегна на стола си.

— Добра работа.

— Да говоря ли с него?

Главният инспектор се замисли за миг, после поклати глава.

— Не. Първо искам да си изясня още няколко неща, но това е интересно.

— Има и още — допълни Бовоар. — Не само е от Ванкувър, но и живее в същия квартал като Джулия и Дейвид Мартин. Родителите му може да ги познават.

— Разбери дали е така. — Гамаш стана от стола и се запъти към вратата, за да потегли към Трите бора и жена си.

Елиът Бърн, изглежда, бе нарушил границите, поставени от мадам Дюбоа. Дали младият мъж бе спечелил самотната и беззащитна Джулия Мартин? Какво бе искал? По-възрастна любовница? Внимание? Или да вбеси напълно и окончателно шефа си, метрдотела?

А може и да бе много по-просто, както често се оказва. Възможно бе младежът да е поискал пари, отегчен от обслужването на гостите срещу мизерно заплащане. И когато ги е получил от Джулия, да я е убил.

На вратата на библиотеката Гамаш спря и погледна назад към големия окачен лист и едрите червени букви в горната му част.

КОЙ ИМА ПОЛЗА?

Започваше да се чуди кой няма полза от смъртта на Джулия.