Луиз Пени
Камъкът на смъртта (30)

Глава двайсет и седма

Първи юли, Денят на Канада, започна мъглив и хладен. Навярно се задаваше дъжд. Арман Гамаш погледна към Айрин Фини, която също като него седеше на сложената за закуска маса. Между тях стояха нейният порцеланов чайник с „Ърл Грей“ и неговото cafe au lait. Наблизо сервитьорите подготвяха сутрешната шведска маса.

— Кога мога да погреба дъщеря си, главен инспекторе?

— Ще се обадя на съдебния лекар, мадам, и ще ви уведомя. Предполагам, че ще освободи тялото й след ден-два. Къде ще е погребението?

Свари я неподготвена. Айрин Фини очакваше да я разпитват за семейството. За самата нея. За живота им, за финансите им, дори за чувствата им. Подготвила се бе за разпит, не за разговор.

— Това влиза ли ви в работата?

— Да. Разкриваме себе си чрез изборите, които правим. Единственият начин да открия убиеца на дъщеря ви е той да се разкрие.

— Какъв странен човек сте. — Очевидно бе, че мадам Фини не обича странните неща. — Наистина ли смятате, че мястото, където погребват жертвата на убийство, може да е улика?

— Всичко е улика. Особено местата, където се погребват телата.

— Но вие питате мен. Означава ли това, че съм заподозряна?

Жената пред него не трепваше, почти го предизвикваше да я притисне.

— Да.

— Лъжете — присви леко очи. — Не е възможно да подозирате, че осемдесет и пет годишна жена е бутнала статуя, тежка няколко тона, върху собствената си дъщеря. Но пък е твърде вероятно да сте загубили връзка с реалността. Сигурно е наследствено.

— Възможно е. Честно казано, мадам, може да го е извършил всеки. Включително и вие. Съжалявам, че трябва да го кажа, но никой от вас не би могъл да изтика Чарлс Мороу от пиедестала му, и все пак се е случило.

Колкото по-невъзпитана ставаше тя, толкова по-вежливо се държеше той. А възрастната жена бе преминала границите наистина бързо. Това не изненада главния инспектор, защото знаеше, че Айрин Фини е от типа хора, които могат да са и изключително любезни, и крайно неприятни.

— Благодаря — усмихна се на младия сервитьор, след което обърна леден поглед към Гамаш. — Продължете. Тъкмо ме обвинявахте, че съм убила собствената си дъщеря.

— Не е вярно. — Арман Гамаш се наведе към нея, като внимаваше да не наруши личното й пространство, а само да го застраши. — Защо го казвате? Би трябвало да изгаряте от желание да открия кой го е сторил. Така че защо не искате да помогнете?

Тонът му бе изпълнен с любопитство, спокоен и разумен.

Сега вече Айрин Фини излъчваше ярост. Гамаш имаше чувството, че лицето му ще стане на мехури и ще пламне. И разбра защо децата Мороу винаги стоят на разстояние от нея. За миг се зачуди за Бърт Фини, който често бе близо до жена си.

— Опитвам се да помогна. Ако ми зададете разумни въпроси, ще отговоря.

Гамаш се облегна бавно на стола си и я погледна. Лицето й бе гравирано с мрежа от тънки бръчици като току-що разбито стъкло, което всеки миг ще се разпадне. Ружът на бузите я правеше още по-красива, по-уязвима. Зачуди се колко ли бедни души са се подлъгали по вида й.

— Кои са разумните въпроси?

Това също я изненада.

— Питайте ме за семейството ми, за възпитанието на децата. Не им липсваше нищо. Образование, спорт. Ски през зимата, тенис и ветроходство през лятото. Навярно мислите, че сме ги обсипвали с подаръци. — Вдигна захарницата и я тръсна обратно на масата, при което изригна гейзер от захар и се посипа по масата. — Да, давахме им подаръци. Аз им давах. Но им давахме и обич. Знаеха, че са обичани.

— Как са го разбирали?

— Още един глупав въпрос. Знаеха, защото знаеха. Казваше им се. Показваше им се. Ако не са го разбрали, проблемът е в тях. Какво са ви казали?

— Не са казали нищо за обич, но и не съм ги питал.

— Питате мен, но не и тях? Обвинявате майката, така ли?

— Бъркате, мадам. Когато дойде време за обвинения, веднага ще разберете. Сега просто задавам въпроси. А и вие споменахте обичта, не аз. Но това е интересна тема. Мислите ли, че децата ви се обичат.

— Разбира се, че се обичат.

— И все пак се държат като непознати помежду си. Не е необходимо човек да е детектив, за да разбере, че едва се понасят. Били ли са близки някога?

— Да, преди Джулия да замине. Играеха игри с баща си. Игри с думи. Алитерации. Аз им четях приказки.

— Питър ми разказа. Все още помни онези времена.

— Питър е неблагодарник. Чух какво ви е казал. Че би било по-добре да съм мъртва.

— Не каза това. Говорехме за промените в семейството и дали децата ще продължат да се виждат, след като вие починете. Допусна, че е възможно да се сближат повече.

— Така ли? И защо?

Айрин почти изплю думите, но на Гамаш му се стори, че долавя и искрен интерес.

— Защото сега идват да видят вас и само вас. Гледат един на друг като на съперници. Но когато си отидете…

— Когато умра, главен инспектор. Струва ми се, че това искате да кажете?

— Когато умрете, те навярно ще намерят причина да се срещат или напълно да загубят връзка. Семейството или ще изчезне, или ще се сближи още повече. Това имаше предвид Питър.

— Знаете ли, Джулия беше най-добрата от тях. — Търкаляше захарницата напред-назад по разпиляната захар и говореше, без да поглежда към него. — Добра и внимателна. Не искаше нищо. И винаги се държеше като дама. С баща й се опитахме да научим всичките си деца на същото, да са малки дами и джентълмени. Но само Джулия разбра. Красиви обноски.

— Забелязах. Баща ми винаги казваше, че един джентълмен поставя другите на първо място.

— Странно нещо от устата на човек, който уязви толкова много хора. Със сигурност постави себе си на първо място, като остави другите да воюват на фронта. Какво е чувството да имаш толкова хулен баща?

Гамаш издържа погледа й, после се взря в моравата, която се спускаше към златистото езеро и пристана. И в грозния старец, който правеше сметки. Бърт Фини познаваше баща му. Толкова му се искаше да го разпита за него. Арман бе на единайсет, когато пристигна полицейската кола. Гледаше през прозореца, подпрял меката си буза на бодящата облегалка на дивана. Чакаше родителите си. Винаги се връщаха у дома. Но сега закъсняваха.

Видя колата и разбра, че не е тяхната. Дали заради леката разлика в звука? Или заради наклона на фаровете? Или нещо друго му подсказа, че не са те? Наблюдаваше как полицаите слизат, слагат шапките си, поспират за миг и после тръгват по алеята.

Много бавно.

Баба му също видя, че колата е дошла, защото светлините от фаровете блеснаха през прозореца, и излезе на вратата да посрещне родителите му.

Като на забавен каданс я видя да върви към вратата с протегната към дръжката ръка. Опита се да помръдне, да каже нещо, да я спре. Но ако светът бе забавил движението си, Арман бе застинал напълно.

Просто гледаше с отворена уста.

После дойде почукването. Леко, но зловещо. Беше като подраскване, като леко потриване. Видя как изражението на баба му се променя, преди да отвори вратата. Родителите му не биха почукали, нали? Тогава Арман се спусна към нея, за да й попречи да пусне това нещо в къщата. Но нямаше начин да го спре.

Още преди полицаят да отвори уста, тя притисна главата на Арман към роклята си, така че и до днес, когато помиришеше нафталин, му прилошаваше. Все още усещаше големите й силни ръце върху гърба си, сякаш баба му го пазеше от падане.

През цялото си детство, през юношеските си години и дори дълго след това Арман Гамаш се чудеше защо бог бе отнесъл и двамата. Не би ли могъл да му остави поне единия? Не беше молба, нито обвинение срещу един нетактичен и егоистичен бог, а по-скоро загадка, на която търсеше отговор.

Но намери отговора, когато откри Рен-Мари, когато се влюби и се ожени за нея, и започна да я обиква все повече с всеки изминал ден.

Тогава разбра колко добър е бил бог, че не е взел единия и оставил другия. Дори заради него.

Откъсна очи от езерото и отново ги насочи към възрастната жена от другата страна на масата, която преди миг бе избълвала цялата си болка върху него.

Погледна я с доброта. Не защото смяташе, че това ще я обърка или разгневи още повече, а понеже бе наясно, че той самият вече е приел загубата си. А нейната бе още прясна.

Скръбта бе като кама — остра и насочена навътре. Създадена от прясна загуба и стара мъка. Претопена, изкована и от време на време полирана. Айрин Фини бе взела смъртта на дъщеря си и към нея бе прибавила един дълъг живот на охолство и разочарования, привилегии и гордост. И сега камата, която бе създала, за малко бе спряла да разкъсва вътрешностите й и се бе насочила навън. Към Арман Гамаш.

— Обичах баща си тогава, обичам го и сега. Съвсем просто е.

— Той не го заслужава. Съжалявам, но такава е истината и трябва да я кажа. Истината прави човек свободен. — Изрече го почти със съжаление.

— Вярвам в това — отвърна Гамаш. — Но смятам, че не истината за другите прави човек свободен, а истината за самия него.

Айрин Фини настръхна.

— Не се нуждая аз от освобождаване, мистър Гамаш. Вие отказвате да видите истината за баща си. Вие живеете в лъжа. Познавах го. Беше страхливец и предател. Колкото по-скоро приемете този факт, толкова по-скоро ще можете да продължите живота си. Постъпката му беше жалка. Той не заслужава вашата обич.

— Всички заслужаваме обич. И от време на време опрощение.

— Опрощение? Искате да кажете милост, прошка? — Изрече го като клетва, като проклятие. — Никога няма да простя на човека, убил Джулия. И ако някога го помилват… — Пусна захарницата с разтреперани ръце. Скоро се успокои. — Загубихме толкова много време. Открадна го Дейвид Мартин. Той не пожела дори да дойде у дома за сватбата. Настоя да сключат брак във Ванкувър. И я държеше там.

— Против волята й?

Жената се поколеба.

— Той я държеше там. Мразеше ни, особено Чарлс.

— Защо?

— Чарлс беше твърде умен за него, знаеше що за човек е Дейвид. Знаеше, че не е джентълмен. — Почти се усмихна. — Винаги имаше някакъв проект. Винаги търсеше вратичка, за да направи бърз удар. Джулия и Чарлс се скараха. Навярно сте чули?

Вдигна глава и впи хитрите си сини очи в него. Гамаш кимна.

— Знаете колко чувствителна беше Джулия. По онова време бе дори свръхчувствителна. Тя ни напусна и веднага срещна Дейвид Мартин. Когато разбра, че баща й е финансистът Чарлс Мороу, той веднага се втурна да ги сдобрява. Чарлс се развълнува в началото, но после стана ясно, че Мартин иска само да го накара да инвестира в един от проектите си. Мъжът ми отхвърли предложението.

— И сделката и сдобряването пропаднаха?

— Не, сделката се осъществи, но с други, по-наивни инвеститори. Накрая обаче Мартин загуби всичко и се наложи да започне отново от нулата. Не спря да ни клевети пред Джулия. Настрои я против нас, особено против баща й.

— Но историята не е започнала с Дейвид Мартин, а много преди това. Със злостна обида, написана на стената на мъжката тоалетна в „Риц“.

— Значи знаете и за това? Е, беше лъжа. Мръсна лъжа. Измислена с една-едничка цел. Да засегне Чарлс и да забие клин между него и Джулия.

— Кой би желал подобно нещо?

— Така и не открихме.

— Имате ли подозрения?

Айрин Фини се поколеба.

— И да имам, ще ги запазя за себе си. Да не мислите, че съм кварталната клюкарка?

— Мисля, че ако някой нападне семейството ви, вие ще се борите. И ще направите всичко по силите си, за да откриете кой го е сторил.

— Чарлс се опита — призна тя. — Имахме подозрения, но не можехме да действаме въз основа на тях.

— Някой близък?

— Този разговор приключи.

Айрин стана, но миг преди това Гамаш видя как тя стрелва с очи моравата. И грозния мъж, почти скрит от леката мъгла над пристана.

* * *

Гамаш тъкмо стъпи на пристана, когато една фигурка прелетя в галоп край него. Бийн преливаше от щастие. Препускаше, стиснал с ръце невидими юзди, а зад него се развяваше хавлиена кърпа с лика на Спайдърмен. С едва доловим, задъхан шепот детето си пееше: Letter B, letter B. Мина в галоп през моравата и изчезна в гората.

— Видяхте ли нещо? — попита Гамаш и кимна към бинокъла на Фини.

— Всъщност вече не гледам — призна старецът. — Нося го по-скоро по навик. В случай че изникне нещо необичайно. Бийн ме помоли да следя за Пегас и мисля, че току-що го видях. — Кимна към безлюдната вече морава и Гамаш се усмихна. — Но вече не търся птици. Все забравям.

— Черният бързолет, птицата без крака — изрече главният инспектор, като постави ръце зад гърба си и се загледа в леките вълнички по езерото. — Ето това е интересна птица. Използва се доста в хералдиката. Смята се, че означава предприемчивост и упорита работа. Но е символ и на четвъртото дете.

— Така ли? — Фини продължаваше да гледа към езерото, но кривогледите му очи се разшаваха.

— Да. Снощи попаднах на книга за Стогодишната война между Англия и Франция. По онова време първият син в семейството наследявал всичко, втория син давали на църквата, третият имал шанс да сключи добър брак, а четвъртият трябвало да се справя сам.

— Трудни времена.

— Особено за бързолетите. И си спомних от какво най-много се е страхувал Чарлс Мороу за своите деца, които се оказали четири на брой. Боял се, че ще разпилеят семейното богатство.

— Глупав човек, наистина — заяви Фини. — Добър и щедър с всички останали, но суров с близките си.

— Мислите ли? Ще ви кажа какво смятам аз. Да, Чарлс Мороу е чул от собствения си баща, че трябва да внимава със следващото поколение, и е повярвал на думите му. Единственото му глупаво решение. Но знаем, че синовете са склонни да вярват на бащите си. После Чарлс взема друго решение. Този път умно. Смятам, че е решил да даде на децата си нещо друго. Богатство, различно от парите. Нещо, което не могат да загубят. Обсипвал жена си и приятелите си с богатства и подаръци. — Поклони се леко на Фини, който прие жеста. — Но решил да не го прави с децата си. Вместо това им дал обич.

Гамаш забеляза лека промяна в зле обръснатото лице на стареца. Напрежение.

— Мислеше много за богатството — отвърна Фини накрая. — В известен смисъл беше обсебен от него. Опитваше се да разбере какво носят парите. Никога не успя да си го изясни. Беше уверен, че ще е нещастен без тях. Но честно казано — обърна опустошеното си лице към Гамаш, — беше нещастен и с тях. Само за пари мислеше накрая. Дали ще има достатъчно, дали някой се опитва да му ги отмъкне, дали децата ще ги прахосат… Много досадна тема за разговори.

— И все пак вие самият седите тук и смятате!

— Вярно е. Но го правя сам и не го натрапвам на другите.

Гамаш се зачуди дали е вярно. Със смъртта на Джулия сметките на този мъж ставаха изключително интересни. А убийството й би могло да се определи като вид натрапване.

— Значи, дали защото е бил алчен или мъдър, Чарлс Мороу решава да обсипе децата си с обич, вместо с пари — продължи главният инспектор.

— Чарлс следва в „Макгил“, както знаете. Играеше в хокейния отбор на университета. Черните бързолети на „Макгил“. — Фини замълча за миг, осъзнал признанието. — Разказваше на децата си всичко за онези игри, но им обясняваше и за моментите, когато се е спъвал на леда или е пропускал пас, или са го размазвали на мантинелата. За всички онези случаи, когато е обърквал нещата. За да разберат мъничетата, че няма нищо лошо в това да паднеш, да не успееш.

— Те не обичат да падат, така ли? — попита Гамаш.

— Повечето деца не обичат, но тези от семейство Мороу още по-малко. Затова не рискуват. Прави го само Мариана.

— Четвъртото дете — изрече Гамаш.

— Ами, да. Но Питър е най-чувствителният от тях. Има душа на художник и темперамент на банкер. Подобен вътрешен конфликт води до живот, изпълнен със стрес.

— В нощта на своята смърт Джулия го обвини, че е лицемер — спомни си инспекторът.

— Опасявам се, че всички те са лицемери. Томас е пълната противоположност на Питър. Банкерска душа с темперамент на артист. При него емоциите са потиснати. Затова музиката му е толкова прецизна.

— Но без удоволствие — вметна Гамаш. — За разлика от музиката на Мариана.

Фини не отвърна.

— Но аз още не съм ви казал най-интересното за черния бързолет — смени темата Гамаш. — Винаги се изобразява без крака.

Старецът се намръщи и изсумтя и Гамаш се зачуди дали не го е заболяло нещо.

— Скулпторът Пелтие е гравирал черен бързолет без крака на статуята на Чарлс Мороу — продължи инспекторът. — Питър го е нарисувал за баща си.

Фини кимна и въздъхна.

— Спомням си рисунката. Чарлс я пазеше като съкровище. Винаги я носеше у себе си.

— Джулия се е научила на това от него — досети се Гамаш. — Чарлс е пазил у себе си някои скъпи за него неща и дъщеря му е правила същото. Винаги е носила със себе си пакетче писма. Изглеждат невинни, дори ежедневни, но за нея са били вид защита, доказателство, че е обичана. Вадела ги е и ги е четяла, когато се е чувствала необичана, което, предполагам, се е случвало често.

Питър бе казал, че те всички имат символи на защита, защитна броня. Ето каква е била бронята на Джулия. Пакетче излинели благодарствени писъмца.

— Знам, че Чарлс е бил най-добрият ви приятел, затова моля да ми простите, че ще кажа това. — Гамаш наблюдаваше лицето на възрастния мъж, за да долови емоциите му, но то бе почти неразгадаемо. — Независимо от думите ви колко много е обичал децата си, той, изглежда, не е получил кой знае колко обич в замяна. Мосю Пелтие е останал с впечатление, че Чарлс Мороу не липсва на никого.

— Все още не познавате добре семейство Мороу, нали? Мислите си, че ги познавате, но не е така, иначе не бихте изказали подобно твърдение.

Изрече го меко, без ненавист, но укорът бе ясен.

— Просто цитирах скулптора.

Загледаха се във водните кончета, които хвърчаха и жужаха около пристана.

— Има и още нещо за черния бързолет — заяви главният инспектор.

— Да?

— Наясно ли сте защо винаги го рисуват без крака?

Фини мълчеше.

— Защото лети към рая. Според легендата черният бързолет никога не докосва земята, лети през цялото време. Смятам, че Чарлс Мороу е искал точно това за децата си. Да се реят. Да открият, ако не рая, то поне щастието — изрече Гамаш. — О, аз разкъсах земните юзди! Цитирахте поемата „Полет високо в небето“, когато говорихме първия път.

— Любимата на Чарлс. Беше военноморски летец по време на войната. В небето със сияещи криле към слънчевия диск чертах бразди. Красиво.

Фини бавно огледа езерото, гората, планините. Отвори уста, после я затвори. Гамаш чакаше. Накрая старецът проговори:

— Знаете ли, много приличате на баща си.

Думите излетяха в света и се вляха в златистата слънчева светлина, която струеше между скупчените облаци, огряваше водата и пристана и топлеше лицата им. Думите се сляха с проблясващите вълни и подскачащите насекоми, и пеперудите, и птиците, и потрепващите листа.

Арман Гамаш затвори очи и навлезе в дълбоките сенки на дългата къща, където живееха всичките му спомени и изживявания, където чакаха всички хора, които бе срещал, и всичко, което бе правил, помислял или изричал. Запъти се право към най-далечния край и там намери стая. Затворена, но не заключена. Стая, в която никога досега не бе посмял да влезе. Изпод вратата не се промъкваше смрад, нито тъмнина, нито вой, предизвестяващ ужасна заплаха. А нещо много по-плашещо.

Светлина.

Знаеше, че от другата страна на вратата са родителите му. Там ги бе настанил малкият Арман. За да са невредими. И съвършени. Далеч от обвинения, насмешки и многозначителни усмивки.

През целия живот на Арман Оноре Гамаш бе живял в светлина. Неоспорвана.

Дори останалата част от света да шепнеше „страхливец“, „предател“, синът можеше да се усмихне. Защото баща му беше в безопасност, заключен в онази стая.

Арман протегна ръка и докосна вратата.

Последната стая, последната врата. Последната територия, която трябваше да изследва, не криеше чудовищна омраза или горчивина, нито гранясало негодувание. Пазеше обич. Ослепителна, красива обич.

Арман Гамаш я побутна съвсем лекичко и вратата се отвори широко.

— Какъв беше баща ми?

Фини помълча малко, после заговори:

— Беше страхливец, но вие го знаете. Това е истината. А не просто злословие, измислено от побеснялото англосаксонско население през войната.

— Знам — изрече Гамаш, но тонът му бе по-уверен от самия него.

— А знаете ли какво стана после?

— Знам фактите — кимна.

Втурна се обратно в дългата къща, покрай втренчените и изненадани спомени. Отчаяно искаше да стигне до стаята в дъното, до вратата, която бе така глупав да отвори. Но бе твърде късно. Вратата зееше отворена, светлината бе избягала.

Сега гледаше най-грозното лице на света.

— Оноре Гамаш и аз имахме много различен живот. Често бяхме противници. Но той направи нещо изключително. Нещо, което никога няма да забравя и което си припомням всеки ден. Знаете ли какво стори баща ви?

Бърт Фини не гледаше към главния инспектор, докато говореше, но Гамаш имаше усещането, че го наблюдават под лупа.

— Промени убежденията си — изрече Фини.

Стана с мъка на крака, избърса оплешивяващата си глава с носна кърпичка и намести отново шапката, която Гамаш му беше дал. Изпъна се в цял ръст, обърна се и погледна в лицето инспектора, който също бе станал и сега се извисяваше над него. Фини не каза нищо, просто го гледаше. После на това грозно, опустошено лице разцъфна усмивка и той протегна длан, за да докосне ръката на Арман. Допир, подобен на много други, които Гамаш бе виждал в живота си. Но изпълнен с почти смущаваща интимност. Фини срещна погледа му и го задържа за миг, след което се обърна и тръгна бавно по пристана към брега.

— Вие ме излъгахте, мосю — извика инспекторът след него.

Възрастният мъж спря, постоя неподвижен, после се обърна и примижа срещу слънцето, чиито лъчи изглеждаха още по-ярки заради сенките. Вдигна трепереща ръка към челото си, за да заслони очите си и да погледне към Гамаш.

— Изглеждате изненадан, главен инспектор. Хората сигурно ви лъжат през цялото време.

— Прав сте. Не ме изненада самото лъгане, а това, за което избрахте да ме излъжете.

— Така ли? И какво е то?

— Вчера наредих на екипа си да проучи живота на всеки, замесен в случая…

— Много мъдро.

— Merci. Откриха, че сте точно човекът, за когото се представяте. Счетоводител от скромно монреалско семейство. Работили сте тук-там след войната, но работните места са били недостатъчно. Старият ви приятел Чарлс ви е наел и сте останали при него до смъртта му. Много лоялно.

— Беше добра работа с добър приятел.

— Но ми казахте, че никога не сте били в затвора.

— И е така.

— Не е вярно, мосю. Военното ви досие показва, че сте били в Бирма, когато са нахлули японците. Пленили са ви.

Говореше на оцелял от кампанията в Бирма, от жестоките битки и бруталното, нечовешко пленничество. Почти никой не се бе спасил от този ад. Но Бърт Фини бе оцелял. Доживял бе почти до деветдесет, сякаш бе взел всичките години, откраднати от другите пленници. Беше доживял да се ожени, да има заварени деца, да стои спокойно на пристан в лятна утрин и да разисква убийство.

— Много сте близо, главен инспекторе. Чудя се дали го съзнавате. Но все пак остават някои неща, които трябва да разберете.

С тези думи Бърт Фини се обърна и тръгна по тревата, запътен бавно в неясна посока.

Арман Гамаш постоя известно време така, загледан в стареца. Все още усещаше допира на съсухрената длан върху ръката си. После затвори очи и вдигна лице към небето. Помръдна несъзнателно дясната си ръка, за да улови една по-голяма.

„О, аз разкъсах — прошепна към езерото — земните юзди.“