Луиз Пени
Камъкът на смъртта (19)

Глава шестнайсета

Вероник Ланглоа сгъстяваше един от сосовете за вечерята. Беше почти пет, изоставаше от графика и щеше да изостане още повече, ако младата жена от Surete продължи да задава въпроси.

Изабел Лакост седеше на изтърканата до блясък чамова маса в топлата кухня и не искаше да си тръгва. Тук ухаеше прекрасно, но най-вече миришеше на спокойствие. „Което е странно за толкова оживено място“ — помисли си. Помощниците в изгладени бели престилки кълцаха билки и чистеха свежи зеленчуци от кухненската градина или пък доставени от местния екологичен фермер мосю Паже. Печаха, месеха, пълнеха и разбъркваха. Беше като в книга на Доктор Сюс^[1].

Лакост също вършеше своята работа. Разследваше.

Дотук бе говорила с всички от външния персонал. След края на разпитите те се бяха върнали към косенето на обширните морави и плевенето на безкрайните цветни лехи. Мястото гъмжеше от хора. Всичките млади и изпълнени с желание да помогнат.

Пиер Патнод, когото Лакост разпитваше в момента, току-що бе обяснил, че персоналът се сменя почти всяка година, затова повечето работници трябва да бъдат обучавани.

— Трудно ви е да задържите персонала ли? — попита тя.

— Mais, non — възкликна мадам Дюбоа. Лакост вече я бе разпитала и й бе казала, че може да си върви, но възрастната жена не се помръдна. Като ябълка, забравена на стола. — Повечето деца се връщат в училище. Освен това искаме нов персонал.

— Защо? Създава ви доста допълнителна работа.

— Така е — съгласи се метрдотелът.

— Ето, опитай това. — Шеф Вероник пъхна дървена лъжица под носа му, Пиер сви устни, сякаш да я целуне, и я докосна съвсем лекичко. Стори го механично, явно го правеше често, осъзна Лакост.

— Перфектно.

— Винаги казваш така — засмя се готвачката.

— Защото винаги е перфектно. Просто не може да не е.

— Не е вярно.

Лакост бе сигурна, че шеф Вероник остана доволна от отговора. Дали нямаше и още нещо? В мига, когато лъжицата докосна устните му? Дори тя го долови. Интимност.

Но пък готвенето си беше интимно. Израз на артистичност и съзидание. Не че самата тя си падаше по него, но съзнаваше колко чувствено може да е. И усети, че е станала свидетел на много личен, много интимен момент.

Видя главната готвачка в нова светлина.

Извисяваше се над младите помощници с препасаното си в престилка едро тяло, почти непохватна в движенията си, сякаш го е взела назаем. Носеше практични обувки с гумена подметка, семпла пола и строга блуза с деколте по врата. Отделяше далеч по-малко внимание на стоманеносивата си коса, отколкото на морковите. Не носеше грим и изглеждаше поне на шейсет. А когато говореше, звучеше като йерихонска тръба.

И все пак у нея имаше нещо привлекателно. Изабел Лакост го усещаше. Не че искаше да спи с главната готвачка, нито дори да оближе лъжицата й. Но не й се щеше и да напуска кухнята — този малък свят, който шеф Вероник създаваше. У нея имаше нещо разведряващо, навярно защото дори не й идваше наум да мисли за тялото, лицето и тромавите си маниери.

Мадам Дюбоа бе нейната противоположност. Пълна, сдържана, изтънчена и красиво облечена дори в затънтените лесове на Квебек.

Но и двете жени бяха искрени.

А у шеф Вероник имаше и още нещо, мислеше си Лакост, докато наблюдаваше как готвачката меко, но ясно коригира техниката на една от младите си помощнички. Излъчваше спокойствие и ред. Изглеждаше в мир със себе си.

Младите се въртяха около нея, но същото се отнасяше и за Пиер Патнод и дори за собственичката на хижата, мадам Дюбоа.

— Покойният ми съпруг го смяташе за свой дълг — обясни възрастната жена. — Като млад е пътувал много из Канада и се е издържал с работа по хотелите. За друго не наемали неподготвени младежи. И не знаел английски. Но когато се върнал в Квебек, вече го говорел добре. Винаги е имал силен акцент, но използваше английския до края на живота си. Беше безкрайно благодарен на хотелиерите, които бе срещнал, задето търпеливо са го научили на работата и езика си. Оттогава мечтата му бе да отвори собствена гостоприемница и да прави за младите това, което неговите работодатели са сторили за него.

„Това е другата характерна особеност на хижата“ — помисли си Лакост.

Мястото бе пълно със заподозрени, пълно с намусените и мълчаливи хора от семейство Мороу. Но тук имаше и огромно спокойствие. Хижата бе като физическото проявление на облекчена въздишка. Гостите се отпускаха, младите намираха неочакван дом и работа, която би могла да е агония на друго място. „Белшас“ може и да бе построена от дърво, но това, което я крепеше и я правеше непоклатима, бе благодарността. Мощен изолатор срещу суровите стихии. Хижата бе пълна с млади хора, които се сменяха. Всички те учеха френски, учеха се как да изпъват ръбовете на чаршафите върху леглата, как да сгъстяват сосове и да поправят канута. Порастваха и се връщаха обратно в Албърта, остров Принц Едуард и останалата част на Канада, влюбени в Квебек, макар и не толкова в особеностите на френската граматика.

— Значи всичките ви служители са англоезични? — запита агент Лакост.

Беше забелязала, че тези, които бе разпитала дотук, са англоезични, макар че някои бяха достатъчно уверени да проведат разговора на френски.

— Почти всички — потвърди Пиер. — Даян, момичето до мивката, е от Нюфаундленд, а Елиът, един от сервитьорите, е от Британска Колумбия. Разбира се, повечето са от Онтарио. Най-близко е. Имаме дори британци и няколко американци. Много от тях са братя или сестри на деца, които са работили тук преди.

Шеф Вероник разля студен чай във високи чаши и подаде първо на Патнод, като леко бръсна ръката му със своята — ненужно и очевидно незабелязано от метрдотела. Но не и от агент Лакост.

— Сега вече идват синовете и дъщерите им — обади се мадам Дюбоа, докато вещо отстраняваше увехнал цвят на кученце от стъклената ваза с цветя на масата.

— Родителите ни имат доверие. Знаят, че ще се грижим за децата им — добави метрдотелът.

После спря, защото си спомни събитията от деня. Замисли се за Колийн от Ню Брънзуик, застанала под дъжда с невзрачно лице, скрито зад големите й мокри ръце. Пиер знаеше, че писъкът й ще го преследва завинаги. Един човек от неговия персонал, едно от неговите деца, изпаднало в ужас. Чувстваше се отговорен, макар че нямаше как да го предвиди.

— Откога сте тук? — запита го агент Лакост.

— От двайсетина години.

— Това е приблизително. Трябва ми точна дата.

Метрдотелът се замисли.

— Дойдох веднага след гимназията. Започна като лятна работа, която никога не напуснах.

Усмихна се. Лакост осъзна, че досега не го е виждала развеселен. Винаги изглеждаше толкова сериозен. Разбира се, срещна го само преди няколко часа, и то след като гост на хижата бе убит жестоко. Нямаше много възможности за веселие. Но сега се усмихваше.

Чаровна усмивка без фалш. Не би го нарекла привлекателен мъж — едва ли бе някой, когото ще си избереш на парти или ще забележиш в стая, пълна с хора. Строен, със среден ръст, приятен, дори изискан. Държеше се добре, сякаш е роден за метрдотел или за мултимилионер.

Излъчваше непринуденост. Пораснал бе, осъзна Лакост. Не беше дете в дрехи на възрастен, за разлика от много други хора. Този мъж беше зрял. Приятно бе да си около него.

Ръководеше хижата по начина, по който главен инспектор Гамаш ръководеше отдел „Убийства“. Тримата възрастни, които управляваха „Белшас“, създаваха ред, спокойствие и топлота и навярно впечатляваха младия персонал. Лакост бе сигурна, че благодарение на тези хора младежите научават много повече от още един език. Точно както тя научаваше от главен инспектор Гамаш много повече от необходимите неща за разследването на убийства.

— Кога дойдохте тук? — попита отново.

— Преди двайсет и четири години. — Числото го изненада.

— Почти по същото време е дошла и шеф Вероник.

— Така ли?

— Познавахте ли се, преди да дойдете тук?

— С кого? С мадам Дюбоа ли?

— Не, с шеф Вероник.

— С шеф Вероник?

Изглеждаше озадачен и внезапно агент Лакост разбра. Хвърли крадешком поглед към готвачката — едра, силна жена, която режеше месо на дребни парченца с бързи професионални движения.

Сърцето й се сви, като си помисли колко ли дълго е таяла чувствата си Вероник Ланглоа. Дали бе живяла четвърт век в тази дървена хижа на брега на езерото Масауипи с мъж, който не е отвърнал на чувствата й? Какво можеше да причини това на човек? И какво става с една любов, която тлее във времето, при това в такава изолация? Дали не се превръща в нещо друго?

Нещо, което води до убийство?

* * *

— Как си?

Клара прегърна съпруга си. Той се наведе и я целуна. Преобличаха се за вечеря и това бе първата им възможност да поговорят.

— Не мога да повярвам — изрече Питър и се тръшна изтощен на един стол.

Бовоар бе оставил куфара от Габри, пълен с бельо, чорапи, скоч и чипс. Никакви дрехи.

— Със същия успех можехме да помолим и У. К. Фийлдс^[2] да свърши работата — добави, когато седнаха да похапнат чипс и да пийнат скоч само по бельо. Но в действителност се чувстваше добре.

Клара намери блокче шоколад „Карамилк“, което Габри бе подхвърлил в куфара им, и докато го дъвчеше, откри, че наистина върви добре със скоч.

— Питър, какво имаше предвид Джулия снощи, когато каза, че е разбрала тайната на баща ви?

— Просто дрънкаше. Опитваше се да ни ядоса. Нищо не означаваше.

— Не знам.

— Наистина, Клара, забрави.

Питър стана и затършува в куфара, с който бяха дошли. Извади риза и панталони, които бе носил предишната вечер. За жалост, бяха хвърлили дрехите смачкани в чантата за пране, защото не очакваха, че ще им трябват отново.

— Слава богу, че Арман Гамаш е тук — заяви Клара, докато оглеждаше млечносинята си ленена рокля, най-хубавата й. Набръчкала се беше като кенар.

— Да бе, страшен късмет.

— Какво ти става?

Питър се обърна към нея разрошен и омачкан.

— Някой уби Джулия. И Гамаш ще открие кой.

— Да се надяваме.

Втренчиха се един в друг. Не напрегнато или враждебно, а всеки в очакване да получи обяснение от другия.

— О, разбрах — възкликна Клара. И наистина разбра. Арман щеше да открие кой е убил сестрата на Питър. Как не се бе сетила по-рано? Беше толкова шокирана от самото убийство, че не бе погледнала отвъд въпроса „защо“. Към въпроса „кой“.

— Съжалявам.

Нейният обичайно сдържан, безупречен съпруг се разпадаше. Таеното отвътре излизаше наяве. Погледна към Питър, който търсеше вратовръзката си на дъното на куфара.

— Намерих я. — Вдигна я.

Приличаше на примка.

* * *

Няколко врати по-нататък Мариана Мороу се взираше в отражението си в огледалото. Вчера беше свободен дух, креативна, смела жена, която успешно се бори с възрастта. Амелия Еърхарт и Айседора Дънкан^[3] в едно, преди да се сгромолясат, разбира се.

Прехвърли шала още веднъж около шията си и го подръпна леко. Просто за да усети какво е да те душат.

Сега видя друга жена — омотана в шалове и затворена в капан. Уморена. Изхабена. Не толкова стара, колкото Джулия, но пък Джулия вече нямаше да старее. Майната й. Както винаги бе крачка напред. Омъжи се успешно, беше богата и стройна. Измъкна се първа от дома. А сега нямаше и да остарее.

Майната й на Джулия.

Но освен Амелия и Айседора в Мариана се спотайваше още някой. Друга жена надничаше изпод пластовете непохватна плът.

Върза шал на главата си и си представи как огромният железен полилей пада върху всички хора в трапезарията. С изключение на Бийн, разбира се.

* * *

— Трябва ли да носиш това? — попита Томас жена си.

Изглеждаше перфектно, но не в това бе въпросът. И никога не е бил.

— Защо не? — запита тя и се огледа в огледалото. — Дрехата е тъмна и елегантна.

— Просто не е редно.

Успя да придаде на думите смисъла, че проблемът не е в тоалета. Нито пък непременно у самата Сандра. А в нейното възпитание. „Вината не е твоя. Наистина. Скъпа.“

Всичко бе в паузите. Никога в думите, а в колебанието между тях. През първите години от брака им Сандра игнорираше това, съгласяваше се с Томас, че просто е прекалено чувствителна. Следващите няколко години прекара в опити да се промени, да стане достатъчно стройна, достатъчно изтънчена, достатъчно елегантна.

После се записа на терапия и прекара години в яростни спорове с мъжа си.

Накрая се предаде. И започна да си го изкарва на другите.

Томас се върна към борбата с копчетата за ръкавели. С големите си пръсти подхващаше неумело дребните сребърни клипсове, които сякаш се бяха смалили още повече. Усещаше, че става все по-напрегнат. Стресът се надигна от пръстите на краката му, разпростря се нагоре, мина през слабините и избухна в гърдите му.

„Защо тези копчета не влизат? Какво им става?“

Имаше нужда от тях тази вечер. Те бяха неговото разпятие, неговият талисман, заешкото му краче, неговият дървен кол, чук и чесън.

Защитаваха го и напомняха на другите кой е той.

Накрая успя да закопчае копчетата и забеляза как проблясват до изтъркания маншет. Когато тръгнаха по коридора, Томас бе изпаднал в ярост, а Сандра — разведрена, защото си спомни за бисквитките, налепени като звезди по тавана на трапезарията.

* * *

— Не мисля, че трябва да го правиш, мила моя — заяви Бърт Фини, докато се въртеше зад жена си. — Поне тази вечер. Всеки ще те разбере.

Айрин Фини бе облечена в свободна рокля, носеше обеци на ушите и перлена огърлица. Само едно нещо липсваше.

Грим.

— Наистина. — Протегна ръка и почти докосна китката й, но спря навреме. Погледите им се срещнаха в безмилостното огледало в банята. Широкият му нос бе нашарен с белези от шарка и спукани капиляри, оредялата му коса бе чорлава, устата — пълна със зъби, които сякаш бе дъвкал, но не бе преглътнал. За първи път обаче воднистите му очи бяха стабилни. И вторачени в нейните.

— Трябва — възрази Айрин. — Заради Джулия.

Натопи мекия кръгъл тампон във фон дьо тена. Вдигна ръка, поколеба се за миг, загледана в отражението си, и започна да нанася маската си.

Айрин Фини най-сетне знаеше в какво вярва. Вярваше, че Джулия е била най-доброто, най-нежното, най-щедрото от децата й. Вярваше, че Джулия също я е обичала и се е върнала само за да бъде с нея. Вярваше, че ако Джулия не бе умряла, двете щяха да споделят живота си. Любяща майка и любяща дъщеря.

Най-сетне дете, което нямаше да я разочарова и да изчезне.

С всеки яростен замах Айрин Фини запълваше празнотата в душата си с дете, което първо загуби и едва след това обикна.

* * *

Бийн Мороу седеше сам на масата. Чакаше. Но не бе сам, нито самотен. С него бяха Херкулес, Одисей, Зевс и Хера. И Пегас.

Сам насред трапезарията на хижата, без да отлепя крака от земята, Бийн се покатери на гърба на мощния жребец. Заедно препуснаха в галоп по моравата на „Белшас“ и точно когато тя се превърна в езеро, митичният кон полетя. Закръжаха над хижата, прелетяха над езерото и нагоре към планините. Бийн се виеше като птица, стрелваше се нагоре и се рееше високо в обляната в слънце тишина.