Луиз Пени
Камъкът на смъртта (7)

Глава четвърта

— Забавлявах се много тази вечер — заяви Рен-Мари, докато се пъхаше до съпруга си между хладните изгладени чаршафи.

— И аз.

Гамаш свали очилата си за четене и отпусна книгата върху леглото. Беше знойна нощ. Мъничката им задна стая имаше само един прозорец с изглед към кухненската градина, затова не ставаше голямо течение. Крилата му обаче бяха широко отворени и тънките памучни пердета се издуваха леко. Лампите върху нощните шкафчета хвърляха два кръга светлина, останалото тънеше в тъмнина. Миришеше на дървесина от дървените стени, на бор от гората, долавяше се и лек сладък аромат от билките в градината долу.

— След два дни е годишнината ни — каза Рен-Мари. — Първи юли. Представи си, трийсет и пет години заедно. Нима наистина сме били толкова млади?

— Аз да. И бях невинен.

— Горкичкото момче. Плашех ли те?

— Може би мъничко. Но вече го преодолях.

Рен-Мари се облегна на възглавницата.

— Не очаквам с нетърпение срещата с липсващия член на семейство Фини утре.

— Спот и Клер. Спот^[1] трябва да е прякор.

— Да се надяваме.

Взе отново книгата и се опита да се съсредоточи, но клепачите му натежаха и Гамаш примигваше често, докато се напрягаше да държи очите си отворени. Отказа се от битката с ясното съзнание, че не само няма да я спечели, но и няма нужда да се опитва. Целуна Рен-Мари, зарови глава във възглавницата и заспа под хора на горските създания отвън и уханието на жена му до него.

* * *

Пиер Патнод спря на вратата на кухнята. Беше почистена и изрядна, всичко бе на мястото си. Чашите подредени, сребърните прибори в калъфите, китайският порцелан внимателно нареден на купчини със салфетки между чиниите. Беше го научил от майка си. Тя казваше, че редът е свобода. Да живееш в хаос, е все едно да живееш в затвор. Редът освобождава ума за други неща.

От баща си бе наследил умението да ръководи. В редките дни, когато не беше на училище, му бе позволено да ходи с него в кантората. Седеше в скута на татко си, който миришеше на одеколон и тютюн, докато той провеждаше телефонни разговори. Дори когато бе дете, Пиер знаеше, че за него се полагат грижи. Подкастряха го, оформяха го, полираха го и го излъскваха.

Дали баща му бе разочарован? За това, че Пиер бе само метрдотел? Едва ли. Той искаше само едно нещо за него. Да е щастлив.

Изгаси осветлението и тръгна през празната трапезария към градината, за да погледне още веднъж мраморния камък.

* * *

Мариана се събличаше — сваляше воал след воал и си тананикаше тихичко. От време на време хвърляше поглед към единичното легло, поставено до нейното. Бийн или спеше, или се преструваше, че спи.

— Бийн? — прошепна тя. — Бийн, дай целувка на мама за лека нощ.

Детето мълчеше. Но не и стаята. Почти всяка повърхност бе отрупана с часовници. Тиктакащи часовници, електронни часовници, електрически часовници и такива, които се навиват на ръка. Всички бяха настроени да звъннат в седем сутринта. Всички бяха устремени към този час, както всяка сутрин в продължение на месеци. Стори й се, че са повече от всякога.

Зачуди се дали нещата не са стигнали твърде далече. Дали не трябваше да стори нещо. Не бе нормално едно десетгодишно дете да прави такива неща, нали? Всичко бе започнало с един будилник преди година, но после избуя и се разпростря като нахален плевел, докато стаята на Бийн не се задръсти от часовници. Сутрешната дандания беше неописуема. Чуваше от собствената си спалня как странното й дете ги спира един след друг, докато и последният тенекиен призив за начало на деня не замлъкне.

Това определено не беше нормално, нали?

Но какво ли у Бийн беше нормално? Да повика психолог сега, щеше да е като опит да надбяга цунами. Вдигна ръката на детето от книгата и се усмихна, докато я слагаше на пода. Беше собствената й любима книга като дете и Мариана се зачуди коя ли история харесва най-много Бийн. За Одисей? Пандора? Херкулес?

Когато се наведе, за да целуне детето, забеляза стенната лампа и стария й електрически шнур. В ума си видя искра да прескача в блестяща дъга към завивките, които започват да тлеят и избухват в пламъци, докато тя и Бийн спят.

Изправи се, затвори очи и постави невидима стена около детето.

Ето, сега бе в безопасност.

Изключи осветлението и легна, чувстваше се лепкава и бухнала като тесто. Колкото по-близо бе до майка си, толкова по-тежко усещаше тялото си — сякаш жената имаше своя собствена атмосфера и гравитация. Утре пристигаше Спот и всичко щеше да започне. И да свърши.

Опита се да се намести удобно, но нощта я задушаваше, завивките се усукваха и лепнеха по нея. Изрита ги. Но онова, което действително й пречеше да заспи, не бе жегата, нито похъркващото дете или лепкавите завивки.

А един банан.

Защо винаги я тормозеха? И защо на четиридесет и седем години все още й пукаше?

Завъртя се в опит да намери по-хладно място върху мокрите чаршафи.

Банан. Отново чу смеха им. Видя подигравателните им погледи.

„Зарежи!“ — примоли се на себе си. Затвори очи и се опита да забрави банана и — тик, тик, тик — тиктакането на часовниците в главата си.

* * *

Джулия Мартин седна пред тоалетната масичка и свали перления си наниз. Беше семпъл и елегантен, подарък от баща й за нейния осемнайсети рожден ден.

„Една дама винаги е скромна, Джулия — казал бе той. — Една дама никога не се изтъква. Винаги кара другите да се чувстват добре. Запомни това.“

И тя го беше запомнила. Усети истината в думите му още щом той ги изрече. И всички тромави препъвания и залитания, през които бе преминала, цялата несигурност и самота на младежките години, изчезнаха. Пред нея се простря ясен път. Тесен — да, но ясен. Облекчението, което изпита, беше невероятно. Вече имаше цел, посока. Знаеше коя е и какво трябва да прави. Да кара другите да се чувстват добре.

Докато се събличаше, прехвърли през ума си събитията от деня и направи списък на хората, които бе възможно да е засегнала, на всички, които може би са останали с лошо впечатление заради нейна дума, интонация или жест.

И си спомни за приятния французин и разговора им в градината. Беше я видял да пуши. Какво ли си бе помислил за нея? Освен това бе флиртувала с младия сервитьор и бе пила алкохол. Пиене, пушене, флирт.

Боже, навярно бе решил, че е повърхностна и слаба.

Утре Джулия щеше да се държи по-добре.

Нави наниза перли като малка змия в меката му кутийка от синьо кадифе, а после свали и обиците си. Искаше й се да свали и ушите си, но знаеше, че е твърде късно.

Роза „Елинор“. Защо го правеха? След всички тези години, през които се стараеше да е мила с всеки, защо споменаваха отново розата?

„Зарежи! — примоли се на себе си. — Това е без значение. Просто шега. Нищо повече.“

Но думите се бяха навили като змийче в нея и не искаха да се махнат.

* * *

Зад съседната врата, в Езерната стая, Сандра стоеше на балкона, заобиколена от звездите, и се чудеше как биха могли да получат най-хубавата маса на закуска. Беше й писнало да й сервират последна и да получава най-малките порции (сигурна беше в това) въпреки постоянните й протести.

А този Арман бе най-лошият играч на бридж, когото е срещала. Защо я насадиха с него за партньор? Персоналът вечно се умилкваше около този човек и жена му, навярно защото бяха французи. „Не е честно.“ Настанени бяха в оня килер в задната част на хижата, най-евтината стая. Той почти сигурно бе продавач в магазин, а жена му — чистачка. Не й се струваше правилно да дели хижата с такива хора. И все пак бе учтива с тях. Не можеха да искат повече.

Сандра беше гладна. И ядосана. И уморена. А утре щеше да дойде Спот и да стане още по-зле.

От вътрешността на прекрасната им стая Томас погледна към изпънатия гръб на жена си.

Беше се оженил за красавица и от разстояние или в гръб тя все още изглеждаше чудесно.

Но напоследък главата й сякаш се бе уголемила, а останалото се бе свило, и сега той имаше чувството, че е закачен за спихнала спасителна жилетка — оранжева, мека и смачкана, вече безполезна.

Докато Сандра бе с гръб към стаята, Томас свали бързо старите копчета за ръкавели, подарък от баща му за неговия осемнайсети рожден ден.

„Моят баща ми ги даде и сега е време да ги предам на теб“ — казал бе родителят му. Младият Томас взе копчетата и излинялата кадифена кесийка, с която вървяха в комплект, и ги пъхна в джоба си с нехайно движение, което се надяваше да засегне баща му. И със сигурност успя.

Той никога повече не му даде нищо. Нищо.

Свали бързо старото си сако и ризата, благодарен, че никой не забелязва лекото износване на маншетите. Сандра влезе през балконската врата. Томас хвърли небрежно ризата и сакото си върху близък стол.

— Не ми беше приятно, че ми възразяваше по време на бриджа — заяви жена му.

— Възразявал ли съм ти?

— Разбира се, че ми възразяваше. Пред твоето семейство и пред онази двойка, продавача и чистачката.

— Нейната майка е чистила къщи — поправи я Томас.

— Ето, пак. Не може ли веднъж да кажа нещо, без да ме поправяш?

— Искаш да грешиш ли?

Това бе добре отъпкан път в техния брак.

— Добре, какво съм казал? — попита накрая Томас.

— Знаеш много добре какво каза. Че с шоколад вървят най-добре крушите.

— Това ли е? Крушите?

Така, както го каза, звучеше глупаво, но Сандра знаеше, че не е. Знаеше, че е важно. Жизненоважно.

— Да, крушите. Аз казах ягоди, а ти — круши.

Всъщност вече и на нея започваше да й се струва незначително, което не беше добре.

— Но аз така мисля — отвърна Томас.

— Хайде де, ти пък кога си имал мнение.

Заради всички тези приказки за топъл шоколад, капещ от пресни ягоди или дори от круши, издутата й от колаген уста се пълнеше със слюнка. Огледа се за малките шоколадчета, които в хотелите поставят върху възглавниците. Нейната страна на леглото, неговата страна, възглавниците, нощните масички. Изтича в банята. Нищо. Загледана в умивалника, се зачуди колко калории има в зъбната паста.

Нищо. Нищо за ядене. Погледна към кожичките на ноктите си, но тях си ги пазеше за краен случай. Когато влезе обратно в стаята, забеляза износените маншети на сакото му и се зачуди как са се протрили. Със сигурност не от чест допир.

— Ти ме унижи пред очите на всички — заяви и превърна копнежа за храна в копнеж да наранява. Знаеше, че трябва да зареже тази история, но бе твърде късно. Беше дъвкала обидата, стрила я бе на малки парченца и я беше погълнала. Сега тя бе част от нея.

— Защо винаги правиш така? И то заради една круша? Защо не можеш да се съгласиш с мен поне веднъж?

Беше яла трънки и глогинки и отвратителни треви цели два месеца и бе отслабнала със седем килограма по една-единствена причина. За да може неговото семейство да каже колко красива и стройна изглежда. Тогава може би Томас щеше да я забележи. Може би щеше да им повярва. Може би щеше да я докосне. Просто да я докосне. Дори да не правят любов. Просто да я докосне.

Жадуваше за това.

* * *

Айрин Фини погледна в огледалото и вдигна ръка. Приближи мократа кърпичка към лицето си, после спря ръката си.

Утре идваше Спот. И тогава всички щяха да са заедно. Четирите деца, четирите крайъгълни камъка на нейния свят.

Като много други стари хора Айрин Фини знаеше, че светът, разбира се, е плосък. Имаше си начало и край. А тя вече бе стигнала до ръба му.

Оставаше й да направи само още едно нещо. Утре.

Айрин Фини се взря в отражението си. Вдигна отново кърпичката и затърка.

В съседната стая Бърт Фини сграбчи силно чаршафите, докато слушаше приглушените хлипове на жена си.

* * *

Арман Гамаш се събуди от ранното слънце, което нахлуваше през неподвижните пердета и огряваше разхвърляната постеля и потното му тяло. Чаршафите бяха изритани в мокра топка на самия край на леглото. Рен-Мари се събуди.

— Колко е часът? — попита сънливо.

— Шест и половина.

— Сутринта? — надигна се тя на лакът.

Гамаш кимна и се усмихна.

— И вече е толкова топло?

Той отново кимна:

— Времето днес ще е убийствено. Така каза Пиер снощи. Гореща вълна.

— Най-сетне разбрах защо й казват „вълна“ — отвърна Рен-Мари, докато проследяваше с поглед една струйка по влажната му ръка. — Трябва ми душ.

— Имам по-добра идея.

След няколко минути бяха на кея, където изритаха сандалите и хвърлиха кърпите си, които се навиха като птичи гнезда върху топлите дъски. Гамаш и Рен-Мари се загледаха в този свят с две слънца, две небета, многобройни планини и гори. Беше толкова съвършен, че се бе удвоил. Колибрита жужаха в градината, пеперуди монарх прехвърчаха от цвят на цвят. Две водни кончета вплитаха телца край кея. Рен-Мари и Гамаш бяха единствените хора в света.

— Ти първи — настоя тя.

Обичаше да гледа това. Както и децата им, когато бяха малки.

Гамаш се усмихна, приклекна, отскочи от кея и полетя във въздуха. За миг изглеждаше, че се носи напред с разперени ръце, сякаш очаква да стигне отсрещния бряг. Приличаше повече на изстрелване, отколкото на гмуркане. И после, естествено, дойде неизбежното, защото Арман Гамаш в действителност не можеше да лети. Удари водата с гигантски плясък. Беше достатъчно студена, за да секне дъхът му в първия момент, но когато изплува, вече бе освежен и бодър.

Рен-Мари гледаше как мъжът й разтърсва глава, за да отърси езерната вода от несъществуващата си вече коса, както бе направил първия път, когато дойдоха тук. И както правеше в продължение на всички следващи години, макар че с времето се раздели с косата си и от това вече нямаше смисъл. Но той пак го правеше и тя пак го гледаше, и сърцето й примираше все така.

— Хайде, идвай! — провикна се Арман и проследи с поглед нейния скок. Беше грациозен, но краката й винаги оставаха леко раздалечени и тя така и не успя да овладее изпъването на пръстите, затова всеки път имаше кръг от мехурчета при контакта на стъпалата с водата. Изчака да види как Рен-Мари изскача на повърхността с лице към слънцето и блестяща коса.

— Имаше ли много пръски?

— Влезе като нож. Дори не разбрах, че си се гмурнала.

— Хайде, време е за закуска — напомни тя десет минути по-късно, докато излизаха от водата по стълбичката на кея.

— Какво ще си поръчаш — попита Гамаш и й подаде затоплената от слънцето кърпа.

Вървяха към хижата и описваха един на друг невероятните количества храна, които ще изядат. Щом наближиха сградата, Арман изведнъж я поведе встрани.

— Искам да ти покажа нещо.

— Вече съм го виждала — усмихна се Рен-Мари.

— Не това — ухили се той и в същия момент се закова на място.

Вече не бяха сами. Отстрани на хижата някой се бе навел и копаеше. После спря, изправи се и бавно обърна лице към тях. Беше омърляна с пръст млада жена.

— О, здравейте.

Изглеждаше по-стресната и от тях. Толкова, че заговори на английски вместо на традиционния за хижата френски.

— Здравейте — отговори на английски Рен-Мари и се усмихна успокоително.

— Desolee — отвърна младата жена и размаза още повече мръсотия по потното си лице, докато го триеше. Всичко се превърна в кал и тя заприлича малко на оживяла глинена скулптура.

— Не мислех, че някой вече е станал. Сега е най-доброто време за работа в градината. Градинарка съм. — Бе преминала на френски и говореше добре, със съвсем лек акцент.

До тях долетя слаб лъх на нещо сладко, химическо и познато. Спрей против насекоми. Събеседничката им се беше обляла с него. Ароматите на квебекското лято. Окосена трева и репелент. Гамаш и Рен-Мари се огледаха и видяха дупки в земята.

Момичето проследи погледите им.

— Искам да пресадя тези, преди да е станало твърде горещо — заяви и махна с ръка към няколко оклюмали растения. — По някаква причина цветята в тази леха измират.

— Какво е това? — Рен-Мари вече не гледаше към дупките.

— Него исках да ти покажа — каза Арман.

Там, отстрани и леко закрит от гората, стоеше големият мраморен блок. Сега поне Гамаш имаше кого да попита.

— Нямам представа — бе отговорът на градинарката. — Един голям камион го стовари тук преди два дни.

— Какво е? — Рен-Мари го докосна с ръка.

— Мрамор — отвърна градинарката, която се бе приближила до тях неусетно.

— Гледай ти — изрече Рен-Мари накрая, — ето ни тук, в хижа „Белшас“, заобиколени от гори, езера, градини, и двамата с теб — хвана ръката на мъжа си — стоим тук и се взираме в единственото неестествено нещо на километри наоколо.

— Какви са шансовете? — разсмя се Гамаш.

Кимнаха на градинарката и се върнаха в хижата, за да се преоблекат за закуска. На Гамаш се стори интересно, че Рен-Мари споделя мнението му за мраморния блок. Каквото и да представляваше това нещо, беше неестествено.

* * *

Терасата тънеше в шарена сянка и все още не се беше нагорещила, макар че към пладне камъните щяха да са като жарава. Семейство Гамаш си бяха сложили летните шапки с увиснали периферии.

Елиът им донесе cafe au lait и закуската. Рен-Мари заля с кленов сироп палачинката си с диви боровинки, а Гамаш прободе с вилица яйцата по бенедиктински и се загледа как жълтъкът се смесва със соса „Холандез“. Терасата започваше да се пълни с хора от семейство Фини.

— Не че има някакво значение — чуха женски глас зад себе си, — но би било чудесно, ако може да получим хубавата маса под клена.

— Мисля, че вече е заета, мадам — отговори Пиер.

— О, така ли? Е, няма значение.

Бърт Фини вече бе слязъл, както и Бийн. Четяха вестника. Старецът бе взел комиксите, а хлапето — некролозите.

— Нещо те тревожи, Бийн — отбеляза възрастният мъж, като свали комиксите.

— Забелязал ли си, че умират повече хора, отколкото се раждат? — запита детето и подаде страницата на дядо си, който я взе и кимна сериозно.

— Това означава, че има повече за онези, които са все още тук — обясни той и върна страницата.

— Аз не искам повече — каза Бийн.

— Ще искаш. — Фини вдигна отново комиксите си.

— Арман… — Рен-Мари сложи топлата си длан върху ръката на мъжа си и сниши глас до едва доловим шепот. — Бийн момче ли е, или момиче?

Гамаш, който се чудеше за същото, погледна отново. Детето носеше евтини очила, а около красивото му загоряло лице се спускаше дълга до раменете коса.

Поклати глава.

— Напомня ми за Флоранс. Разхождах я по булевард „Лорие“ последния път, когато идваха, и почти всеки коментираше красивия ни внук.

— Със слънчевата си шапка ли беше?

— Да.

— А споменаха ли приликата?

— В интерес на истината я споменаха, да. — Гамаш погледна съпругата си така, сякаш тя бе гений, и дълбоките му кафяви очи се изпълниха с възхищение.

— Представям си — отвърна тя, — но Флоранс е само на годинка. На колко е Бийн според теб?

— Трудно е да се каже. Девет, десет? Всяко дете, което чете некролози, изглежда по-голямо.

— Значи некролозите състаряват. Трябва да го запомня.

— Още сладко? — Пиер замени полупразните им бурканчета с нови, пълни с домашно приготвени конфитюри от ягоди, малини и боровинки. — Да ви донеса ли нещо друго?

— Всъщност имам въпрос — заяви Гамаш и посочи с кроасана си към ъгъла на хижата. — Там има мраморен блок. За какво е?

Пиер кимна.

— Мадам Дюбоа не ви ли каза, когато се регистрирахте?

Рен-Мари и Гамаш се спогледаха и поклатиха глава.

— Ох, ами… — Метрдотелът изглеждаше малко смутен. — Боя се, че ще трябва да попитате нея. Изненада е.

— Приятна изненада ли? — запита Рен-Мари.

Пиер се замисли за миг.

— Не сме съвсем сигурни. Но скоро ще разберем.