Луиз Пени
Камъкът на смъртта (33)

Глава трийсета

Арман Гамаш впи поглед в летящото дете. Стори му се, че и двамата висят във въздуха, после внезапно усети тъканта на ризата на Бийн и я стисна в ръка.

Когато се удариха в покрива и започнаха да се плъзгат надолу по хлъзгавата стръмна стреха, Гамаш затърси нещо, за което да се улови. Протегна светкавично дясната си ръка и сграбчи билото, където преди сто години мъж с вещи ръце бе изчукал и свързал вече потъмнели днес медни листове. И бе поставил второ било по гребена на целия покрив. Без причина.

Сега Арман Гамаш висеше от едната страна на металния покрив, стиснал медното било с едната си ръка и Бийн с другата. Гледаха се в очите и мъжът усещаше, че държи здраво детето, но бавно се изплъзва от покрива. С периферното си зрение виждаше обезумялото движение долу, чуваше виковете, разговорите и писъците, но му се струваше, че идват от друг свят. Видя и хора, които тичат със стълби, но знаеше, че ще стигнат твърде късно. Вече се изплъзваше от медния гребен и съзнаваше, че след миг двамата ще полетят надолу през стрехата. Знаеше, че ако паднат, той ще се стовари върху детето като Чарлс Мороу. И ще смаже всичко под себе си. Мисълта го ужаси.

Усети, че изпуска билото, и за един благословен и изненадващ миг нищо не се случи, после двамата полетяха.

Гамаш се изви в последно усилие, за да остави детето по-далеч от себе си и да го насочи към отворените ръце долу. Точно тогава някой го сграбчи отгоре. Не се осмеляваше да погледне, за да не се окаже, че си въобразява. Но след миг вдигна глава. Дъждът падаше право в очите му и го заслепяваше, но Арман Гамаш при все това знаеше кой държи ръката му в хватка от стари, отдавна загубени времена.

Вдигнаха светкавично стълбите и Жан Ги Бовоар се покатери. Взе Бийн, свали го долу и го подаде на хората. После се качи отново, запълзя по покрива и подпря главния инспектор със собственото си младо тяло.

— Сега можете да го пуснете — каза Бовоар на Пиер Патнод, който стискаше ръката на Гамаш. Мъжът се поколеба за миг, сякаш не искаше все още да освободи този човек, но после го пусна и Арман Гамаш бавно се плъзна в ръцете на младия инспектор.

— Добре ли сте? — прошепна Жан Ги.

— Merci — прошепна в отговор Гамаш. Първите думи в неговия нов живот: територия, която не бе очаквал да види, но се беше простряла пред него въпреки всичко. — Благодаря ти — повтори.

Позволи на Бовоар да му помогне да слезе — краката му трепереха, ръцете му бяха като гумени. Щом стъпи на стълбата, се обърна и погледна нагоре, към лицето на човека, който бе спасил живота му.

Пиер Патнод отвърна на погледа му. Застанал бе прав на покрива, сякаш мястото му е точно там, сякаш coureurs du bois и абнаките са го оставили горе, когато са си отишли.

— Пиер — чу се тих глас с твърд и спокоен тон. — Време е да влезеш.

Мадам Дюбоа бе подала глава от капандурата. Патнод я погледна и изправи стойката си. Разпери ръце и наклони глава назад.

— Non, Pierre — изрече мадам Дюбоа. — Не бива да правиш това. Шеф Вероник направи чай и запалихме огън в камината, за да не настинеш. Хайде, слез долу с мен.

Протегна ръка и той погледна към дланта й. Хвана я и слезе с нея.

* * *

Петимата седяха в кухнята на хижата. Патнод и Гамаш се бяха преоблекли в сухи дрехи и стояха до огъня, увити в топли одеяла, а шеф Вероник и мадам Дюбоа поднасяха чая. Бовоар седеше до Патнод за всеки случай, макар никой да не очакваше, че той ще повтори опита си за бягство.

— Заповядай. — Шеф Вероник се поколеба за миг с чаша чай в голямата си ръка. Чашата се задържа във въздуха между Гамаш и Патнод, после се понесе към метрдотела. Готвачката подаде следващата на главния инспектор с лека извинителна усмивка.

— Merci — каза Арман и пое чая с една ръка. Другата бе изтръпнала и той я свиваше и разпускаше тайно под масата, за да я раздвижи. Беше премръзнал, но знаеше, че е повече от шока, отколкото от дъжда. Бовоар сипа две препълнени лъжички мед в чая му и го разбърка.

— Днес аз ще съм майката — заяви спокойно младият мъж и мисълта събуди нещо у него. Нещо, свързано с тази кухня. Остави лъжичката и погледна шеф Вероник, която седна от другата страна на Патнод.

Чакаше ужилването, гнева. Но усети само зашеметяващо изумление, че седят заедно в тази топла кухня, вместо той да е коленичил в калта и да се опитва да върне към живота едно изпочупено и обично тяло. Погледна отново към Гамаш. Ей така, колкото да се увери, че е тук. После се взря в шеф Вероник и почувства нещо към нея. Съжаление.

Каквото и да бе изпитвал към нея преди, бе нищо в сравнение с нейните чувства към този мъж, този убиец.

Вероник взе треперещата ръка на Патнод в своята. Нямаше причина да се преструва повече. Нямаше причина да крие чувствата си.

— Ca va?^[1] — попита го.

Можеше да е нелеп въпрос предвид случилото се преди малко. Разбира се, че не беше добре. Но Патнод я погледна малко изненадано и кимна.

Мадам Дюбоа подаде на Бовоар чаша горещ силен чай, след което наля и на себе си. Но вместо да седне при тях, се отдръпна от масата. Опита се да загърби инспекторите и да вижда само Вероник и Пиер. Двамата й другари в този див лес. Които пораснаха и остаряха тук. Единият — паднал в капана на любовта, другият — рухнал.

Клементин Дюбоа помнеше, че Пиер Патнод бе изпълнен с гняв, когато пристигна като младеж в хижата преди повече от двайсет години. Беше толкова сдържан, движенията му — толкова изрядни, маниерите — перфектни. Криеше го много добре. Но по ирония на съдбата именно решението му да остане тук бе потвърдило подозренията й. Никой не избира да живее в затънтен лес толкова дълго, без да има причина. Знаеше причината на Вероник. Знаеше и своята собствена. А сега, най-накрая, знаеше и неговата.

Знаеше, че в този момент Вероник и Пиер държат ръцете си за първи път. И навярно за последен. Със сигурност за последен път всички седяха около старата чамова маса. И си говореха как са прекарали деня.

Знаеше, че би трябвало да се чувства ужасно заради стореното от Пиер, и след няколко минути щеше да изпита точно това. Но в момента бе просто ядосана. Не на Пиер, а на всички Мороу. И на Джулия, задето бе дошла на семейната среща и бе убита; задето бе съсипала техния малък, но съвършен живот край езерото.

Мадам Дюбоа си даваше сметка, че това е неразумно и жестоко, и най-вече егоистично. Но си позволи да се отдаде на тъгата си за миг.

— Защо убихте Джулия Мартин? — попита Гамаш. Чуваше движението на хората в трапезарията. Агент от Surete стоеше от другата страна на летящата врата, за да не влезе някой в кухнята. Главният инспектор се нуждаеше от няколко спокойни минути с Патнод и останалите.

— Мисля, че знаете защо — отговори Патнод, без да го погледне. Откакто се бе взрял в очите на шеф Вероник преди минута, не можеше да вдигне своите. Държеше ги сведени надолу, изумен от това, което бе видял в погледа й.

Нежност.

А сега тя държеше ръката му. От колко време никой не бе държал ръката му? Пиер бе държал ръцете на други хора по празненствата, когато пееха Gens du Pays.^[2] Утешавал бе уплашени хлапета, които страдаха по дома си. Или бяха наранени. Като Колийн. Държал бе ръката й, за да я успокои, когато намери мъртвото тяло. Тялото, което самият той бе повалил.

Но кога за последен път някой друг бе държал неговата ръка?

Ровичкаше назад в спомените си, докато стигна стена, зад която никога не поглеждаше. Отговорът бе някъде зад нея.

Но сега Вероник държеше студената му ръка в своята топла длан. И треперенето му постепенно спря.

— Но аз не знам защо, Пиер — изрече тя. — Би ли ми казал?

Тогава Клементин Дюбоа седна срещу него и тримата отново и за последен път влязоха в своя собствен свят.

Пиер Патнод отвори и затвори уста, сякаш извличаше думите от дълбок кладенец.

— Бях на осемнайсет, когато баща ми умря. Получи сърдечен удар, но знам, че причината бе друга. С майка ми го гледахме как се съсипва от работа. Някога бяхме богати. Той ръководеше собствена фирма. Голяма къща, големи коли. Частни училища. Но направи една грешка. Инвестира пари в начинанието на млад мъж, предишен негов служител. Човек, когото бе уволнил. Бях там в деня, когато го уволни. Бях дете. Баща ми каза, че всеки заслужава втори шанс. Но не и трети. Даде втори шанс на младия мъж, после го уволни. Но татко го харесваше. Запази връзка с него. Дори го канеше на вечеря у нас, след като го уволни. Навярно се чувстваше виновен, знам ли.

— Добър човек е бил — отбеляза мадам Дюбоа.

— Да, така е.

Патнод срещна погледа й и отново се изненада. Винаги ли е бил заобиколен от тази нежност? Дали винаги е била там? А той виждаше само тъмните лесове и дълбоката вода.

— Даде на онзи човек личните си спестявания, за да ги инвестира. Беше глупаво, някаква лудост. После младият мъж твърдеше, че баща ми и другите инвеститори са били точно толкова алчни, колкото и той самият. И може да е бил прав. Но аз не мисля така. Според мен татко просто искаше да му помогне.

Погледна към Вероник, лицето й бе толкова изразително, очите — толкова ясни.

— Вярвам, че си прав — каза тя и стисна леко ръката му.

Той примигна — не разбираше света, който внезапно се бе разкрил пред него.

— Човекът е бил Дейвид Мартин, нали? — попита Вероник. — Съпругът на Джулия.

Патнод кимна.

— Баща ми банкрутира, разбира се. Загуби всичко. Майка не се разстрои. Нито пък аз. Обичахме го. Но той никога не се възстанови. Според мен не толкова заради парите, колкото заради срама и предателството. Никога не сме очаквали Мартин да върне парите на татко. Това беше инвестиция, лоша инвестиция. Случва се. Татко бе наясно с рисковете. Мартин не беше откраднал парите. Но никога не каза, че съжалява. И когато направи състояние в размер на стотици милиони долари, нито веднъж не се обади на татко; никога не предложи да му върне парите или да инвестира във фирмата му. Гледах как Мартин става все по-богат, а баща ми се блъска ли, блъска, за да се съвземе.

Млъкна. Нямаше какво повече да каже. Не можеше да обясни какво е чувството да гледаш как човекът, когото обожаваш, се дави и накрая потъва. И да наблюдаваш как се издига мъжът, който го е довел до ръба.

Пиер бе още момче тогава, но нещо ново започна да се надига в него. Горчивина. И през годините тя прояде яма на мястото, където трябваше да е сърцето му. Накрая погълна всичко и отвътре остана само мрак. И вой — старо ехо, което ечеше непрестанно. И нарастваше с всеки кънтеж.

— Бях щастлив тук — обърна се Пиер към мадам Дюбоа, която протегна старата си ръка над масата и докосна неговата.

— Радвам се — отвърна. — И аз бях щастлива, че сте тук. Струваше ми се като някакво чудо. — Обърна се към Вероник. — Двойна благословия. И бяхте толкова добри с младия персонал. Те ви обожават.

— Когато бях с тях, усещах, че баща ми е с мен. Почти го чувах как ми шепти да съм търпелив с децата. Че те се нуждаят от стабилна, но нежна ръка. Намерихте ли Елиът?

Обърна се към Бовоар, който кимна.

— Преди малко ми се обадиха. Бил на автогарата в Норт Хатли.

— Не е стигнал далеч. — Патнод не успя да сдържи усмивката си. — Никога не следва инструкциите.

— Вие го накарахте да избяга, нали? Опитахте се да го натопите, мосю — заяви Бовоар. — Да ни накарате да повярваме, че той е убил Джулия Мартин. Намерили сте бележките, които й е написал, и сте ги запазили. После умишлено сте ги хвърлили в камината, защото сте знаели, че ще ги намерим.

— Той тъгуваше по дома си. Познавам признаците — отвърна Патнод. — Виждал съм ги достатъчно често. И колкото по-дълго стоеше тук, толкова повече се ядосваше и дразнеше. Но когато откри, че Джулия Мартин е от Ванкувър, се залепи за нея. В началото го сметнах за неудобство. Боях се, че ще се досети какво правя. После видях как мога да го използвам.

— И щеше да позволиш да го арестуват за твоето престъпление? — попита Вероник. Но Бовоар забеляза, че тя не го обвинява, нито го съди. Просто пита.

— Не — отвърна Пиер уморено. Потри лице и въздъхна, изчерпал докрай енергията си. — Исках просто да объркам разследването, нищо повече.

Бовоар не му повярва, но си каза, че Вероник е приела думите му за чиста монета. Или не бе повярвала, но просто го обичаше такъв, какъвто е.

— Затова ли отвлече детето? — попита мадам Дюбоа.

Сега вече навлизаха в опасна територия. Да убие Джулия Мартин, беше едно. Че на кого не му се е приисквало от време на време да убие някой Мороу? Собственичката на хижата можеше да разбере дори това, че Пиер е натопил Елиът. Но да провеси дете от покрива?

— Бийн беше просто застраховка — обясни Патнод, — в случай че Елиът се върне. Изчезването му трябваше да обърка още повече нещата. Не исках да сторя нищо лошо на детето. Само да избягам. Нищо подобно нямаше да се случи, ако вие не се бяхте опитали да ме спрете — обърна се към Гамаш.

И всеки в приятната топла стая зърна за миг малкия свят на Пиер Патнод, където отвратителните действия винаги имаха оправдание, а вината бе на другите.

— Защо убихте Джулия Мартин? — попита отново Гамаш. Уморен бе до смърт, но трябваше да извърви още дълъг път. — Тя не е виновна за постъпките на съпруга си. Дори не са били женени, когато той е разорил баща ви.

— Не. — Патнод погледна Гамаш.

И двамата изглеждаха доста по-различно, отколкото на покрива преди по-малко от час. Страхът на главния инспектор бе изчезнал, нямаше я и яростта в очите на метрдотела. Сега бяха двама уморени мъже, които се опитват да разберат какво е станало. И Пиер Патнод разбра.

— Когато разбрах коя е тя, сякаш се вцепених, но с течение на времето се ядосвах все повече. Вбесяваха ме съвършеният й маникюр, подредената й прическа, зъбите й.

„Зъбите ли?“ — помисли си Бовоар. Чувал бе много мотиви за убийство, но този го озадачи.

— Всичко в нея беше толкова съвършено — продължи метрдотелът. Докато говореше, тонът му се изостри и внимателният мъж се превърна в нещо съвсем друго. — Дрехите й, бижутата й, обноските й. Приятелски, но леко снизходителни. Пари. Всичко у нея крещеше „пари“. Пари, които баща ми трябваше да има. Майка ми.

— И вие? — попита Бовоар.

— Да, дори аз. Ядосвах се все повече. Не можех да се добера до Мартин, но имах възможност да отмъстя на нея.

— И затова я убихте — изрече Гамаш.

Патнод кимна.

— Не знаехте ли кой е той? — попита Бовоар и посочи главния инспектор. — Убихте човек пред очите на началника на отдел „Убийства“ на Surete.

— Не можех да чакам повече — изрече Патнод и всички разбраха, че е искрен. Чакал бе твърде дълго. — Освен това знаех, че рано или късно ще дойдете. Нямаше значение дали сте вече тук. — Погледна към главния инспектор. — Знаете ли, Дейвид Мартин трябваше само да каже, че съжалява. Това е всичко. Баща ми щеше да му прости.

Гамаш стана. Време бе да се изправи пред семейството. Да им обясни всичко. Отправи се към трапезарията, но се обърна и видя как извеждат Патнод към чакащата кола на Surete. Шеф Вероник и мадам Дюбоа наблюдаваха през покритата с мрежа врата, която се затвори зад гърба на Пиер.

— Дали наистина щеше да хвърли Бийн от покрива? — попита Бовоар.

— Тогава го вярвах. Сега не знам. Може би не.

Гамаш знаеше, че се самозалъгва. Но се радваше, че все още има възможност да си го позволи. Бовоар се вгледа в едрия, неподвижен мъж пред себе си. Трябваше ли да му каже? Пое си въздух и скочи в неизвестното.

— Имах странно усещане, когато ви видях горе на покрива — призна. — Изглеждахте като гражданин на Кале. Бяхте уплашен.

— Много.

— Аз също.

— И все пак предложи да дойдеш при мен. — Гамаш наклони леко глава настрани. — Помня това. И се надявам ти също да го запомниш. Завинаги.

— Но гражданите на Кале са загинали, а вие оцеляхте — опита се да прекъсне непоносимия момент Бовоар и се засмя.

— О, не. Гражданите на Кале не са загинали — възрази главният инспектор. — Животът им бил пощаден. — Тръгна отново към трапезарията и изрече нещо, което Бовоар не чу добре. Може би merci. Или „милост“.

И после Гамаш изчезна.

Бовоар протегна ръка да бутне летящата врата и да последва шефа си, но се поколеба. Върна се до масата, където двете жени седяха и все още гледаха към гората през мрежата на задната врата.

Чу надигащи се гласове откъм трапезарията. Гласовете на семейство Мороу. Изискваха отговори, внимание. Бовоар трябваше да е до главния инспектор. Но първо трябваше да стори нещо друго.

— Можеше да ги остави да загинат.

Двете жени бавно се обърнаха и го погледнаха.

— Говоря за Патнод — продължи Бовоар. — Можеше да остави главен инспектор Гамаш и Бийн да умрат. Но не го направи. Спаси живота им.

И тогава на лицето на шеф Вероник се изписа изражение, за което Жан Ги бе копнял. Но то вече не му беше потребно. И младият инспектор усети дълбоко спокойствие, сякаш бе изплатил стар дълг.