Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (4)

Глава 4

Уолбридж, Англия, 1933 г.

Една дебела пчела пълзеше по ръката на Грейс. Тя лежеше на тревата в църковния двор, облечена с най-хубавата си рокля, с бели къси чорапки и лъснати кафяви обувки, и гледаше пчелата с интерес. Пчелата имаше дебело дупе и ярки, мъхести ивици. Грейс искаше да плъзне пръст по коремчето й, но се страхуваше, че може да я прогони, затова стоеше съвсем неподвижно под лятното слънце, което сгряваше гърба и голите й крака, и чакаше баща си да приключи разговора си с енориашите, събрали си пред църквата.

— Надявам се, че пчелата няма да те ужили — чу се дълбок глас зад нея. По акцента разбра, че е човек от висшето общество, а не някой от приятелите на баща й, затова се скова от смущение.

— Пчелите жилят само за да защитят кошера — отвърна тя, без да посмее да погледне непознатия. — Тази пчела няма да ме ужили. Аз не съм заплаха.

Той се засмя.

— Сигурно си дъщерята на господин Хамблин.

— Да.

— Така си и помислих. — Той клекна да огледа по-добре пчелата. — Смело момиче. Повечето деца се страхуват от пчели.

— Защото не ги познават добре като мен. Татко казва, че хората винаги се страхуват от непознатото. Страхът е коренът на всички предразсъдъци. Така казва.

— Баща ти е много мъдър човек. Мислиш ли, че можем да накараме пчелата да походи по моята ръка?

— Може да опитаме, ако желаете — каза тя, забравила за смущението си, и бавно се изправи до седнало положение. Младият мъж си свали сакото и нави ръкав. Грейс се осмели да погледне лицето му. Веднага го позна, защото той седеше на първата пейка в църквата, до работодателите на баща й, маркиз и маркиза Пензълуд. Реши, че вероятно е най-големият им син, Руфъс, лорд Мелвил, и ръцете й се разтрепериха не защото беше толкова красив, а защото беше граф, а тя никога не бе разговаряла с благородници.

— Номерът е да не разбере, че те е страх — каза му, като търсеше увереност в темата, която познаваше по-добре от всеки друг.

— Ще се постарая — отвърна той с усмивка. Грейс разбра, че той се шегува, защото мъж на неговите години не можеше да се страхува от една малка пчеличка. Той хвана тънката й ръка и я положи върху своята. Неговата беше кафеникава, затова нейната изглеждаше много бяла и крехка. Тя напрегна всяко мускулче, за да не се разтрепери. Останаха така сякаш много дълго и Грейс все трябваше да си напомня да диша. Накрая пчелата мина от нейната ръка върху неговата. Щом стъпи леко на кожата му, той потрепна.

Грейс забрави за притеснението си и го хвана за китката.

— Не мърдайте — прошепна тя. — Няма да ви ужили, обещавам. Земните пчели рядко жилят, само работничките и цариците. Не съм сигурна тази каква е — май че е работничка. Определено не е царица; те лесно се разпознават, защото са по-едри. Пък и дори да ви ужили, не е толкова страшно. Татко нарочно позволява на пчелите си да го жилят.

— Защо ще прави такава глупост?

— Казва, че ужилванията лекуват артрита му.

— Наистина ли? Вярно ли е?

— Мисля, че да. Той е сигурен.

— Баба има ужасен артрит. Вероятно мога да я доведа във вашата къща за едно-две ужилвания.

Грейс се засмя.

— Не съм сигурна, че ще ви е благодарна. Ужилването от пчела много боли. — Гледаха как насекомото пълзи по ръката му. Грейс пусна китката му.

— Как се казвате, госпожице Хамблин?

Разгневена на себе си заради изчервяването, тя сведе очи.

— Грейс.

— Аз съм Руфъс. Бях забравил колко е скучен преподобният Дибън. Не млъква. — Грейс се изкикоти тихичко. Много й харесваше да говори за пчели, но не знаеше какво да каже за преподобния Дибън, освен да се съгласява глуповато — той наистина беше изключително скучен човек. — Бях в Оксфорд една година и имах удоволствието да не слушам стария омалник всяка неделя. За жалост ще идва на обяд, затова ме чакат още страдания. — Въздъхна. Тя го погледна отново и той й се усмихна дяволито. — Е, Грейс, ти беше прекрасен учител. Помагаш ли на баща си с кошерите?

— Да, помагам, много обичам пчелите.

Той се вгледа в нея и се смръщи.

— Значи ще станеш пчелар, като пораснеш?

— Надявам се. — Усмихна му се срамежливо.

— И ще изобретиш лекарство за артрит, от което ще забогатееш.

— Не мисля, че някой би платил, за да го ужили пчела.

— Тогава ще трябва да намериш начин да го бутилираш.

— Може да се окаже трудна работа.

— Не и за умно момиче като теб. — Тъмните му шоколадови очи блещукаха сърдечно. — Най-добре си вземи пчелата или ще закъснея за обяда. — Той погледна през църковния двор към родителите си, които елегантно се отделиха от тълпата местни. Маркизата носеше великолепна лисица, въпреки че беше лято. Горкото създание бе така добре запазено, че сякаш спеше на раменете й. Лицето на маркиза беше скрито зад гъста сива брада. Приличаше на краля. Руфъс ги погледа известно време, сякаш не му се щеше да отива при тях, преди да е станало наложително.

— Не мога да закъснявам за обяд с викария! — въздъхна той.

Грейс внимателно вдигна пчелата с пръсти и я сложи на ръката си. Руфъс се изправи и смъкна ръкава си.

— Ще кажа на баба за лекарството на баща ти — рече той, докато закопчаваше ръкавела. — Мисля, че в тази идея има бъдеще.

— О, недей! — възрази тя.

— Не, трябва. Тя е ексцентрична старица. Няма да се изненадам, ако дойде да почука на вратата ви. — Облече сакото си. — Не се тревожи, ако не се получи, няма да те изгорим на клада като вещица. До скоро.

Грейс го гледаше как се отдалечава. Беше висок и атлетичен, и имаше осанката на младеж, който има хубав и охолен живот. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната глава, а всеки му се усмихваше с възхищение, защото наистина беше привлекателен и харизматичен. Сърцето на Грейс започна да влиза в ритъм, но ръцете й още бяха влажни от пот. Стана й много горещо. Беше поласкана, че той благоволи да говори с едно четиринайсетгодишно момиче.

Мислите й бяха прекъснати от Фреди, който изникна зад нея. Пчелата се изплаши и излетя, а Грейс се извърна ядосана.

— Стига, Фреди! Изплаши я!

— Пак с твоите тъпи пчели — отвърна той и седна на тревата до нея. — Онзи какво искаше? — Кимна към възрастните, които започваха да се разпръскват като пощенски гълъби. Руфъс вървеше с майка си по чакълестата алея към очакващия ги автомобил. Грейс си помисли, че не е виждала по-прекрасна жена, дори на кино.

— Искаше пчелата да походи по ръката му — отвърна тя.

Фреди отметна кестенявите кичури от челото си. Кожата му беше влажна от пот.

— Странен човек.

— Приятен е.

— Ти харесваш всеки, който прояви интерес към пчелите ти. — Усмихна й се дяволито. — Искаш ли да поплуваме в реката след обяда? Направо е завряла!

— Може. Зависи.

— От какво?

— Дали си достатъчно смел да позволиш на пчела да походи по ръката ти, както направи Руфъс.

— О, значи вече е Руфъс, така ли? — Той я сръга с лакът игриво — и малко ревниво.

— Каза, че така му е името.

— Той е граф Мелвил. За теб е лорд Мелвил и не го забравяй.

— Тогава аз съм госпожица Хамблин за теб, господин Валънтайн, и не го забравяй.

Фреди се засмя и се изправи.

— Намери ми пчела — рече, нетърпелив да докаже, че е смел като лорд Мелвил.

— Добре. Да видим. — Тя погледна към маргаритките и лютичетата, които растяха сред тревата, и забеляза вероятно същата дебела пчела, която допреди миг вървеше по ръката й. Наведе се и я взе, сякаш бе безвредна като птиче яйце.

— Хайде, Фреди, не бъди женчо! — подразни го Грейс и внимателно я сложи на ръката му. Той потрепери, а тя хвана китката му, както бе направила с Руфъс, но това не я развълнува така, защото познаваше кожата на Фреди почти като своята. След смъртта на майка й неговата майка, Мей, далечна братовчедка и най-добра приятелка на майка й, помагаше на баща й да я отгледа и Фреди й стана като брат. В началото баба й дойде от Корнуол да живее при тях, но майката и сина скоро се скараха и госпожа Хамблин бе безцеремонно отпратена у дома с влака. След това леля й опита да замести майката в семейството, но издържа само шест месеца, преди и тя да бъде изпратена обратно в Корнуол. Това беше преди години. Грейс не можеше да си спомни нито баба си, нито леля си; единствено Мей, Майкъл Валънтайн и баща й бяха постоянните величини в живота й. Тя не помнеше нито един момент, в който Фреди да не е бил наоколо.

— Как е? Не те е страх, нали, Фреди? — попита тя.

— Не! — възкликна той през стиснати зъби. Силната червенина по лицето му подчертаваше индиговите очи.

— Знаеш ли, че ако няма пчели, които да опрашват света, хората ще измрат до четири години.

— Невероятно — отвърна той саркастично.

— А пчелите съществуват от около трийсет милиона години. Само си представи!

— Може ли вече да я махнеш? Ще влезе в ризата ми. — Фреди запъхтя паникьосано.

— Отегчавам ли те? — засмя се тя. — Е, май си спечели плуването в реката.

Тъкмо когато щеше да вземе пчелата от ръката му, тя, вероятно усетила страха му, сведе коремче и го ужили. Грейс пребледня. Не защото Фреди изписка от болка, а защото, когато жилото се заби в кожата му и пчелата се отдръпна, половината й вътрешности се откъснаха. Грейс се взираше с ужас в нея. Пчелата се опита да отлети, но беше твърде слаба. Падна на тревата и направи жалък опит да запълзи. Очите на Грейс се изпълниха със сълзи. Тя се наведе, взе малкото създание, сложи го на дланта си и се вгледа безпомощно в него.

Фреди беше възмутен.

— Не ти пука за мен! Грижа те е само за глупавите ти пчели! — извика той, гласът му се извисяваше с пулсирането на болката и кожата му започна да се зачервява.

— Няма да умреш, Фреди — сопна му се Грейс. — Не биваше да й позволяваш да усети страха ти!

— Не се страхувах. Пчелите просто жилят. — Той прегърна ръката си и се опита да сдържи сълзите. — Ти и твоята глупава игра!

Тя погледна към влажните му очи и омекна.

— Извинявай, Фреди. Не мислех, че ще те ужили.

— За последен път припарвам до пчела, разбра ли? — Изкриви лице. — Ужасно боли, Грейс. Дано си доволна. Чух, че един човек умрял от ужилване на пчела!

Грейс погледна ръката му. Той беше извадил жилото, но тя се беше подула от отровата.

— Ела, да идем у вас и леля Мей ще я наложи с чесън.

— Чесън?

— Или със сода за хляб.

Той изглеждаше ужасен.

— Ти наистина си вещица!

— И двете вършат работа. Хайде.

Забързаха по пътечката към алеята. Фреди понасяше смело болката. Беше решен да не се разплаче пред Грейс. Лорд Мелвил едва ли би се разревал, ако го ужили пчела.

 

 

Къщата им беше недалеч от църквата, на тясна уличка близо до реката и странноприемницата „Лисицата и гъската“, където баща му ходеше всяка вечер след работа да пие бира с приятели. Откриха майка му, която Грейс винаги наричаше леля Мей, в кухнята. Белеше картофи до мивката.

— О, Фреди, какво ти се е случило? — попита тя, хвана ръката му и я огледа внимателно.

— Ужили го пчела, лельо Мей — каза Грейс. — Имаш ли чесън?

— Чесън?

— За да го наложим върху ужиленото. Ще го облекчи много по-бързо от всяко модерно лекарство.

Мей се усмихна.

— Същата си като баща си, Грейс — каза тя и тръгна към шкафа да търси чесън. — Сигурно много боли, Фреди. Ти си смело момче. — Мей смачка скилидката на дъската за рязане и я наложи върху ужиленото. — Боли ли? — попита тихо.

— Малко — отвърна Фреди.

Грейс извъртя очи.

— Голяма работа! Момчетата са такива бебета.

— Момчетата ходят на война, Грейс. Те са смели, когато се наложи — каза тихо Мей.

— Не и Фреди — засмя се Грейс. — Фреди е женчо!

— Той е само на петнайсет. Един ден ще бъде мъж и няма да трепне, ако го ужили пчела. — Мей го целуна с обич по челото. — Всичко мина вече.

— Трябва да дойдеш да плуваме този следобед, Грейс. Обеща ми — каза Фреди.

— Обещах и ще си изпълня обещанието.

— Значи ще дойдеш след обяда?

— Още щом татко ме пусне.

— Ще ви направя сандвичи и чай, ако искате — предложи Мей и взе пак белачката за картофи.

— Благодаря, много бихме искали, нали, Фреди? Ще ги изядем на брега на реката. Ще е забавно.

— Не казвай на сестра си, Фреди. За нея няма да правя сандвичи. — Мей разтърси червените си къдрици. — Ако баща ти разбере колко те глезя, няма да му хареса. Хайде, вървете. Трябва да приготвя обяда. Ще имаме гости.

Фреди изпрати Грейс до църквата, където беше оставила велосипеда си. До дома й не беше далеч, ако минеше по прекия черен път през гората.

— Боли ли още? — попита тя.

— Не много — отвърна той. — Май си права за чесъна.

— Нали съм вещица все пак — засмя се Грейс.

— Но смърдя.

— Ще го отмиеш в реката.

— На рибата ще й хареса!

— Извинявай, Фреди. Не исках пчелата да те нарани.

— Знам. Няма нищо. Вече съм по-добре.

— Все пак ми е мъчно за пчелата. — Грейс взе колелото, което беше облегнала на стената на църквата. — Ще се видим по-късно — каза тя и потегли.

 

 

Грейс въртеше педалите през градчето, докато стигна до селскостопанския вход на Уолбридж Хол. Влезе с колелото, мина покрай няколко красиви постройки, в които пилетата се разхождаха свободно и кълвяха в пръстта и където чистите хамбари очакваха новата реколта. Беше тихо, защото бе неделя. Тя натискаше силно педалите по черния път през гората. Тревата беше израснала висока, гъсто примесена с детелина. Вляво високите храсти бяха обрасли с горски азмацук и трънки. Малки птички се стрелваха из тях, а зайци подскачаха по пътечката пред нея и изчезваха в храстите при приближаването й. Преди да навлезе в гората, й се прииска да огледа голямата къща. Беше я виждала много пъти с баща си, но сега, след като срещна Руфъс, тя придоби съвсем друго значение за нея. Вече не беше само красива постройка, а неговият дом.

Промени посоката и забута колелото през нивата в края на гората. Оттук виждаше Уолбридж Хол, сгушен в долината, защитен от солидни борове и обграден от акри красиви градини, поддържани с обич от баща й, който беше главен градинар там повече от двайсет години. Познанията и уменията му се смятаха за ненадминати в Дорсет. Тя си спомни с усмивка как той спираше да се възхищава на къщата и казваше: „Величествена сграда, няма спор.“ А тъй като обичаше историята и много четеше, й разказваше за къщата, без да го е грижа, че го прави за десети път.

Артър Хамблин беше прав. Това бе величествена солидна сграда от седемнайсети век, построена от мек, бледожълт дорсетски камък. С три етажа, високи триъгълни покриви, големи, внушителни прозорци и комини по двойки, тя безспорно беше разкошна, но не и страховита. Вероятно заради нежния цвят на камъка, заради красотата на еркерните прозорци и покривите, или пък заради общата хармония в архитектурата, но Уолбридж Хол сякаш тихо те приветстваше.

Грейс си помисли за Руфъс и обеда му с викария и се усмихна развълнувана, че й беше споделил това.

На чакълестата алея пред къщата имаше много автомобили. Там беше и елегантното черно бентли на маркиза, с дългия преден капак и изящния кожен интериор. Беше виждала тази кола много пъти пред църквата или да се носи по улиците на градчето на път за Лондон. Малкият червен остин до нея принадлежеше на викария, но най-впечатляващо беше изящното зелено алфа ромео. Тя предположи, че това е колата на Руфъс, защото изглеждаше достойна за елегантен младеж като граф Мелвил.

Грейс дълго остана там. Преди не беше обръщала голямо внимание на къщата. Възхищението на баща й дори я объркваше. Как бе възможно човек така да се впечатлява от купчина тухли и хоросан, колкото и добре да е построена? За градините можеше да разбере, защото флората и фауната винаги предизвикваха удивлението й, но къщите не притежаваха подобно очарование. Уолбридж Хол със сигурност не заслужаваше повече от бегъл поглед. Но сега като че ли беше изпълнен с живот. Грейс си представи хората вътре и се зачуди какво ли правят. Фантазираше си как чука на предната врата. Не можеше да си представи как изглежда къщата отвътре, защото не бе виждала нищо подобно, но беше сигурна, че е великолепна.

След малко стомахът й закъркори и мислите й се насочиха към обяда. Баща й щеше да очаква храната навреме. Тя неохотно се откъсна от наблюдението си и пое през гората, по пътечката, по която тревата беше окосена, защото Пензълуд обичаха да карат велосипеди тук. Грейс обичаше тази част на гората с древните дъбове, чиито криви клони й напомняха за вълшебните приказки, които четеше като малка. През пролетта земята се превръщаше в море от зюмбюли, но сега, през юли, папратите бяха избуяли и гъсти — съвършеното прикритие за фазани и зайци.

Тя стигна до другия край на гората и забута колелото през полето. Оттук се виждаше сламеният покрив на къщата, в която беше прекарала живота си. Тя не принадлежеше на баща й; беше част от имението, но той щеше да живея в нея, докато бе главен градинар и пчелар. Официално това се водеше Къща номер 3, но заради кошерите я наричаха Къщата на пчеларя и Грейс смяташе, че името много й подхожда.

Съвършено симетрична, с бели стени и сив, покрит със слама покрив, тя бе очарователна малка къщичка. Два прозореца надничаха изпод бретона от слама и като че ли наблюдаваха околността с изумление, сякаш запленени от магията на зелените полета и старите гори. По трите комина кацаха гълъби, охранени с жито и ечемик от нивите. Те оставаха там да гукат тихичко, докато зимните огньове не ги принудеха да излетят към дърветата, където започваха да гукат по-недоволно.

Грейс завари баща си коленичил в градината, плевеше. Той никога не спираше. Когато не беше в имението, се грижеше за собствената си градина или за кошерите. Единствено мракът го принуждаваше да влезе в къщата и тогава потъваше в любимото си кресло с верния кокер шпаньол Пепър до краката му, пушеше лула и четеше. За човек, неполучил добро образование, Артър Хамблин беше изключително начетен, с вродена интелигентност и любопитен ум. Той поглъщаше историческите книги и биографиите, препрочиташе любимите си класически романи толкова пъти, че страниците им вече бяха опърпани, а кориците — протрити. Тъй като виждаше същото любопитство у дъщеря си, той се зае да я учи на всичко, което знаеше, с обич и търпение. Двамата четяха книги и обсъждаха великите загадки на света, но знанието, което Грейс най-много ценеше, беше мъдростта на пчелите. Бащата и дъщерята никога не бяха така близки, както когато се грижеха за кошерите и изливаха меда в буркани, за да го отнесат в имението.

— О, Грейси — рече той, поглеждайки през рамо. — Къде беше?

— Фреди го ужили пчела.

Артър се засмя и отскубна стиска бурени. Посивяващата му коса се къдреше под шапката като брада на старец.

— Сигурен съм, че е вдигнал голяма врява.

— Естествено.

— Наложи ли го с чесън?

— Да, макар че леля Мей ме помисли за луда.

— Какво прави тя?

— Приготвя обяд. Имат гости.

— О, така ли? Е, а ние с теб какво ще обядваме? — попита той, винаги готов за следващото хранене.

— Не зная. На теб какво ти се яде?

Той се изправи и тръгна по тревата към нея.

— Хайде да видим какво има в хладилника — рече ведро. — Сигурен съм, че можем да си приготвим пир, не по-лош от този на Мей!