Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Beekeeper’s Daughter, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Даракчиева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Санта Монтефиоре
Заглавие: Дъщерята на пчеларя
Преводач: Боряна Даракчиева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 2017
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-233-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9302
История
- — Добавяне
Глава 18
Тази нощ, най-сетне сами в Къщата на пчеларя, Фреди разкопча роклята й и я отнесе на леглото. Беше нежен и чувствен любовник и компенсираше липсата на опит с ентусиазъм. Малките гафове предизвикваха смях, а не смущение, защото се познаваха твърде добре, за да се срамуват. В прегръдките на Фреди Грейс премина от юношеството към зрелостта, без да съжалява за изгубената младост или за избора си на съпруг. Под неговите ласки тя забрави за Руфъс и се отдаде на силните нови усещания, които отваряха врата към цял непознат свят, за който дори не беше подозирала. Любенето я накара да се наслади на настоящето и тя го направи с благодарност.
Скоро влязоха в ритъма на семейния живот. Вместо да готви и да пере за баща си, тя готвеше и кърпеше за Фреди. Сега, когато Артър го нямаше, тя се грижеше за градината. Не след дълго плевеше, садеше и прекопаваше точно като него. Той ужасно й липсваше, но като се грижеше за любимите му пчели и за градината тя се чувстваше свързана с него, защото ако беше жив, щеше да е тук, сред нещата, които най-много обичаше.
През пролетта на 1939 година Руфъс се ожени за лейди Джорджина в нейното фамилно имение Тенфолд в Хартфордшир, старата лейди Пензълуд получи фатален сърдечен удар в зеленчуковата градина, а армията на Хитлер нахлу в Чехословакия.
Всички говореха за война и „Лисицата и гъската“ кънтеше от гласовете на младите мъже, които се кълняха във вярност на краля и родината си с патриотична жар и глупава наивност. Сред тях беше и Фреди.
— Всички се записват доброволци — каза той на Грейс и майка си. — Дори твоят приятел Руфъс Мелвил ще се бие — добави към Грейс. Тя почувства в стомаха си студен и лепкав ужас и не знаеше дали е заради Руфъс, или заради Фреди. — Ще е вълнуващо. Ще се запиша в Доброволческата кавалерия на Дорсет — заяви той гордо. — Няма да позволим на германците да ни нападнат. Ще жертваме живота си за тучната земя на Англия.
Мей беше пребледняла, защото помнеше първата война и бащите и синовете, които смело заминаха на фронта, но така и не се завърнаха. Фреди обаче не знаеше нищо за войната — за него и другите млади мъже тя обещаваше приключения, вълнения и разнообразие от провинциалната монотонност на обикновения им живот. Артър никога не говореше за Великата война и от начина, по който извръщаше очи и стискаше устни, Грейс бе разбрала, че войната е нещо неизразимо. Тя хвана ръката на Фреди, но той беше така развълнуван и изпълнен с патриотичен плам, че почти не забеляза. Внезапно я обзе ужасен страх. Ако изгубеше Фреди, нямаше да й остане нищо.
Докато облаците на войната се събираха все по-черни на хоризонта, Грейс се опитваше да живее както преди, с радост и оптимизъм. И все пак удоволствието, което получаваше от дърветата и цветята, от птиците и пчелите, бе помрачено от меланхолия, защото войната застрашаваше всичко красиво. Чувстваше се уязвима и изплашена, и колкото и да опитваше да се фокусира върху настоящето, както баща й я беше учил, бъдещето нахлуваше като пипала на октопод, за да я завлече дълбоко в страха.
И тогава един следобед в началото на лятото Фреди се върна с велосипеда и извика през прозореца на кухнята.
— Грейс! Трябва да идеш в имението. Има рояк пчели и само ти знаеш как да се оправиш с тях. Лейди Джорджина е много изплашена. Трябва да побързаш. — Грейс свали престилката, върза си косата и затвори Пепър в кухнята. Фреди я чакаше с колелото й.
— Не са я ужилили, нали? — попита тя, докато се качваше на седалката.
— Не, но е паникьосана.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Ще дойда с теб до къщата, после ще се върна във фермата.
— Да минем през гората, по-бързо е. — Поеха заедно. — Да не би вече да са дошли да живеят тук?
— Лорд Мелвил иска тя да е в провинцията, защото ще има война и в Лондон не е безопасно.
— Все още се надявам, че няма да се случи.
— Не се надявай, Грейс. Вече се случва и ще започне скоро. — Усмихна й се. — Може да се присъединиш към Орехчетата[1].
— Някой трябва да работи във фермата, докато вие си играете на войници. Аз ще поема твоята работа, а когато войната свърши, ще дадат на мен поста на господин Гарнър и ти ще съжаляваш, че си ходил да се биеш.
— Много бих искал да те видя на полето.
— Мисля, че всъщност ще ми хареса.
— Господин Гарнър смята да вземе добитък. Крави за мляко и прасета за шунка.
— Те вече имат пилета.
— И ти ще трябва да се грижиш за всички тях.
— С лейди Джорджина ще храним прасетата и ще доим кравите! — Тя се засмя от сърце. — Ха, това беше наистина смешно.
Когато пристигнаха в къщата, господин Суифт, пазачът, ги чакаше с новия главен градинар, господин Хийт. Господин Суифт познаваше добре Артър и се усмихна сърдечно на Грейс.
— О, Грейс, най-после. Нейно Височество се оттегли в къщата. — Той се засмя, защото беше мъдър и добър човек, също като Артър. — Ще си помисли човек, че немците са нападнали — рече по-тихо. — Страшна олелия за няма нищо, ако питаш мен.
— Най-добре елате зад къщата, госпожо Валънтайн — каза господин Хийт, местният му акцент се увиваше около гласните като меки катеричи опашки. — Има голям облак пчели. Черен облак. Лети из цялата градина. Страшна гледка. Знаете ли какво да правим с тях?
— Нека погледна и ще ви кажа — отвърна Грейс.
Фреди изчезна към фермата, а тя последва двамата мъже зад къщата. Градините изглеждаха великолепно. Едри цветя сияеха на слънцето, а листата на дърветата бяха ярко, фосфоресциращо зелени. Моравата бе наскоро окосена, котешки ушички и врабчови чревца растяха сред син здравец и бяло плюскавиче по насипа, който водеше към пасището. За миг тя забрави защо е дошла и забави крачка, за да се наслади на великолепието на градината, която някога беше царството на нейния баща.
Зад къщата имаше голяма тераса, където лейди Джорджина явно бе седяла само допреди минути, защото списанията й бяха пръснати по масата, до красив порцеланов чайник, деликатна чашка с чинийка и малка каничка с мляко, а по всички кресла и пейки бяха наредени възглавници. Музиката още кънтеше от грамофона в къщата, но игличката беше заседнала и мелодията се повтаряше отново и отново.
Облакът пчели още се носеше пред стената, където растеше изобилие от лилав повет и орлови нокти, които изпълваха въздуха с топлия си наситен парфюм. Грейс сложи ръце на кръста и се вгледа в едно място на стената, точно под прозорците на втория етаж. Както и очакваше, там имаше струпване на пчели с големината на топка за ръгби. За неопитното око би изглеждало, че те просто са се покатерили една върху друга в някакъв отчаян опит да проникнат между тухлите, но Грейс знаеше, че не е така.
— Те защитават царицата, опитват се да й намерят ново гнездо — каза тя на мъжете. — Тя е под това струпване.
— Лейди Пензълуд не би искала гнездо на стената си, Грейс — рече господин Суифт. — Ще трябва да се отървеш някак от тях.
— Лейди Мелвил няма да излезе, докато те не си идат — добави господин Хийт. — Тя много се страхува от пчели.
Господин Суифт свали шапката си и прокара потъмнелите си пръсти по сивата си вълниста коса.
— Те явно не възнамеряват да ходят никъде тази вечер. — Сложи си шапката. — Е, какво ще правиш, Грейс?
— Мога да направя две неща. Мога да започна да дрънча с нещо метално, за да заглуша звука на царицата, и те ще се разпръснат. Но мисля да се прибера у дома и ще се върна по залез със защитния си костюм. Дотогава те ще са оформили голяма топка от сънливи пчели и аз ще ги сваля от стената и ще ги сложа в кошница. Може да се опитам да направя нов кошер. Зависи какви пчели са. Скоро ще разберем.
Тя си спомни за една от поговорките на баща си: Рояк през май струва копа сено. Рояк през юни струва сребърна лъжица. Рояк през юли не струва нищо. В този случай роякът с радост щеше да се прибере в новия си дом.
— Добре, ще кажа на лейди Мелвил — рече господин Суифт.
— Тя няма да излезе пак този следобед — добави господин Хийт.
— Тогава кажете на прислужницата, че е напълно безопасно да излезе навън и да прибере посудата от чая. Те няма да ужилят никого. Твърде заети са с новото гнездо — каза Грейс. — Аз ще се прибера и ще се върна, когато започне да мръква.
Тя тръгна с господин Хийт към велосипеда си.
— Баща ви е бил много способен човек — каза той тържествено. — Много му се възхищавам.
— Благодаря ви, господин Хийт. Той обичаше това място.
— Личи си. Градините са добре поддържани.
— Сега аз съм градинарят у дома. Татко ме обучи добре, но все още имам много да уча.
— Ако имате желание да идвате тук понякога, с радост ще ви давам съвети. Сега, когато войната наближава, младите мъже ще заминат на фронта и ще ни трябват градинари. Ще съм много благодарен за помощта ви.
Лицето на Грейс засия.
— Много бих искала. Наистина ли?
— Наистина — отвърна той с усмивка. — Аз, господин Гарнър и господин Суифт ще сме единствените мъже тук, защото сме стари и не можем да се бием.
— Аз бих приела това за благословия.
— Бих се във Великата война, госпожо Валънтайн, и не бих искал да се бия в друга, но сърцето ми плаче за младите мъже, които не познават ужасите на войната, заслепени от патриотизъм и романтиката на приключенския си дух. Във войната няма нищо романтично.
— Опасявам се, че Фреди е един от тези млади мъже.
— Надявам се да има ангел пазител тогава.
— Аз също, господин Хийт.
Когато се качи на велосипеда си, мислите й отново се насочиха към Руфъс и се запита къде ли е. При мисълта, че и той ще иде на война, сърцето й се сви от страх. Не беше много отдавна, когато разговаряха на моравата. Той я нарече Малка пчеличка.
По-късно, когато се върна със защитния костюм и кепчето, Грейс забеляза алфа ромеото на Руфъс на алеята пред къщата и стомахът й се преобърна. Надяваше се някой да му каже, че тя е навън с пчелите, и той вероятно щеше да излезе да поговори с нея. При тази мисъл почти хукна към задната стена на къщата.
Още никой не беше прибрал списанията на лейди Джорджина и посудата от чая, но поне бяха спрели музиката. Вече се смрачаваше. Въздухът бе топъл и наситен с аромата на цветята от градината. Господин Хийт се ангажира да донесе стълба, но никой не искаше да я държи. Докато Руфъс не се появи като привидение и внезапно всичко друго изгуби значение. Пчелите, страхът на лейди Джорджина и войната.
— О, много си страховита с този костюм — каза той, като се изсмя тихо, а огънчето на цигарата му сияеше алено в сумрака.
— Това е пчеларският ми костюм — отговори Грейс. Сърцето й се разтуптя при вида му, толкова висок и елегантен с кадифеното вечерно сако и кадифените пантофи с избродирания герб с лъва и дракона.
— Разбира се, нали си пчелар.
— Тук има рояк.
— Да, Джорджи ми каза. — Той погледна към покрива. — Те май се канят да си лягат.
— Точно затова съм тук, за да ги отведа в новия им дом. Приготвих за тях кошер.
— Умница! И как ще го направиш?
— Като си сложа шапката, взема кепчето и буквално ги помета с него от стената. Ще паднат направо на топка.
— И как смяташ да ги отнесеш до кошера?
— Ще вървя пеша.
— Ще вървиш? В тъмното? — Той изви вежда.
— Още не е тъмно. Надявам се да стигна до дома, преди да мръкне.
Той се усмихна и зъбите блеснаха бели на лицето му, което изглеждаше кафяво заради спускащата се нощ.
— Но сега говориш с мен.
Тя се засмя нервно.
— Да, това може да ме забави малко.
— Е, щом се бавиш заради мен, мой дълг е да те откарам до дома.
— Но… — започна тя.
— Настоявам — прекъсна я рязко, после въздъхна изморено. — Готов съм на всичко, за да не се върна в салона. Мама и Джорджи водят разгорещен спор какво ще правят, когато започне войната. Ужасно е отегчително. Прасета или кози, овце или крави? И двете не могат да различат крава от коза, така че явно слепецът ще води слепец. Татко е в кабинета си и прави модел на кораб, а аз, е, не мога да стоя и да слушам двете гъски, нали? Не и без да си изгубя разсъдъка. Затова съм тук, на услугите на пчеларя, и съм много щастлив от този факт. Кажи ми как да ти помогна? Вероятно бих могъл да те забавя още малко с несръчността си. — Неговата тирада я остави безмълвна. Тя се взираше в него с изумление. — Знаеш, че ти трябва помощ. Дори само да държа стълбата, докато се покатериш на тази главозамайваща височина. — Той хвърли угарката на цигарата сред кукуряците.
— Да, стълбата — рече тя накрая. — Господи, звучиш отчаян.
— Такъв съм, Грейс. Ако баба беше жива, щях да потърся убежище при нея. Тя би ме разбрала.
— Съжалявам за баба ти.
— Аз също. Много съжалявам. Всеки ден ми липсва. Предполагам, че и баща ти ти липсва така.
— Да. Ходя на гроба му винаги когато мога.
Лицето му омекна и той я погледна напрегнато.
— Наистина ли?
— Да, той е в църковния двор.
— Колко си сладка, Грейс — рече той нежно.
— Ти не ходиш ли на гроба на баба си?
— Не съм ходил от погребението.
— Защо?
— Вероятно защото бях зает в Бовингтън. — Сведе поглед към краката си. — Не обичам църкви и гробища, Грейс. Това е истината. Смъртта ме ужасява. — Вдигна очи и й се усмихна тъжно. — Много ли съм лош, че не я посещавам?
— Разбира се, че не си. Тя и без това не е там.
— Така ли? Тогава къде е?
— С теб.
— Възхищавам се на увереността ти. Наистина се надявам да си права, Грейс.
— Убедена съм, че татко е с мен. Харесва ми да си мисля, че е в нашата градина или при кошерите. Сигурна съм, че е на местата, които обичаше най-много.
— Ти се омъжи — рече той внезапно.
— Да. Благодаря ти за цветята. Наистина много мило от твоя страна.
— Радвам се, че си ги приела. Достатъчно големи ли бяха?
— Огромни.
Той засия доволен.
— Добре.
— Благодаря и за писмото ти след смъртта на татко. Наистина, ти си много внимателен. Не мисля, че мога да ти отвърна със същото.
— Не искам нищо в замяна, Грейс.
— Е, така или иначе бе много мило от твоя страна. — Настъпи неловка пауза, но Грейс бързо я запълни: — Ти също си се оженил. Забравих да те поздравя. Колко съм глупава.
— Да, и двамата вече сме семейни.
Грейс беше сигурна, че усеща някаква тъга в думите му.
— Да, не е ли прекрасно — рече тя, засрамена, че гласът й прозвуча твърде безизразно.
Той я гледаше с топлина, сякаш наивността й го забавляваше.
— Е, казвай какво да правя. Сега съм твой помощник. Стълбата? Предполагам, че не мога да те спра да се покатериш по нея като катеричка.
— Да, стълбата. Трябва да се кача, за да стигна до пчелите.
— Тогава аз ще я държа, за да не се клати. Няма нищо по-лошо от клатеща се стълба, когато си на върха й. — Той се изсмя и се наведе да я вдигне от тревата. Щом я опря стабилно на стената на къщата, възможно най-близо до пчелите, без да ги смути, се обърна победоносно към Грейс. — Какво ще кажеш?
— Идеално.
— С кошницата ли ще се покатериш — или с кепчето, както го наричаш? Да го държа ли аз, докато стигнеш горе.
— Ще се справя, благодаря. — Тя се приближи и стъпи на първото стъпало. Руфъс беше точно до нея. Усещаше лимоновия аромат на одеколона му и тютюна в дъха му.
— Внимавай — рече той.
Грейс започна да се катери. Руфъс държеше стълбата и гледаше как тя се издига към топката от спящи пчели.
— Стигна ли вече? Не падай, не обещавам, че ще мога да те хвана, макар че ще направя всичко по силите си. — Когато стигна до пчелите, Грейс се закрепи стабилно, постави кошницата под пчелите и ловко ги събра от стената с другата ръка. Руфъс видя, че тя се пуска от стълбата, и притисна основата й с всички сили.
— Грейс, караш ме доста да се притеснявам тук долу. Какво му става на господин Хийт, по дяволите, да те остави да рискуваш живота си така? Бързо слизай долу. Настоявам. Не позволявам да стоиш там и минута повече.
Когато слезе от стълбата, Грейс се смееше така силно, че коремът я болеше.
— На какво се смееш? — попита той възмутено.
— На теб — отговори тя. — Все говориш ли говориш… — Пак се засмя.
— Е, притесни ме, какво толкова. — Гледаше как затваря капака на кошницата. — Всичките ли ги събра?
— Всичките. — Грейс си свали шапката. — Благодаря ви, лорд Мелвил.
— Руфъс. Господи, познаваме се достатъчно добре, за да се обръщаме един към друг на малко име. Казах ти да ме наричаш Руфъс преди шест години. Освен това аз не мога да те наричам госпожа Валънтайн. Това е абсурдно. Току-що ти спасих живота. — Усмихна й се. — Подиграваш ми се, Грейс.
— Трябва да се чуеш.
— Просто изразявам загриженост. Трябва да си благодарна.
— Аз съм, много съм благодарна. Ти ми разведри деня. — Той нямаше представа колко вярно е това. И двамата се засмяха.
— Ела, ще те откарам у дома.
— Няма ли да е по-добре да кажеш на някого къде отиваш?
— О, те ще пият шампанско и ще обсъждат крави още доста време. Освен това казах на Джонсън, че идвам да ти помогна с пчелите. — Той сложи ръка на кръста й и я поведе през градината.
— В нощта има нещо прекрасно съблазнително, не мислиш ли? — Той вдиша ентусиазирано. — Всички тези малки твари, които щъкат наоколо. Човек не знае колко очи го наблюдават от храстите. Лисици, язовци, зайци, фазани, мишки? Харесвам звездите и синьото кадифено небе. Събуждат усещане за опасност и романтика.
— И на мен ми харесват — съгласи се Грейс. — Повечето хора се страхуват от тъмното.
— Но не и ние с теб, Грейс. Обзалагам се, че обичаш ароматите и звуците, които се долавят само нощем. Джорджи спи на светната лампа в коридора. Много досадно, защото аз обичам да спя на изгасена лампа, с дръпнати завеси и отворени прозорци, за да усещам нощта в цялата й прелест. — Изсмя се тихо. — Може би с теб сме нощни създания. Умеем да ценим нощта.
— Тя наистина е много мистериозна — съгласи се Грейс, опиянена от дълбокия резонанс на гласа му. Беше мек и някак зърнест, като шоколадови бонбони.
— Ако не трябваше да се връщам за вечеря и ти не трябваше да се връщаш при Фреди, бих те поканил да седнем на някоя пейка, за да слушаме шумовете на градината.
— Много би ми харесало.
— Мога да се закълна, че е възможно да чуеш дъха на дърветата. В тъмното слухът ни е по-остър, защото очите ни не виждат и ушите трябва да работят по-усилено. Можеш да чуеш как градината диша, вдишва и издишва. Това е най-интересният звук на света.
— Наистина ли? Наистина ли можеш да чуеш как градината диша?
— Наистина, Грейс. Може би някоя нощ ще се окажем сами в този малък рай и ще ти покажа.
Те стигнаха до колата пред къщата и Руфъс постави внимателно кошницата на задната седалка.
— Надявам се, че няма да се събудят от рева на двигателя и да забръмчат из колата.
— Няма — отвърна Грейс. — Много са сънени, освен това капакът е плътно затворен. — Той отвори вратата на пътника и тя се качи. Отново вдиша с наслада аромата на кожа и полир, като почти не смееше да повярва, че е сама с Руфъс и че той й обеща да й покаже градината нощем.
— А какво ще правиш с пчелите, когато ги занесеш у дома? — попита той, докато сядаше до нея.
— Ще ги сложа в нов кошер.
— Специално ли го направи?
— Не, татко имаше няколко празни кошера, затова избрах един от тях. Надявам се, че ще им хареса и ще започнат да правят мед.
— И той ще се озове в буркани на масата ни за закуска, за препечените филийки и чая. — Въздъхна и се вгледа в пътя пред тях. — Надявам се Фреди да знае какъв късметлия е.
— Сигурна съм, че знае — отвърна тя и добави бързо: — И аз съм голяма късметлийка.
— Разбира се. Аз съм доволен, защото ти си съкровище, Грейс. Надявам се, нямаш нищо против, че ти го казвам. Не е много редно, знам, но мен не ме бива да пазя нещата. Ти си много специално момиче. Видях го още когато беше дете и това качество не е изчезнало, всъщност е разцъфнало. Ти се превърна в много специална жена и се надявам Фреди да го вижда, да го оценява и да го пази, защото ти заслужаваш да бъдеш ценена.
На Грейс й стана много горещо. Лицето й пламтеше, гърдите й бяха като пещ под защитния костюм.
— О, Фреди е много любящ — отвърна тя, искаше й се той да заговори за друго.
— Смутих те. Съжалявам — рече внезапно Руфъс. — Не биваше да предполагам, че Фреди не осъзнава достойнствата ти. Разбира се, че ги осъзнава. Трябва да е сляп, за да не ги вижда. Кажи ми, той ще ти помогне ли да сложиш пчелите в новия кошер, или ти ще се справиш сама?
— Ще се справя сама.
— Как, просто ще ги изсипеш вътре като чакъл?
— Да. — Тя се засмя на усмивката му. Руфъс винаги описваше много забавно нещата.
— Те ще са доста объркани, когато се събудят на сутринта.
— Предполагам, но ще свикнат с кошера много бързо. Стига царицата да е там, ще знаят какво точно да направят.
Руфъс спря пред къщата. Вътре светеше, но Фреди го нямаше, защото велосипедът му не беше на обичайното място. Грейс предположи, че е още в кръчмата, и бе облекчена, защото знаеше, че той ще ревнува, ако види Руфъс да я кара до дома.
— Ще изпратя Лимон с колелото ти утре.
— Не се тревожи, мога да намина да го взема.
— Защо? Ако щях да съм си у дома, щях да настоявам да дойдеш, за да можем да поговорим пак, но рано сутринта заминавам за Бовингтън.
Грейс усети как страх изпълва гърдите й. Помисли си за приближаващата война и неговото участие в нея. Искаше да му каже да се пази, но не му беше съпруга. Нямаше право да му казва нищо.
— Благодаря, че ме докара — рече накрая.
— Не, аз ти благодаря, че махна пчелите. Всички ще спим по-спокойно тази нощ, като знаем, че Джорджи е доволна. — Усмихна се тъжно и слезе от колата. Помогна й да отнесе кошницата до кошерите. — Бих искал да видя как ще го направиш, но се страхувам, че ще закъснея за вечеря.
— Вероятно можеш да кажеш на майка си и на лейди Джорджина, че ако се тревожат кой ще се грижи за животните, аз с радост ще им помогна.
— Ще им кажа — рече той твърдо. — Това ще сложи край на препирнята им.
Той се вгледа в нея дълго. Само мракът изпълваше пространството между тях, беше вълнуващо и мистериозно. Грейс забрави да диша. Тежестта на погледа му бе почти непоносима.
— Лека нощ, Малка пчеличке — каза той най-сетне.
— Лека нощ, Руфъс.
И внезапно той си отиде, а градината като че ли се смаляваше и изстиваше, докато отново не се изпълни единствено с тишина. Грейс си пое дълбоко дъх, за да се пребори с копнежа, който пълзеше и я поглъщаше в болезнената си и все по-затягаща се прегръдка. Тя беше омъжена. Не биваше да мисли за Руфъс по този начин; а камо ли да го обича. Но щом изсипа пчелите в кошера и затвори капака, остана съвсем неподвижна и се опита да чуе дъха на нощната градина.