Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (20)

Глава 20

Когато Руфъс я целуна, Грейс не помисли за Фреди. Сякаш той беше част от друг живот, от сън, и само този миг с Руфъс бе истински. Докато ръцете му я прегръщаха и между тях нямаше нищо друго, освен звука на забързаните им сърца, те бяха едно. Нямаше разлика в класата или в произхода, която да ги разделя. Те бяха просто двама души, чиято любов беше израствала бавно и сигурно от първия миг, в който се срещнаха на тревата пред църквата преди осем години. Грейс си бе представяла този момент хиляди пъти и в ума й той винаги й се струваше съвсем правилен. Сега тя знаеше, че въображението не я е излъгало. Те бяха две бродещи души, които най-сетне са се намерили.

— О, Грейс — въздъхна Руфъс, като отметна назад кичурите от лицето й. — Аз съм най-щастливият мъж на света, щом съм обичан от теб. Трябваше да те отведа към залеза преди много години и да те запазя за себе си.

— Обичам те от мига, в който сложих пчелата на ръката ти. Помниш ли?

Той се засмя.

— Скъпа моя Грейс, разбира се, че помня. Тогава ти беше още момиче. Знаех, че ще разцъфнеш в красива жена. Виж се сега, колко си хубава. Искам да ми разкажеш какво прави, докато ме нямаше. Искам да чуя всичко. До най-малката подробност. Искам да чуя за пчелите и за броколите! Искам да ги отнеса с мен, когато се върна в онази проклета война. — Той хвана ръцете й. — Но да не говорим за нея. Ела, повърви с мен. Познавам тази гора като дланта си и искам да й се насладя с теб някъде, където никой не може да ни открие. Тази малка къщичка на тази прекрасна полянка ще бъде нашето тайно местенце. Никой няма да ни открие тук. Тук ще можем да се преструваме, че Джорджи и Фреди не съществуват, че сме само ти и аз. — Целуна я по челото. — Моята малка пчеличка.

 

 

Както обикновено през деня Грейс работеше, а вечер, когато се прибираше у дома през гората, Руфъс се появяваше като един от галантните рицари на крал Артур, за да я вземе в прегръдките си и да я отведе във вълшебно кралство. Той беше сложил одеяла в дървената къщичка и те ги разстилаха на тревата, където лежаха преплетени един в друг, наслаждавайки се на кратките си мигове заедно. Той си играеше с дългите кичури на косата й, прибираше ги зад ушите й или ги усукваше на пръстите си, казваше й колко е красива и как го е спасила от скучния и безсмислен живот. Грейс му разказваше за пчелите и за Руби, за работата си в зеленчуковата градина и във фермата, и за клюките от имението. Той обичаше да слуша какво говори госпожа Емерсън за тях, но Грейс много внимаваше да не повтаря думите й за лейди Джорджина. По-добре беше изобщо да не говорят за половинките си.

Подобно на майка си, маркизата, Руфъс обожаваше евакуираните в имението деца. Грейс го слушаше как говори за тях и чувстваше лека тръпка някъде дълбоко в корема си, защото тя също усещаше все по-нарастващото желание да има деца. Как й се щеше да бяха от Руфъс, но това бе невъзможно. Лейди Джорджина щеше да му роди наследник, а Бог желаеше Грейс да носи детето на Фреди и нищо от любовта им нямаше да остане на този свят. Никой никога нямаше да разбере. Тя щеше да остане завинаги скрита и един ден ще умре с тях. Колко много й се искаше да се съхрани поне нещо от нея.

Тя даде на Руфъс торбичката с лавандула вечерта преди той да тръгне за Африка.

— Скъпа моя, колко мило от твоя страна. Винаги ще я пазя — каза той, притисна я към носа си и я помириса. — Много си ми умна. — После зарови лице в шията й и я целуна. — Ще ми се да можех да сложа този аромат в малка торбичка и да отнеса част от теб на фронта.

Тя се размърда на одеялото.

— Гъделичкаш ме.

Той изръмжа като мечка.

— А тук? — И прокара устни по ключицата й.

Тя се засмя неудържимо.

— Да, спри! — Но всъщност не искаше да спира.

Той откачи презрамките на гащеризона и разкопча бавно седефените копчета на блузата й, докато не разкри белия памучен сутиен и гърдите й. Започна бавно да целува меката кожа между тях. Грейс спря да се смее. Той никога не я беше докосвал там. Без да каже и дума, той плъзна ръка под нея, за да разкопчае сутиена. Тя не направи опит да го спре. Въздухът около тях застина, гората внезапно притихна, сякаш съзнаваше, че този миг е свещен. Сега гърдите й бяха разголени и тя стаи дъх. Той отново я целуна по устата и започна да гали гърдите й, докато тя издаде тих стон. След това езикът му замени пръстите, а тя вдигна брадичка и затвори очи, почувства напрежението, което се събираше в сърцевината на корема й като бушуващ огън.

Знаеше, че няма да го види с месеци. Вероятно го виждаше дори за последно. Войната правеше бъдещето толкова несигурно, а настоящето — по-важно от всичко; вече нищо друго нямаше значение, защото само това имаха. В настоящето, докато сетивата й се изостряха заедно с копнежа, тя му позволи да я съблече. Той свали гащеризона, а тя съблече блузата и сутиена си. Тогава той пъхна пръсти в гащичките й, плъзна ги по краката й и ги захвърли на тревата. Докато лежеше гола на петнистата светлина, която се промъкваше между листата, тя позволи на очите на Руфъс да я поглъщат. Съпругът й единствен я беше виждал гола; сега лежеше уязвима и разсъблечена пред любовника си, който изследваше всяка извивка и вдлъбнатина с жадна наслада, а тя въздишаше и стенеше както никога досега.

След като се любиха, Руфъс бръкна в джоба на сакото си и извади пакет „Кемъл“. Запали една цигара и си дръпна.

— Ще отнеса спомена за този ден със себе си, за да заличава ужасите на войната — каза й той. — Сега те чувствам по-близка, Грейс. Взех те в прегръдките си и те направих моя.

— Кога ще се върнеш?

— Не зная.

— Ще мисля за теб всеки ден.

— Това ми харесва. Харесва ми да си мисля как си мислиш за мен. И аз имам нещо, което ще ти напомня за мен. — Пъхна ръка в друг джоб и извади червена кадифена кутийка. — Много се зарадвах, когато го намерих. Купих го в Лондон преди войната и оттогава го пазя. Тогава не беше подходящо да ти го дам.

— О, Руфъс, не бива.

— Разбира се, че не бива, но това не е спирало никого да прави каквото иска, а аз го исках много. Направо прогаряше дупка в джоба ми.

Тя натисна малката златна закопчалка и вдигна капака. Вътре блещукаше и искреше диамантена брошка с формата на пчела. Грейс ахна от удоволствие.

— О, красива е! — възкликна с възхищение. — Съвършена е. Не си представям нещо друго на света, което да е по-подходящо за мен. Сигурно е много скъпа, Руфъс. Притесняваш ме…

— Много си сладка, скъпа.

— Е, това са диаманти, нали?

— Разбира се, че са диаманти. Жълти и бели. Ти струваш много повече за мен от някакво си изрязано стъкло. Виждаш ли, още тогава те обичах, без да подозираш.

— И аз те обичах, без да подозираш — засмя се тя.

— Трябва винаги да я носиш.

— О, ще я нося.

— А ако Фреди пита?

— Ще измисля нещо.

— Може да кажеш, че баба ми ти я е завещала от благодарност, че облекчи артрита й.

— Много добра идея. Точно това ще кажа. Той няма да се усъмни.

— Всеки път, когато видя пчела, ще я купувам за теб, докато къщата ти се изпълни със символи на моята любов. Ще ти купя цяла колекция, толкова голяма, че никога няма да ме забравиш.

— Но аз и без това не искам да те забравя — възрази тя, чувстваше се лека като перце.

— И аз няма да те забравя никога. Знаеш го, нали, Грейс? Знаеш, че каквото и да се случи, никога няма да забравя моята Малка пчеличка. Ти винаги ще си единствената ми истинска любов.

В този миг чуха гласове навътре в гората и се спогледаха ужасени.

— Обличай се — прошепна той и хвърли цигарата в храстите. Бързо навлякоха дрехите си. Грейс беше пребледняла от страх. Пъхна червената кадифена кутийка в джоба на гащеризона си и върза косата си с шала. Гласовете като че ли не се приближаваха. Сега се дочу тих смях, носен от бриза, както и мъжки глас. Руфъс я хвана за ръка.

— Ела — прошепна той и тя поклати глава. — Всичко е наред, знам къде са. Но те не знаят къде сме ние. Довери ми се. — Поведе я бавно към гласовете. Грейс потрепваше всеки път, когато нещо изпращяваше под краката й. Искаше да му каже, че са безразсъдни. Ако ги откриеха, какво щяха да кажат? Но той държеше здраво ръката й и с решителна крачка си пробиваше тихо път през храстите. Накрая й каза да клекне и заедно се вгледаха между дърветата.

Това, което видяха, притесни Грейс повече от мисълта, че ще ги разкрият. Но Руфъс много се развесели.

— Господи! — възкликна той. — Кой би предположил? Мама и господин Суифт!

— Да вървим! — изсъска Грейс, ужасена от факта, че маркиза Пензълуд е притисната към едно дърво от пазача на дивеча. Беше чела тайно „Любовникът на лейди Чатърли“, след като Джоузефин й го зае, но не си бе представяла, че такива неща се случват наистина, определено не и на лейди Пензълуд.

— Виждаш ли? Всички го правят. Обзалагам се, че няма и една вярна съпруга в цялата страна. Предполагам, че мама не получава много удоволствие от татко. Горкият стар господин Суифт. Какъв се извъди! „Любовникът на лейди Пензълуд“ — изсмя се той, изричайки на глас мислите на Грейс.

— Не бива да ги гледаме. Невъзпитано е — прошепна Грейс, като се чудеше дали той включва и лейди Джорджина в обобщението си относно неверните съпруги.

— Добре. Хайде. Да се махаме оттук. — Той се изправи и тръгна спокойно по пътя, по който бяха дошли.

— Вдигаш много шум — прошепна разтревожена Грейс.

— О, те са твърде заети, за да забележат. — Пак се засмя и поклати глава. — Мама ми се издигна в очите! Какво момиче само!

— Не си ли разстроен?

— Защо да съм разстроен? Щях да съм ужасен лицемер, ако изневярата на мама ме разстройваше. Татко никога не е бил особено внимателен съпруг, дори в най-добрите времена. Всяка свободна минута строи корабчета, когато трябва да прави любов с жена си. Изобщо не я виня, че е потърсила нежност другаде. Само се изненадвам, че е господин Суифт. Предполагам, че всички мъже от нейната класа са заминали на война. — Той хвана ръката на Грейс и я вдигна към устните си. — Ти имаш вродено благородство, Грейс. Много графини не са никакви дами. А ти си благородна дама във всичко, освен по титла. Господи, ще ми се да можех да ти дам такава. Бих те направил графиня и ти щеше да си по-изискана и с по-благородна осанка от всички дами от аристокрацията. — Целуна я нежно. — Ти си моята дама, Грейс.

Внезапно мисълта за раздялата я завладя и тя се хвърли в прегръдките му.

— Ако можехме да си принадлежим — рече тя. — Ако можеше това да е възможно. Но сме обречени завинаги да живеем разделени. А сега ти си тръгваш и може да не те видя отново.

— Скъпа, трябва да имаш по-голямо доверие на старото момче — рече той и стисна ръката й. — Когато се върна, ще те притисна до някое дърво като господин Суифт.

Тя се засмя въпреки нещастието си.

— Много си порочен.

— Присмял се хърбел на щърбел.

Тя погледна блещукащите му очи.

— Наистина те обичам, Руфъс.

— Знам, че ме обичаш, и това ще ми дава сили до края на войната, когато пак ще се съберем тук, на нашето тайно място, където никой, освен мама и господин Суифт, няма да ни намери. — Очите му станаха сериозни, докато галеше контурите на лицето й. — Когато ти домъчнее за мен, докосни брошката, която ти дадох, и това ще изпрати телепатично послание право до сърцето ми.

— О, Руфъс, недей. Ще ме разплачеш.

Той се наведе да я целуне отново.

— Ако Бог ме опази, Грейс, ще се върна и ще се оженя за теб. Обещавам ти. Ще се разведа с Джорджи. А ти ще се разведеш с Фреди. Нищо на този свят не може да ни попречи да се съберем.

 

 

На следващия ден Руфъс замина, а Грейс се върна на работа и външно нищо не изглеждаше променено. Но вътрешно всичко се беше променило. Грейс осъзна, че притежава изненадващата способност да живее два различни живота. Външен живот, в който пишеше дълги писма на Фреди, оплакваше се пред Руби, Джоузефин и Мей колко той й липсва, и вътрешен, в който сърцето й копнееше за Руфъс. За свой срам установи, че притежава и изненадващата способност да лъже.

Руфъс й пишеше дълги писма от Африка, винаги адресирани до госпожица Бернадет Шорт, име, което бяха измислили, в случай че Фреди се върне в отпуск и попадне на някое писмо. Грейс можеше да каже, че Бернадет е момиче от Лондон, което за кратко е живяло при нея. Това беше идея на Руфъс, и то добра идея. Самото писмо започваше с „Моя скъпа малка Б^[1]“ и бе подписано „твой вечно верен Бродерик“, по името на един от предците му, което Грейс беше сметнала за особено забавно. Тя пазеше като очите си всяко писмо и ги криеше заедно с предишните две, които бе държала в чекмеджето на нощното шкафче, под разхлабена дъска под леглото. За разлика от Фреди, който никога не разказваше какво му се случва, Руфъс беше пълен с истории, поне пропуснатите от цензурата. Той като че ли искаше да се разтовари и Грейс бе поласкана, че пише така подробно за чувствата си и споделя с нея не само успехите, но и провалите си. Той беше много интелигентен и остроумен млад мъж и писмата му приличаха на къси разкази. Хората, които описваше, се превръщаха в герои, за които тя копнееше да чете още, и докато войната вилнееше, те се превръщаха и в герои, за които тя тъгуваше след трагичната им смърт. Той пишеше философски и остроумно, но едно изречение остана с нея в продължение на дни и я караше да плаче във възглавницата.

Шумът на войната е така силен, че унищожава всичко живо. Понякога имам чувството, че самата Земя спира да диша, защото, когато седя под звездите и не виждам нищо, освен страховете си, се опитвам да я чуя как диша, как вдишва и издишва, вдишва и издишва, и не чувам нищо, само мъртвешка тишина и моето слабо сърце, което продължава да бие заради единствената ми истинска любов.

Тя излезе посред нощ, седна навън, увита в палто от овча кожа, и затвори очи. Отначало чуваше само страховито бучене в ушите си, но после, когато сърцето й забави ритъм и слухът й се изостри, започна да долавя тихото шумолене на малко животинче в храстите. Не отвори очи, но остави сетивата си да се настроят към тайния нощен живот в градината. Копнееше да чуе дишането, за което Руфъс говореше, и беше сигурна, че войната не е успяла все още да лиши нейната градина от живот.

Грейс с удоволствие установи, че госпожа Емерсън, източникът на всички клюки в имението, не е разбрала за аферата на лейди Пензълуд с господин Суифт. Готвачката не се държеше различно и с нея, което увери Грейс, че тя не подозира и за нейната афера с Руфъс. Единственият човек, когото Грейс на всяка цена се опитваше да избягва, бе лейди Джорджина. През повечето време съпругата на Руфъс не излизаше от нейната част на къщата. Предполагаше се, че докато маркизата обикаляше из фермата и градините, шегуваше се с жените, доеше кравите, събираше яйца от кокошките и яздеше с господин Суифт, намусената й снаха плете чорапи за войниците в малката си дневна на горния етаж. Госпожа Емерсън постоянно говореше за това, както и другите момичета, които разказваха истории за високопоставени дами от цялата страна, които обличат гащеризони и си цапат ръцете заедно с обикновените хора. Но лейди Джорджина имаше силен характер и желязна воля според госпожа Емерсън и дори лейди Пензълуд не можела да я накара да се засрами и да се размърда.

Тогава, един пролетен ден на 1942 г., лейди Джорджина потърси Грейс в градината. Изглеждаше напълно решена да говори с нея. Досега тайникът на Грейс под дъските в спалнята й съдържаше не само писмата на Руфъс, но и голям брой малки декоративни пчелички, които той успяваше да й изпраща. Сред тях имаше и порцеланова кутийка, табакера, сребърна пчеличка и златна висулка. Освен това беше започнал да рисува пчели и в писмата си, които я караха да се усмихва.

— Трябва да говоря с теб — каза лейди Джорджина с обичайната си надменност.

Сърцето на Грейс се качи в гърлото й.

— Да, милейди? — отвърна тя, като опитваше да открие следи от подозрение по лицето й. Но лейди Джорджина беше напълно безизразна.

— Трябва да изпратя колет с мед на лорд Мелвил.

— Аз доставих меда на госпожа Емерсън миналия септември. Трябва да е останало много в килера.

Лейди Джорджина като че ли се изчерви.

— Искам етикетите да са специално надписани — рече тя.

Грейс знаеше, че военнопленници, разквартирувани в близка ферма, рисуват на ръка етикети за бурканите с мед на Уолбридж.

— Мога да го уредя, ако желаете — рече тя. — Ще трябва да събера меда по-рано тази година. Мога да ви напълня няколко буркана, но не по-рано от май.

— Пчелите не правят ли мед по всяко време?

— Да, но той се събира само веднъж или два пъти годишно.

Лейди Джорджина се усмихна студено.

— Мислех, че човек може просто да си извади мед когато пожелае.

— На пчелите никак не би им харесало — рече Грейс. — Кажете какво искате да пише на етикетите и аз ще се погрижа.

— Искам специални за съпруга ми. Като подарък. Той внезапно разви голям интерес към пчелите.

Грейс знаеше, че ще се издаде, ако изглежда смутена, затова отвърна спокойно:

— Вероятно защото пчелите помогнаха за артрита на старата лейди Пензълуд.

Лейди Джорджина изви вежди.

— Имаше ли ефект?

— Да, мисля, че имаше. — Грейс забеляза как погледът й спира на брошката пчеличка, която тя винаги носеше отдясно на гърдите си.

Лейди Джорджина присви очи.

— Много красива брошка носиш.

— Благодаря ви.

— Кой ти я даде?

Грейс знаеше, че е нормално тя да допусне, че не я е купила сама, нито пък че баща й би могъл да й даде пари за подобна екстравагантна брошка.

— Старата лейди Пензълуд ми я даде като благодарност, че й помогнах за болките. Всъщност аз носех пчелите за ужилванията. — Поне старата дама беше мъртва и не можеше да отрече.

Лейди Джорджина изглеждаше изненадана.

— Колко щедро от нейна страна. Явно си я направила много щастлива, щом ти е дала такъв мил и значителен подарък.

— Винаги я нося — каза Грейс.

— Надявам се да не падне, докато работиш. Ще е жалко, ако я загубиш. Бих те посъветвала да я пазиш за най-красивите си рокли и сака.

— Тя е здраво закрепена — отвърна Грейс и я докосна с пръсти. Искаше да й се сопне, че надали нещо ще я накара да отлети, и почти се усмихна, защото това бе точно шега в стила на Руфъс.

— Как е твоят Фреди? — попита лейди Джорджина. — Често ли ти пише?

— Пише ми винаги когато може.

— Лорд Мелвил като че ли има доста свободно време, защото получавам твърде много писма. — Изсмя се нещастно и Грейс видя лъжата зад думите й.

Внезапно изпита съчувствие към нея.

— Моля се за края на тази безсмислена война — каза тя развълнувана. — Моля се съпрузите ни да се върнат и всичко да бъде както преди. Не мога да понасям да живея в страх от най-лошото и да се опитвам да се разсейвам с други неща, докато през цялото време се тревожа, че Фреди може да бъде ранен, изплашен или нещастен. — Тя се засмя горчиво. — Чувствам се толкова безполезна тук и неизвестността ме влудява.

Очите на лейди Джорджина омекнаха и за миг те станаха просто две жени, които се страхуваха за съпрузите си, и дистанцията на различното обществено положение внезапно беше преодоляна.

— Всички сме заедно в това — каза лейди Джорджина. — Ти с твоя Фреди, аз с Руфъс, Арабела с Олдрич, и толкова много други като нас, които се разкъсват от тревоги. Чудовищно е.

— Е, колко буркана бихте искали? — върна се отново на темата за меда Грейс. Не искаше да се сближава прекалено с жената на Руфъс. Лицето на лейди Джорджина отново стана студено и Грейс разбра, че това няма общо с нея, а със собственото й нещастие.

— Мисля да са шест. Предполагам, че единият може да се използва за превръзки на рани.

— Медът има антисептични свойства — каза Грейс.

— Какво прекрасно нещо е медът. Не са ли умни пчеличките? Завиждам ти за простия живот.

— Вашият много ли е сложен? — попита Грейс.

— О, да, представа нямаш. Но всичко е свързано с очакванията и предполагам, че ти с твоите пчели и малката ти градинка едва ли имаш много неоправдани очаквания. — Грейс не знаеше какво има предвид тя и се смръщи. — Искам етикетите да са красиви. Искам картинка на зюмбюли, за да му напомня за нашата сватба в Тенфолд, и да изпишат инициалите ни „Р“ и „Дж“, преплетени. Мислиш ли, че може да се направи?

— Със сигурност — отвърна Грейс, внезапно притеснена. Колкото и много да я обичаше Руфъс, животът му винаги щеше да бъде преплетен с този на лейди Джорджина, подобно на инициалите им на етикетите.

— Добре. Би ли ми ги донесла лично? Не искам да се объркат с другите за къщата. Госпожа Емерсън е много разпиляна.

— Ще го направя.

— Е, няма да те задържам повече. Сигурна съм, че имаш работа в градината. — Грейс я гледаше как се отдалечава и се питаше дали някакви подозрения бяха причината за този разговор, или лейди Джорджина наистина искаше само да изпрати буркани с мед на фронта. Ако имаше подозрения, Грейс се надяваше да ги е разсеяла.

 

 

Грейс наблюдаваше опустошителния ефект на войната върху хората около нея и все повече се страхуваше тя да не прекърши и нейния крехък дух. Госпожа Емерсън изгуби внук във Франция, а лейди Пензълуд изгуби племенник в Африка. Освен тях имаше безброй други жени, които получаваха писма, информиращи ги, че съпрузите и синовете им са убити, изчезнали по време на бойни действия или тежко ранени. Уолбридж скърбеше и траурът се проточи с месеци. Грейс прекарваше вечерите на колене до леглото си, молеше се за Руфъс и за Фреди, пазареше се с Господ, с надеждата, че изневярата й няма да Го накара да й отнеме Руфъс за наказание. Тя знаеше, че трябва да му обещае да сложи край на тази връзка, но не можеше да спази подобно обещание.

Пишеше писма на Фреди и на Руфъс на кухненската маса и ги изпращаше заедно. Понякога се чудеше как е възможно да обича двама мъже едновременно. Но има много начини да обичаш и любовта между братя и сестри, между родители и деца, между приятели, съпрузи и любовници беше съвсем различна, точно както седемте нюанса на дъгата, които все пак бяха част от една и съща цветна арка. Струваше й се естествено да казва и на двамата, че ги обича, и това беше истината.

И тогава, през есента на 1942 година, тя получи писмо, което я информираше, че Фреди е ранен по време на бойни действия в Северна Африка. Тя дори не бе разбрала, че той е в Африка. Почувства се странно при мисълта, че двамата мъже, които обичаше, се сражават на едно и също място. Фреди сега беше в стабилно състояние във военна болница и щеше да се прибере у дома при първа възможност. Грейс потърси утеха при семейството му, но никой от тях още не знаеше подробности. Тя бе благодарна, че е жив, но ужасена какви може да са раните му. Познаваше мъже, които се бяха върнали без крайници, жестоко обезобразени, психически съсипани. Будеше се посред нощ, след сън, в който не успяваше да го разпознае. Докато се взираше в окървавените му чудовищни черти, индиговите му очи се превръщаха в кафявите очи на Руфъс и тя изкрещяваше от ужас.

Молитвите й за Руфъс станаха по-настойчиви. Тревогата й нарастваше с изминаването на седмици без вест от него. Ако беше убит, ранен или изчезнал, как щеше да узнае? Докато чакаше завръщането на Фреди, тя чакаше и новини от любовника си. Но такива не идваха. Започна да търси начин да срещне лейди Джорджина или маркизата и си измисляше извинения, за да влезе в къщата. Но поведението им с нищо не я караше да мисли, че с Руфъс се е случило нещо ужасно. Пишеше му и го молеше за вести, като изливаше агонията си в още по-измъчени изречения.

Тогава се запита дали лейди Джорджина някак не е открила връзката им. Трескаво превъртя в главата си разговора с нея, опитвайки се да си спомни дали не се е издала неволно. Може би лейди Джорджина бе видяла брошката, преди той да й я подари? Може би я беше оставил на видно място? Дали жена му го беше заплашила да го напусне, ако той пак се свърже с нея? Тези възможности пърхаха из ума й като тесте карти, в което има само пики. Руфъс беше казал, че нищо няма да ги раздели, но всъщност много неща можеха да ги разделят.

 

 

Фреди си дойде след Коледа. Освен раната на лявата страна на лицето му и превръзката на окото, все още си изглеждаше като Фреди. Но не беше същият отвътре. Беше по-тъжен, изпълнен с горчивина и негодувание. Сякаш заедно с окото беше разкъсано и сърцето му. И най-лошото от всичко — беше станал мълчалив.

Взираше се в Грейс, сякаш тя бе виновна. Мей я успокояваше, че е естествено да излива болката си върху най-близките си, но Грейс се чудеше дали пък не се взира в душата й и вижда там Руфъс.

Тя копнееше да пита за Руфъс, но нямаше кого. Месеците минаваха и писмо не идваше. Вече беше спряла да му пише. След завръщането на Фреди това стана по-трудно. Но не спря да вярва, че Руфъс я обича, и когато Фреди отидеше в кръчмата, за да удави мъката си, тя отваряше тайника под леглото и давеше своята мъка в писмата му. Вероятно той знаеше, че Фреди се е прибрал у дома, и е решил, че не е безопасно да изпраща писма там, дори и да бяха адресирани до друг. Тя не можеше да стори нищо, освен да чака края на войната и завръщането на Руфъс. Докосваше брошката пчеличка толкова често, че се превърна в нервен тик, но Фреди, дори да забелязваше, никога не я попита откъде се е взела.